Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (3)

2

Имаше три типа хора на вечерното парти на Катрин: живи, мъртви и от време на време окосмяващи се. От осмината присъстващи шестима бяха хора, като не бях сигурна за двама, включвайки себе си в това число.

Бях облечена с черен панталон, черно кадифено сако с ревери от бял сатен и голяма бяла жилетка, която носех вместо риза. Деветмилиметровият браунинг всъщност пасваше на облеклото ми, но го държах скрит. Показването на пистолет можеше да убие ентусиазма на останалите.

Беше се наложило да сваля сребърния кръст, който винаги нося, и да го прибера в джоба си, защото пред мен имаше вампир и кръстът бе започнал да свети, щом последният влезе в стаята. Ако знаех, че на партито ще има вампири, щях да нося достатъчно висока яка, че да скрие кръста. Те светят само когато са на открито.

Робърт, споменатият вампир, беше висок, мускулест и хубав по начин, присъщ за моделите. Някога бил стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“. Сега бе управител на клуба. От работник до управител: Американската мечта. Косата му беше руса, къдрава и подрязана доста късо. Носеше кафява копринена риза, която му стоеше перфектно и пасваше на роклята на приятелката му.

Тенът на Моника Веспучи, придобит в някой клуб, беше започнал да избледнява по краищата, но гримът й бе все така перфектен, а късата й кестенява коса майсторски оформена. Беше в достатъчно напреднала бременност, че да го забележа, и достатъчно щастлива от факта, че да е дразнещо.

Усмихна се лъчезарно насреща ми.

— Анита, мина толкова време.

Това, което исках да кажа, бе „Не достатъчно“. Последният път, когато я бях видяла, ме бе предала на местния вампир-господар. Но Катрин я считаше за своя приятелка и беше трудно да разбия илюзиите й, без да разкажа цялата история. А тя включваше няколко неразрешени убийства, част от които, извършени от мен. Катрин е адвокатка и държи много на реда и закона. Не исках да я поставям в неблагоприятна позиция да прави компромиси с морала си, за да ми спаси задника. Значи Моника й беше приятелка, което определяше аз да съм любезна през цялата вечеря — от ордьовъра, та чак до десерта. Бях се държала мило най-вече защото Моника беше на другия край на масата. Сега, за съжаление, се мотаехме във всекидневната и изглежда нямаше как да се отърва.

— Не изглежда чак толкова дълго време — отвърнах аз.

— Мина почти година — тя се усмихна на Робърт. Държаха се за ръце. — Ние се оженихме — тя докосна върха на корема си с чашата — Забременяхме.

Изкиска се. Зяпнах ги.

— Не можеш да забременееш от стогодишен труп — добре, бях учтива достатъчно дълго.

Моника се ухили насреща ми.

— Можеш, ако температурата на тялото е висока достатъчно дълго и правите секс достатъчно често. Моята акушерка смята, че горещите вани са помогнали.

Това беше повече, отколкото исках да знам.

— Направихте ли амниоцентезата?

Усмивката изчезна от лицето й и остави очите й изпълнени с притеснения. Съжалих, че съм задала въпроса.

— Трябва да почакаме още една седмица.

— Съжалявам, Моника, Робърт. Надявам се, че всичко ще е наред с теста.

Не споменах синдрома на Влад, но думите увиснаха във въздуха. Беше рядко срещан, но не толкова, колкото преди. Три години легализиран вампиризъм и синдромът на Влад беше най-бързо разпространяващият се родов дефект в страната. Можеше да доведе до някои наистина ужасни увреждания, да не споменаваме смърт за бебето. При такъв залог човек би помислил, че хората ще са по-внимателни.

Робърт я притисна към себе си и цялата светлина изчезна от лицето й. Изглеждаше бледа. Почувствах се като мръсница.

— Последните новини бяха, че вампирите над сто години са стерилни — казах аз. — Предполагам, че ще трябва да обновят информацията си.

Идеята беше да е успокояващо, все едно не са били невнимателни.

Моника ме погледна и в очите й нямаше топлина, когато попита:

— Притесняваш ли се?

Изгледах я, както си стоеше бледа и бременна, и въпреки това ми се искаше да й зашлевя един шамар. Не спях с Жан-Клод. Но нямах намерение да стоя и да се оправдавам пред Моника Веспучи или когото и да било друг по този въпрос.

