Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (31)

30

Последния път, когато бях посетила стаята с ковчезите под „Циркът на прокълнатите“, бях дошла да убия тогавашната Господарка на града. Бях дошла да избия всички вампири, намиращи се тук. Леле, как се променяха нещата.

По стените бяха закрепени плътно бели лампи, които хвърляха меки ореоли от светлина върху всеки от седемте ковчега. Три от ковчезите бяха празни, капаците им — отворени. Всички бяха модерни, нови, просторни. Бяха от стилно лакиран дъб, оцветени почти в черно. По дървото имаше сребърни дръжки. Сатенената подплата на отворените ковчези бе в различни разцветки: бяла, синя и червена. В ковчега с червения интериор имаше меч със специално изработена ножница: истински двурък меч, дълъг колкото аз бях висока. От белия висеше най-грозният чифт плюшени зарове, които бях виждала през живота си. Този трябваше да е на Уили. В ковчега, подплатен със син сатен, имаше малка допълнителна възглавничка. Когато застанах над ковчега, се разнесе миризма на мухлясали билки, леко сладникава. Докоснах възглавничката и установих, че е пълна със сушени билки.

— Билки за сладки сънища — изрекох, без да се обръщам към някого конкретно.

— Има ли някаква идея в това да пипаш личните вещи, ma petite!

Погледнах към него.

— Какви неща пазиш в своя ковчег?

Той само се усмихна.

— Защо еднакви ковчези?

— Ако си дошла да ни убиваш, откъде ще започнеш?

Огледах еднаквите ковчези.

— Не знам, ако някой дойде, няма да може да каже кой е най-възрастният или кой е Господарят на града. Спасява ти задника, но застрашава останалите.

— Ако някой дойде да ни убива, ma petite, е в интерес на всички най-възрастните да не бъдат убити първи. Винаги има шанс някой от по-старите да се събуди и да спаси останалите.

Кимнах в знак на съгласие.

— А защо са по-широките, по-високи интериори?

— Би ли искала да прекараш вечността по гръб, ma petite? — усмихна се и застана до мен, подпирайки задните си части на отворения ковчег, с ръце, скръстени на гърдите. — Има толкова други по-удобни позиции.

Почувствах как се изчервявам. Ричард се присъедини към нас.

— Вие двамата ще си разменяте остроумия или ще правим нещо?

Подпря се с ръце на затворената част на ковчега. На горната част на дясната му ръка имаше кървава драскотина. Изглеждаше като у дома си. Джейсън, все още космат и достатъчно голям, че да можеш да го яхнеш, изтопурка по пода, а ноктите му кънтяха. Вълчата глава бе достатъчно високо, че да оближе ръката на Ричард, както си беше на четири крака. Имаше моменти, когато чувствах, че Ричард е твърде нормален, че да пасне в живота ми. Този не беше от тях.

— Аха, ще го правим — отвърнах аз.

Ричард се изправи, прекара пръсти през косата си, за да я отметне от лицето си и да демонстрира гърдите си. За пръв път се зачудих дали не го прави нарочно. Огледах лицето му за онази дразнеща нотка, присъща на Жан-Клод, онова знание, че дори и най-простото движение ми влияе. Нямаше нищо. Лицето на Ричард беше открито, красиво и лишено от подмолни мотиви.

Размених поглед с Жан-Клод. Той сви рамене.

— Не гледай към мен, ако ти не го разбираш. Не аз съм влюбен в него.

Ричард изглеждаше объркан.

— Да не пропуснах нещо?

Погали вълка по долната страна на гърлото и притисна главата му към гърдите си. Вълкът издаде висок скимтящ звук на удоволствие. Предполагам се радваше, че пак се ползва с благоразположението на водача на глутницата.

Поклатих глава.

— Всъщност нищо.

— Защо сме тук? — попита Стивън.

Беше толкова близо до вратата, колкото бе възможно, без да е извън стаята. Раменете му бяха прегърбени. Беше уплашен, но от какво?

Касандра стоеше до Стивън, вътре в стаята, по-близо до нас. Лицето й бе безизразно, неразгадаемо, с изключение на леката умора около очите. И двамата носеха дънки и твърде големи ризи. Стивън носеше синя мъжка риза. Касандра бе облечена с няколко номера по-голяма тъмнозелена тениска, върху която се мъдреше голяма вълча глава с жълти очи.

— Какво има, Стивън? — попита Ричард.

Стивън примигна и поклати глава.

