Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (33)

32

Тримата с Доминик и Касандра измислихме заклинанието. Частта от плана, която бе моя идея, бе съвсем проста. С години бях връщала зомбита в гробовете им. И бях добра в това. Доколкото ми бе възможно, щях да третирам ситуацията като още една работна задача: пращам мъртвите да си почиват, нищо специално. Първо беше ред на зомбитата, после щях да се тревожа за вампирите.

Накарах Касандра да ми донесе един от ножовете и ножница за китката от стаята. Ако действах като фокус за друг съживител, нямаше да му дам да забие зъби в мен, така че защо пък кръвта да трябваше да идва от Жан-Клод, който да я пие? Не беше нужно, или поне не смятах, че е нужно. Доминик беше съгласен с мен, но не бе сто процента сигурен. Така че първо зомбитата. Върху тях щяхме да тренираме. Ако номерът с ножа не проработеше, щяхме да минем на зъби, но каквато и малка част от мен да бе останала нормална, щях да се придържам към нея.

Накарах Стивън да донесе съд, в който да съберем кръвта. Върна се с малка златна купа. Зачудих се дали размерът е подбран, за да ме окуражи да не проливам твърде много от скъпоценната течност. За върколак Стивън изглежда не си падаше много по кръвта. Купата беше толкова лъсната, че почти светеше. Вътрешната част показваше следи от удари с чук. Ковано злато, и веднага, щом я докоснах, разбрах, че е стара. Защо всички си мислят, че е нужно нещо специално, за да събере кръвта? И пластмасова щеше да свърши същата работа.

Стояхме насред стаята с каменни отломки, където зомбитата чакаха с такова търпение, на което са способни само мъртвите. Някои от очите, които ме гледаха, бяха мътни, сякаш бяха слепи или на мъртва риба, някои черепи бяха празни, но дори и без очи, като че пак ме гледаха.

Стоях изправена, с нож, закрепен за лявата ми китка, с лице към тях. Ричард бе от лявата ми страна, Жан-Клод от дясната. По моя молба не ме докосваха.

Доминик бе поискал достатъчно подробности за първия триумвират, че да се засрамя. Беше се съгласил с мен, че вероятно силата си беше там и без да се налага да се налазим едни други. Съгласието с това му бе спечелило точки пред мен. В крайна сметка идеята беше тази нощ да призовем магията пред цялата глутница. Никак не ми се щеше да правя секс пред толкова много непознати. Добре де, не беше точно секс, но беше достатъчно близко, че да не искам публика.

Сиянието беше започнало да помръква. Взирайки се в частично разложените зомбита, ми беше трудно да си върна настроението.

— Моите зомбита обикновено се задържат по-добре от това — отбелязах.

— Ако беше извлякла толкова много сила от двама други некроманти, зомбитата щяха да са по-добре — каза Доминик.

— Може да е заради липсата на контрол — намеси се Жан-Клод.

Обърнах се и го погледнах.

— Мисля, че това, което има предвид Доминик, е, че част от силата, използвана, за да ги вдигне, е взета от мъртвец.

— Вярваш ли, че съм мъртвец, ma petite?

Погледнах прекрасното лице и кимнах.

— Вампирите, които вдигнах, са просто трупове. Каквото и да си, е форма на некромантия. Некромантията работи само когато действаш с мъртво тяло.

Той наклони глава на една страна.

— Чувам думите, ma petite, но не смятам, че ги вярваш, не напълно.

Поклатих глава.

— Вече не знам в какво вярвам.

— Всъщност — каза Доминик, — не мисля, че има значение, че Жан-Клод е вампир. Мисля, че по-скоро е заради факта, че нито той, нито Ричард знаят нещо за вдигането на мъртъвци. Това е само твой талант. Мисля, че с течение на времето би могла да канализираш силата в перфектното зомби, но Жан-Клод е прав в някои отношения. Неопитомеността, липсата на контрол, е това, което е направило зомбитата несъвършени.

