Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (45)

44

Тичахме. Тичахме, докато си помислих, че сърцето ми ще се пръсне, прескачахме паднали дървета и избягвахме неща в мрака, които едва успявах да почувствам и въобще не виждах. Клони и трънаци оставяха тънки драскотини по краката ми. Някакъв клон закачи бузата ми и ме накара да залитна. Едуард ме хвана. Харли се обади:

— Какво е това?

През дърветата се носеше ярко бяло сияние. Не беше огън.

— Кръстове — отвърнах аз.

— Какво? — попита Харли.

— Оковали са Жан-Клод с кръстове — щом думите напуснаха устата ми, знаех, че са истина. Затичах се към сиянието. Едуард и Харли ме последваха.

Изхвърчах на края на сечището с тях зад гърба си. Вдигнах браунинга, без да се замислям. Имах около секунда, за да преценя ситуацията. Ричард и Жан-Клод бяха така омотани с вериги, че едва можеха да мръднат, камо ли да избягат. Върху врата на Жан-Клод беше преметнат кръст. Сияеше като пленена звезда, увиснал върху халките на верига. Някой му бе сложил превръзка върху очите, сякаш се страхуваше, че блясъкът ще нарани очите му. Което бе странно, имайки предвид, че планираха да го убият. Деликатни убийци.

Устата на Ричард беше запушена. Беше успял да освободи едната си ръка и двамата с Жан-Клод докосваха върховете на пръстите си, напрягайки се да поддържат това докосване.

Доминик стоеше над тях, облечен в бяла церемониална роба. Качулката бе отметната назад, ръцете му бяха разперени, с едната държеше къс меч с острие дълго, колкото половината ми тяло. В другата си ръка държеше нещо тъмно. Нещо, което туптеше и изглеждаше като живо. Беше сърце. Сърцето на вампира Робърт.

Сабин седеше на каменния стол на Маркус, облечен по същия начин както при последната ни среща, с вдигната качулка, скрит в сенките. Касандра бе сияеща белота от другата страна на кръга на силата, оформяща последната точка от триъгълника с двамата й мъже. Моите двама мъже лежаха завързани на земята.

Насочих браунинга към Доминик и стрелях. Куршумът напусна оръжието. Чух го, видях го, но дори не се приближи до Доминик. Сякаш не отиде никъде. Издишах и пробвах отново.

Доминик ме погледна втренчено. Обрамченото му от тъмна брада лице бе спокойно, напълно безстрашно.

— Ти си от мъртвите, Анита Блейк, нито ти, нито нещо твое може да премине в този кръг. Дошла си само, за да ги гледаш как умират.

— Загуби, Доминик, защо трябва въпреки това да ги убиваш?

— Никога повече няма да открием онова, което ни е нужно — отвърна некромантът.

Сабин проговори, гласът му бе тежък, странен, сякаш говоренето бе трудно:

— Трябва да стане тази нощ.

Изправи се на крака и отметна качулката назад. Плътта му бе изчезнала почти напълно, бяха останали само снопчета коса и оголена, гниеща тъкан. От устата му се процеждаше тъмна течност. Може би наистина не му оставаше още една нощ със запазен разсъдък. Но това не беше мой проблем.

— Вампирският съвет ви е забранил да се биете едни с други, докато законът на Брюстър се приеме или отхвърли. Ще ви убият за неподчинението — само предполагах по въпроса, но бях прекарала достатъчно време около господарите на града, за да знам колко сериозно приемат неподчинението. Съветът всъщност беше най-големият и най-лош господар на града в околността. Щяха да са по-малко склонни да прощават, не повече.

— Ще поема риска — отвърна Сабин, изричайки всяка дума внимателно, показвайки усилието, което му коства да говори.

— Касандра каза ли ти за предложението ми? Ако не можем да те излекуваме, утре ще оставя Жан-Клод да ме бележи. Тази вечер имаш само част от онова, което ти е нужно за заклинанието. Нуждаеш се от мен, Сабин, по един или друг начин се нуждаеш — не им казах, че вече съм белязана. Очевидно не го бяха почувствали. Ако знаеха, че вече имам белезите, всичко, което можех да им предложа, бе да умра тази нощ заедно с момчетата.

Доминик поклати глава.

— Огледах тялото на Сабин, Анита. Утре ще е твърде късно. Няма да има какво да се спасява — падна на колене до Ричард.

