Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (20)

19

В рамката на вратата беше застанала жена. Бе висока, слаба, облечена в пурпурен костюм с пола и бяла риза с мъжка кройка. Влезе в стаята с нетърпение, което ме накара да извадя десет години от възрастта й. Изглеждаше на тридесет, но не беше. Двадесет и нещо, и огромно самочувствие. Вероятно на моята възраст, но у нея я имаше лъскавата свежест, която аз бях изгубила преди години.

Долф се изправи и ми предложи ръката си. Поклатих глава.

— Освен ако не искаш да ме носиш, все още не мога да се изправя.

— Анита, това е детектив Рейнолдс — каза той. Не звучеше напълно щастлив от факта.

Рейнолдс тръгна покрай кръга, както бях направила и аз, но тя се придвижваше, за да ме види по-добре. Озова се от другата страна на Долф. Погледна надолу към мен, усмихната, нетърпелива. Погледнах към нея, кожата ми все още бе изтръпнала от опита да мина през кръга със сила.

Тя се наведе и прошепна.

— Бельото ти се вижда из цялата стая, скъпа.

— Затова съм го подбрала да пасва по цвят — отвърнах аз.

Тя изглеждаше изненадана.

Нямаше как да изпъна крака, без отново да докосна кръга, така че, ако исках да престана да показвам бельото си, трябваше да се изправя. Протегнах ръка към Долф.

— Помогни ми, но каквото и да правиш, не позволявай да падам в това нещо.

Детектив Рейнолдс хвана другата ми ръка, без да съм я молила, но, честно казано, помощта ми трябваше. Чувствах краката си като спагети. В мига, щом ме докосна, косъмчетата по тялото ми настръхнаха. Отдръпнах се рязко от нея и щях да падна в кръга, ако Долф не ме бе хванал.

— Какво има, Анита?

Наведох се към него и се опитах да дишам бавно и равномерно.

— Точно в момента не мога да поема повече магия.

— Донесете й стол от трапезарията — каза Долф.

Не се обърна към никого конкретно, но един от униформените излезе от стаята, най-вероятно да донесе стола.

Долф ме изправи, докато чакахме. Тъй като не можех да стоя на краката си, бе трудно да протестирам, но се чувствах като проклета глупачка.

— Какво имаш на гърба си, Анита? — попита Долф.

Бях забравила за ножницата на гръбнака си. Появата на униформения с един от столовете с изправени облегалки ме спаси от нуждата да отговарям на въпроса.

Долф ми помогна да седна.

— Да не би детектив Рейнолдс да се опита да ти прави магия?

Поклатих глава.

— Някой да ми обясни какво се случи току-що.

По бледия врат на Рейнолдс се прокрадна червенина.

— Опитах се да прочета аурата й, така да се каже.

— Защо? — попита Долф.

— От любопитство. Чела съм за некроманти, но никога не бях срещала.

Погледнах нагоре към нея.

— Ако искате да си правите още експерименти, детектив, първо попитайте.

Тя кимна и изглеждаше по-млада и по-несигурна в себе си.

— Съжалявам.

— Рейнолдс — каза Долф.

Тя го погледна.

— Да, сър.

— Застани ей там.

Тя хвърли поглед и на двама ни и кимна. — Да, сър.

Отиде и застана при другите полицаи. Опита се да изглежда равнодушна, но погледът й постоянно се местеше към нас.

— Откога имате вещица на заплата? — попитах аз.

— Рейнолдс е първият детектив със свръхестествени способности. Имаше много възможности за кариера, но избра да е в нашия отряд.

Радвах се, че го нарече „нашия“ отряд.

— Каза, че не аз съм нарисувала кръга. Наистина ли смяташе, че съм аз? — докато изричах думите, посочих тялото.

Той ме погледна.

— Ти не харесваше Робърт.

— Ако убивах всички, които не харесвам, Сейнт Луис щеше да е залят с тела — отвърнах аз. — Защо иначе ще ме довличаш тук? Тя е вещица. Вероятно знае повече за заклинанието от мен.

Долф погледна надолу към мен.

— Обясни.

— Аз вдигам мъртвите, но не съм обучена вещица. Повечето от онова, което правя, е — свих рамене — природен талант. Изучавала съм основна магическа теория в колежа, но само за кратко, така че, ако искаш информация за сложна магия като тази, не мога да ти помогна.

— Ако Рейнолдс я нямаше, какво щеше да ни предложиш да направим?

