Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (17)

16

Масата беше най-голямата от поредица по-малки, лакирани в черно масички. Сливаше се почти идеално с черните стени. Роклята ми пасваше на декора. Наистина щеше да ми се наложи да си потърся нещо с друга цветова схема. Масата бе поставена далече от стената в близост до перилата, така че нарастващата тълпа да не може да блокира гледката ми към дансинга. Освен това означаваше, че гърбът ми е беззащитен. Бях завъртяла стола си така, че гърбът ми да е към стената, но бях съвсем наясно, че ръбът на перилата се извиваше от дясната ми страна, така че някой би могъл да се приближи и да ме застреля, относително скрит от всички останали.

Разбира се, Лив беше с мен. Стоеше зад гърба ми с ръце скръстени върху стомаха. Липсваше й само светещ знак над главата, който да я обозначи като телохранител.

Естествено, чантичката ми бе отворена. Пистолетът бе леснодостъпен и се изкушавах да го поставя в скута си. Бях уплашена, но това беше идеята. Имахме план. Планът не включваше да уплашим наемния убиец.

Докоснах Лив по ръката.

Тя се наведе надолу.

— Не трябва да се набиваш на очи.

Тя изглеждаше объркана.

— Трябва да те пазя.

— Тогава седни и се преструвай, че си ми приятелка. Капанът няма да сработи, ако изглежда, че ме пазиш.

Тя коленичи край мен, предполагам бе твърде висока да се наведе.

— Няма да рискувам да ме дадат на Сабин. Не ми пука дали убиецът ще знае, че съм тук, или не.

Беше трудно да я обвинявам, но имах желание да се пробвам. Наведох се към нея.

— Виж, или спазвай програмата, или се разкарай от мен.

— Подчинявам се на Жан-Клод, не на проститутката му.

Доколкото си спомнях, през живота си не бях правила нищо, което да ми заслужи названието проститутка.

— Жан-Клод каза, че ако го провалиш, ще те даде на гниещия труп, нали?

Лив кимна. Очите й оглеждаха тълпата зад мен. Наистина се опитваше да си свърши работата и усилието си личеше.

— Не каза, че ще бъдеш наказана, ако ме наранят, нали?

Очите й се стрелнаха към мен.

— Какво имаш предвид?

— Ако уплашиш убиеца и скапеш плана, това е провал.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, той нямаше това предвид.

— Каза никога повече да не го проваляш.

Наблюдавах я как се опитва да смели логиката на казаното. Бях готова да се обзаложа, че мисленето не е от силните й страни.

— Умно, Анита, но ако те убият, Жан-Клод ще ме накаже. Знаеш, че ще го направи.

Грешах. Беше доста по-умна, отколкото изглеждаше.

— Но ако издъниш плана ни, пак ще те накаже.

През очите й пробягна страх.

— В капан съм.

Почувствах жал към нея. Жалост към две чудовища — не, към три — за една вечер. Започвах да губя твърдостта си.

— Ако не ме убият, ще се погрижа да не бъдеш наказана.

— Заклеваш ли се? — изрече фразата, сякаш имаше по-съществено значение.

Даването на клетва не беше нещо нормално за нея. Много вампири идваха от времена, когато думата на един мъж или жена е била обвързваща.

— Давам ти дума.

Тя остана коленичила още миг, после се изправи.

— Опитай се да не загинеш.

Смеси се с тълпата и ме остави сама, както бях поискала.

Останалите маси се напълниха бързо. Тълпата се изля по краищата на стаята върху повдигнатите части на пода около дансинга. Край оградите по краищата имаше толкова много хора, че ако масата бе до стената, нямаше да виждам дансинга. При други обстоятелства бих оценила загрижеността. Друг бодигард можеше да се появи всеки момент. Бях готова за малко компания.