— Не го знаеш със сигурност — отвърнах аз.

Той постави все още туптящото сърце върху голите гърди на Ричард.

— Доминик, моля те! Беше твърде късно за лъжи.

— Белязана съм, Доминик. Ние сме перфектното жертвоприношение. Отвори кръга и ще вляза вътре.

Той ме погледна.

— Ако това е истина, значи сте твърде опасни, за да ви имаме доверие. Без кръга тримата заедно ще ни победите. Виждаш ли, Анита, аз съм част от триумвират от векове. Не си и мечтала за силата, която можеш да докоснеш. Двамата с Ричард сте по-силни от мен и Касандра. Бихте били сила, с която човек да се съобразява. Самият съвет би могъл да се страхува от вас — той се разсмя. — Дори само заради това може да ни простят.

Изрече думите, които завихриха силата около мен.

Отидох до границата на кръга и го докоснах. Сякаш кожата ми се опита да изпълзи извън костите. Политнах напред и се плъзнах по нещо, което не можеше да е там. Жан-Клод изкрещя. Болеше ме твърде много, че да извикам. Лежах свита на кравай до кръга и дори докато вдишвах, можех да почувствам смъртта, старата, гниеща смърт в устата си.

Едуард коленичи до мен.

— Какво има?

— Без останалите си части нямаш силите да проникнеш насила в този кръг, Анита — Доминик се изправи на крака и вдигна меча с две ръце, за да нанесе промушващ удар надолу.

Долф беше преминал през такъв кръг по-рано в стаята, където бяха измъкнали сърцето на Робърт. Сграбчих Едуард за ризата.

— Мини през кръга. Сега. И убий това копеле.

— Ако ти не можеш, как ще успея аз?

— В теб няма магия, така.

Беше един от онези редки моменти, когато човек разбира колко страхотно може да е доверието. Едуард не знаеше нищо за церемонията и въпреки това не спори. Прие думите ми и просто го направи. Самата аз не бях сто процента сигурна, че ще проработи, но трябваше да стане.

Доминик спусна меча надолу. Изкрещях. Едуард премина през кръга, сякаш го нямаше. Мечът се заби в гърдите на Ричард и прикова туптящото сърце към тялото му. Болката от острието ме накара да падна на колене. Почувствах как влиза в тялото на Ричард. След това не чувствах нищо, сякаш някакъв прекъсвач се бе изключил. Изстрелът от карабината на Едуард удари Доминик в гърдите.

Доминик не падна. Погледна първо към дупката в гърдите си, а после към Едуард. Извади меча от гърдите на Ричард и плъзна все още туптящото сърце от острието. Обърна се към Едуард с меч в едната ръка и сърце в другата. Едуард стреля отново и Касандра се метна на гърба му.

В този момент Харли пристъпи в кръга. Сграбчи Касандра за кръста и я дръпна от Едуард. Паднаха и се претърколиха на земята. Прозвуча изстрел и тялото на Касандра потрепери, но изящният й юмрук се вдигна нагоре и се спусна.

Едуард продължи да стреля с пушката, докато лицето на Доминик не изчезна във фонтан от кръв и кости и той не падна бавно на колене. Протегнатата му ръка изпусна сърцето на земята край ужасно неподвижното тяло на Ричард. Сабин се понесе напред във въздуха.

— Ще получа душата ти заради това, смъртни.

Прокарах пръсти по края на кръга и усетих, че още е там.

Едуард започна да обръща пушката към вампира. Голото сърце пулсираше и трептеше под гневното сияние на кръста.

— Сърцето, застреляй сърцето!

Едуард не се поколеба. Обърна се и стреля в сърцето, което се пръсна на късове месо. Сабин удари стрелеца миг по-късно и го запрати във въздуха. Едуард се озова напълно притихнал на земята със Сабин върху себе си.

Протегнах ръка напред. Срещнах само въздуха. Стрелях с две ръце по Сабин, докато вървях към него. Вкарах три куршума в гърдите му и го принудих да се изправи на крака и да отстъпи от Едуард.

Сабин вдигна ръка пред костеливото си лице в почти умолителен жест. Погледнах над дулото към единственото му здраво око и дръпнах спусъка. Куршумът го удари точно над разпадащите се останки от носа му. Направи хубава изходна рана, както се и предполагаше, пръскайки кръв и мозък по тревата. Сабин се строполи по гръб на земята. Изстрелях още два куршума в черепа му, докато не изглеждаше така, сякаш съм го обезглавила.