— Да намерите вещица, която да развали магията.

Той кимна.

— Някакви идеи кой или защо? — посочи с палец назад към тялото.

— Жан-Клод е превърнал Робърт във вампир. Това е силна връзка. Мисля, че магията е, с цел да му попречи да разбере какво се е случило.

— Възможно ли е Робърт да е предупредил господаря си от толкова далече?

Помислих за момент върху въпроса. Не бях сигурна.

— Не знам. Може би. Някои вампири са по-добри в телепатията от други. Не съм сигурна колко добър е Жан-Клод с други вампири.

— Подготовката е отнела известно време — отбеляза Долф. — Защо да го убиват по този начин?

— Добър въпрос — отвърнах аз. Хрумна ми неприятна идея. — Странен начин да се направи, но може да е предизвикателство към Жан-Клод за контрола над територията му.

— Как така? — Долф бе извадил малкия си тефтер и бе приготвил химикалката. Почти като в старите времена.

— Робърт му принадлежеше и сега някой го е убил. Може да е послание.

Той погледна обратно към тялото.

— Но за какво е предназначено това съобщение? Може би Робърт е вбесил някого и е било лично. Ако е послание към гаджето ти, защо не са го убили в клуба на Жан-Клод? Той е работил там, нали?

Кимнах.

— Който и да е извършителят, не би могъл да направи нещо толкова сложно в клуба с други вампири наоколо. Няма начин. Трябвало им е уединение. Магията може да им е била нужна просто, за да попречат на Жан-Клод или на някой друг вампир да се притече на помощ.

Замислих се. Всъщност какво знаех за Робърт? Не много. Познавах го като лакей на Жан-Клод. Гадже на Моника, после съпруг. Бъдещ татко. Всичко, което знаех за него, беше през възприятията на други хора. Бе убит в собствената си спалня и всичко, за което можех да мисля, е, че е съобщение за Жан-Клод. Мислех за него като за лакей, защото Жан-Клод го бе третирал така. Понеже не бе вампир-господар, никой не би искал да го убие заради него самия. Боже, аз всъщност си мислех за Робърт като за предмет за еднократна употреба. Винаги можехме да си направим още.

— Измисли нещо — отбеляза Долф.

— Не точно. Може би съм се въртяла твърде дълго около вампирите. Започвам да мисля като една от тях.

— Обясни — каза Долф.

— Предполагам, че смъртта на Робърт е свързана с господаря му. Първата ми мисъл беше, че никой не би убил Робърт заради самия него, защото не е достатъчно важен, че да го убиват. Имам предвид, че убиването на Робърт няма да те направи Господар на града, така че защо да го правиш?

Долф ме изгледа.

— Започваш да ме притесняваш, Анита.

— Притеснение ли — отбелязах аз. — Започвам да се плаша от себе си.

Опитах се отново да огледам местопрестъплението, но не като вампир. Кой би си причинил всички тези затруднения, за да убие Робърт? Нямах ни най-малка представа.

— Ако изключим възможността за евентуално предизвикателство срещу властта на Жан-Клод, нямам понятие защо някой би убил Робърт. Предполагам, че просто не знам достатъчно за него. Може да е някоя от антивампирските групи „Хората първо“ или „Хора срещу вампири“. Но за целта трябва да имат сериозни магически познания, а и двете групи ще пребият вещица с камъни със същата скорост, с която ще прободат вампир с кол. Считат и едните и другите за дяволски изчадия.

— Защо антивампирските групи да набелязват конкретен вампир?

— Жена му е бременна — отвърнах аз.

— Друг вампир? — попита Долф.

Поклатих отрицателно глава.

— Човек.

Очите на Долф се разшириха съвсем леко. Това бе най-голямата изненада, която го бях виждала да показва. Долф, подобно на повечето ченгета, не губеше лесно самообладание.

— Бременна? И вампирът е бащата?

— Да.

Той поклати глава.

— Да, това може да му спечели главна роля в смъртоносния парад на антивампирските групи. Разкажи ми за размножаването на вампирите, Анита.

— Първо трябва да се обадя на Жан-Клод.

— Защо?

— За да го предупредя — отвърнах. — Съгласна съм, че вероятно е нещо насочено лично срещу Робърт. Прав си. „Хората първо“ биха го убили на мига, но за всеки случай искам да предупредя Жан-Клод — хрумна ми и нещо друго. — Може би затова някой ме е искал мъртва.

— Какво имаш предвид?