Тълпата изпълни горните две нива, където имаше места само за правостоящи. Погледнах за тъмната пелерина на Сабин, но не го видях. На основния дансинг нямаше никой. Пътят към него бе ограден от половин дузина вампири. Тихо, но твърдо бяха избутали всички към стените на стаята. И мъжете и жените бяха облечени почти идентично — черни панталони от ликра, ботуши и черни мрежести тениски. Жените носеха черни сутиени под своите фланелки, но това бе единствената разлика. Одобрявах. Къси полички или секси панталони за жените щяха да ме вбесят. Хрумна ми, че Жан-Клод може да ги е облякъл, вземайки предвид мен. Познаваше ме твърде добре в някои отношения и никак в други.

Огледах тълпата за Едуард, и за каквото и да било подозрително нещо, но беше трудно да се разпознае някой в бушуващото море от смеещи се хора. Не можах да мярна Едуард. Трябваше да вярвам, че е там някъде. И макар да се надявах, че е там, тежестта в гърдите ми не изчезваше.

Едуард ме бе предупредил да изглеждам нормално, да не предизвиквам подозрения. Външно се опитвах. Вътрешно бях почти замаяна от взиране в тълпата и от болезненото сляпо петно отдясно и почти зад гърба ми, накъдето се извиваха перилата. Поставих ръце в скута си и се опитах да гледам надолу. Ако убиецът се появеше сега, нямаше да гледам, но трябваше да се овладея. Ако не го направех, щях да съм твърде заета да се стряскам от сенките и нямаше да съм готова, когато изникнеше истинската опасност. Почвах да съжалявам, че не бях позволила на Лив да остане.

Поемах си въздух дълбоко и равномерно, вдишвах и издишвах, концентрирах се върху ритъма на собственото си тяло. Когато можех да чуя как кръвта нахлува в главата ми, бавно вдигнах глава.

Спокойно се вгледах в тълпата на дансинга. Чувствах се празна, далечна, спокойна. Доста по-добре.

До перилата край масата се приближи вампир. Уили Маккой беше облечен в костюм с толкова ужасен зелен цвят, че можеше да се нарече само шартрьоз. Допълваше се от зелена риза и широка вратовръзка с Годзила, разрушаваща Токио. Никой не можеше да обвини Уили, че пасва на някой декор.

Усмихнах се не можах да се въздържа. Уили беше един от първите вампири, пресекли линията от чудовище към приятел. Завъртя един от столовете така, че гърбът му да е към откритото пространство. Седна, сякаш не го е направил нарочно. Не беше нужно да се преструвам, че се радвам да го видя.

Наложи му се да се наведе леко, за да мога да го чуя над усилващото се жужене на тълпата. Можех да подуша сладникавата миризма на гела, който бе използвал, за да приглади назад късата си коса. Фактът, че е толкова близо, даже не ме накара да се стегна. Вярвах на Уили повече, отколкото на Жан-Клод.

— Как я караш, Анита? — ухили се достатъчно, че да покаже зъби.

Бе мъртъв от по-малко от три години. Уили бе един от малцината вампири, които бях познавала и преди смъртта им.

— Била съм и по-добре — отвърнах.

— Жан-Клод каза, че трябва да те пазим, но да го правим неофициално. Ще се появяваме и изчезваме. Обаче ти изглеждаш стресната.

Поклатих глава усмихнато.

— Толкова ли е очевидно?

— Аха, за някой, който те познава.

Усмихнахме се един на друг. Докато гледах лицето на Уили само от няколко сантиметра разстояние, осъзнах, че той е в списъка ми. Списъкът, в който бе и Стивън. Ако някой убиеше Уили, щях да го преследвам. Осъзнаването, че в списъка се е появил вампир, ме изненада. Но Уили го бе направил и като се замисля, същото се отнасяше за още един вампир.

Жан-Клод се появи в далечната част на клуба. Като говорим за дявола… Отнякъде върху него падна светлината на прожектор. Би трябвало да идва от подвижен таван, но беше така скрито, че бе трудно да се прецени. Перфектно място за някоя мощна снайпер пушка. Престани, Анита. Стига си се самоизмъчвала.

Не бях осъзнала колко претъпкано ще е на откриването. Едуард, самичък, търсещ един-единствен убиец в тази маса от хора, нямаше големи шансове за успех. Вампирите и върколаците може и да бяха аматьори, но допълнителните им очи нямаше да навредят.