— Всички чухме как Анита каза на Жан-Клод, че ще й трябва още кръв, свежа кръв — каза Касандра. Гледаше към мен, докато завършваше мисълта си — Мисля, че Стивън се притеснява откъде ще дойде свежата кръв.

— Не си падам по човешките жертвоприношения — отвърнах аз.

— Някои хора не считат ликантропите за човешки същества — отвърна Касандра.

— Аз ги считам.

Тя ме погледна, претегляйки думите. Някои ликантропи могат да кажат, когато лъжете. Обзалагах се, че тя е от тях.

— Тогава откъде ще вземеш кръв?

Беше добър въпрос. Не бях сигурна, че имам добър отговор.

— Не знам, но няма да е нужна смърт.

— Сигурна ли си? — попита тя.

Свих рамене.

— Ако е нужна смърт, за да ги върна обратно, значи са мъртви. Няма да убия някого другиго само, за да ги върна — погледнах към тримата чакащи вампири, след като изрекох думите.

Лив, Уили и изненадващо Деймиан. Вдигането на вампирите беше впечатляващо само по себе си. Вдигането на толкова могъщ вампир като Деймиан си беше направо страшно. Той не беше вампир-господар и никога нямаше да бъде, но в честна битка би ме ужасил. Сега стоеше облечен само в зелените панталони от ликра и пиратския пояс. Горната част на тялото му блестеше като мускулест мрамор на сиянието на лампите. Зелените му очи ме гледаха с търпеливо очакване, постижимо само за наистина мъртвите.

— Трепериш, ma petite.

— Ако призовем силата отново, ще ни трябва кръв — погледнах към Жан-Клод и Ричард. — Ако Ричард трябва да се бие с Маркус тази вечер, не съм сигурна, че той трябва да е този, който да я дари.

Жан-Клод наклони глава на една страна. Очаквах да каже нещо дразнещо, но не го направи. Може би дори много старото куче можеше да научи нови номера.

— Той няма да забива зъби в теб — каза Ричард. Гневът правеше кафявите му очи тъмни и блестящи, беше прекрасен, когато се ядосваше. Онази аура от енергия сияеше около него, достатъчно близо, че да пропълзи по кожата ми.

— Не можеш да дадеш кръв за втори път толкова скоро, при положение че Маркус те очаква — отвърнах аз.

Той ме сграбчи за горната част на ръцете.

— Не разбираш, Анита. Храненето за него е като секс.

Отново почти очаквах Жан-Клод да се намеси, но той не го направи. Трябваше аз да го кажа. Проклятие.

— Няма да е първият път, когато го прави, Ричард.

Пръстите на Ричард се впиха в ръцете ми.

— Знам. Видях белезите от зъби на китката ти. Но си припомни, тогава не си била под никакъв контрол над съзнанието.

— Помня — отвърнах. — Беше адски болезнено.

Ричард ме притегли към себе си, без да пуска горната част на ръцете ми, повдигна ме на пръсти и ме приближи.

— Без контрол над ума е като изнасилване, не е като истинското. Този път ще бъде истинско.

— Нараняваш ме, Ричард — гласът ми беше спокоен и равен.

Изражението на лицето му ме плашеше. Напрегнатостта в ръцете му, по лицето му, в тялото му, беше стряскаща.

Той ме свали на земята, но не махна ръцете си.

— Вземи кръв от Джейсън или Касандра.

Поклатих глава.

— Това може и да сработи, но може и да не сработи. Ако кръвта е от един от нас, знам, че ще сработи. Освен това не трябва ли първо да питаш, преди да предлагаш чужда кръв?

Зад очите му се промъкна съмнение и той ме пусна. Дългата му коса падна напред и скри лицето му.

— Казваш, че си ме избрала. Че си влюбена в мен. Че не искаш да правиш секс с него. Сега ми казваш, че искаш той да се нахрани от теб. Това е също толкова зле, колкото и секс — той закрачи из стаята, обикаляйки около чакащите вампири, и се завъртя обратно с развълнувана походка, която изпълни стаята с топла, припълзяваща енергия.

— Не съм казала, че искам да го храня — отвърнах аз.

Той се спря в средата на стаята и ме погледна втренчено.

— Но искаш, нали?

— Не — отвърнах аз и беше вярно. — Това никога не ме е вълнувало.

— Тя казва истината — обади се Жан-Клод.

— Стой настрана от това — отвърна Ричард, сочейки го с пръст.

Жан-Клод се поклони леко и замълча. Държеше се твърде добре. Това ме накара да се почувствам нервна. Разбираше, че Ричард се ядосваше и за двама им.

— Тогава нека го нахраня отново.