— Ако искат да наранят Жан-Клод, смъртта ми е добър начин.

— Мисля си, че половин милион долара е малко прекалено за отстрелването на нечие гадже — той поклати глава. — При такава сума пари е нещо лично, Анита. Някой се страхува от теб, не от зъбатото ти гадже.

— Двама наемни убийци за два дни, Долф, и все още не знам защо — погледнах към него. — Ако не разбера причината, ще загина.

Той ме докосна по рамото.

— Ще ти помогнем. Полицаите стават за някои неща, дори и чудовищата да не искат да говорят с нас.

— Благодаря, Долф — потупах го по ръката. — Наистина ли повярва на Рейнолдс, когато ти каза, че съм способна да извърша това?

Той се стегна, после срещна погледа ми.

— За миг, да. После беше въпрос на това да слушам детектива си. Наехме я, за да ни помага със свръхестествени случаи. Щеше да е глупаво да я пренебрегнем още в началото.

„Да не споменаваме колко деморализиращо щеше да е“, помислих си аз.

— Добре, но наистина ли мислиш, че съм способна на подобно нещо? — посочих с ръка към тялото.

— Виждал съм те да забиваш колове във вампири, Анита. Виждал съм те да ги обезглавяваш. Защо да не направиш и това?

— Защото Робърт е бил жив, когато са разпаряли гърдите му. До изваждането на сърцето е бил жив. По дяволите, когато са взели сърцето му, не съм сигурна колко още може да е живял. Вампирите са странни, като опре до смъртоносни рани. Понякога се мъчат.

— Затова ли не са му отрязали главата? За да страда повече?

— Може би — отвърнах аз и повторих — Жан-Клод трябва да узнае за това, в случай че заплахата е истинска.

— Ще накарам някого да се обади.

— Не ми се доверяваш аз да му кажа?

— Зарежи, Анита.

Веднъж направих каквото ме помоли. Дори преди година не бих вярвала на някого, който се среща с вампир. Щях да предположа, че са покварени. Понякога още го предполагах.

— Добре, просто му се обади. Ще е кофти, ако ликвидират Жан-Клод, докато спорим кой да го предупреди.

Долф направи знак на единия от униформените да се приближи. Написа нещо в тефтера си, откъсна страницата, сгъна я и му я подаде.

— Занеси го на детектив Пери.

Полицаят тръгна с бележка в ръка. Долф погледна обратно към бележките си.

— Сега ми кажи за размножаването на вампирите — започна с написаното в тефтера. — Дори произнасянето му звучи погрешно.

— Новоумрелите мъжки често имат остатъци от сперма отпреди смъртта. Това е най-често срещано. Докторите препоръчват да чакате шест седмици, преди да правите секс, след като станете вампир, нещо като след вазектомия. Тези бебета обикновено са здрави. Да си плодовит, е доста рядко срещано при по-възрастните вампири. Честно казано, докато не видях Робърт и жена му на партито, не знаех, че вампир, стар колкото него, може да прави бебета.

— Колко стар беше Робърт?

— На век и малко отгоре.

— Женските вампири могат ли да забременяват? — попита Долф.

— Понякога с новопревърнатите се случва, но тялото прави спонтанен аборт или абсорбира бебето. Мъртвото тяло не може да дава живот — поколебах се.

— Какво? — попита Долф.

— Има два записани случая на по-възрастни вампири, които са родили — поклатих глава. — Не беше лицеприятно и определено не беше човешко.

— Бебетата оцеляха ли?

— За известно време — отвърнах. — Случаят, който е най-добре документиран, е от началото на двадесети век. По времето, когато доктор Хенри Мълиган се е опитвал да открие лек за вампиризма в мазето на старата Градска болница на Сейнт Луис. Една от пациентките му родила. Мълиган решил, че това е знак, че животът се завръща в тялото й. Бебето било родено с пълен набор остри зъби и било повече канибал, отколкото вампир. Доктор Мълиган носил белега на китката си, получен по време на раждането, до деня на смъртта си, около три години по-късно, когато един от пациентите му му смазал лицето.

Долф се загледа в тефтера си.

— Записвам си всичко. Но, честно казано, това е информация, която се надявам никога да не се наложи да използвам. Убили са бебето, нали?

— Да — отговорих му. — Преди да попиташ, бащата не се споменава. Предположенията са, че е бил човек и може би дори самият доктор Мълиган. Вампирите не могат да правят деца без участието на партньор човек, поне доколкото знаем.