Светлините постепенно отслабваха, докато накрая остана само сноп, насочен върху Жан-Клод. Изглеждаше сякаш блести. Не бях сигурна дали е номер, или правеше собствена светлина, която излъчваше от кожата си навън. Трудно можеше да се разбере. Но каквото и да беше, аз стоях в мрака с наемен убиец и не бях щастлива.

По дяволите. Поставих сийкампа в скута си. По-добре. Не идеално, но по-добре. Фактът, че самото докосване до оръжието ме накара да се почувствам по-спокойна, вероятно беше лош знак. Фактът, че ми липсваха собствените ми оръжия, бе още по-неприятен.

Уили ме докосна по рамото и ме накара да подскоча дотолкова, че хората около нас погледнаха назад. Мамка му.

— Пазя ти гърба. Спокойно — прошепна той.

Уили щеше да свърши чудесна работа като пушечно месо, но не ставаше да ме пази. Преди да умре, беше дребна риба и смъртта не бе променила това. Осъзнах, че ако започнеше престрелката и лошите използваха сребърни куршуми, щях да се притеснявам за него. Да се притесняваш за телохранителя си, не беше добре.

Гласът на Жан-Клод се извиси в тъмнината, изпълвайки я със звук, който погали кожата ми. Една жена, застанала близо до масата, потрепери, сякаш някой я бе докоснал. Гаджето й обви ръка около раменете й и двамата се сгушиха в мрака, заобиколени от гласа на Жан-Клод.

— Добре дошли в „Танц на смъртта“. Тази нощ ще е изпълнена с изненади. Някои от тях удивителни.

Два по-малки прожектора се насочиха към тълпата. Касандра се появи, балансираща по перилата на втория етаж. Отметна палтото назад, разкривайки тялото си, и закрачи по широкото няколко сантиметра перило, сякаш ходеше по пода, почти танцувайки. Избухнаха диви аплодисменти. Вторият прожектор освети Деймиан на първия етаж. Той се плъзна от тълпата, размахвайки бродираната връхна дреха като малка пелерина. И да се чувстваше нелепо в премяната, не го показваше по никакъв начин.

Движеше се през тълпата, а светлината го следваше. Докосваше по някое рамо тук, прокарваше ръка през нечия дълга до кръста коса там, обвиваше ръка около кръста на някоя жена. Всеки един, независимо мъж или жена, не изглеждаше като да възразява. Навеждаха се към него и му шептяха на ухо. Застана пред жена с дълга кафява коса, сресана на път. Беше облечена доста скромно за тълпата. Морскосини бизнес пола и сако. Бялата й блуза имаше една от онези големи панделки, които би трябвало да изглеждат като вратовръзки, но никога не успяваха. От всички жени около Деймиан тази изглеждаше най-нормално. Той започна да я обикаля толкова отблизо, че тялото му се отъркваше в нейното. Тя се дърпаше от всяко докосване с разширени от страх очи, както успявах да видя, дори от другия край на залата.

Искаше ми се да кажа: „Остави я на мира“, но не желаех да крещя. Жан-Клод нямаше да позволи нищо нелегално, поне не и пред толкова много свидетели. Омагьосването на група хора не беше незаконно. Масовата хипноза не беше постоянна. Но когато идеше реч за един на един, си беше постоянно. Което означаваше, че Деймиан можеше да застане под прозореца на жената и да я повика през някоя тъмна нощ, без времево ограничение.

Уили се бе навел напред в стола си, а тъмните му очи бяха приковани върху жената и Деймиан. Точно в този момент не изглеждаше като да гледа за убиеца.

Наблюдавах как лицето на жената става лишено от изражение, докато не заприлича на заспала. Празните й очи се взираха в Деймиан. Той пое ръката й и се наведе към перилата. Прехвърли и двата си крака над тях, заставайки изправен, без да я пуска. Тя направи две колебливи крачки към края на перилата. Той постави ръце на кръста й под сакото и я повдигна във въздуха без усилие, като я постави на дансинга върху удобните й черни обувки.

