Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (32)

31

Доминик Дюмар се появи облечен с черни памучни панталони и разкопчано черно кожено яке, под което се виждаше сива копринена тениска. Изглеждаше по-спокоен, когато го нямаше Сабин, като служител в свободния си ден. Дори изрядно подстриганите брада и мустаци изглеждаха по-малко официални.

Доминик обиколи тримата вампири, които бях вдигнала. Бяхме се преместили обратно в засипания с каменни отломки район, така че да може да види зомбитата и вампирите накуп. Обикаляше около вампирите и ги докосваше тук и там. Ухили се насреща ми и белите му зъби проблеснаха насред черната брада.

— Това е впечатляващо, наистина впечатляващо.

Преборих се с желанието да се намръщя.

— Прости ми, ако не споделям ентусиазма ти. Можеш ли да ми помогнеш да ги върна както си бяха?

— На теория — да.

— Когато хората започнат да използват израза на теория, това означава, че не знаят как да направят нещо. Не можеш да ми помогнеш, нали?

— Чакай, чакай — каза Доминик. Коленичи до Уили и започна да го оглежда съсредоточено, изучавайки го биоскопски като насекомо. — Не казах, че не мога да помогна. Истина е, че никога не съм виждал да се прави нещо подобно. А ти казваш, че си го правила и преди — той се изправи и изтупа коленете на панталоните си.

— Веднъж.

— И тогава е било без триумвират? — попита Доминик.

Трябваше да му кажа. Разбирах достатъчно от ритуална магия, за да знам, че ако сега си премълча как сме се сдобили с толкова сила, всичко, за което Доминик ни помогнеше да измислим, нямаше да сработи. Щеше да е като да кажем на полицията, че става дума за обир, когато всъщност имаме убийство. Щяха да се опитват да разрешат погрешното престъпление.

— Аха, първият път бях само аз.

— Но и в двата случая е било през деня? — попита той.

Кимнах утвърдително.

— В това има смисъл. Можем да вдигаме зомбита само след като душата е отлетяла. Има логика вампирите да могат да бъдат вдигани само пред деня. Когато падне нощта, душите им се завръщат.

Дори не смятах да се опитвам да споря дали вампирите имат души. Вече не бях толкова сигурна за отговора, колкото преди.

— Не мога да вдигам зомбита през деня, какво остава за вампири — казах аз.

Доминик посочи към чакащите мъртви от двата вида.

— Но си го направила.

Поклатих глава.

— Въпросът не е в това. Не би трябвало да съм способна да го правя.

— Някога опитвала ли си се да вдигнеш нормално зомби през деня?

— Ами, не. Мъжът, който ме обучи, каза, че е невъзможно.

— Значи никога не си опитвала — каза Доминик.

Поколебах се, преди да отговоря.

— Опитвала си.

— Не мога да го направя. Дори не мога да призова силата на дневна светлина.

— Само защото вярваш, че не можеш — отвърна Доминик.

— Повтори пак какво каза.

— Вярата е един от най-важните аспекти на магията.

— Искаш да кажеш, че ако не вярвам, че мога да вдигна зомбита през деня, няма да мога.

— Именно.

— В това няма смисъл — намеси се Ричард.

Облегна се на една от здравите стени. Беше много тих, докато разговарях за магия с Доминик. Джейсън, все още във вълча форма, лежеше в краката му. Стивън беше разчистил част от отломките и бе седнал до вълка.

— Всъщност — отвърнах аз, — има смисъл. Виждала съм хора с много суров талант, които не могат да вдигнат нищо. Един тип беше убеден, че е смъртен грях, така че просто го блокираше. Но буквално сияеше от сила, независимо дали го приемаше, или не.

— Превръщачът може да отрича силата си колкото си иска, но това не спира превръщането — отвърна Ричард.

— Вярвам, че за ликантропията се говори като за проклятие именно по тази причина — вметна Доминик.

Ричард ме погледна. Изражението му беше красноречиво.

— Проклятие.

— Трябва да простиш на Доминик — каза Жан-Клод. — Преди сто години на никого не му е хрумвало, че ликантропията може да е болест.

— Загрижен си за чувствата на Ричард? — попитах аз.

— Неговото щастие е и твое щастие, ma petite.

Новото джентълменско поведение на Жан-Клод започваше да ме притеснява. Нямах доверие на тази промяна в отношението му.

Касандра се обади.

— Ако Анита не вярва, че може да вдига мъртви през деня, тогава как го е направила? — беше се включила в метафизичната дискусия, сякаш се намираше на изпит по магическа теория.

Бях срещала хора като нея в колежа. Теоретици без истинска магия. Но те можеха да стоят с часове и да дебатират дали дадено заклинание ще проработи. Третираха магията като висша физика, чиста наука, без някакъв начин да се провери. Опазил ни господ, магьосниците от кулата на мечтите да изпробват някоя от теориите си с истинско заклинание. Доминик би си паснал добре с тях, като изключим, че имаше истинска магия.

— И двата случая са били екстремни — каза Доминик. — Действа на същия принцип, който позволява на бабичка да вдигне камион, затиснал внучето й. В моменти на огромна нужда, често се докосваме до способности, надхвърлящи ежедневните.

— Но бабата не може да вдигне камиона със силата на волята си просто защото веднъж е успяла — отбелязах аз.

— Хм — изкоментира Доминик, — може би аналогията не е идеална, но разбираш какво имам предвид. Ако кажеш, че не разбираш, просто се правиш на интересна.

Това почти ме накара да се усмихна.