— Добре е да се знае, че хората стават и за нещо друго, освен за кръводарители — изкоментира той.

Свих рамене.

— Предполагам.

В интерес на истината да родя бебе с остра форма на синдрома на Влад ме плашеше до смърт. Не планирах някога да правя секс с Жан-Клод, но ако се случеше, определено щяхме да вземем предпазни мерки. Без спонтанен секс, освен ако не включваше презерватив.

Нещо може би е било изписано на лицето ми, защото той подхвърли:

— Кажи ми за какво мислиш?

— Предполагам, че просто се радвам за високите си морални стандарти. Както казах, преди да видя Робърт и жена му, си мислех, че вампирите над сто години са стерилни. И имайки предвид продължителността на времето, през която трябва да поддържаш температурата на вампирското тяло висока — поклатих глава, — не виждам как може да е станало по случайност. Но и двамата го твърдяха. Даже не беше получила резултатите от амниоцентезата.

— Амниотест за какво? — попита той.

— Синдромът на Влад.

— Достатъчно здрава ли е да понесе такава новина? — попита той.

Свих рамене.

— Изглеждаше добре, но не съм специалист. Бих казал, че не бива да й се съобщава по телефона и вероятно не трябва да е сама. Просто не знам.

— Приятелка ли си със съпругата?

Поклатих отрицателно глава.

— Не и не питай. Няма да държа ръката на Моника, докато оплаква мъртвия си съпруг.

— Добре, добре, не ти влиза в длъжностната характеристика. Може би ще оставя Рейнолдс да го направи.

Погледнах към младата жена. Двете с Моника вероятно се заслужаваха, но…

— Жан-Клод може да знае кои са приятелите на Моника. Ако той не знае, аз познавам един. Катрин Мейсън-Жилет и Моника работят заедно.

— Моника е адвокат? — попита Долф. Кимнах утвърдително.

— Страхотно.

— Какво ще кажеш на Жан-Клод за случилото се? — попитах.

— Защо? — контрира Долф.

— Защото искам да знам колко мога да му кажа.

— Не се обсъжда предумишлено убийство с чудовище — отвърна той.

— Жертвата му е била компаньон над век. Ще иска да говори за това. Трябва да знам какво му казвате, за да не се изпусна, без да искам.

— Нямаш проблем да укриваш информация от гаджето си?

— Не и когато става дума за убийство. Който и да го е направил, е най-малкото вещица, а може би и нещо по-страшно. Вероятно е някое от чудовищата, по един или друг начин. Така че не можем да им дадем всички подробности.

Долф ме изгледа дълго и твърдо, после кимна.

— Спести за сърцето и за символите, използвани при магията.

— Ще трябва да знае за сърцето, Долф, или ще предположи. Глава или сърце, няма много други неща, които могат да убият вампир на над един век.

— Каза, че ще спестиш информация, Анита.

— Казвам ти какво ще сработи и какво не, Долф. Да криеш за сърцето от вампири няма да стане, защото ще предположат. За символите става, макар че дори и там Жан-Клод ще се зачуди защо не е почувствал смъртта на Робърт.

— В такъв случай какво можем да спестим на гаджето ти?

— Точните символи, използвани в заклинанието. Ножовете — замислих се за момент. — Как са измъкнали сърцето. Повечето хора биха минали през ребрата, за да изтръгнат сърце. Гледат всичките медицински сериали по телевизията и не им хрумва да го направят по различен начин.

— Значи, ако хванем заподозрян, да питаме как би извадил сърцето?

Кимнах утвърдително.

— Откачалките ще почнат да говорят за колове. Или неясно.

— Добре — каза Долф и ме погледна. — Мислех си, че ако някой мрази чудовищата, това си ти. Как може да излизаш с едно от тях?

Срещнах погледа му и този път не трепнах.

— Не знам.

Той затвори тефтерчето.

— Грийли вероятно се чуди къде съм те завел.

— Какво му прошепна? Бях готова да се обзаложа, че ще се вкопчи в мен.

— Казах му, че си заподозряна за друго убийство. Че искам да наблюдавам реакцията ти.

— И той се върза?

Долф погледна обратно към тялото.

— Близо до истината, Анита. Тук ме сгащи.

— Изглежда, че Грийли не ме харесва особено — отбелязах аз.

— Току-що уби друга жена, Анита. Това обикновено създава лошо първо впечатление.

Имаше право.

— Трябва ли Катрин да е с мен в участъка?

— Не си арестувана — каза Долф.