Ричард Зееман влезе в стаята. Всъщност не го видях да влиза. Почувствах го. Обърнах се и го гледах как се приближава към нас. Беше висок над метър и осемдесет, с близо двадесет сантиметра повече от мен. Още няколко сантиметра, и нямаше да можем да се целуваме без столче. Но щеше да си струва усилието. Той се промъкна между останалите гости, разменяйки дума с този и онзи. Усмивката му проблесна бяла и перфектна на фона на постоянно тъмната му кожа, докато разговаряше с новите приятели, които бе успял да очарова по време на вечерята. Не със сексапил или сила, а с доброжелателство. Той беше най-големият бойскаут на света, първообразът на „Здравей друже, добра среща“. Харесваше хората и беше прекрасен слушател — две качества, които са силно подценявани.

Костюмът му беше в тъмнокафяво, а ризата — в златистооранжево. Вратовръзката беше по-яркооранжева с линия от малки фигурки по средата. Човек трябваше да застане до него, за да осъзнае, че фигурките са героите от анимациите на „Уорнър Брадърс“.

Беше сплел дългата си до раменете кестенява коса във вариант на френска плитка, така че да създава илюзията, че е много къса. Правеше образа му открит и ясен. Скулите му бяха съвършени, високи и изящни. Лицето му бе мъжествено, хубаво, с трапчинка, която да го смекчи. Беше типът лице, което би ме накарало да съм срамежлива, ако бях в гимназията.

Той забеляза, че го гледам, и се усмихна. Кафявите му очи заискриха с усмивка, изпълниха се с топлина, която нямаше нищо общо с температурата на стаята. Наблюдавах го как изминава последните няколко стъпки и почувствах как горещината се прокрадва нагоре по врата към лицето ми. Исках да го съблека, да докосна голата му кожа, да видя какво има под костюма. Исках го страшно силно. Нямаше да го направя, защото не спях и с Ричард. Не спях нито с вампира, нито с върколака. Ричард беше върколакът. Това бе единственият му недостатък. Добре де, може би имаше още един — никога не беше убивал. Този, последният, можеше да доведе до смъртта му някой ден.

Плъзнах лявата си ръка около кръста му, под разкопчаното сако. Плътната топлина на тялото му пулсираше срещу моето. Ако скоро не правехме секс, щях просто да експлодирам. Висока е цената на целомъдрието.

Моника ме наблюдаваше много внимателно и изучаваше лицето ми.

— Това е прекрасна огърлица. Кой ти я подари?

Усмихнах се и поклатих глава. Носех колие от черно кадифе с камея, украсена със сребърен филигран. Хей, пасваше си с облеклото. Моника беше съвсем сигурна, че не ми я е подарил Ричард, което за нея означаваше, че е бил Жан-Клод. Добрата стара Моника. Никога нямаше да се промени.

— Купих си я, защото отиваше на тоалета ми — отвърнах аз.

Очите й се разшириха от изненада.

— О, нима? — каза го, сякаш не ми вярваше.

— Да. Не си падам много по подаръци. Особено по бижута.

Ричард ме прегърна.

— Това е самата истина. Много е трудно човек да я разглези.

Катрин се присъедини към нас. Бакърената й коса се спускаше на вълни около лицето. Беше единствената ми позната жена с коса по-къдрава от моята, но цветът й бе много по-впечатляващ. Когато някой ги попиташе, повечето хора я описваха, като започваха от косата й. Дискретен грим скриваше луничките и привличаше вниманието към бледите й сиво-зелени очи. Роклята й беше с цвета на нови листа. Никога не я бях виждала да изглежда по-добре.

— Вероятно сватбата ти се отразява добре — казах аз с усмивка.

Тя отвърна на усмивката.

— Трябва и ти да опиташ някой ден.

Поклатих глава.

— Благодаря много.

— Трябва да ви открадна Анита за момент.

Поне не каза, че й е нужна помощ в кухнята. Ричард веднага щеше да разбере, че е лъжа. Той беше много по-добър готвач от мен.

Катрин ме отведе до една празна спалня, където бяха натрупани палтата на гостите. Върху купчината имаше едно палто от естествена кожа. Можех да се обзаложа чие е. Моника обичаше да е близо до мъртви неща.

В момента, щом вратата се затвори, Катрин ме сграбчи за ръката и мога да се закълна, че се изкиска.

— Ричард е чудесен. Учителите ми в прогимназията никога не са изглеждали по този начин.

Усмихнах се с една от онези големи, глуповати усмивки. От вида, който казва, че си ужасно изпълнен с желание — ако не влюбен, а може би и двете, и се чувстваш добре, нищо че е глупаво.