— Значи казваш, че мога да вдигам мъртвите и през деня, ако вярвам, че мога да го направя.

— Така смятам. Поклатих глава.

— Никога не съм чувала за съживител, който да може да го прави.

— Но ти не си просто съживител, Анита — отбеляза Доминик. — Ти си некромант.

— Никога не съм чувал за некромант, който да може да вдига мъртвите през деня — обади се Жан-Клод.

Доминик сви грациозно рамене. Напомни ми на Жан-Клод. Отнема няколкостотин години да се научиш да го правиш грациозно.

— Не знам — при ясна дневна светлина, но точно както някои вампири могат да бродят през деня, ако са добре защитени, вярвам, че същият принцип е приложим и за некромантите.

— Значи не вярваш, че Анита би могла да вдигне мъртвите по обяд и на открито, така ли? — попита Касандра.

Доминик отново сви рамене. После се изсмя.

— Хвана ме, моя усърдна хубавице. Може и да е възможно Анита да успее да направи точно това, но дори и аз не съм чувал за нещо подобно.

Поклатих глава.

— Вижте, можем да изследваме магическите импликации по-късно. Можете ли в момента да ми помогнете да измисля начин да върна вампирите обратно, без да ги прецакам?

— Дефинирай „прецакам“ — каза Доминик.

— Не се шегувай, Доминик — обади се Жан-Клод. — Знаеш много добре какво има предвид.

— Искам да го чуя от нея.

Жан-Клод ме погледна и едва доловимо сви рамене.

— Когато падне мрак, искам да се вдигнат като вампири. Притеснявам се, че ако не го направя както трябва, те ще бъдат просто мъртви, за постоянно.

— Изненадваш ме, Анита. Може би репутацията ти на бич за местното вампирско население е преувеличена.

Изгледах го съсредоточено. Преди да успея да кажа нещо, което щеше да прозвучи като самохвалство, се обади Жан-Клод:

— Мисля си, че това, което тя направи днес, е достатъчно доказателство колко точно заслужава репутацията си.

Доминик и вампирът се спогледаха. Изглеждаше така, сякаш нещо премина помежду им. Предизвикателство, знание, нещо.

— Тя би станала прекрасен човешки слуга, ако някой вампир успее да я опитоми — каза Доминик.

Жан-Клод се разсмя. Звукът изпълни стаята с ехо, което потреперваше и танцуваше по кожата. Смехът премина през тялото ми и за един кратък миг можех да почувствам как нещо ме докосва дълбоко вътре, където нямаше работа ничия ръка. В друг контекст Жан-Клод може би би го направил сексуално, сега беше просто притеснително.

— Никога повече не прави така — обади се Ричард. Потърка ръцете си като че му бе студено или се опитваше да изтрие спомена за този настъпателен смях.

Джейсън изтопурка до Жан-Клод, за да притисне главата си в ръката на вампира. На него му харесваше. Доминик се поклони леко.

— Моите извинения, Жан-Клод, схванах позицията ти. Ако искаше, можеше да причиниш нараняванията, които моят господар причини по невнимание в офиса ти.

— В моя офис — отбелязах аз.

Честно казано, не вярвах, че Жан-Клод може да причини наранявания с гласа си. Била съм в ситуации, където, ако можеше, би го направил. Но естествено, нямаше смисъл да го казвам на Доминик.

Доминик се поклони даже по-дълбоко в моя посока.

— В твоя офис, разбира си.

— Можем ли да спрем с фукането? — попитах аз. — Можеш ли да ни помогнеш?

— Готов съм да се опитам.

Тръгнах към него, проправяйки си път през натрошените камъни. Когато застанах толкова близо, колкото позволяваше вежливостта и може би сантиметър или два по-близо, казах:

— Тези трима вампири не са експеримент. Това не е някакво изследване по магическа метафизика. Предложи ми да ме учиш на некромантия, Доминик. Мисля, че не си способен да се справиш. Как можеш да ме научиш, когато аз мога да правя неща, които ти не можеш? Освен ако, разбира се, не можеш да вдигаш вампири от ковчезите им?

През цялото време, докато говорех, се взирах в тъмните му очи и наблюдавах как се стесняват от гняв, как устните му се свиват. Егото му бе точно толкова голямо, колкото се надявах. Знаех си, че няма да ме разочарова. Доминик щеше да даде всичко от себе си, за да ни помогне. Гордостта му бе заложена на карта.

— Кажи ми как точно призова силата, Анита, и аз ще ти направя заклинание, което би трябвало да проработи — ако притежаваш контрола да го накараш.

Усмихнах му се в отговор и се погрижих да е снизходително точно колкото трябва.

— Ти го измисли, аз мога да го направя.

Той се усмихна в отговор.

— Арогантността не е подходяща черта за жена.

— Аз я намирам за много подходяща — обади се Жан-Клод. — Ако е заслужена. Ако току-що си вдигнал трима вампири от дневната им почивка, нямаше ли да си арогантен, Доминик?

Усмивката му се разшири.

— Да, щях да съм.

Истината беше, че не се чувствах арогантна. Бях уплашена. Уплашена, че ще прецакам Уили и той никога повече няма да се вдигне. Чувствах се зле и заради Лив и Деймиан. Не ставаше дума дали ги харесвам или не, не бях искала да го правя. Не трябва да прогонваш нечия живителна сила по погрешка. Ако се чувствах и наполовина толкова сигурна, колкото подсказваха думите ми към Доминик, защо тогава стомахът ми се бе свил?