— Все пак бих искала Катрин да ни чака в участъка.

— Обади й се.

Изправих се. Долф ме докосна по ръката.

— Чакай — той се обърна към другите полицаи. — Всички излезте навън за минутка.

Последваха малко погледи, но никой не спори, просто излязоха. Всички бяха работили с Долф преди и никой от присъстващите не го превъзхождаше по чин.

Когато останахме сами зад затворените врати, той ми кажа:

— Дай го.

— Какво?

— Имаш някакво проклето острие на гърба си. Да го видя.

Въздъхнах и мушнах ръка под косата си, където бе дръжката. Започнах да измъквам ножа. Отне известно време. Беше дълъг нож.

Долф протегна ръка. Подадох му го.

Той го постави върху отворените си ръце и подсвирна.

— Иисусе, какво планираше да правиш с това?

Само го изгледах.

— Кой те обискира в клуба?

— Партньора на Ризо.

— Ще трябва да поговоря с него — Долф вдигна поглед към мен. — Не е нещо, което да пропуснеш у човек, който би го използвал. Това ли е единственото оръжие, което е изпуснал?

— Аха.

Той ме изгледа.

— Подпри се на бюрото, Анита.

Повдигнах вежди.

— Ще ме проверяваш?

— Аха.

Замислих се дали да не протестирам, но се отказах. Нямаше други оръжия, които да открие. Наведох се над бюрото. Долф остави ножа на стола и ме претърси. Ако имаше нещо за откриване, щеше да го намери. Долф бе усърден във всичко, което вършеше, методичен. Едно от нещата, които го правеха страхотно ченге.

Погледнах към него в огледалото, без да се обръщам.

— Доволен ли си?

— Аха — отвърна и ми подаде ножа с дръжката към мен. Вероятно съм изглеждала точно толкова изненадана, колкото се чувствах:

— Връщаш ми го?

— Ако ме беше излъгала, че е последното ти оръжие, щях да го задържа с всичко, което намеря — той си пое дълбоко въздух и издиша. — Но няма да взема последното ти оръжие, не и докато има договор за главата ти.

Поех ножа и го прибрах в ножницата. Беше доста по-трудно, отколкото ваденето. Накрая се наложи да използвам огледалото, за да се насочвам.

— Ново оръжие е, нали? — попита Долф.

— Аха — преметнах косата си над ножницата, и готово, не се виждаше. Определено трябваше да потренирам още с нея. Беше твърде добро скривалище, че да не го ползвам по-често.

— Някакви други впечатления за местопрестъплението, преди да те върна обратно?

— Имало ли е влизане с взлом?

— Не.

— Значи, някой, когото е познавал.

— Може би.

Погледнах към неподвижната фигура на Робърт.

— Можем ли да довършим този разговор в друга стая?

— Тази те притеснява, така ли?

— Познавах го, Долф. Може да не съм го харесвала, но го познавах.

Долф кимна.

— Може да ми кажеш останалото в детската стая.

Погледнах към него. Можех да почувствам как пребледнявам. Не бях готова да се изправя пред визията на Моника за детска стая.

— Развиваш гаднярска жилка, Долф.

— Изглежда не мога да преодолея факта, че се срещаш с Господаря на града, Анита. Просто не мога.

— Искаш да ме накажеш, защото се срещам с вампир?

Той ме погледна, дълъг, търсещ поглед. Не отвърнах очи.

— Искам да спреш да излизаш с него.

— Не си ми баща.

— Семейството ти знае ли?

Сега отклоних очи.

— Не.

— Те са католици, нали?

— Няма да обсъждам темата с теб, Долф.

— Трябва да го направиш с някого.

— Може би, но не с теб.

— Погледни го, Анита. Погледни го и ми кажи, че можеш да спиш с това.

— Престани — казах аз.

— Не мога.

Гледахме се един друг. Нямаше да стоя тук и да обяснявам връзката си с Жан-Клод на Долф. Не беше негова работа.

— Значи имаме проблем.

На вратата се почука.

— Не сега — каза Долф.

— Влез — казах аз.

Вратата се отвори. Чудничко. Влезе Зербровски. Още по-добре. Знаех, че се хиля като идиот, но не можех да се спра. Последният път, когато го бях видяла, бе в деня, когато излезе от болницата. Беше почти изкормен от превръщач, леопардлак с размерите на пони. Нападателят му не беше ликантроп, а вещица превръщач. По тази причина Зербровски не ставаше космат веднъж месечно. Вещицата го бе наранила жестоко. Аз я убих. Бях държала ръце върху стомаха му и бях натискала вътрешностите обратно в тялото. Все още имах белези от същото чудовище.

