Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (19)

18

Не си падам по празните приказки, но пред Долф изглеждам като бъбривка. Карахме мълчаливо надолу по 270-та улица, а свистенето на гумите по асфалта и мъркането на двигателя бяха единствените звуци. Или бе изключил радиото, или тази нощ никой не извършваше престъпления в Сейнт Луис. Залагах на радиото. Една от добрите страни на това да си детектив в полицията е, че не е нужно да слушаш радиото през цялото време, тъй като повечето обаждания не са твой проблем. Ако някъде се нуждаеха от Долф, винаги можеха да му пратят съобщение на пейджъра.

Опитах се да се удържа. Пробвах да накарам Долф да проговори пръв, но след близо петнадесет минути се пречупих.

— Къде отиваме?

— Крев Кьор^[1].

Повдигнах вежди.

— Малко е скъпарско за убийство от чудовище.

— Аха — отвърна той.

Изчаках да добави още, но не го направи.

— Е, благодаря ти, че ме осветли по въпроса, Долф.

Погледна към мен, после върна очи на пътя.

— Ще пристигнем след няколко минути, Анита.

— Търпението никога не е било сред силните ми черти, Долф.

Устните му потрепнаха, после се усмихна. Накрая се изсмя, кратък рязък звук.

— Предполагам, че е така.

— Радвам се, че успях да разведря обстановката.

— Винаги си забавна, когато не убиваш хора, Анита.

Не знаех какво да отвърна. Може би беше твърде близо до истината. В колата се възцари мълчание и аз оставих нещата по този начин. Този път беше леко, приятелски тихо, усещаше се смехът. Долф вече не ми се сърдеше. Можех да понеса малко мълчание.

Крев Кьор беше от по-старите квартали, но не изглеждаше така. Възрастта си личеше в огромните къщи насред дълги, полегати дворове. Пред някои от къщите имаше овални алеи и помещения за слугите. Малкото еднофамилни къщи, които се бяха промъкнали, невинаги бяха с големи дворове, но имаха разнообразен дизайн, басейни, каменни градини. Нямаше еднотипни къщички, нищо, което да не е класно.

„Олив“ е една от любимите ми улици. Харесва ми смесицата от бензиностанции, „Дънкин Донътс“, магазини за бижута по поръчка, дилъри на „Мерцедес Бенц“ и „Блокбъстър Мюзик енд Видео“^[2]. Крев Кьор не е във война с простолюдието като повечето снобски райони. Тази част от града бе прегърнала както парите, така и комерсиализацията, хората се чувстваха еднакво комфортно, докато купуваха антики и водеха децата с кола до близкия „Макдоналдс“.

Долф сви по път, сбутан между две бензиностанции. Спускаше се рязко и ме караше да искам да натисна спирачките. Долф не споделяше това желание и колата се носеше надолу по хълма с добро темпо. Е, той беше от полицията. Предполагам, че нямаше да го глобят за превишена скорост. Минахме покрай районите с еднофамилни жилища, които опасваха пътя като истински предградия. Къщите все още бяха по-разнообразни, но дворовете ставаха по-малки и човек знаеше, че повечето никога не са имали помещения за прислуга. Пътят се изкачваше съвсем леко, после стана равен. Долф даде мигач, докато все още се намирахме в плитката долина. Изискан знак гласеше „Кънтрисайд Хилс“.

Полицейски коли изпълваха тесните улички на района, а в мрака пулсираха светлини. Униформени полицаи удържаха скупчена тълпа, хора, наметнали леки дрешки върху пижамите си или пристегнати в халати. Тълпата беше малка. Когато излязохме от колата, видях дръпнатите завеси на къщата отсреща. Защо да излизаш, когато можеш да надничаш от удобството на собствения си дом?

Долф ме преведе през униформените и опънатата жълта лента с надпис „Не преминавай“. Къщата, която бе в центъра на вниманието, беше едноетажна, с тухлена стена, висока колкото нейните стени и оформяща закътан двор. Дори имаше порта от ковано желязо на входа с извитата арка, много средиземноморско. Като изключим двора, къщата приличаше на типичното ранчо от предградията. Имаше каменна пътека и квадратни, обградени с камъни лехи с розови храсти. Светлини от прожектори изпълваха обградената със стени градина и придаваха собствена сянка на всяко листо и венчелистче. Някой се бе престарал с подовото осветление.

— На човек даже не му е нужно фенерче — отбелязах аз.

Долф ми хвърли един поглед.

— Значи никога не си идвала тук?

Срещнах очите му и не можах да ги разчета. Използваше полицейския поглед.

— Не, никога не съм идвала тук. Трябва ли?

Долф отвори закритата врата, без да отговаря. Той водеше, а аз следвах. Долф се гордее с това, че не влияе на хората си, позволява им да влизат необременени и да правят собствени изводи. Но дори и по неговите стандарти, действаше потайно. Не ми харесваше.

