Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (21)

20

Болничната стая бе боядисана в меко бледомораво с картини на цветя, закачени по стените. Леглото имаше мораво покривало и розови чаршафи. Моника лежеше в него, вързана към система и два различни монитора. Връзка върху корема й следеше контракциите. За щастие линиите бяха станали равни. Другият монитор показваше сърдечния ритъм на бебето. Първоначално звукът ме бе уплашил, туптенето бе твърде бързо, като сърцето на малка птичка. Когато сестрите ме успокоиха, че е нормален, се отпуснах. След близо два часа ритъмът бе станал равномерен подобно на бял шум.

Кестенявата коса на Моника бе залепнала на влажни кичури за челото й. Внимателно нанесеният грим бе размазан по лицето й. Бяха се принудили да й дадат успокоителни, макар да не беше добре за бебето. Бе потънала в лек, почти трескав сън. Главата й се въртеше, очите примигваха зад клепачите, устните се движеха, хванати от някакви видения, вероятно доста неприятни, след всичко, което й бе поднесла нощта. Беше почти два часът и аз все още трябваше да отида в участъка и да дам показания пред детектив Грийли. Катрин бе потеглила насам, за да заеме мястото ми край леглото на Моника. Щях да се радвам да я видя.

На дясната си ръка имах малки белези от нокти с формата на полумесеци. Моника се бе вкопчила в нея, сякаш това е единственото нещо, което я задържаше да не се разпадне. По време на най-ужасните контракции, когато изглеждаше така, сякаш Моника ще загуби и бебето, освен съпруга си, нейните дълги лакирани нокти се бяха впили в мен и едва когато по ръката ми потече кръв на равни тънки струйки, една от сестрите се намеси. Когато Моника се успокои, настояха да се погрижат за раните. Използваха превръзки с анимационни герои, които пазеха за бебетата, така че ръката ми бе опакована с Мики Маус и Гуфи.

На една поставка на стената имаше телевизор, но не го бях включила. Единствените звуци бяха бръмченето на въздуха, циркулиращ през клапите, и сърдечният ритъм на бебето.

Пред вратата стоеше униформен полицай. Ако Робърт бе убит от някоя антивампирска групировка, Моника и бебето бяха потенциални мишени. Ако го бяха убили по лични причини, Моника можеше да знае нещо. При всички случаи беше в опасност. Така че й бяха поставили охрана. Нямах нищо против, тъй като единственото оръжие, което ми бе останало, беше нож. Наистина пистолетите ми липсваха.

Телефонът до леглото иззвъня и аз скочих от стола си, за да отговоря, ужасена, че ще събуди Моника. Сложих шепа на слушалката и заговорих тихо, докато пулсът ми туптеше:

— Да?

— Анита? — беше Едуард.

— Как разбра къде съм?

— Това, което има значение, е, че щом аз мога да те открия, значи може да го направи и някой друг.

— Договорът още ли е в сила?

— Да.

— Проклятие. Какво стана с крайния срок?

— Удължен е на 48 часа.

— Е, мамка му. Не са ли решени да ме ликвидират?!

— Мисля, че трябва да изчезнеш за известно време, Анита.

— Искаш да кажеш да се скрия?

— Аха.

— Мислех си, че искаш да играя примамката.

— Ако останеш като примамка, ни трябват още телохранители. Върколаците и вампирите са чудовища, но си остават аматьори. Ние сме професионалисти и това ни дава предимство. Аз съм добър, но не мога да бъда навсякъде.

— Като например да ме последваш в женската тоалетна — отбелязах аз.

Чух го как въздъхна.

— Подведох те.

— Аз също бях невнимателна, Едуард.

— Значи си съгласна?

— Да се скрия? Аха. Имаш ли предвид някое място?

— В интерес на истината имам.

— Не ми харесва как звучиш, Едуард.

— Става дума за най-сигурното място в града и има вградени телохранители.

— Къде? — тази единствена дума звучеше подозрително дори на мен.

— „Циркът на прокълнатите“ — отвърна той.

— Трябва напълно да си си изгубил ума.

— Това е дневното убежище на Господаря, Анита. Истинска крепост. Жан-Клод е запечатал тунела, по който минахме, за да се доберем до Николаос. Мястото е сигурно.

— Искаш да прекарам деня в постелките на вампирите. Не мисля така.

— Ще се върнеш в къщата на Ричард ли? — попита Едуард. — Колко сигурна ще се чувстваш там? Колко сигурна ще си на което и да е място над повърхността?

— Проклятие, Едуард.

— Прав съм и го знаеш.

Исках да споря, но беше прав. „Циркът“ бе най-сигурното място, за което се сещах. Проклятие, та там имаше тъмници. Но идеята доброволно да спя там накара кожата ми да настръхне.

— Как мога да си почивам заобиколена от вампири, пък били те и приятелски настроени?

— Жан-Клод ти предлага леглото си и преди да се ядосаш, той ще спи в ковчега си.

— Така говори сега — отвърнах аз.

— Не се притеснявам за добродетелта ти, Анита. Притеснявам се за това да те опазя жива. И си признавам, че не мога да те опазя. Добър съм. Най-добрият, който може да се купи с пари, но съм само един човек. Един човек, независимо колко е добър, не е достатъчен.

Това беше плашещо. Едуард да си признава, че му идва нанагорно. Не бях смятала, че някога ще стана свидетел на това. Като си помисля, за малко да не стана.

