Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (38)

37

Ричард се обърна към мен облечен само в кожените панталони и ботушите. Маркус бе помолил да не се събличат напълно, споменавайки нещо за запазване на достойнството на възрастния човек. Глупости. Имаше нещо във въздуха, което не ми харесваше, сякаш Маркус бе знаел какво се задава и бе подготвен.

— Като признат Улфрик Маркус има право да избере формата, в която ще се бием — каза Ричард.

— Каква форма избра?

Ричард вдигна ръка пред лицето ми.

— Докосни ръката ми.

Звучеше толкова сериозно, за такава дребна молба. Докоснах опакото на ръката му съвсем леко.

— Сграбчи дланта ми, Анита.

Обвих пръсти около долната част на ръката му. Преди да успея да погледна към лицето му или да задам въпрос, го почувствах. Енергията се трупаше нагоре по ръката му като бензин по фитила на лампа. Кожата под пръстите ми се движеше. Почувствах удължаването на костите. Почувствах как тялото му поддава, сякаш границите, които го ограничаваха в кожата, плътта и костите му са се разтворили. Чувството бе сякаш ще се разпръсне навън както бях направила аз по-рано, но не същността му се протягаше навън. Правеше го тялото му.

Вдигна и другата си ръка и аз я хванах. Сключих пръсти около неговите и почувствах през кожата си как костите му нарастват, наблюдавах как се образуват нокти и плътта му тече като восък. В някакво отдалечено кътче на съзнанието си, като писък, знаех, че трябва да съм уплашена или отвратена. Силата потече надолу по променящите му се ръце към моите, потече между нас като хладен огън.

Спря се, когато ноктите на човешките му ръце станаха животински и толкова големи, че можеха да ме разкъсат на парчета. Силата не спря изведнъж; не беше като да щракнеш прекъсвач. Приличаше на завъртане на кран — забавяне на теча до тънка струйка, до капчица и после — нищо.

Бях на колене, но не си спомнях как е станало. Ричард коленичи пред мен с ръце все още в моите. Отне ми два опита докато успея да проговоря.

— Как успяваш да го спреш така?

Той измъкна внимателно новооформените си ръце от моите. Потреперих, когато върховете на ноктите докоснаха кожата ми.

— Контролирането на промяната е това, което разделя овцете от вълците — отвърна той.

Отне ми около секунда докато разбера, че се е пошегувал. Наведе се към мен и ми прошепна.

— Ако изгубя контрол по време на битката или започна да я губя, ще се променя изцяло. Искам да дойдеш и да ме докоснеш, ако те помоля.

— Защо?

Усещах топлия му дъх на бузата си. Обви ръце около мен, придържайки ме в кръга на тялото си, а ноктите му се движеха игриво по кожените каиши.

— Искам да почувстваш прилива на енергия. Искам да разбереш какво може да е чувството между нас — ръцете му се стегнаха. — Ако губя, можеш да яхнеш силата и да я използваш, за да махнеш вълците ми от тук. Другите ще убият всеки, когото считат за нелоялен.

Отдръпнах се достатъчно, че да виждам лицето му.

— Как мога да използвам силата, че да го направя.

— Ще разбереш — той ме целуна нежно по челото. — Спаси ги, Анита. Обещай ми.

— Обещавам.

Той се изправи, а моите ръце се плъзнаха по тялото му, докато го правеше. Хванах една от дланите му. Ръката ми се плъзна по дългия извит нокът. Беше точно толкова твърд, плътен и нереален, колкото изглеждаше. Бях почувствала как тялото му се променя и въпреки това да гледам красивото лице на Ричард и тези чудовищни ръце бе шокиращо. Въпреки това не го пуснах. Не исках да го пусна.

— Внимавай с ноктите, Анита. Вече не съм в човешка форма.

Имаше предвид, че една драскотина можеше да ме направи космата, а можеше и да не стане. Трудно бе да се каже. Но мисълта беше достатъчна, за да ме накара да пусна ръката му. Независимо колко добре се чувствах с Ричард, все още не бях готова напълно да се откажа от човешката си природа.