Явно нещо се бе изписало на лицето ми, защото той добави:

— Имала си твърде много неща за контролиране, за да обръщаш внимание на всички детайли. Мисля, че инстинктивно си пуснала зомбитата на свобода, защото това е била частта от теб, в която си най-сигурна. Имаш отлични инстинкти.

— Благодаря, предполагам — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— Знам, че времето изтича. Както виждаме от присъствието на Жан-Клод, не всички вампири спят до мръкнало. Страхувам се, че ако някой от вампирите изпусне часа си за събуждане, той или тя ще бъде загубен завинаги. Но ще помоля Анита да направи нещо, което няма нищо общо с нейния проблем, но има много общо с моя.

— Какъв проблем? — попитах аз.

— Сабин — отвърна Жан-Клод.

Доминик кимна.

— Времето на Сабин изтича.

— Сабин, вампирът в клуба ли? — попита Касандра.

— Аха — отвърнах аз. — Какво ти трябва, Доминик, казвай бързо, и съм твоят човек.

Доминик се усмихна.

— Благодаря ти, Анита. Съсредоточи се върху едно зомби. Опитай се да го направиш почти съвършено.

Намръщих се насреща му.

— Излекувай едно от зомбитата си, ma petite.

— Не мога да излекувам мъртвите — отвърнах аз, — но мога да ги накарам да приличат повече на живи.

Доминик кимна.

— Това ще свърши работа.

— Обикновено го правя при първоначалния приток на сила. Никога не съм се опитвала да си играя с мъртвите, след като съм ги вдигнала.

— Моля те, опитай се — подкани ме Доминик.

— Може да призовем силата между нас тримата и тогава да опитаме — предложих аз.

Доминик поклати глава.

— Не съм сигурен как ще се отрази това на заклинанието. Мисля, че ще е твърде голям риск за приятелите ти.

Погледнах го втренчено за миг или два.

— Ще рискуваш да оставиш Сабин да изгние, за да спасиш нашите приятели?

— Ти помоли за помощта ми, Анита. Мисля, че не си жена, която често моли за помощ. Ще е недостойна отплата за подобен комплимент, ако ти позволя да рискуваш своите приятели, за да спасиш моя. Ако можеш да излекуваш своя мъртвец така, добре. Ако не, ще продължим със спасяването на тези трима вампири.

— Много достойно отношение — отбеляза Жан-Клод.

— Има моменти, когато достойнството е единственото, което ни е останало — каза Доминик.

Между вампира и мъжа сякаш имаше миг на почти перфектно разбирателство. Богато минало, ако не споделено, то поне сходно, премина помежду им. Аз бях натрапникът.

Погледнах към Ричард и ние споделихме своя миг на пълно разбирателство. Ценяхме смъртния си живот. Фатализмът в гласа на Доминик беше ужасяващ. Колко възрастен беше? Когато ставаше дума за вампири, обикновено можех да кажа, но никога за човешките слуги. Не попитах. В кафявите очи на Доминик се четеше тежестта на толкова години, че ме беше страх.

Погледнах прекрасното лице на Жан-Клод и се запитах дали аз бих била толкова почтена или щях да рискувам всеки и всичко, за да го излекувам? Да го видя мъртъв, щеше да е едно, но изгнил като Сабин… В много отношения щеше да е по-лошо от смъртта. Разбира се, Сабин умираше. Колкото и могъщ да беше, нямаше да може да се държи вечно. Или можеше и да успее. Може би Доминик можеше да го зашие в голяма торба подобна на ръкавиците, които носеше вампирът. Може би Сабин щеше да продължи да живее и след като е бил доведен до течно състояние. Това вече беше отвращаваща мисъл.

Погледнах към изправените мъртъвци. Те отвърнаха на погледа ми. Едно от зомбитата беше почти цяло. Сивата кожа висеше по костите, приличаща повече на глина, отколкото на плът. Едно синьо око се взираше в мен, другото бе сгърчено като стафида. Напомни ми на онова, което се бе случило с окото на Сабин.