Всекидневната беше тясна, но дълга, с телевизор и видео в единия край. Стаята беше толкова претъпкана с полицаи, че едва имаше място, където да се застане. Всяко местопрестъпление получава повече внимание, отколкото заслужава. Честно казано, се чудя дали повечето доказателства не се губят при целия трафик и заети ръце. Едно убийство може да изгради кариерата на полицая, особено прехода от униформа към цивилни дрехи. Намери уликата или доказателството, блесни в критичния момент и хората ще те забележат. Но не става дума само за това. Убийството е най-висшата обида, последното и най-лошо нещо, което можеш да сториш на друго човешко същество. Полицаите го усещат може би повече от всички нас.

Полицаите направиха път на Долф и очите им се обърнаха към мен. Повечето от очите бяха мъжки и след първия поглед почти всички ме оглеждаха от глава до пети. Онзи поглед, сещате се. При който, ако лицето и торсът стават, трябва да се провери дали и краката са толкова добри. Може и в обратен ред. Но всеки мъж, който почне първо с краката ми и приключи с лицето, губи всички точки, които си е спечелил.

Два къси коридора, разположени под прав ъгъл водеха извън всекидневната. Непосредствено до първата стая имаше трапезария. Отворена врата разкриваше покрити с килим стълби, които водеха към подземен етаж. Полицаи се движеха нагоре-надолу по стълбите като мравки с парченца доказателства в найлонови пликове.

Долф ме поведе по единия от коридорите, в края на който имаше втора всекидневна с камина. Беше по-малка и повече приличаща на кутийка, но далечната стена бе изцяло тухлена, което я правеше да изглежда по-топла и уютна. Отляво, през отворената врата се виждаше кухнята. Горната част на стената беше отворена като прозорец, така че да можеш да работиш в кухнята и пак да си говориш с хората в дневната. Къщата на баща ми имаше нещо подобно.

Следващата стая очевидно бе нова. Боята по стените все още имаше онзи свеж вид на нещо, току-що завършено. Лявата стена бе от плъзгащи се стъклени врати. По-голямата част от пода бе заета от басейн за гореща вода. По гладките му стени все още имаше капки вода подобни на мъниста. Бяха приключили с него, преди да боядисат стаята. Приоритети.

Друг коридор, все още незавършен и покрит с найлоните, които постилат за работниците, отвеждаше от басейна. Имаше още една по-голяма баня, не съвсем завършена, и затворена врата в края на коридора. Вратата бе резбована, от ново дърво — светъл дъб. Беше първата затворена врата, която виждах в къщата. Това бе някак злокобно.

Като изключим полицаите, не бях видяла нищо, което да не е на мястото си. Изглеждаше като хубава къща на средната класа. Семеен тип къща. Нямах проблем, ако директно влезех насред клането, но тази дълга прелюдия бе стегнала стомаха ми и ме бе изпълнила с ужас. Какво се бе случило в тази хубава къща с нов басейн и тухлена камина? Какво се бе случило, че изискваше моите умения? Не исках да зная. Исках да се махна, преди да видя някой нов ужас. Тази година бях видяла достатъчно трупове, че да ми стигнат за цял живот.

Долф постави ръка на дръжката на вратата. Докоснах го по ръката.

— Нали не са деца? — попитах.

Погледна през рамо към мен. Обичайно не би отговорил. Би казал нещо загадъчно като: „Ще видиш след минутка“. Тази вечер отвърна:

— Не, не са деца.

Поех си дълбоко въздух през носа и издишах бавно през устата.

— Добре.

Усетих мирис на влажна мазилка, пресен цимент и под това — мирис на кръв. Миризмата на свежо пролята кръв, слаба, точно зад вратата. Как мирише кръвта ли? Металически, почти изкуствено. Всъщност сама по себе си не е кой знае каква миризма. Не миризмата предизвиква прилошаване, а онова, което върви с нея. Всички знаем в някоя изконна част от себе си, че кръвта е важното нещо. Без нея умираме. Ако можем да откраднем достатъчно от враговете си, крадем живота им. Има причина кръвта да се свързва с почти всяка религия на планетата. Тя е нещо първично и няма значение колко по-подреден правим света си, част от нас все още разпознава този факт.

Долф се поколеба с ръка на дръжката. Не ме погледна, докато проговаряше:

— Кажи ми какво мислиш за местопрестъплението, после ще трябва да те заведа да дадеш показания. Разбираш го, нали?

— Разбирам — отвърнах.

— Ако ме лъжеш, Анита, за каквато и да е част от това, ми кажи тази вечер. Две тела в рамките на две вечери изискват много обяснения.

— Не съм те лъгала, Долф — поне не много, добавих наум.

Той кимна, без да се обръща, и отвори вратата. Мина пръв и се обърна, така че да вижда лицето ми, докато влизам в стаята.

— Какво не е наред, Долф? — попитах.

— Виж сама.

Всичко, което видях първоначално бе светлосив килим и бюро с голямо огледало край дясната стена. Група полицаи блокираше гледката към останалата част от стаята. Ченгетата отстъпиха настрани, щом Долф им направи знак. Нито за миг не свали поглед от лицето ми. Никога не го бях виждала да очаква реакцията ми толкова съсредоточено. Това ме накара да се почувствам нервна.