Седнахме на леглото, като отместихме палтата на една страна.

— Хубав е — гласът ми беше толкова неутрален, колкото можех да го направя.

— Анита, не ми ги разправяй тия. Никога не съм те виждала да сияеш около някого.

— Не сияя.

Тя се усмихна насреща ми и кимна. Напротив, сияеш.

— Не е вярно — отвърнах аз, но беше трудно да си мрачен, когато искаш да се усмихнеш. — Добре де, харесвам го много. Доволна ли си?

— Излизаш с него от близо седем месеца. Къде е годежният пръстен?

Тук вече се намръщих.

— Катрин, само защото ти си неописуемо щастливо женена, не означава, че всички останали трябва да са.

Тя сви рамене и се разсмя.

Погледнах към сияещото й лице и поклатих глава. Трябваше да има нещо повече в Боб, отколкото това, което се виждаше на повърхността. Беше с около 13 килограма по-тежък, отколкото би трябвало, оплешивяващ, с малки кръгли очилца и доста незабележимо лице. Не беше и с блестяща индивидуалност. Бях готова да изразя неодобрението си, докато не видях как гледа Катрин. Гледаше я така, сякаш тя е целият свят и това е един хубав, безопасен, чудесен свят. Много хора са хубави, а остроумието го има във всеки сериал, но надеждността, това е нещо рядко.

— Не доведох Ричард на партито, за да получи твоето одобрение. Знаех, че ще го харесаш.

— Тогава защо го пазеше в такава тайна? Опитах се да се запозная с него поне дузина пъти.

Свих рамене. Истината беше, че не ги запознавах, защото знаех, че в очите й ще се появи тази светлина. Маниакалният блясък, който получават женените ви приятели, ако излизате с някого. Или по-лошо, ако не излизате и те се опитват да ви уредят. В момента Катрин имаше точно това изражение.

— Не ми казвай, че си планирала цялото парти само за да можеш да видиш Ричард.

— Отчасти. Как иначе щях да получа възможност?

На вратата се почука.

— Влез — каза Катрин.

Боб отвори вратата. Все още ми изглеждаше обикновен, но съдейки по светлината, струяща от лицето на Катрин, тя явно виждаше нещо друго. Той й се усмихна. Усмивката накара цялото му лице да засияе и аз успях да различа нещо блестящо и добро. Любовта прави всички ни красиви.

— Съжалявам, че прекъсвам женския ви разговор, но търсят Анита по телефона.

— Казаха ли кой е?

— Тед Форестър. Каза, че е по работа.

Очите ми се разшириха. Тед Форестър беше псевдоним на мъж, когото познавах като Едуард. Беше наемен убиец на вампири, ликантропи, или на всичко, което не беше съвсем човешко. Аз бях лицензиран ловец на вампири. От време на време пътищата ни се пресичаха. На някакво ниво можеше да се каже, че може би сме приятели.

— Кой е Тед Форестър? — попита Катрин.

— Ловец на глави — отвърнах аз.

Тед, алтерегото на Едуард, беше ловец на глави с документи, които да го докажат. Всичко си беше съвсем законно. Изправих се и се отправих към вратата.

— Проблем ли има? — попита Катрин.

Малко неща й убягваха, което беше една от причините да я избягвам, когато съм затънала до гуша в неприятности. Беше достатъчно умна да усети кога нещата са сериозни, но не носеше оръжие. Ако не можеш да се защитаваш, си пушечно месо. Единственото нещо, което пречеше на Ричард да е пушечно месо, беше фактът, че е върколак. Въпреки че отказът му да убива хора почти го правеше пушечно месо, макар да бе превръщач.

— Просто се надявах да не ми се налага да работя тази вечер — отвърнах аз.

— Мислех, че си си взела почивка за целия уикенд.

— И аз смятах така.

Избрах телефона в малкия домашен офис, който си бяха направили. Бяха разделили стаята по средата. Едната половина беше декорирана в кънтри стил — с плюшени мечета и миниатюрни люлеещи се столове, а другата бе мъжкарска — със снимки на ловни трофеи и кораб в бутилка, поставена на бюрото. Компромис в най-добрата му форма.

Вдигнах слушалката и казах:

— Ало?

— Едуард е.

— Откъде взе този номер?

За момент замълча.

— Детска игра.

— Защо ме преследваш, Едуард? Какво има?

— Интересен избор на думи — отвърна той.