Би имало повече смисъл да кажа, че докоснах окото и го излекувах. Или че си го помислих и изгладих плътта като глина. Не беше така. Втренчих се в зомбито. Докоснах искрата в себе си, която ми позволяваше да вдигам мъртвите. Изтеглих тази част от себе си навън, прикотках я, сякаш подхранвах слаб огън, и я запратих към зомбито.

— Живей, живей — прошепнах.

Бях го виждала и преди, но не преставаше да ме изумява. Плътта се изпълни, закръгли се, заглади се. Сивата кожа придоби цвета на топла плът. Сухата, подобна на слама коса порасна и се накъдри, кафява и мека. Мъртвото око се изду като малък балон и изпълни очната ябълка. Две нормални очи отвърнаха на погледа ми. Дори опърпаните дрехи се оправиха. Беше облечен с жилетка със златна верижка за часовник. Дрехите му бяха демоде от най-малкото сто години.

— Изключително съм впечатлен — отбеляза Доминик. — Ако смениш дрехите му, може да мине за човек.

Кимнах в знак на съгласие.

— Правя страхотни зомбита, но това няма да помогне на господаря ти.

— Извикай някой от вампирите от стаята с ковчезите.

— Защо? — попитах.

Доминик измъкна малък сребърен нож от ножница на гърба си. Не знаех, че има оръжие. Немарливо от моя страна.

— Какво ще правиш с това? — попита Жан-Клод.

— С твое разрешение ще порежа един от вампирите и ще помоля Анита да излекува раната.

Жан-Клод обмисли молбата и кимна.

— Малък разрез.

Доминик се поклони в отговор.

— Разбира се.

Вампирите и сами можеха да излекуват малко порязване рано или късно. Ако не можеше да се излекува, не беше проблем. Макар да не съм сигурна, че те биха се съгласили с мен.

— Анита — подкани ме Доминик.

— Деймиан, ела при мен — извиках аз.

Жан-Клод повдигна вежда, мисля, че заради избора ми. Ако очакваше да повикам Уили, значи не разбираше. Уили ми беше приятел. Даже и мъртъв, не исках да го видя порязан.

Деймиан се беше опитал да изнасили психически жена в нощния клуб. Нека си понесе малко рязане.

Деймиан влезе и се заоглежда, докато не ме видя. Лицето му бе все така безизразно и празно. По-празно, отколкото при сън, празно, както само смъртта можеше да го направи.

— Деймиан, спри.

Вампирът спря. Очите му бяха най-зелените, които бях виждала. По-зелени от тези на Катрин, по-скоро котешки, отколкото човешки.

Доминик застана пред Деймиан. Огледа вампира. Допря сребърното острие до бледата буза и рязко наведе върха.

По съвършената белота потече кръв на алена струйка. Вампирът въобще не реагира, дори не мигна.

— Анита — подкани ме Доминик.

Погледнах към Деймиан, не към обвивката на Деймиан. Запратих силата към него, в него. Пожелах да оживее. Това бе думата, която му прошепнах.

Кръвта намаля, после спря. Порязаното зарасна, без да остане следа. Беше… лесно.

Доминик изтри кръвта с носна кърпичка, която бе извадил от джоба на якето си. Бледата буза на Доминик отново бе съвършена.

Касандра беше първата, която изрече думите:

— Тя може да излекува Сабин.

Доминик кимна.

— Може и да успее — обърна се към мен с изражение на триумф и въодушевление. — Ще ти е нужна силата на триумвирата ви, за да вдигнеш Сабин от сутрешната му дрямка, но веднъж вдигнат, мисля, че можеш да го излекуваш.

— Плитко порязване е едно — отвърнах аз. — Сабин е… пълна каша.

— Ще се опиташ ли?

— Ако успеем да върнем тези трима вампири невредими, да, ще се опитам.

— Утре.

Кимнах.

— Защо не?

— Нямам търпение да кажа на Сабин на какво станах свидетел днес. От толкова време е изгубил надежда, но най-напред трябва да върнем приятелите ти. Ще ти помогна с каквото мога.