Ричард сведе поглед към мене и в погледа му се четеше цял свят от недоизказани и несвършени неща. Отворих уста и я затворих.

— Нима имаш чак такъв контрол върху всяка част от тялото си?

Той се усмихна.

— Да.

Бях толкова уплашена, че не можех да говоря. Бях казала последната си шега. Единственото, което ми оставаше, бе истината. Изправих се, използвайки за опора краката му и целунах опакото на ръката му. Кожата бе все така мека и имаше миризмата и вкуса на Ричард, но усещането от костите отдолу бе съвсем различно.

— Не се оставяй да те убие.

Той се усмихна. В очите му имаше безкрайна тъга. Дори да спечелеше двубоя, щеше да му струва скъпо. За него това бе убийство. Независимо колко оправдано. Високите морални стандарти са похвални, но ще ви костват живота.

Рейна целуна Маркус за сбогом, притискайки тялото си толкова плътно към неговото, сякаш се опитваше да мине през него, да го раздели като завеси и да се плъзне вътре.

Отдръпна се от него с богат гърлен смях. Беше типът смях, който ни кара да обърнем глава в бара. Щастлив, леко порочен звук. Рейна погледна към мен през сечището, а смехът още блестеше в очите й, по лицето й. Един поглед беше достатъчен. Щеше да ме убие, ако можеше.

Тъй като до голяма степен си мислех същото за нея, й кимнах леко в отговор и я поздравих. Щяхме да видим коя ще е мъртва с настъпването на деня. Можеше да съм аз, но някъде в списъка с убити щеше да е и Рейна. Това почти можех да го обещая.

Маркус вдигна ноктестите си ръце над главата. Завъртя се бавно в кръг.

— Две алфи ще се бият за вас тази нощ. Един от нас няма да напусне кръга жив. Един от нас ще ви нахрани тази нощ. Пийте от кръвта ни, яжте от плътта ни. Ние сме глутница. Ние сме лукои. Ние сме едно.

Джейсън отметна главата си назад и започна да вие, толкова близо до мен, че направо подскочих. Още космати гърла го последваха като ехо, а скоро към хора се присъединиха и човешки гърла. Стоях сама насред глутницата и не се присъединих. Когато и последното ехо заглъхна из гористите хълмове, Маркус каза:

— Смърт между нас, Ричард.

— Предложих ти живот, Маркус. Ти избра смъртта.

Маркус се усмихна.

— Предполагам, че е така.

Маркус се хвърли към него без лъжливи движения, без загряване, като скоростен мираж. Ричард се претърколи на земята напред и по-далече и се изправи на крака. По стомаха му имаше три кървави следи. Маркус не му даде шанс да се съвземе. Покри разстоянието помежду им като кошмар. Дори не можех да го проследя с поглед. И преди бях виждала ликантропи да се движат и смятах, че са бързи, но Маркус спираше дъха.

Той замахна към Ричард и го принуди да отстъпи към края на сечището, където се намираше Рейна. Ричард не беше наранен, но вихрушката от атаки го принуждаваше да се движи назад и му пречеше да им отвърне. Трябваше да задам въпрос. Погледнах надолу към Джейсън. Той обърна бледите си вълчи очи към мен.

— Ако някой помогне на Маркус, това ще се счита за измама, нали? — почувствах се леко глупаво, задето разпитвам нещо, което приличаше на животно, но погледът в очите му не беше животински. Не бях сигурна, че е човешки, но не беше животински.

Вълчата глава кимна. Беше странно.

Гърбът на Ричард беше почти в обсега на Рейна. Джамил, черният върколак, отпреди две нощи се бе присъединил към нея. Себастиан вече беше там. Проклятие.

— Ако прибегнат до измама, мога ли да ги застрелям?

— Да — Касандра се присъедини към нас, преминавайки през глутницата като топъл гъделичкащ вятър. За пръв път почувствах силата й и осъзнах, че би могла да е лупа, ако го бе пожелала.

