Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (39)

38

Едуард ме накара да обещая, че ще се върна в „Цирка“ за още една нощ. Маркус бе мъртъв, така че нямаше повече пари, но ако някой друг бе поел договора, можеше още да няма тази информация. Щеше да е срамота да ме убият след всички усилия, положени за спасяването ми. Изминах целия път обратно надолу по проклетите стълби до обкованата в желязо врата, преди да се усетя, че нито имам ключ, нито някой ме очаква.

Прозрачната течност, която бе бликнала от тялото на Ричард, бе изсъхнала в лепкава, гъста субстанция, приличаща на нещо средно между кръв и лепило. Нуждаех се от баня. Нуждаех се от чисти дрехи. Нуждаех се да престана да виждам устата на Ричард, докато ядеше парчета от плътта на Маркус. Колкото повече се опитвах да прогоня образа, толкова по-ясен ставаше.

Тропах по вратата, докато ръцете ми изтръпнаха, след това я изритах. Никой не се появи.

— Мамка му! — изкрещях на всички и на никого конкретно. — Мамка му!

Чувството от тялото му върху моето. Костите и мускулите му, плъзгащи се над мен, като торба със змии. Топлият прилив на сила и моментът, в който исках да падна на колене и да се храня. Ами ако бях погълнала цялата сила? Ами ако не бях отстъпила? Щях ли да пирувам от тялото на Маркус? Щях ли да го направя и да ми хареса?

Изкрещях беззвучно, удряйки с ръце по вратата, ритайки я, налагайки я. Паднах на колене, притиснала изтръпнали длани към дървото. Подпрях глава на вратата и заплаках.

— Ма petite, какво е станало? — Жан-Клод стоеше на стълбите зад мен. — Ричард не е мъртъв. Щях да го почувствам.

Обърнах се и притиснах гръб към вратата. Изтрих сълзите от лицето си.

— Не е мъртъв, даже не е близо до това.

— Тогава какво има?

Слезе по стълбите сякаш танцуваше, твърде елегантен, за да се опише с думи, дори и след вечер, прекарана с превръщачи. Ризата му бе в богато, наситено синьо, недостатъчно, че да е морско, с дълги ръкави и широки маншети. Яката бе висока, но мека, сякаш бе шал. Никога не го бях виждала облечен в каквато и да било отсянка на синьо. Правеше тъмносините му очи да изглеждат още по-сини, по-тъмни. Дънките му бяха черни на цвят и достатъчно прилепнали, че да стоят като втора кожа, ботушите му стигаха до коленете и бяха обшити в горната си част с черна кожа, която издаваше пляскащ звук, докато се движеше.

Коленичи до мен, без да ме докосва, като че бе уплашен да го направи.

— Ма petite, кръстът ти.

Сведох поглед към него. Все още не бе започнал да свети. Обвих длан около кръста и дръпнах, късайки верижката. Метнах го настрани. Падна до стената, проблясващо сребро на слабата светлина.

— Доволен ли си?

Жан-Клод ме погледна.

— Ричард е жив. Маркус е мъртъв. Прав ли съм?

Кимнах.

— Тогава защо плачеш, ma petite? Не мисля, че някога съм те виждал да плачеш.

— Не плача.

Той докосна страната ми с върха на един пръст и когато го вдигна, на края му трептеше една-единствена сълза. Вдигна го до устните си и я облиза с език.

— Вкусът ти е такъв, сякаш сърцето ти е разбито, ma petite.

В гърлото ми бе заседнала буца. Не можех да преглътна сълзите. Колкото повече се опитвах да не плача, толкова по-бързо течаха сълзите ми. Прегърнах се сама и ръцете ми докоснаха лепкавата субстанция, която ме покриваше. Дръпнах ръцете си по-надалеч от тялото, сякаш бях докоснала нещо нечисто. Погледнах втренчено към Жан-Клод с ръце, протегнати пред тялото.

— Mon Dieu^[1], какво е станало? — опита се да ме прегърне, но го отблъснах.

— Ще се изцапаш целия.

Той погледна към гъстото, прозрачно вещество по ръката си.

— Как си се озовала толкова близо до превръщащ се върколак? — изведнъж по лицето му пробягна разбиране. — Ричард. Видяла си го да се превръща.

Кимнах.

— Превърна се над мен. Беше… О, Боже, о, Боже, о, Боже.

Жан-Клод ме притегли в обятията си. Опитах се да го отблъсна.

— Ще съсипеш дрехите си.

— Ma petite, ma petite, всичко е наред. Всичко е наред.

— Не, не е — отпуснах се към него, позволих му да ме обгърне с ръце. Вкопчих се в него с ръце, забиващи се в коприната на ризата му. Зарових лице в гърдите му и прошепнах. — Той изяде Маркус. Изяде го.

— Той е върколак, ma petite. Това е техният начин.

Беше толкова странно изказване и толкова ужасяващо вярно, че се изсмях — рязък, почти ядосан звук. Смехът угасна в задавяне, а задавянето се превърна в хлипове.

Вкопчих се в Жан-Клод, сякаш е последното нещо на света. Зарових се в него и заридах. Сякаш нещо дълбоко в мен се бе пречупило и изплаквах части от себе си върху тялото му.

Гласът му достигна до мен смътно, сякаш бе говорил дълго време, но не бях чула нищо. Говореше на френски, меко, шепнеше в косата ми, галеше гърба ми, люлееше ме нежно.

Бях се отпуснала в прегръдките му, притихнала. Не ми бяха останали сълзи. Чувствах се празна и лека, вцепенена.

Жан-Клод приглади косата ми назад от челото. Докосна с устни кожата ми, както бе направил Ричард по-рано тази вечер. Дори тази мисъл не можа да ме накара да заплача отново. Беше твърде скоро.

— Можеш ли да се изправиш, ma petite?

— Мисля, че да — гласът ми звучеше далечно, странно. Все още бях в обятията му, облегната на него. Внимателно се отдръпнах. Изправих се сама, леко несигурна, но беше по-добре от нищо.

Тъмносинята му риза бе прилепнала до гърдите му, покрита с върколашка слуз и сълзи.

— Сега и двамата се нуждаем от баня — отбелязах аз.

— Това може да се уреди.

— Моля те, Жан-Клод, без сексуални намеци, докато не се почистя.

— Разбира се, ma petite. Беше проява на грубост от моя страна, точно тази вечер. Моите извинения.

Погледнах го внимателно. Държеше се твърде мило. Жан-Клод беше много неща, но мил не беше от тях.

— Ако си намислил нещо, не искам да знам какво е. Тази вечер не мога да се справям с дълбоки, тъмни планове, ясно?

Той се усмихна и направи нисък, широк поклон, без да отделя очи от мен. По начина, по който се покланяш на тепиха за джудо, когато се притесняваш, че противникът може да те нападне, ако отместиш поглед.

Поклатих глава. Беше намислил нещо. Хубаво беше да знам, че не всички внезапно са се променили. Едно от нещата, на които винаги можех да разчитам, бе Жан-Клод. При все че беше трън в задника, винаги бе на място. Можеше да се разчита на него по особен, извратен начин. Да се разчита на Жан-Клод? Трябва да съм била по-уморена, отколкото си мислех.