— Добре, ще го направя, но за колко време.

— Ти се скрий, а аз ще проверя някои неща. Ако не трябва да те пазя, мога да свърша повече.

— Колко дълго?

— Ден, може би два.

— А какво правим, ако, който ме търси, разбере, че съм в „Цирка“?

— Може да се пробват — отвърна Едуард. Гласът му бе доста суховат, докато го изричаше.

— И ако се пробват?

— Ако ти, половин дузина вампири и почти толкова върколаци не можете да се справите, не мисля, че ще има значение.

— Страшно ме успокои, няма що.

— Познавам те, Анита. Ако те успокоявах с една идея повече, можеше да откажеш да се скриеш.

— Двадесет и четири часа, Едуард, след това искам друг план. Няма да се крия на дъното на дупка и да чакам да дойдат да ме убият.

— Съгласен. Ще те взема, след като дадеш показания в полицията.

— Откъде си получаваш информацията?

Разсмя се, но звучеше рязко.

— Ако аз знам къде си, значи го знае и някой друг. Може да питаш приятелите си ченгета дали имат някоя излишна жилетка.

— Имаш предвид бронирана жилетка?

— Няма да навреди.

— Да не се опитваш да ме сплашиш?

— Да.

— Справяш се добре.

— Благодаря, не излизай от полицейския участък, докато не дойда да те взема. Избягвай да оставаш на открито, ако е възможно.

— Наистина ли мислиш, че някой ще се пробва да ме ликвидира тази вечер?

— Планираме за възможно най-лошия сценарий, Анита. Няма повече да разчитаме на случайности. Ще се видим там — затвори, преди да успея да добавя нещо.

Стоях с телефон в ръка, уплашена. С цялата паника около Моника и бебето почти бях забравила, че някой се опитва да ме убие. Вероятно не беше хубаво да го правя.

Понечих да оставя слушалката, но вместо това набрах номера на Ричард. Отговори на второто позвъняване, което означаваше, че е чакал. Проклятие.

— Ричард, аз съм.

— Анита, къде си? — звучеше облекчен, след това предпазлив. — Искам да кажа, ще се връщаш ли тази вечер?

Отговорът беше „не“, но не по причините, от които се опасяваше. Разказах му какво се бе случило, в най-кратката възможна версия.

— Чия беше идеята да останеш при Жан-Клод? — имаше нотка на гняв в гласа му.

— Не оставам при Жан-Клод. Оставам в „Цирка“.

— И каква е разликата?

— Виж, Ричард, твърде уморена съм, за да спорим за това. Едуард го предложи, а знаеш, че той харесва Жан-Клод по-малко и от теб.

— Съмнявам се — отвърна той.

— Ричард, не се обадих, за да се караме. Обадих се да ти кажа какво става.

— Оценявам го — никога не го бях чувала да звучи толкова саркастично. — Искаш ли си дрехите?

— Проклятие, не бях помислила за това.

— Ще ги донеса в „Цирка“.

— Не е нужно да го правиш, Ричард.

— Не искаш да го правя?

— Не, нямам това предвид, ще се радвам да си получа нещата и не само дрехите, ако схващаш накъде бия?

— Ще донеса всичко.

— Благодаря.

— Ще събера един сак и за себе си.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— И преди съм оставал в „Цирка“. Бях един от вълците на Жан-Клод, помниш ли.

— Помня. Ще искаш ли разрешение от Жан-Клод, преди да се самопоканиш?

— Първо ще се обадя. Освен ако предпочиташ да ме няма — гласът му беше много тих.

— Ако Жан-Клод няма проблеми, и аз нямам проблеми. Моралната подкрепа ще ми дойде добре.

Той издиша, сякаш бе задържал дъха си.

— Страхотно. Страхотно, ще се видим там.

— Трябва да дам показания на полицията за инцидента в „Танц на смъртта“. Може да отнеме няколко часа, така че не бързай.

— Страхуваш се, че Жан-Клод ще ме нарани ли? — за момент притихна. — Или че аз ще го нараня?

Помислих по въпроса.

— Страхувам се за теб.

— Радвам се да го чуя — отвърна той и можех да чуя как се усмихва.

Причината да се притеснявам за Ричард бе, че той не беше убиец. Жан-Клод беше. Ричард можеше и да започне битка, но Жан-Клод щеше да я приключи. Не изрекох нищо от това на глас. Ричард нямаше да го оцени.

— Чакам с нетърпение да се видим тази вечер — каза той.

— Дори и в „Цирка“?

— Навсякъде. Обичам те.

— И аз те обичам.

Затворихме. Никой от нас не каза довиждане, Фройдистко подхлъзване^[1], може би.

Обзалагах се, че Ричард и Жан-Клод ще намерят нещо, за което да се скарат, а бях твърде уморена да се занимавам с това. Но, ако кажех на Ричард да стои настрана, той щеше да предположи, че искам да съм сама с Жан-Клод, което определено не беше вярно. Честно казано, имах собствена битка, включваща мен, Жан-Клод и Деймиан. В „Танц на смъртта“ бяха нарушили закона, при това го бяха нарушили достатъчно, че с подходящия съдия да мога да набавя заповед за екзекуцията на Деймиан. Можехме да си спретнем една зашеметяваща караница.

Зачудих се къде ще спим всички и с кого.