Косата на Зербровски обичайно е къдрава и рошава, черна, но започнала да посивява. Беше я поскъсил достатъчно, че да стои на място. Правеше го да изглежда по-сериозен, по-пораснал, по-малко като Зербровски. Костюмът му бе кафяв и изглеждаше сякаш е спал с него. Вратовръзката бе в неутрално синьо и не пасваше с нищо, което носеше.

— Блейк, отдавна не сме се виждали.

Не можах да се сдържа, отидох до него и го прегърнах. Има си предимства да си момиче. Макар че преди Ричард да се появи в живота ми, можеше и да устоя на порива. Ричард вадеше на показ женствената ми страна.

Зербровски отвърна неловко на прегръдката, смеейки се.

— Винаги съм знаел, че желаеш тялото ми, Блейк.

Отблъснах се от него.

— Ще ти се.

Огледа ме от главата до петите, а в очите му искреше смях.

— Ако се обличаш така всяка вечер, може да напусна Кати заради теб. Ако полата беше още една идея по-къса, щеше да е като абажур.

Даже и с подобни закачки бях доволна да го видя.

— Откога си обратно на служба?

— Отскоро. Видях те по новините с гаджето ти.

— Новини? — отвърнах. Бях забравила за медийната буря, през която бяхме преминали двамата с Жан-Клод.

— Със сигурност беше хубав за мъртвец.

— Проклятие.

— Какво? — попита Долф.

— Имаше национални медии, не само местни.

— Е, и?

— Баща ми не знае.

Зербровски се разсмя.

— Сега знае.

— Проклятие.

— Предполагам, че в крайна сметка ще трябва да поговориш с баща си — каза Долф.

Явно имаше нещо в гласа на Долф или в моето изражение, но хуморът изчезна от лицето на Зербровски.

— Какво става с вас двамата? Изглеждате, сякаш някой е настъпил кутрето ви.

Долф ме погледна. Аз погледнах него.

— Философски различия — изрекох накрая.

Долф не добави нищо. Честно казано, не го и очаквах.

— Добре — отвърна Зербровски.

Познаваше Долф достатъчно добре, че да не настоява. Ако бях само аз, щеше да ме изтормози до дупка, но не и Долф.

— Един от най-близките съседи е сериозен десен антивампирски активист — каза той.

Това привлече вниманието ни.

— Обясни — изрече Долф.

— Делбърт Сполдинг и жена му Дора стояха на дивана, хванали се за ръце. Тя ми предложи студен чай. Той ми възрази, когато съобщих, че Робърт е мъртъв. Каза, че не можеш да убиеш вече мъртвите.

Зербровски извади омачкан тефтер от джоба на сакото си. Преметна няколко страници, опита се да приглади следващата, отказа се и цитира:

„Сега, когато някой е унищожил това нещо, жената трябва да абортира чудовището, което носи. По принцип не вярвам в абортите, но това е абоминация, чисто поругание.“

— Най-малкото, „Хора срещу вампирите“ — казах аз. — Може би дори „Хората първо“.

— Може просто да не обича да живее до вампир — отбеляза Долф.

Двамата със Зербровски го изгледахме.

— Пита ли господин Сполдинг дали е член на някоя от двете групировки? — попита Долф.

— Имаше листовки на ХСВ, разпръснати по масичката за кафе, даде ми една.

— Страхотно — подхвърлих аз, — евангелизирано разпръскване на омраза.

— ХСВ не защитават подобни прояви на насилие — отбеляза Долф.

Начинът, по който го изрече, ме накара да се зачудя каква ли поща получаваше той. Поклатих глава. Нямаше да вярвам най-лошото за него само защото не харесваше факта, че излизам с ходещ мъртвец. Преди няколко месеца и аз се чувствах по същия начин.

— „Хората първо“ защитават — подхвърлих аз.

— Ще разберем дали г-н Сполдинг е член на „Хората първо“ — каза Долф.

— Трябва да разберете и дали семейство Сполдинг имат някакви магически таланти — добавих.

— Как? — попита Долф.

— Бих могла да се срещна с тях, да съм в една стая с тях. За да съм сигурна, може да се наложи да ги докосна, да се здрависаме.

— Аз се здрависах с г-н Сполдинг — отбеляза Зербровски. — Беше си здрависване като всяко друго.

