Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (30)

29

— Заведи ме в стаята с ковчезите — казах аз.

— Защо? — попита Жан-Клод.

Имаше нещо в начина, по който изрече тази единствена дума, което ме накара да го погледна втренчено.

— Защото поисках.

— Как ще се почувства стадото ми, ако позволя на Екзекуторката да влезе в личните им покои, докато спят безпомощни?

— Няма да убивам никого днес, не и нарочно.

— Не ми харесва начинът, по който го казваш, ma petite.

— Неконтролируемата сила е непредвидима, Жан-Клод. Всякакви неприятни неща може да се случат. Трябва да видя къде ще почиват вампирите. Искам да се опитам да ги върна обратно контролирано.

— Какви неприятни неща? — попита Ричард.

Беше хубав въпрос. Тъй като до голяма степен стрелях на сляпо, нямах добър отговор.

— Изисква по-малко сила да ги върна обратно, отколкото да ги вдигна. Ако просто я извикаме безконтролно и се опитаме да ги върнем… — поклатих глава.

— Можеш да унищожиш живителната им сила — обади се Касандра.

Погледнах към нея.

— Какво каза?

— Ще ги върнеш обратно в ковчезите, както би постъпила със зомби, но при зомбито ще пожелаеш отново да е мъртво, нали?

Не бях мислила за това от тази гледна точка, но беше права.

— Ако пожелаеш вампирите да се върнат обратно в ковчезите си, практически пожелаваш отново да станат мъртви както зомбитата, права ли съм?

— Аха.

— Но не искаш да са мъртви завинаги.

Главата започваше да ме боли.

— Не, не искам да са завинаги мъртви.

— Откъде знаеш толкова много за некромантията, Касандра? — попита Жан-Клод.

— Имам магистърска диплома по магическа теория.

— Това сигурно е полезно, като го впишеш в автобиографията си — подметнах аз.

— Въобще не е — отвърна тя, — но сега може да свърши работа.

— Знаеше ли, че най-новата членка на глутницата ти е толкова добре образована, Ричард? — попита Жан-Клод.

— Да, това е една от причините да й позволя да се премести тук.

— Позволение да се премести? — попитах аз. — Защо й е нужно позволение?

— Всеки върколак трябва да получи разрешение от водача на местната глутница, преди да влезе в нова територия. В противен случай се счита за предизвикателство към властта му.

— Трябваше ли да иска разрешение и от Маркус?

— И от двамата — отвърна Касандра. — Повечето върколаци не биха се приближили до Сейнт Луис, докато трае тази борба за надмощие.

— Защо тогава дойде, мое вълче? — попита Жан-Клод.

— Хареса ми онова, което чух за Ричард. Той се опитва да вкара глутницата в двадесети век.

— Да не би да пристигна с идеята да станеш негова лупа? — попитах аз. Да, признавам си, малка искрица ревност надигна грозната си главица.

Касандра се усмихна.

— Може би, но позицията е заета. Дойдох, за да избегна битките, не да ги започвам.

— Страхувам се, че си дошла на погрешното място — подхвърли Жан-Клод.

Тя сви рамене.

— Ако бях изчакала битката да свърши и да стане безопасно, нямаше да струвам кой знае колко, нали?

— Дошла си да се биеш на страната на мосю Зееман?

— Дойдох, защото съм съгласна с онова, което се опитва да направи.

— Не одобряваш убийствата? — попитах аз.

— Не.

— Е, Ричард, намерил си си сродна душа — каза Жан-Клод усмихнато и твърде доволно.

— Касандра вярва в светостта на живота, както и доста други хора — отвърна Ричард. Не посмя да погледне към мен.

— Ако тя е по-подходяща за тебе от мен, няма да заставам на пътя ти.

Той се обърна към мене и на лицето му бе изписано удивление.

— Анита… — той поклати глава — Влюбен съм в теб.

— Ще го преодолееш — отвърнах.

Гърдите ми се бяха свили от предложението, но наистина го мислех. Двамата с Ричард имахме основни фундаментални различия в позициите си. Това нямаше да се промени. На един от нас щеше да се наложи да прави компромиси и това нямаше да съм аз. Не можех да погледна Ричард в очите, но не си взех думите обратно.

