Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (42)

41

Позвъних на телефонния секретар на Едуард и оставих съобщение. Не можех да остана тук. Не можех да остана да гледам разрушената стая и да си спомням нараненото изражение в очите на Ричард. Трябваше да се махна. Трябваше да се обадя на Доминик и да му кажа, че няма да ида. Триадата от сила не работеше, ако поне двама от нас не са на мястото. Жан-Клод беше в ковчега си, а Ричард извън картинката. Не бях сигурна какво ще се случи с нашия малък триумвират оттук насетне. Не можех да си представя Ричард да стои и да ме гледа как опипвам Жан-Клод, ако няма да опипвам и него. Не можех да го обвинявам за това.

Странното беше, че мисълта за него и Рейна заедно продължаваше да ме кара да виждам в зелено. Нямах право да го ревнувам, но въпреки това го правех. Иди, че разбери.

Облякох се в черни дънки, черна блуза с къси ръкави и черно сако. Тази вечер трябваше да работя и Бърт щеше да се размрънка, че съм облечена в черно. Смяташе, че създавам погрешен образ. Да го духа. Тази вечер облеклото пасваше на настроението ми.

Браунингът беше в раменния си кобур, файърстарът — в помощния кобур на „Чичо Майк“, на всяка ръка имах по един нож плюс ножа покрай гръбнака ми. Бях готова за работа.

Щях да дам на Едуард още десет минути и после се махах оттук. Ако наоколо все още се спотайваха убийци, почти бях готова да ги приветствам.

На вратата се почука. Въздъхнах.

— Кой е?

— Касандра.

— Влез.

Тя отвори вратата, видя разрушеното легло и се ухили.

— Бях чувала за груб секс, но това е нелепо.

Беше облечена с дълга бяла рокля, която стигаше почти до глезените й. Тоалетът се допълваше от бели чорапи и бели обувки с нисък ток. Изглеждаше ефирна и облечена като за лято, а дългата й коса се спускаше по гърба.

Поклатих глава.

— Ричард го направи.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Разбрал е, че си спала с Жан-Клод?

— Всички ли знаят? — попитах аз.

— Не, не всички — тя влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Поклати глава. — Нарани ли те?

— Не ме е удрял, ако това питаш, но се чувствам доста зле.

Касандра отиде до леглото и го погледна. Сграбчи ръба на рамката. Дърпаше с едната ръка и балансираше с другата. Влачеше наоколо над сто килограма дърво и метал, сякаш беше нищо. Нагласи леглото внимателно върху килима. Повдигнах вежда.

— Това беше впечатляващо.

Тя се усмихна почти срамежливо.

— Една от допълнителните екстри на това да си ликантроп е, че можеш да вдигнеш почти всичко, което искаш.

— Виждам предимството от това.

— Знаех си, че ще го видиш — отвърна тя и започна да събира възглавници и разкъсани чаршафи. Присъединих се към нея. — Може би първо трябва да сложим матрака.

— Добре. Трябва ли ти помощ?

Тя се разсмя.

— Мога да го вдигна, но е някак неудобно.

— Несъмнено — хванах другия край на матрака.

Касандра застана до мен и вдигна матрака с лявата си ръка. По лицето й пробягна някакво изражение.

— Съжалявам. Имам предвид онова, което казах за теб и Ричард по-рано. Искам той да е щастлив.

— Това е много ласкаво. Харесвам те, Анита. Харесвам те много. Ще ми се да не беше така.

Имах време колкото да се намръщя насреща й и после деликатният й юмрук се появи от нищото, размазан от скоростта, с която се вряза в лицето ми. Почувствах, че политам назад. Строполих се на пода и не можах да попреча на допълнителния удар на главата ми в килима. Не болеше. Не почувствах абсолютно нищо, когато мракът ме погълна.