— Едуард? — гласът беше на Харли.

Стоеше над съвсем неподвижното и много мъртво тяло на Касандра. Очите му търсеха диво единствения човек, когото разпознаваше.

— Харли, това съм аз, Анита.

Той поклати глава, сякаш бях бръмчаща муха.

— Едуард, все още виждам чудовища, Едуард!

Вдигна автоматичното оръжие към мен и бях наясно, че не мога да му позволя да стреля. Не, беше повече от това или по-малко. Вдигнах браунинга и стрелях, преди да имам време да помисля. Първият куршум го събори на колене.

— Едуард!

Изпрати откос, който мина на сантиметри над главите на мъжете. Прострелях го в гърдите и пуснах един куршум в главата му, преди да се е строполил на земята.

Приближих се към тялото му с пистолет в готовност. Ако беше потрепнал, щях да го застрелям отново. Не потрепна. Не знаех нищо за Харли, освен че е истински луд и много добър с оръжията. Сега вече нямаше да науча повече, защото Едуард не даваше доброволно информация. Изритах автоматичното оръжие от мъртвите ръце на Харли и отидох при останалите.

Едуард беше седнал и разтриваше задната част на главата си. Наблюдаваше ме как се отдалечавам от тялото на Харли.

— Ти ли го направи?

Погледнах го.

— Да.

— Убивал съм хора за по-малко от това.

— Както и аз, но ако ще се бием, може ли първо да освободим момчетата? Вече не чувствам Ричард — не можех да изрека думата мъртъв, не още.

Едуард се изправи на крака, малко несигурно, но остана прав.

— Ще се бием по-късно.

— По-късно — отвърнах аз.

Едуард отиде да поседне при приятеля си. Аз отидох до любовника си и другото си гадже.

Прибрах браунинга в кобура, махнах кръста от врата на Жан-Клод и го метнах в гората. Мракът внезапно стана кадифен и плътен. Наведох се, за да махна веригите и една от халките прелетя покрай главата ми.

— Мамка му — изругах.

Жан-Клод се изправи до седнала позиция, разкъсвайки веригите надолу по тялото си като чаршаф. Накрая свали превръзката от очите си. Аз вече пълзях към Ричард. Бях видяла меча да пронизва сърцето му. Трябваше да е мъртъв, но въпреки това търсех пулс на врата му и го напипах. Туптеше срещу ръката ми като слаба мисъл и залитнах напред от облекчение. Беше жив. Благодаря ти, Господи.

Жан-Клод коленичи от другата страна на тялото на Ричард.

— Мислех си, че не можеш да понесеш докосването му, това ми каза, преди да му запушат устата. Страхуваха се, че ще повика глутницата си на помощ. Аз вече повиках Джейсън и моите вампири. Ще са тук скоро.

— Защо не мога да го почувствам в главата си?

— Блокирам го. Това е страховита рана, а аз съм по-добър в справянето с такива неща.

Махнах превръзката от устата на Ричард. Докоснах нежно устните му. Мисълта, че бях отказала да го целуна по-рано през деня, ме глождеше.

— Той умира, нали?

Жан-Клод разкъса веригите на Ричард по-внимателно от своите. Помогнах му да ги махне от неподвижното му тяло. Ричард лежеше на земята, облечен в напоената с кръв бяла тениска, с която го бях видяла последно. В този миг отново си беше Ричард. Не можех да си представя звяра, който бях видяла. В този миг не ме беше грижа.

— Не мога да го изгубя, не по този начин.

— Ричард умира, ma petite. Чувствам как животът му изтича.

Вдигнах поглед към него.

— Все още ми пречиш да го почувствам, нали?

— Защитавам те.

На лицето му имаше изражение, което не ми хареса. Докоснах ръката му. Кожата му бе студена при допир.

— Защо?

Той се извърна.

Дръпнах го силно, принудих го да ме погледне.

— Защо?

— Дори само с два белега, Ричард може да се опита да източи и двама ни, за да остане жив. Преча на това.

— Защитаваш и двама ни? — попитах аз.

— Когато умре, ще мога да защитя само един от нас, ma petite, но не и двамата.

Изгледах го.

— Казваш ми, че щом той умре, ще умрете и двамата?