Извадих браунинга и чувството бе странно, сякаш нямах нужда от него. Канализирах повече от енергията на глутницата, отколкото предполагах, щом не исках оръжието си. Опасно количество в повече. Свих пръсти около дръжката на браунинга, притискайки го към ръката си, припомняйки си чувството. Сензорната памет ме накара да се осъзная, да избутам част от силата навън.

Не видях оръжие, но гърбът на Ричард беше към Рейна и Себастиан. Вдигнах браунинга, без да се прицелвам, не още. Извиках:

— Зад теб.

Видях как по гърба на Ричард премина спазъм. Падна на колене. Всичко се забави, сякаш бе издялано в кристал. Ръката на Себастиан се движеше с проблясъка на сребърно острие. Вече се бях прицелила в него. Маркус отметна нокти назад, за да нанесе разсичащ удар към незащитеното гърло на Ричард. Натиснах спусъка и обърнах оръжието към Маркус, но щеше да е твърде бавно, твърде късно.

Горната част на главата на Себастиан експлодира. За част от секундата се зачудих какви муниции е сложил Едуард в оръжието. Тялото започна да пада назад. Ноктите на Маркус се спуснаха надолу и Ричард вкара ръката си под неговата, в горната част на стомаха му. Маркус спря, замръзна за секунда, когато ноктите се забиха в плътта под ребрата. Ръката на Ричард влезе в тялото на Маркус до китката.

Продължавах да държа браунинга, насочен към Рейна, в случай че й хрумнеше да вдигне ножа.

Маркус заби нокти в гърба на противника. Ричард притисна лицето и врата си към тялото на другия мъж, защитавайки се от ноктите му. Маркус потрепери. Ричард се отдръпна от него, измъквайки окървавената си ръка от гърдите му. Изтръгна все още туптящото сърце от гърдите на Маркус и го метна на вълците. Те се нахвърлиха на храната с тихо скимтене и ръмжене.

Ричард падна на колене до тялото на Маркус. От долната част на гърба му течеше кръв, на мястото, където го бе пронизал ножът. Тръгнах към него с пистолет, насочен към Рейна. Коленичих, като продължавах да я държа под око.

— Ричард, добре ли си? — беше глупав въпрос, но какво друго се предполагаше да кажа?

— Прибери оръжието, Анита. Всичко свърши.

— Тя се опита да те убие — отвърнах аз.

— Всичко свърши — той обърна лице към мен и очите му вече се бяха променили. Гласът му премина в ръмжене. — Махни го.

Вдигнах поглед към Рейна и осъзнах, че ако не я убия сега, ще трябва да я убия по-късно.

— Тя ще се погрижи да умрем, Ричард.

Внезапно ръката на Ричард се задвижи, по-бързо, отколкото можех да я проследя. Удари ме през ръцете и пистолетът изхвърча. Ръката ми изтръпна. Опитах се да отстъпя, но той ме сграбчи, обвивайки ноктестите си ръце около горната част на ръцете ми.

— Без повече убийства… тази вечер.

Отметна глава и започна да вие. Устата му бе пълна със зъби.

Изкрещях.

— Яхни силата, Анита. Яхни я или бягай.

Ръцете му трепереха около раменете ми. Отстъпих, забих токчета в земята и се опитах да се освободя. Той падна върху мен, твърде наранен, за да се бори, твърде напреднал, за да се съпротивлява на промяната. Силата му бушуваше около мен, в мен. Не виждах нищо друго, освен сиянието на силата зад очите си. Ако можех да дишам, щях да изкрещя отново, но нямаше нищо, освен могъществото на силата му и тя се разпростираше от него като вълни, предизвикани от камък, хвърлен във вода.

Вълните докоснаха глутницата и където го направеха, се появяваше козина. Ричард се превръщаше и повличаше всички със себе си. Всички. Почувствах как Рейна се бори край нас. Чух писъка й, но накрая падна на земята и се промени.

Държах се за ръцете на Ричард и под пръстите ми потече козина, сякаш бе вода. Мускулите се оформяха и променяха, костите се чупеха и зарастваха. Долната част на тялото ми бе в капан под него. От тялото му потече бистра течност и ме обля като почти гореща вълна. Изкрещях и започнах да се боря да се измъкна изпод него. А силата ме овладя, изпълни ме, докато не си помислих, че кожата ми няма да издържи, че не може да издържи.

