Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (34)

33

Пробудих се и погледнах към белите завеси над леглото на Жан-Клод. Върху челото ми имаше сгъната влажна кърпа, наоколо се чуваха спорещи гласове. Останах легнала за няколко секунди и само примигвах. Не можех да си спомня как съм се озовала тук. Спомнях си усещането да бъда изхвърлена от Деймиан. Изхвърлена като натрапник, като нещо, от което да се защитиш. Силата, която ме бе докоснала, не беше страшна. В миналото бях усещала зло, а тази не беше такава. Но определено не бе и благотворна сила. Може би по-скоро неутрална.

Гласовете бяха на Жан-Клод и Ричард. Спорът бе за мен. Каква изненада.

— Как може да я оставиш да умре, когато можеш да я спасиш? — попита Ричард.

— Не мисля, че умира, но дори и да умираше, без нейното позволение не бих се натрапил повторно в съзнанието й.

— Дори и да умира?

— Да — отвърна Жан-Клод.

— Не разбирам.

— Не е нужно да го разбираш, Ричард. Анита би се съгласила с мен.

Махнах кърпата от главата си. Исках да се изправя до седнало положение, но май изискваше твърде много усилия.

Ричард седна на леглото и хвана ръката ми. Не бях сигурна, че искам, но бях твърде слаба, за да го спра.

Жан-Клод беше зад него и ме наблюдаваше. Лицето му бе съвършена безизразна маска.

— Как се чувстваш? — попита Ричард.

Трябваше да преглътна, преди да мога да отговоря:

— Не съм сигурна.

Доминик се появи в полезрението ми. Доста мъдро бе стоял настрана от спора. Освен това вече бе човешки слуга на вампир. Какво щеше да каже? Че белегът е зло или че не е кой знае какво. Лъжа и в двата случая.

— Радвам се да видя, че си будна.

— Отхвърли ме — отвърнах аз.

Той кимна.

— Наистина.

— Какво я е отхвърлило? — попита Ричард.

Доминик ме погледна.

Свих рамене.

— Когато силата, която съживява вампира, се завърна и откри, че Анита все още е в тялото, я отхвърли.

Ричард се намръщи.

— Защо?

— Защото не трябваше да съм там.

— Душата завърна ли се, като я докосна? — попита Жан-Клод.

— Друг път съм чувствала докосването от душа, това не беше такова.

Жан-Клод ме погледна. Отвърнах на погледа. Той пръв извърна глава.

Ричард докосна косата ми на мястото, където бе влажна от кърпата.

— Не ми пука дали беше душа или торбалан. Помислих, че съм те изгубил.

— Изглежда винаги оцелявам, Ричард, независимо кой умира.

Той се намръщи при тези думи. Оставих го.

— Деймиан добре ли е? — попитах.

— Изглежда, че е — отвърна Жан-Клод.

— За какво спорехте вие двамата?

— Доминик, моля те, би ли ни оставил насаме? — попита Жан-Клод.

Доминик се усмихна.

— С удоволствие. Нямам търпение да разговарям със Сабин. Утре ти и Ричард може да го вдигнете, а ти, Анита — той докосна лицето ми леко — можеш да го излекуваш.

Не ми харесваше да ме докосва, но на лицето му беше изписано почти благоговение. Трудно бе да му се развикам.

— Ще дам най-доброто от себе си — отвърнах аз.

— Смятам, във всичко — с тези думи ни пожела лек ден и си тръгна.

Когато вратата се затвори, повторих въпроса си.

— За какво спорехте вие двамата?

Ричард погледна назад към Жан-Клод, после към мен.

— За няколко секунди спря да дишаш. Мислех, че умираш.

Погледнах към Жан-Клод.

— Кажи ми.

— Ричард искаше отново да ти дам първия белег. Аз отказах.

— Умен вампир — отвърнах аз.

Той сви рамене.

— Много ясно заяви позицията си, ma petite. Няма да позволя отново да бъда обвинен, че ти се натрапвам. По никакъв начин.

— Някой направи ли ми сърдечен масаж?

— Ти започна да дишаш сама — отвърна Ричард и стисна ръката ми. — Уплаши ме.

Издърпах ръката си от неговата.

— Значи си му предложил да ме направи свой човешки слуга.

— Мислех, че сме се съгласили да сме триада. Може би не разбирам какво означава това.

Искаше ми се да се изправя, но не бях сигурна ще мога ли, затова се задоволих да му се намръщя.

— Ще споделям сила с вас двамата, но няма да позволя на Клод да ме бележи. Ако отново ми се натрапи, ще го убия.

Жан-Клод кимна.

— Ще се опиташ, ma petite. Това е танц, който ми се ще да не започваме.