Усмихнах се.

— Знам достатъчно за магията, Доминик, че да ми е ясно, че единственото, което можеш да правиш, е да съветваш отстрани.

— Но ще давам много добри съвети — отвърна той с усмивка.

Вярвах му. За доброто на Сабин той искаше да успеем.

— Добре, да го направим.

Протегнах ръце към Ричард и Жан-Клод. Те ги хванаха достатъчно послушно и чувството бе приятно. И двамата изглеждаха топли и прекрасни, но нямаше моментална магия. Нямаше искра. Осъзнах, че по някакъв странен начин сексуалното взаимодействие бе играло ролята на ритуала. За повечето магии ритуалите не са абсолютно задължителни, но служат за фокус, за подготовка за извършването на заклинанието. Нямах кървав кръг, в който да пристъпя. Нямах какво да принеса в жертва. Нямах принадлежности. Всичко, с което разполагах, бяха двамата мъже пред мен, моето тяло и ножа на китката ми. Обърнах се и към двамата.

— Нищо не става.

— Какво очакваш да се случи? — попита Доминик.

Свих рамене.

— Нещо, не знам.

— Опитваш се твърде силно, Анита. Отпусни се, нека силата дойде при теб.

Завъртях рамене в опит да намаля напрежението. Не стана.

— Наистина ми се иска да не ми беше припомнял, че някои вампири могат да се пробудят преди мръкнало. Вече е късен следобед, а ние сме под земята. Вече може да е твърде късно.

— Подобно мислене не помага — отвърна Доминик.

Жан-Клод пристъпи към мен и дори преди да ме докосне, имаше прилив на енергия, сякаш някой обля кожата ми с топлина.

— Не ме докосвай — казах аз. Почувствах колебанието му.

— Какво не е наред, ma petite?

— Нищо — обърнах се с лице към него. Държах ръката си точно над голите му гърди и тази струя топлина се носеше от неговата кожа към моята. Сякаш тялото му дишаше срещу мен. — Можеш ли да го почувстваш?

Той наклони глава на една страна.

— Магия.

— Аура — отвърнах аз. Трябваше да се преборя с желанието да погледна към Доминик, както се гледа към треньор, в очакване да видиш дали играеш както е поискал от теб. — Върви към мен, но не ме докосвай.

Изглеждаше объркан, но направи каквото поисках. Когато ръцете ми бяха непосредствено над кожата му, същата тази линия топлина се надигна като малък, хванат в капан вятър. Можех да почувствам как енергията им диша срещу кожата ми, по една при всяка ръка. Затворих очи и се съсредоточих върху усещането. Точно там. Можех да почувствам разлика, малка, почти неуловима, но беше там. Имаше бодеж, почти електрическо трептене откъм Ричард. Жан-Клод беше хладен и гладък. Добре, можехме да докосваме аурите си, и какво от това? Къде ни поставяше този факт?

Внезапно притиснах ръцете си напред през енергията към телата им. Запратих я обратно в тях и двамата ахнаха. Шокът от действието се придвижи нагоре по ръцете ми и аз наведох глава, дишайки през прилива на сила. Вдигнах лице, за да срещна погледите им. Не знам какво бе изписано на лицето ми, но Ричард определено не го хареса. Понечи да отстъпи. Забих нокти в стомаха му достатъчно силно, че да привлека вниманието му.

— Не прекъсвай връзката.

Той преглътна. Очите му бяха разширени и в тях се четеше нещо близко до страх, но остана на място. Обърнах се към Жан-Клод. Не изглеждаше уплашен. Изглеждаше точно толкова спокоен и овладян, колкото се чувствах аз.

— Много добре, Анита — долетя гласът на Доминик, нисък и мек. — Съчетай силата им, сякаш са двама други съживители. Действаш като фокус. Правила си го и преди. Връщала си мъртвите към вечния им покой хиляди пъти. Това е просто още един от тях.