Най-сетне той се надигна от мен, не вълк, а човековълк, покрит с козина с канелено златист цвят. Гениталиите му висяха огромни и изпълнени. Погледна ме с кехлибарените си очи и ми предложи ноктеста ръка, докато се изправяше на извитите си крака.

Игнорирах подадената ръка и се измъкнах заднишком. Изправих се на крака, леко несигурно и се вгледах. Вълчата му форма всъщност беше по-висока от човешката, около два метра и петнадесет сантиметра, мускулеста и чудовищна. Нямаше нищо останало от Ричард. Но аз знаех колко приятно бе чувството да освободиш звяра. Бях почувствала как се възправя от него, като второ съзнание, втора душа, издига се нагоре, навън, изпълва го, излиза от кожата му.

Тялото ми все още бе изтръпнало от докосването на звяра му. Можех да почувствам плътната мекота на козината му под пръстите си като сензорна памет, която щеше да ме преследва.

Съвсем човешки изглеждащото тяло на Маркус лежеше на земята в краката на Ричард. Миризмата на свежа кръв се носеше през него, през всички тях. Чувствах възбудата от нея в собственото си тяло. Погледнах надолу към мъртвия мъж и ми се прииска да съм на колене и да се храня. Имах ясно видение как разкъсвам плътта и топлите вътрешности. Беше спомен. Накара ме да отстъпя рязко крачка назад.

Погледнах към човека-вълк. Погледнах към Ричард и поклатих глава.

— Не мога да се храня. Няма.

Той проговори, но звукът бе гърлен и изкривен.

— Не си поканена. Ще пируваме, след това ще ловуваме. Можеш да гледаш. Можеш да се присъединиш към лова или да си тръгнеш.

Отстъпих бавно.

— Тръгвам си.

Глутницата се промъкваше по-близо, предимно гигантски вълци, но тук-там имаше и човековълци, наблюдаващи ме с неземни очи. Не можех да видя браунинга, който Ричард бе избил от ръката ми. Извадих файърстара и започнах да отстъпвам назад.

— Никой няма да те нарани, Анита. Ти си лупа. Другарка.

Вгледах се в хладните очи на най-близкия вълк.

— Точно в момента съм само храна, Ричард.

— Ти отказа силата — отвърна той.

Беше прав. Накрая се бях паникьосала и не поех пълната доза.

— Както и да е.

Тръгнах през вълците, но те не помръдваха. Придвижвах се навън през козина, сякаш газех във фабрика за кожени палта. Всяко докосване до дишащо, живо създание ме плашеше. Паниката се промъкваше по гърлото ми и все още имах достатъчно от енергията, за да усетя, че страхът ми ги възбужда. Колкото повече се страхувах, толкова повече им миришех на храна.

Държах оръжието под ръка, но знаех, че ако ми се нахвърлят, съм мъртва. Бяха твърде много. Наблюдаваха ме как се движа. Упорито отказваха да се отдръпнат, принуждавайки ме да се докосвам до косматите им тела. Осъзнах, че ме използват за нещо като мезе, страхът ми подправяше храната им, докосването на човешкото тяло щеше да овкуси предстоящото преследване.

Когато минах покрай последното космато тяло, звукът на разкъсана плът ме накара да обърна глава. Не можах да се спра навреме. Муцуната на Ричард беше вдигната към небето, лепнеща от кръв, държаща парче месо, което се постарах да не разпознавам.

Побягнах. Горите, през които се бях носила с Ричард, внезапно се превърнаха в маршрут с препятствия. Тичах, препъвах се, падах и продължавах да тичам. Най-накрая се озовах на паркинга. Бях дошла с кола, защото само аз щях да се прибирам вкъщи тази вечер. Те щяха да останат на среднощно джамборе на лунна светлина.

Едуард и Харли бяха наблюдавали всичко от близкия хълм с уредите за нощно виждане. Зачудих се какво ли са си помислили за шоуто.