— Ти си страхотно ченге, Зербровски, но си почти нула. Може да се здрависаш с голямото магическо „Добро утро“ и да не почувстваш нищо повече от погъделичкване. Долф е пълна нула.

— Какво е нула? — попита Долф.

— Магическа нула. Някой, който няма магически или психични способности. Това ти позволява да преминеш през кървавия кръг и държи мен навън.

— Значи казваш, че аз имам някакви магически способности? — попита Зербровски.

Поклатих отрицателно глава.

— Имаш някаква минимална чувствителност. Вероятно си един от онези хора, чиито предчувствия се оказват верни.

— Аз имам предчувствия — обади се Долф.

— Обзалагам се, че твоите се базират на опита, на годините полицейска работа. Зербровски би направил логически скок, който на пръв поглед е безсмислен, но се оказва истина. Права ли съм?

Спогледаха се, после погледнаха към мен и кимнаха едновременно.

— Зербровски си има своите моменти — каза Долф.

— Искаш да дойдеш и да се здрависаш със Сполдингови? — попита Зербровски.

— Детектив Рейнолдс може да го направи. Това е една от причините да е на борда, нали?

Двамата се спогледаха отново. Зербровски се ухили широко.

— Ще взема Рейнолдс и отивам при тях — спря се на вратата. — Кати ме тормози да те поканя на вечеря, да се срещнеш с децата, домашарска работа — гледаше ме с големите си простодушни кафяви очи иззад тъмните рамки на очилата. — Щях да ти кажа да доведеш Ричард, но ако сега излизаш с граф Дракула, предполагам, че ще е малко неловко.

Погледът му бе въпросителен, без да е задал въпроса.

— Още се срещам с Ричард, настоятелно копеле такова.

Той се ухили.

— Добре. Доведи го следващата събота. Кати ще сготви известното си пиле с гъби.

— Ако се срещах само с Жан-Клод, поканата ти щеше ли да включва гаджето ми?

— Не — отвърна той. — Кати е малко нервна. Не мисля, че е готова да се срещне с граф Дракула.

— Казва се Жан-Клод.

— Знам — отвърна и затвори вратата след себе си.

Двамата с Долф отново останахме сами с тялото. Нощта не изглеждаше като да се подобрява.

— Какво преследваме, Анита? — всъщност бях облекчена, че Долф говори по работа. Стигаха ми личните разговори за тази вечер.

— Повече от един убиец.

— Защо?

Погледнах към него.

— Не знам дали на света има достатъчно хора, които сами да приковат вампир към пода по този начин. Дори и да са били други вампири или превръщачи, ще са нужни повече от един. Бих казала две създания с необичайна сила, които да го държат и трето да забива ножовете. Може би повече, които да го държат, може би повече за заклинанието. Не знам, но поне трима.

— Дори и да са вампири? — попита Долф.

Потвърдих с кимване.

— Освен ако единият вампир не е бил достатъчно силен, че да контролира ума на Робърт — погледнах надолу към тялото, като внимавах да не докосвам кръга. Насилих се да гледам онова, което му бяха сторили. — Не, не мисля, че какъвто и да е контрол над съзнанието би работил, след като са почнали да забиват ножовете. Ако беше човек, да, биха могли да го причинят на човек и даже да го накарат да се усмихва по време на процеса, но не и на друг вампир. Някой от съседите да е видял или чул нещо? Имам предвид, че семейство Сполдинг може да са замесени и да лъжат, но някой трябва да е видял или чул нещо. Не си е отишъл тихо.

— Твърдят, че не са — отвърна Долф.

Каза го, сякаш знаеше, че някой или дори всички са излъгали. Едно от нещата, които ченгетата научават най-напред, е, че всички лъжат. Някои хора, за да скрият нещо, други заради самата лъжа, но всички лъжат. Приемането, че всички крият нещо, спестява време.

Погледнах към лицето на Робърт, с полуотворена уста, отпуснато. Имаше следи от протъркано в двата ъгъла на устата, които бяха леко зачервени.

— Забеляза ли белезите край устата му?

— Да — отвърна Долф.

— И нямаше да ми ги споменеш?

— Ти беше заподозряна.

Поклатих глава.

— Не го вярваше наистина. Просто, както обикновено, държеше всички подробности близо до себе си. Почва да ми става досадно да събирам сама всички парченца, при положение че ти вече си го направил.

— Е, какво ще кажеш за белезите? — попита с равен тон.