Прожекторите върху Жан-Клод и Касандра угаснаха, докато единствената светлина остана върху Деймиан и жената. Той я заведе в средата на дансинга. Тя вървеше, вперила очи в него, сякаш останалата част от света вече не съществуваше.

Проклятие. Онова, което Деймиан правеше, беше незаконно. По-голямата част от тълпата нямаше да го схване. На вампирите бе разрешено да използват силите си за развлекателни цели, така че дори медиите, ако бяха допуснати вътре, нямаше да открият проблем. Но аз осъзнавах разликата. Познавах закона. Жан-Клод би трябвало да знае, че ще разпозная какво се случва. Дали тя беше актриса? Подставено лице заради шоуто?

Наведох се към Уили достатъчно близо, за да докосна края на костюма му.

— Актриса ли е?

Той обърна учудени очи към мен и успях да видя, че зениците му са погълнати от кафявата част на очите му. Надолу по дълбокия тунел имаше намек за пламъчета.

Преглътнах тежко и се отдръпнах от него доволна, че пистолетът е в скута ми.

— Истинско е, нали?

Уили облиза нервно устни.

— Ако ти кажа, ще направиш нещо да объркаш шоуто, и Жан-Клод ще ми е ядосан. Аз не искам да ми е ядосан, Анита.

Поклатих глава, но не спорих с него. Бях виждала какво прави Жан-Клод с вампирите, които го ядосват. Мъчение бе меко казано. Трябваше да разбера какво се случва, без да предизвиквам смут и да привличам към себе си повече внимание, отколкото ми се искаше за тази вечер.

Деймиан постави жената в средата на светлината. Насочи лицето й към нещо, което бе невидимо за нас. Тя стоеше, празна и очакваща командите му. Той бе зад нея, обвил ръце около кръста й, потъркващ буза в нейната. Развърза панделката на врата й и разкопча първите три копчета на ризата й. Потърка устни по открития й врат и аз не можах да понеса повече. Ако беше актриса — добре, но ако бе несъгласна жертва, това трябваше да спре.

— Уили?

Той се обърна към мен бавно и колебливо. Гладът му го караше да гледа. Страхът от онова, което щях да го попитам, го правеше по-бавен.

— Какво има?

— Иди кажи на Жан-Клод, че шоуто приключи.

Уили поклати отрицателно глава.

— Ако те оставя сама и те отстрелят, Жан-Клод ще ме убие. Бавно и болезнено. Няма да те зарежа, докато не се предполага да го направя.

Въздъхнах. Добре. Наведох се над перилата и направих знак на единия от сервитьорите вампири да дойде. Той погледна в мрака, сякаш можеше да види Жан-Клод, макар аз да не можех, после се приближи към мен.

— Какво има? — прошепна.

Наведе се достатъчно близо, че да мога да подуша ментовите бонбонки в дъха му. Почти всички вампири, които познавах, използваха ментов освежител за уста.

Все още държах пистолета в ръка. Реших, че мога да си позволя да се изправя очи в очи с новия мъртвец, така че се наведох напред и прошепнах в отговор:

— Тя актриса ли е?

Той погледна обратно към малкото представление.

— Просто доброволка от публиката.

— Не беше доброволка — отвърнах аз.

Имаше поне половин дузина души, които биха участвали доброволно, но вампирът бе избрал онази, която бе уплашена. Тази допълнителна нотка садизъм — просто не можеха да й устоят.

— Кажи на Жан-Клод, че ако не го спре, аз ще го направя.

Той примигна насреща ми.

— Просто го направи — добавих аз.

Той тръгна по края на дансинга и изчезна в мрака. Можеше да се каже, че успявах да го проследя, по-скоро следите от движенията му, отколкото нещо друго. Въобще не виждах къде е Жан-Клод.

Деймиан прокара ръката си над лицето на жената и когато я махна, тя примигна и най-сетне се пробуди. Ръцете й се стрелнаха към блузата, а очите бяха диви.

— Какво става? — гласът й бе изтънял от страх.