Той застана пред мен и единственото, което можех да видя, бяха голите му гърди. Имаше драскотина точно под лявото зърно, кръвта засъхваше по кожата му на тъмни струйки. Той докосна брадичката ми и повдигна лицето ми, докато не срещнах погледа му. Изучаваше ме както никога преди.

— Не бих могъл да го преодолея, ако те загубя, Анита. Никога.

— Никога е дълъг период, за да се свързваш с убийца.

— Не е нужно да си убийца — отвърна той.

Отдръпнах се от него.

— Ако се навърташ около мен с надеждата да омекна и да се превърна в добро момиченце, може още сега да се махаш.

Той ме сграбчи за ръцете и ме притегли към себе си.

— Искам те, Анита, цялата — целуна ме, с ръце сключени зад гърба ми, повдигайки ме към себе си.

Плъзнах своите ръце зад гърба му, като в едната все още държах файърстара. Притиснах тялото си към неговото достатъчно силно, за да усетя, че се радва да ме види.

Отделихме се за миг, за да си поемем въздух и полуразсмяна се дръпнах леко, но без да се освобождавам от прегръдките му. Мярнах Жан-Клод, който стоеше встрани. Изражението на лицето му изтри усмивката ми. Не беше ревност. Беше глад. Желание. Да ни наблюдава заедно, го бе възбудило.

Отдръпнах се от Ричард и установих, че имам кръв по ръцете. Беше трудно да се види на синята тениска, но имаше мокри петна там, където се бях притиснала към драскотините. Някои от раните бяха достатъчно дълбоки, че още да кървят.

Ричард също гледаше към Жан-Клод. Отдръпнах се от него, повдигайки окървавената си ръка. Тръгнах към вампира и очите му се втренчиха върху прясната кръв, а не върху мен. Спрях се на по-малко от крачка от него с ръка, повдигната към лицето му.

— Кое би предпочел сега, секс или кръв?

Очите му се стрелнаха към лицето ми, после към ръката, после пак към лицето. Наблюдавах усилието, което му костваше да поддържа зрителен контакт.

— Попитай Ричард какво би предпочел веднага щом се превърне във вълк, секс или прясно месо?

Погледнах назад към Ричард.

— Какво би избрал?

— Веднага след промяната, месо — каза го така, сякаш е трябвало предварително да знам отговора.

Отново се обърнах към вампира. Затъкнах файърстара отпред на панталоните си и приближих окървавената ръка към устните му.

Жан-Клод сграбчи китката ми.

— Не ме дразни, ma petite. Самоконтролът ми не е безкраен.

Надолу по ръката му премина тръпка. Погледна настрани със затворени очи.

Докоснах лицето му с дясната си ръка и го обърнах към себе си.

— Кой казва, че те дразня? — попитах тихо. — Заведи ни в стаята с ковчезите.

Жан-Клод огледа търсещо лицето ми.

— Какво ми предлагаш, ma petite?

— Кръв — отвърнах.

— И секс? — попита той.

— Кое би предпочел точно в този момент? — гледах го втренчено, търсейки истината по лицето му.

Той се разсмя неуверено.

— Кръв.

Усмихнах се и отдръпнах китката си.

— Помни, че сам го избра.

По лицето му премина изражение, комбиниращо изненада и ирония.

— Туше, ma petite, но започвам да се надявам, че това няма да е последният път, когато ми предлагаш подобен избор.

Гласът и очите му излъчваха топлина, която ме накара да потреперя, толкова близо до тялото му.

Погледнах обратно към Ричард. Той ни наблюдаваше. Очаквах да видя ревност или гняв, но всичко, което прочетох в очите му, беше нужда. Похот. Бях доста сигурна, че изборът на Ричард в този миг би бил секс, но мисълта за малко кръв в процеса, изглежда не го притесняваше. Всъщност, изглежда го възбуждаше. Започвах да се замислям дали вампирът и върколакът не споделяха еднакви вкусове за любовната игра. Мисълта би трябвало да ме плаши, но не беше така. Това беше много, много лош знак.