— Добре, тренер — прошепнах аз.

— Какво? — попита Ричард.

Поклатих глава.

— Нищо.

Отстъпих бавно, с ръце, протегнати към тях. Силата се носеше между нас подобно на две въжета. Не беше видима, но съдейки по изражението на Ричард, всички я чувствахме. Извадих ножа и взех златната купа, без да свеждам поглед, а очите ми останаха приковани върху тях двамата. Имаше разлика между това и комбинирането на силите с други съживители, имаше похот. Любов. Нещо. Каквото и да беше, действаше като гориво или спойка. Нямах думи, за да го опиша, но когато ги погледнах, беше там.

Държах купата в лявата ръка, а ножа — в дясната. Отидох обратно при тях.

— Хванете купата за мен, всеки с по една ръка.

— Защо? — попита Ричард.

— Защото казвам така.

Изглеждаше сякаш иска да спори. Поставих плоската част на острието пред устните му.

— Подлагането на съмнение на всичко, което кажа, нарушава концентрацията ми — дръпнах ножа от устата му.

— Не го прави отново — каза той и гласът му прозвуча тихо, почти рязко.

Кимнах.

— Добре.

Вдигнах китката си над купата и с едно рязко движение я срязах с ножа. От порязаното потече кръв на гъсти капки, размазващи се по стените и дъното на блестящия съд. Да, болеше.

— Твой ред е, Ричард — държах китката си над купата, нямаше смисъл да се хаби кръвта.

— Какво да направя?

— Сложи китката си над купата.

Поколеба се, но после направи каквото му бе казано. Постави ръка над купата с длан, свита в юмрук. Обърнах я наопаки, за да изложа на показ долната част на ръката му. Уравновесих я с все още кървящата си ръка. Купата се заклати там, където все още свободната му ръка я държеше заедно с Жан-Клод.

Погледнах нагоре към лицето му.

— Защо това те притеснява повече, отколкото Жан-Клод да пие от теб?

Той преглътна.

— Доста неща ме притесняват, като мисля за секс.

— Типично изказване за някого само с една X-хромозома — отбелязах аз.

Прокарах ножа по кожата му с едно твърдо движение, докато още гледаше лицето ми. Единственото нещо, което го спря да не се дръпне, бе хватката ми.

След първоначалната изненада не оказа съпротива. Наблюдаваше как кръвта му се стича в купата и се смесва с моята. Дъното на съда бе скрито от поглед, покрито с топла кръв. Пуснах ръката му и той задържа кървящата си китка над съда.

— Жан-Клод? — казах аз.

Той протегна собствената си тънка китка, без да го подканям. Стабилизирах я, както бях направила с ръката на Ричард. Срещнах погледа на тъмните му сини очи, но в тях нямаше страх, нищо, освен може би леко любопитство. Срязах китката му и кръвта бликна алена на фона на бялата му кожа.

Кръвта му закапа в купата. Всичката бе червена. Човешка, ликантропска и вампирска. Не можеше да се познае коя на кого е само с поглед. Всички кървяхме в червено.

Все още нямаше достатъчно кръв в купата, че да се направи кръг на силата около шестдесетте зомбита. Нямаше начин да се събере толкова кръв, освен чрез истинско жертвоприношение. Но това, с което разполагах в ръцете си, беше много могъщ магически коктейл. Доминик смяташе, че ще е достатъчен. Надявах се да е така.

Някакъв звук отклони вниманието ми от кръвта и нарастващата топлина на силата.

Стивън и Джейсън бяха клекнали близо до нас, единият в човешка, другият във вълча форма с почти еднакви изражения: на глад.

Погледнах към Касандра. Засега се владееше, но ръцете й бяха свити в юмруци и по горната й устна се виждаха капчици пот. Изражението на лицето й бе близко до паника.

Доминик стоеше усмихнат и незасегнат. Той беше единственият друг човек в стаята.

Джейсън изръмжа насреща ни, но не беше истинско заплашително ръмжене. В гласа му имаше ритъм. Опитваше се да говори.