На пода имаше тяло. Мъж с разкрачени крака и ръце, прикован с ножове за китките и глезените. Ножовете имаха черни дръжки. Лежеше в средата на червен кръг. Налагаше се кръгът да е голям, така че кръвта да не изтече и да го развали. Кръвта бе попила в светлия килим и се бе разпростряла по него като червена разруха. Лицето на мъжа бе обърнато на другата страна. Единственото, което виждах, бе къса руса коса. Гърдите му бяха голи, толкова хлъзгави от кръв, че приличаха на червена риза. Ножовете го държаха на място. Не те го бяха убили. Не, онова, което го бе убило, бе зейналата дупка в долната част на гърдите, му точно под ребрата. Приличаше на пещера с червени стени, достатъчно широка, че човек да може да мушне и двете си ръце.

— Взели са сърцето му — изрекох.

Долф погледна към мен.

— Можеш да го кажеш от вратата?

— Права съм, нали?

— Ако ще му вземаш сърцето, защо не действаш директно отгоре?

— Ако искаш да оцелее, като при сърдечна операция, ще трябва да му счупиш ребрата и да минеш отгоре по трудния начин. Но те са го искали мъртъв. Ако всичко, което им е трябвало, е било сърцето, минаването под ребрата е по-лесно.

Пристъпих към тялото.

Долф тръгна пред мен, като наблюдаваше лицето ми.

— Какво? — попитах. Той поклати глава.

— Просто ми кажи за тялото, Анита.

Изгледах го.

— Какъв ти е проблемът тази вечер?

— Нямам проблем.

Беше лъжа. Нещо ставаше, но не настоях. Нямаше да ми донесе нищо добро. Когато Долф реши да не споделя информация, не споделя, точка по въпроса.

Имаше легло с кралски размери, с пурпурни сатенени чаршафи и толкова много възглавници, че човек не би знаел какво да прави с тях. Леглото бе разтурено, сякаш е било използвано за нещо друго, освен за спане. По чаршафите имаше тъмни петна, почти черни.

— Това кръв ли е?

— Така мислим — отвърна Долф.

Погледнах към тялото.

— От убийството?

— Като приключиш с огледа, ще приберем чаршафите и ще ги пратим в лабораторията.

Лек намек да се залавям за работа. Приближих се към тялото и се опитах да игнорирам Долф. Беше по-лесно, отколкото звучеше. Трупът открадваше някак цялото внимание. Колкото повече се приближавах, толкова повече детайли различавах и толкова по-малко ми се искаше да ги виждам. Под цялата кръв имаше хубави гърди, мускулести, но не кой знае колко. Косата бе подстригана много късо, къдрава и руса. Имаше нещо глождещо познато в главата. Черните кинжали имаха сребърна жица навита около тях. Бяха забити до дръжките в плътта, костите се бяха счупили при намушването им. Червеният кръг определено бе от кръв. По вътрешната му страна имаше изписани с кръв кабалистични символи. Разпознах част от тях, достатъчно, за да знам, че имаме работа с някакъв вид некромантия. Познавах символа на смъртта и символите срещу смъртта.

По някаква причина не исках да вляза в кръга. Обикалях внимателно по краищата му, докато най-сетне видях лицето. С гръб, подпрян на стената, се взирах в широко отворените очи на вампира Робърт. Съпругът на Моника. Бъдещият татко.

— По дяволите — изругах тихо.

— Познаваш ли го? — попита Долф.

Кимнах.

— Робърт. Казва се Робърт.

Символите на смъртта имаха смисъл, ако ще се принася в жертва вампир. Но защо? Защо по този начин?

Направих крачка напред към кръга. Спрях на място. Чувството бе сякаш милиони насекоми пълзят по кожата ми и заливат тялото ми. Не можех да дишам. Отстъпих от кървавата линия. Чувството изчезна. Все още можех да го почувствам като отзвук по кожата си, в главата си, но бях добре. Поех си дълбоко въздух, издишах го бавно и отново пристъпих напред. Не беше като да се удариш в стена. По-скоро в одеяло, задавящо, задушаващо одеяло, гъмжащо от червеи. Опитах се да продължа напред, да мина през кръга и не можах. Залитнах назад. Ако нямаше стена, щях да падна.

Позволих си да се плъзна надолу, докато не се озовах в седнала позиция. Палците на краката ми бяха на сантиметри от кръга. Не исках да го докосвам отново.

Долф премина през кръга все едно го нямаше и коленичи пред мен, а част от него все още се намираше вътре.

— Какво има, Анита?

Поклатих глава.

— Не съм сигурна — погледнах нагоре към него. — Това е кръг на силата и не мога да премина през него.

Той погледна към собственото си тяло, което бе частично вътре.

— Аз мога.

— Ти не си съживител. Не съм вещица и не знам достатъчно за официалната магия, но част от символите са или смъртни, или може би символи за защита от мъртвите — погледнах нагоре към него, а кожата ми още трепереше от опита да премина линията. В главата ми се разпростря нова ужасяваща мисъл. — Това е магия, която едновременно задържа вътре и държи навън мъртвите, и аз не мога да премина.

Той погледна надолу към мен.

— Какво точно означава това, Анита?

— Означава — намеси се женски глас, — че не тя е създала кръга.