— Знаеш адски добре какво ще кажа. Може и да е бил със запушена уста, докато са му причинявали това. Съседите наистина може да не са чули нищо. Но това пак не обяснява как убийците са влезли в къщата. Ако е имало замесени вампири, те не биха могли да пресекат прага без покана. Робърт не би поканил непознати вампири в къщата си, така че някой с тях трябва да е бил познат — или човек, или поне не вампир.

— Може ли човек да премине прага и да покани вампирите вътре?

— Да — отвърнах аз.

Долф си водеше бележки, без да ме поглежда.

— Значи търсим смесена група: поне един вампир, поне един, който не е вампир, поне една вещица или некромант.

— Това, последното, ти го е казала Рейнолдс — отбелязах аз.

— Не си съгласна?

— Съгласна съм, но тъй като съм единственият некромант в града, трябва да е някой външен талант — в момента, в който го изрекох, осъзнах, че външният талант в момента се намираше в града. Доминик Дюмар.

— Джон Бърк не може ли да го направи?

Замислих се.

— Джон е вуду жрец, но това не е вуду. Нямам понятие дали знанията му за мистичните изкуства се простират чак дотам. Освен това не знам дали е достатъчно силен да го направи, дори да има знанията.

— Ти достатъчно силна ли си?

Въздъхнах.

— Не знам, Долф. Може да се каже, че съм нова в некромантията. Искам да кажа, че да, от години вдигам мъртъвци, но не толкова формално — посочих към тялото. — Никога не съм виждала подобно заклинание.

Той кимна.

— Нещо друго?

Не ми харесваше идеята да въвличам Доминик в това, но беше адски голямо съвпадение толкова силен некромант да се появи в града и един вампир да си го отнесе с некромантия. Ако беше невинен, щях да му се извиня. Ако не беше невинен, ставаше дума за случай, заслужаващ смъртна присъда.

— Доминик Дюмар е некромант. Тъкмо пристигна в града.

— Може ли да го е извършил? — попита Долф.

— Срещала съм го само веднъж, Долф.

— Искам мнението ти, Анита.

Помислих си за усещането от Доминик в главата ми. За предложението да ме учи на некромантия. Основният момент бе, че убиването на Робърт и оставянето на тялото, за да го открием, беше глупаво. Доминик Дюмар не ми правеше впечатление на глупав мъж.

— Би могъл. Той е човешкият слуга на вампир, така че това ти дава двама от смесената група.

— Вампирът познавал ли е Робърт?

Поклатих отрицателно глава.

— Не и доколкото ми е известно.

— Имаш ли номер, на който можем да открием господин Дюмар?

— Мога да звънна на нощната ни секретарка и да го взема.

— Чудесно — Долф погледна към бележките си. — Дюмар ли е най-вероятният ти заподозрян?

Обмислих въпроса.

— Да, предполагам, че да.

— Имаш ли някакво доказателство?

Свих рамене.

— Той е некромант, а това е извършено от някого с познания по некромантия.

— По същата причина подозирахме теб — отвърна Долф. Почти се усмихна, докато го изричаше.

— Добре, схванах. Предубедената аз.

Долф затвори тефтера си.

— Тогава мисля да те заведа до участъка за показанията ти.

— Добре. Мога ли вече да се обадя на Катрин?

— В кухнята има телефон.

Зербровски отвори вратата.

— Съпругата е тук и е изпаднала в истерия.

— Кой е с нея? — попита Долф.

— Рейнолдс.

През отворената врата чух женски глас, който говореше на границата на крещенето.

— Робърт, съпругът ми, е мъртъв? Не може да е мъртъв. Не може да е мъртъв. Трябва да го видя. Вие не разбирате какъв е той. Не е мъртъв — гласът се приближаваше.

— Не е нужно да вижда това, Анита.

Кимнах. Излязох през вратата и я затворих зад себе си. Все още не можех да видя Моника, но можех да я чуя. Гласът й се извисяваше, ставаше все по-тънък от паниката.

— Вие не разбирате. Той не е мъртъв наистина.

Обзалагах се, че Моника няма да приеме думата ми за това, че Робърт е наистина мъртъв. Предполагам, че ако в стаята лежеше Жан-Клод, и аз нямаше да го приема. Трябваше да го видя със собствените си очи. Поех си дълбоко въздух и тръгнах напред, за да се срещна със скърбящата вдовица. Проклятие. Нощта ставаше все по-добра и по-добра.