Стивън навлажни устни.

— Джейсън иска да знае дали може да оближем купата?

Погледнах към Жан-Клод и Ричард. Израженията им бяха достатъчни.

— Аз ли съм единствената в тази стая, която не изпитва жажда за кръв?

— Ако не броим Доминик, се опасявам, че е така, ma petite.

— Прави каквото трябва, Анита, но го прави бързо. Пълнолуние е и прясната кръв си е прясна кръв — каза Ричард.

Другите двама вампири, които бях вдигнала, пристъпиха към мен. Очите им все още бяха празни като на добре изработени кукли.

— Ти ли ги повика? — попита Ричард.

— Не — отвърнах аз.

— Кръвта ги призова — отвърна Доминик.

Вампирите влязоха в стаята. В този момент не гледаха към мен. Гледаха кръвта и щом я видяха, нещо в тях проблесна. Почувствах го. Глад. Вкъщи нямаше никой, но нуждата си бе там.

Зелените очи на Деймиан се взираха в купата със същия глад. Красивото му лице бе изтъняло до нещо животинско и примитивно.

Облизах устни и казах:

— Спрете.

Направиха го, но се взираха в прясно пролятата кръв, без да вдигат поглед към мен. Ако не бях успяла да ги спра, можеше и да се нахранят. Да се нахранят като възвръщенци, животински вампири, които не знаят нищо друго, освен глад и никога няма да възстановят личността или разсъдъка си.

Сърцето ми тупкаше в гърлото при мисълта какво можех да освободя върху някоя нищо неподозираща личност. Гладът нямаше да прави разлика между човек или ликантроп. Нямаше ли това да е впечатляваща битка?

Взех купата, притискайки я към стомаха си, като продължавах да държа ножа в другата си ръка.

— Не се страхувай — каза Доминик. — Прати зомбитата във вечния им покой, както си правила хиляди пъти преди това. Направи само и единствено това.

— Да правим нещата едно по едно, нали?

— Точно така — отвърна той.

Кимнах.

— Добре.

Всички, с изключение на тримата вампири ме погледнаха, сякаш вярваха, че знам какво правя. Ще ми се да беше така. Даже Доминик изглеждаше уверен. Но не той се опитваше да върне шестдесет зомбита в гроба без кръг на силата. Аз го правех.

Трябваше да внимавам къде стъпвам по обсипания с камъчета под. Нямаше да е добре да падна и да разлея кръвта и цялата тази сила. Защото за това ставаше дума. Можех да почувствам Ричард и Жан-Клод зад гърба си като две ивици от въже, които се извиваха, докато се движех. Доминик беше казал, че ще мога да почувствам и двамата мъже. Когато бях попитала за подробности, беше отговорил нещо мъгляво. Магията бе твърде индивидуална, за да се даде точен отговор. Ако ми беше казал, че ще се почувствам по един начин, а се бях почувствала по друг, щях да изпитам съмнения. Беше прав.

Мушнах ножа в кръвта, разбърках и запратих пръски по очакващите зомбита. Само няколко капки паднаха върху тях, но всеки път, щом някоя се докоснеше до зомби, можех да го почувствам, разтърсващ шок от сила. Оказах се в средата на стаята, която някога бе имала стена, заобиколена от зомбита. Когато кръвта докосна последното, през мен премина тръпка, която изтръгна възклицание от гърлото ми. Почувствах как кръвта обгръща мъртвите. Бе подобно на затварянето на кръг на силата, но сякаш затварянето беше вътре в мен, а не отвън.

— Обратно — изрекох, — върнете се обратно в гробовете си, всички. Обратно в земята.

Мъртвите се раздвижиха около мен, подредиха се като сомнамбули в игра на музикални столове. Щом някой достигнеше мястото си, лягаше и суровата земя се изливаше отгоре му като вода. Земята ги поглъщаше обратно и се изравняваше така, сякаш някаква огромна ръка бе дошла да разчисти всичко.