— За теб не е ли сексуално? — попитах аз.

Ричард поклати отрицателно глава.

— Гледах теб, Анита, не него. Малко болка не е проблем. Беше мой ред да поклатя глава.

— Наистина ли ми казваш, че това той да забие зъби в тялото ми те притеснява толкова, колкото да забие… — оставих мисълта недоизречена. — Аз виждам даването на кръв като по-малкото зло, Ричард. А ти?

— Да — изсъска той. Силата му изпълни стаята като гореща, кипяща от електричество вода. Почти можех да се протегна и да я сграбча.

— Тогава за какво мрънкаш? — попитах аз. — Нямаше въобще да го правим, ако ти не беше поискал. Ти искаше това — закрачих към него, най-сетне обхваната от гняв. — Не искаш да убиваш Маркус, добре, но това е цената. Искаш достатъчно сила, за да уплашиш останалата част от глутницата, без да губиш човещината си, страхотно, но такава сила не е безплатна.

Стоях пред него, толкова близо, че силата му танцуваше по кожата ми като малки иглички, като секс на границата между болката и удоволствието.

— Вече е твърде късно да се отказваме. Няма да зарежем Уили и останалите, защото си се уплашил — направих последната крачка и телата ни се оказаха толкова близо едно до друго, че едно по-дълбоко вдишване щеше да ги накара да се докоснат. Снижих гласа си до шепот, макар да знаех, че всички в стаята ще ме чуят. — Не кръвта те притеснява. Притеснява те това, че ти харесва — снижих гласа си още докато беше само движение на устните ми, почти без дъх или звук. — Жан-Клод не съблазнява мен, той съблазнява нас.

Ричард ме погледна съсредоточен и изразът в истински кафявите му очи бе изгубен, безнадежден. Малко момче, което бе открило, че чудовището под леглото е истинско и чука мама.

Силата на Жан-Клод се плъзна из стаята, смеси се с електрическата топлина на Ричард подобно на студен вятър от гроба. И двамата се обърнахме към вампира. Той се усмихваше съвсем леко. Разкопча робата си и я пусна на пода. Плъзна се към нас, носещ единствено копринената си пижама и знаещата си усмивка. Собствената му сила караше дългата му коса да сияе около лицето му, сякаш движена от вятър.

Ричард ме докосна по рамото и дори този целомъдрен жест изпрати вълни топла, трептяща енергия по кожата ми. Силата бе тук, за да я призовем, точно под повърхността. Не ни трябваше цялата сексуална шарада.

Жан-Клод протегна бледа ръка към мен. Пресрещнах я с моята и това докосване бе достатъчно. Тази хладна, изгаряща сила се изля върху мен, през мен, в Ричард. Чух го как ахна.

Жан-Клод започна да се придвижва напред, като че щеше да притисне тялото си към моето. Задържах го на разстояние, като изпънах ръката, която бе вплетена в неговата.

— Тук е, Жан-Клод, не можеш ли да я почувстваш?

Той кимна утвърдително.

— Силата ти ме зове, ma petite.

Ръцете на Ричард се плъзнаха около раменете ми, лицето му докосна косата ми.

— Сега какво?

— Този път ние яхваме силата, а не й позволяваме тя да ни язди.

— Как? — прошепна Ричард.

Жан-Клод ме погледна с очи, които бяха дълбоки като океана и пълни с тайни. — Вярвам, че ma petite има план.

— Аха — отвърнах. — Имам план.

Погледнах първо към единия, после към другия.

— Ще призова Доминик Дюмар и ще видя дали той знае как да върнем вампирите в ковчезите им.

Бяха оправдали Доминик за убийството на Робърт. Имаше безупречно алиби. Беше прекарал времето с жена. Дори и да не беше, може би пак щях да поискам помощта му. Исках да спася Уили повече, отколкото да отмъстя за Робърт.

По лицето на Жан-Клод се появи странно изражение.

— Ти искаш помощ, ma petite? Това е необичайно.

Отдръпнах се от двамата. Можехме пак да призовем силата. Бях доста сигурна в това. Погледнах към празното лице на Уили и рунтавите зарове, висящи от ковчега му.

— Ако сгреша, Уили си отива. Аз го искам обратно.

Имаше моменти, когато си мислех, че не Жан-Клод ме бе убедил, че вампирите невинаги са чудовища. Беше Уили и Мъртвеца Дейв, бившето ченге и собственик на бар. Беше група по-низши вампири, които от време на време изглеждаха като добри момчета. Жан-Клод беше много неща, но добричък не бе едно от тях.