— Ще му позволя да ме бележи, преди да тръгна към глутницата тази вечер — каза Ричард.

Изгледах го втренчено.

— За какво говориш?

— Жан-Клод не може да присъства тази вечер. Той не е член на глутницата. Ако сме свързани, пак ще мога да призова силата.

Насилих се да се поизправя и ако Ричард не ме бе подхванал, щях да падна. Останах сгушена в ръцете му, забивайки пръсти в плътта му, като се опитвах да го накарам да ме чуе.

— Не искаш да си му слуга във вечността, Ричард.

— Връзката между господар и животно не е същата като между господар и слуга, ma petite. Не е толкова интимна.

Не можех да видя вампира зад широките рамене на Ричард. Опитах се да се изправя и се наложи Ричард да ми помогне.

— Обясни.

— Няма да мога да вкусвам храна чрез Ричард, както бих могъл чрез теб. Това е дребен страничен ефект, но в интерес на истината ми липсва. Би ми харесало отново да мога да вкусвам храна.

— Какво друго?

— Ричард е алфа-върколак. В някои отношения е еквивалентна на мен сила. Ще има повече контрол над способността ми да влизам в сънищата му и мислите му. Ще може да ме държи извън тях.

— А аз не можах.

Той сведе поглед към мен.

— Дори и тогава, преди да бе анализирала некромантските си способности, беше по-трудна за контролиране, отколкото би трябвало. Сега… — той сви рамене — сега не съм сигурен кой би бил господарят и кой слугата.

Изправих се сама. Чувствах се една идея по-добре.

— Затова не си ме белязал, докато си имал възможността и Ричард е щял да поеме вината. След онова, което направих днес, се страхуваш, че аз ще съм господарката, а ти слугата. Това е, нали?

Той се усмихна леко.

— Може би — седна на леглото от другата страна на Ричард. — Не съм посветил двеста години, за да стана Господар на собствени земи, за да отдам свободата си на някого, дори и на теб, ma petite. Няма да си жесток господар, но ще си взискателна.

— Не става въпрос просто за господар и слуга. Знам го от Алехандро. Той не можеше да ме контролира, но и аз не можах да контролирам него.

— А опита ли се? — попита Жан-Клод.

Това ме спря. Трябваше да помисля.

— Не.

— Просто го уби — отбеляза Жан-Клод.

Имаше право.

— Наистина ли ще мога да ти нареждам какво да правиш?

— Никога не съм чувал за друг вампир, който да си е избрал некромант с твоите сили за човешки слуга.

— Ами Доминик и Сабин? — попитах аз.

— Доминик не може да се сравнява с теб, ma petite.

— Ако се бях съгласила на първия белег, щеше ли да го направиш, или не?

Ричард се опита да ме притисне до гърдите си, но аз се отдръпнах. Трябваше да се подпра и на двете си ръце, но стоях със собствени сили.

Жан-Клод въздъхна и сведе поглед към пода.

— Ако наистина се съединим, никой няма да може да се изправи насреща ни. Толкова сила наистина е изкушаваща — той вдигна поглед внезапно и ми позволи да видя очите му. По лицето му се сменяха емоции. Възбуда, страх, похот и накрая, просто умора — Можем да сме свързани във вечността. Свързани в тройна борба за надмощие. Не е приятна мисъл.

— Жан-Клод ми каза, че няма да е мой господар — обади се Ричард. — Че ще сме партньори.

— И ти му повярва? — попитах аз.

Ричард кимна, изглеждайки страшно сериозен. Въздъхнах.

— Иисусе, Ричард, не мога да те оставя сам и за миг.

— Не го лъжа, ma petite.

— Да, бе.

— Ако е лъжа — отвърна Ричард, — ще го убия.

Изгледах го втренчено.

— Не го мислиш.

— Мисля го — нещо премина през кафявите му очи, нещо приглушено, мрачно и нечовешко.

— Щом веднъж решиш да убиеш някого, става по-лесно да убиваш и други, нали? — казах аз.

Ричард не трепна и не извърна поглед.

— Да, така е, но не става дума за това. Няма да бъда ничий слуга. Нито на Жан-Клод, нито твой, нито на Маркус, нито на Рейна.

— Разбираш ли, че щом веднъж се свържеш с него, когато той бъде наранен, ще бъдеш наранен и ти? Че ако него го убият, това може да убие и теб?

— По-добре мъртъв, отколкото в капан.

Наблюдавах твърдата решителност в очите му. Наистина го мислеше.

— Тази вечер ще убиеш Маркус — казах аз.

Ричард ме погледна и по лицето му премина изражение, което не бях виждала никога преди, някаква ожесточеност изпълваше очите му и изпращеше силата му из стаята.

— Ако не отстъпи, ще го убия.

За пръв път му повярвах.