Останах сама в стаята, а земята все още се гърчеше като кон, накацан от мухи. Когато и последната вълничка утихна, погледнах през разрушената стена към останалите.

Жан-Клод и Ричард стояха при отвора. Тримата върколаци се бяха скупчили край тях. Дори Касандра беше коленичила на земята край вълка Джейсън. Доминик стоеше зад тях и наблюдаваше. Усмихваше ми се като горд баща.

Тръгнах към тях, чувствайки краката си леко гумени и залитнах, изливайки малко кръв по стената на купата. Няколко капки паднаха на прочистената земя.

Вълкът внезапно се озова там и ги облиза. Игнорирах го и продължих да вървя. Беше ред на вампирите. Всички се отдръпнаха, за да ми сторят път, сякаш се страхуваха да ме докоснат. С изключение на Доминик. Той беше дори твърде близо.

Почувствах как неговата сила минава помежду ни, потрепва върху кожата ми, надолу по въжетата, които ме свързваха с Жан-Клод и Ричард.

Преглътнах тежко и казах:

— Отстъпи.

— Моите извинения — той отстъпи назад, докато вече не можех да го почувствам така ясно. — Така добре ли е?

Кимнах.

Тримата вампири чакаха с гладни очи. Напръсках ги с изстиващата кръв. Потрепнаха, когато кръвта ги докосна, но нямаше прилив на сила, нямаше нищо. Мамка му.

Доминик се намръщи.

— Кръвта е още топла. Би трябвало да проработи.

Жан-Клод пристъпи по-близо. Можех да го почувствам и без да се обръщам. Можех да го почувствам по нишката сила, която ни свързваше, като риба, която теглех с въдицата.

— Но не действа — каза той.

— Не — отвърнах аз.

— Значи са изгубени.

Поклатих отрицателно глава. Уили се взираше в купата с кръвта. Погледът беше животински, чист глад. Мислех си, че най-лошото, което можеше да се случи на Уили, бе да си легне обратно в ковчега и наистина да умре. Бях сгрешила. Да излиза от ковчега си, обзет единствено от жаждата за кръв и нищо друго, щеше да е по-лошо. Нямаше да го изгубя, не още.

— Някакви умни идеи? — попитах.

— Дай им да изпият кръвта в купата — каза Доминик. — Но по-бързо, преди да е изстинала.

Не спорих, нямаше време. Изтрих ножа в дънките и го прибрах. Трябваше да го почистя и прибера по-късно, но ръцете ми трябваха. Потопих пръсти в кръвта. Все още бе топла, но едва-едва. Очите, които следваха ръката ми, все още бяха кафяви, но не Уили гледаше от тях. Просто го нямаше.

Вдигнах купата до устните му и казах:

— Уили, пий.

Гърлото му се задвижи, преглъщайки яростно, и тогава почувствах онова прищракване.

— Спри, Уили.

Той спря и аз дръпнах купата. Не посегна да я сграбчи. Въобще не помръдна. Очите му бяха празни и безизразни над окървавената уста.

— Върви обратно в ковчега си, Уили. Почини си, докато не падне нощта. Отивай да почиваш.

Той се обърна и тръгна по коридора. Трябваше да повярвам, че ще се върне в ковчега. Един беше готов, оставаха още двама. Лив си тръгна като послушна кукла. Кръвта бе доста намаляла, когато я вдигнах към устните на Деймиан.

Той започна да пие, преглъщайки с бледото си гърло. Кръвта се спускаше надолу в него и нещо ме докосна, нещо, което не беше моята магия. Нещо друго. Гърдите на Деймиан се повдигнаха тежко като на мъж, който се опитва да се съвземе от удавяне. И това нещо отвърна на удара, отхвърли силата ми, обърна я срещу мен. Някаква сила замахна към мен, удари ме и светът се завъртя. Зрението ми се замъгли от сивота и ярки бели петна. Чух собствения си дъх невероятно учестен. Звукът ме последва в мрака, после дори това изчезна.