— За какво говориш?

— Току-що ми предложиха договор за живота ти, за достатъчно пари, че да си струва.

Беше мой ред да замълча.

— Прие ли го?

— Щях ли да ти се обаждам, ако го бях направил?

— Може би — отвърнах аз.

Той се разсмя.

— Вярно е, но няма да го приема.

— Защо не?

— Приятелство.

— Пробвай пак — казах аз.

— Прецених, че ще убия повече хора, ако те пазя. Ако приема договора, ще убия само теб.

— Успокояващо. Да не би да каза „пазя“?

— Утре пристигам в града.

— Сигурен ли си, че някой друг ще приеме поръчката?

— Дори не си отварям вратата за по-малко от сто хиляди долара, Анита. Някой ще я приеме и ще е добър. Не колкото мен, но добър.

— Някакъв съвет, докато пристигнеш в града?

— Още не съм им дал отговор. Това ще ги забави. Щом откажа, ще им отнеме малко време да се свържат с друг убиец. Тази вечер би трябвало да си в безопасност. Наслаждавай се на почивката.

— Откъде знаеш, че почивам този уикенд?

— Крейг е много приказлив секретар. Много услужлив.

— Ще трябва да си поговорим по въпроса — отвърнах аз.

— Направи го.

— Сигурен ли си, че тази вечер няма да има убиец?

— Нищо в този живот не е сигурно, Анита, но на мене не би ми харесало, ако клиент се опита да ме наеме и даде работата на някого другиго.

— Много клиенти ли погубваш със собствените си ръце? — попитах аз.

— Без коментар.

— Значи една последна безопасна вечер.

— Вероятно, но все пак внимавай.

— Кой е предложил награда за главата ми?

— Не знам — отвърна Едуард.

— Какво имаш предвид под „не знам“? Трябва да знаеш, за да ти платят.

— Работя с посредници през повечето време. Намалява шанса следващият клиент да се окаже ченге.

— И как намираш случайните клиенти, ако те ядосат?

— Мога да ги открия, но отнема време. Анита, ако изпратят наистина добър убиец по петите ти, няма да разполагаш с време.

— Е, това беше успокоително.

— Не беше предвидено да е успокоително — отвърна той. — Можеш ли да се сетиш за някого, който те мрази толкова много и има такива пари?

Замислих се за момент.

— Не. Повечето хора, които отговарят на описанието, са мъртви.

— Единственият добър враг е мъртвия враг — изкоментира Едуард.

— Аха.

— Чух слухове, че излизаш с господаря на града. Вярно ли е?

Поколебах се. Осъзнах, че се срамувам да призная истината на Едуард.

— Аха, вярно е.

— Трябваше да те чуя да го казваш — почти можех да чуя как клати глава от другата страна на линията. — Проклятие, Анита, би трябвало да знаеш по-добре.

— Знам — отвърнах аз.

— Заряза ли Ричард?

— Не.

— С кое от чудовищата си на среща тази вечер, с кръвопиеца или месоядния?

— Не ти влиза в работата.

— Добре. За тази вечер се забавлявай заедно с чудовището, което си си избрала, Анита. От утре ще започнем да се опитваме да те опазим жива.

Той затвори телефона. Ако беше някой друг, бих казала, че е ядосан, задето излизам с вампир. Или може би разочарован беше по-точната дума.

Затворих телефона и седнах за няколко минути, така че да осмисля казаното. Някой се опитваше да ме убие. Нищо ново, но този някой наемаше професионалисти. Това беше ново. Никога преди не бях имала убиец по петите си. Почаках, за да почувствам пристъп на страх, но не се появи. О, по един смътен начин бях уплашена, но не както би трябвало. Не че не вярвах, че би могло да се случи. Вярвах. Просто през последната година се бяха случили толкова много други неща, че все още не можех да се развълнувам кой знае колко. Ако убиецът се нахвърлеше и започнеше да стреля, щях да се справя. Може би по-късно щях дори да получа нервен пристъп. Но вече не ми се случваше толкова често. Част от мен се втвърдяваше като ветеран от войната. Имаше твърде много неща, с които да се справяш, така че просто преставаш да им обръщаш внимание. Почти ми се искаше да бъда уплашена. Страхът ще ви задържи живи, безразличието — не.

Утре някъде там, някой щеше да има моето име в списъка с неща, които да свърши през деня. Да вземе дрехите от химическото чистене, да се отбие в магазина, да убие Анита Блейк.