— Опасявам се, че да.

Поклатих отрицателно глава.

— Не. Не и двамата. Не наведнъж. Проклятие, ти не би трябвало да можеш да умреш.

— Съжалявам, ma petite.

— Не, можем да споделим силата, както направихме, за да вдигна зомбитата, вампирите, както направихме тази нощ.

Жан-Клод залитна внезапно напред с една ръка върху тялото на Ричард.

— Няма да те повлека към гроба със себе си, ma petite. Предпочитам да знам, че си жива и си добре.

Забих пръсти в ръката на Жан-Клод. Докоснах гърдите на Ричард. Треперливо дихание тръгна нагоре по ръката ми от него.

— Ще съм жива, но няма да съм добре. По-скоро ще умра, отколкото да изгубя и двама ви.

Той ме изгледа втренчено в продължение на една дълга секунда.

— Не знаеш какво искаш.

— Сега сме триумвират. Можем да го направим, Жан-Клод. Можем да го направим, но трябва да ми покажеш как.

— По-силни сме от най-дивите ми мечти, ma petite, но дори и ние не можем да излъжем смъртта.

— Има дълг към мен.

Жан-Клод трепна, сякаш изпитваше болка.

— Кой има дълг към теб?

— Смъртта.

— Ma petite…

— Направи го, Жан-Клод, направи го. Каквото и да е, каквото и да е нужно. Направи го, моля те!

Той се свлече над Ричард, с едва повдигната глава.

— Третият белег. Или ще ни обвърже навеки, или ще ни убие.

Предложих му китката си.

— Не, ma petite, ако това ще е единствената ни възможност, ела при мен — лежеше наполовина върху тялото на Ричард с ръце, разтворени за мен. Легнах в обятията му и когато докоснах гърдите му, осъзнах, че сърцето му не тупти.

Обърнах се и погледнах лицето му само на няколко сантиметра от моето.

— Не ме оставяй.

Среднощно сините му очи се изпълниха с огън. Отметна косата ми на една страна и каза:

— Отвори се за мен, ma petite, отвори се за двама ни.

Направих го, откривайки съзнанието си, сваляйки всяка защита, която някога бях имала. Пропаднах напред, невъзможно напред, по дълъг, черен тунел към горящия син пламък. Болка проряза мрака като бял нож и чух собственото си възклицание. Почувствах как зъбите на Жан-Клод се забиват в мен, устата му се сключва около плътта, изсмуквайки ме, изпивайки ме.

В падащия мрак се понесе вятър, подхвана ме като мрежа, преди да докосна този син пламък. Вятърът миришеше на надигаща се земя и се усещаше леко застоял аромат на козина. Почувствах и нещо друго — тъга. Тъгата на Ричард. Неговата скръб. Не за смъртта му, а за това, че ме е загубил. Жив или мъртъв, бе ме загубил и един от многото му недостатъци бе лоялността отвъд разума. Щом се влюбеше, беше мъж, който оставаше там, независимо от действията на жената. Рицар в блестящи доспехи във всеки смисъл на думата. Беше глупак и го обичах заради това. Жан-Клод обичах въпреки себе си. Ричард обичах заради онова, което беше.

Нямаше да го загубя. Обвих същността му, извивайки се като лист, с изключение на факта, че нямах тяло. Задържах го в съзнанието си, в тялото си и му позволих да почувства любовта ми, тъгата ми, съжалението. Жан-Клод също беше там. Почти очаквах да протестира, да се опита да ме саботира, но не го направи. Синият огън се издигна нагоре през тунела, за да ни срещне, и светът избухна в образи и форми, които бяха твърде объркващи. Парченца и частици от спомени, усещания, мисли, като три отделни пъзела, раздрусани и хвърлени във въздуха, като всяко докоснато парченце образуваше картина.

Вървях през гората на четири крака. Самите миризми бяха опияняващи. Забих зъби в апетитна китка, която не беше моя. Наблюдавах пулса, туптящ на женски врат, и си мислех за кръв, за топла плът и нейде в далечината за секс. Спомените нахлуха бързо, после още по-бързо, течаха като обиколка на лунапарк. Тъмнината започна да нахлува в образите, като мастило, изливащо се във вода. Когато тя изяде всичко, за един невъзможен миг се носих над нея, после угаснах като пламък на свещ. Нищо.

Дори нямах време да се уплаша.