Деймиан се опита да я прегърне, но тя се отдръпна и всичко, което хвана, бе една китка. Тя се опъна, но той я удържа с лекота.

— Пусни ме, пусни ме, моля! — протегна се към някого в тълпата. — Помогни ми!

Тълпата бе притихнала, достатъчно притихнала, че да чуя гласа на предполагаемия й приятел:

— Наслаждавай се. Това е част от шоуто.

Деймиан я завъртя така, че да е с лице към него, достатъчно силно, че да останат синини. Веднага щом очите им се срещнаха, лицето й стана безизразно. Строполи се на колене, увиснала на една китка.

Той я вдигна на крака, вече нежно. Притисна я към себе си и отметна косата й на една страна, разкривайки линията на врата й. Започна да се върти бавно в кръг, сякаш танцуваха, и да показва оголената й плът на всички.

Уили се наведе напред, а езикът му танцуваше по долната устна, сякаш вече можеше да усети вкуса на кожата й. Уили ми беше приятел, но бе добре да си припомня, че освен това е и чудовище.

Вампирът сервитьор се връщаше към мен. Можех да го видя как се движи.

Деймиан изви устни, показвайки зъбите си. Бутна врата й назад, така че всички да го виждат. Видях как мускулите на врата му се напрягат и времето ни изтече.

Уили погледна сякаш осъзнал, че лайното ще удари друг тип вентилатор, но нямаше време.

Изкрещях:

— Не го прави, Деймиан.

Насочих пистолета си към гърба му, където трябваше да се намира сърцето. Когато един вампир наближи петте стотака, един изстрел в гърдите, пък бил той и със сребърен куршум, невинаги гарантираше убийство. Но в името на Господ щяхме да разберем дали ще стане, ако я ухапеше. Уили вдигна ръка към мен.

— Недей, Уили — наистина го мислех.

Просто защото на никого другиго не бе разрешено да го убива, не значеше, че аз не мога. Уили потъна обратно в стола си.

Деймиан се успокои достатъчно, та да обърне глава и да ме погледне. Завъртя се така, че девойката да е пред него като щит. Косата й все още бе отметната на една страна, вратът все още бе оголен. Гледаше ме и прокарваше един пръст нагоре-надолу по голата й плът. Предизвикваше ме.

Мъждивата светлина на прожектор ме освети и се засили, докато много внимателно извървявах двете стъпала, водещи към дансинга. Вероятно прескачането на перилата щеше да свърши по-добра работа, но щеше да е адски трудно да го държа на прицел. Сигурно щях да мога да го отстрелям в главата от перилата, но с непознато оръжие си беше твърде рисковано. Не исках неволно да застрелям жената в главата. Хората винаги се мръщеха на смъртта на заложника.

Вампирите сервитьори и сервитьорки не знаеха какво да правят. Ако бях някой тъпак от улицата, можеше и да се пробват да ми скочат, но аз бях любимата на господаря им и това леко усложняваше нещата. Държах ги под око с периферното си зрение.

— Вие, другарчета, се разкарайте и ми отворете малко място — веднага.

Спогледаха се едни други.

— Не искате да ме наобикаляте, момчета и момичета, така че, разкарайте се!

Те се раздвижиха.

Когато бях достатъчно близо, та да съм уверена, че ще улуча, се спрях.

— Пусни я, Деймиан.

— Няма да бъде наранена, Анита. Просто малко забавление.

— Тя не е доброволка. Това противоречи на закона, дори и с развлекателна цел, така че я пусни или ще ти пръсна шибаната глава.

— Наистина ли ще ме застреляш пред всички тези свидетели?

— Можеш да се обзаложиш — отвърнах. — Освен това си над петстотингодишен. Не мисля, че един изстрел в главата ще те убие, поне не за постоянно. Но ще боли адски и може да остави белези. Не искаш да повредиш това красиво лице, нали?

Започвах да се уморявам да държа едната си ръка изпъната. Не че пистолетът беше тежък, но е трудно да поддържаш стойка с една ръка, без да започне да трепери. Не исках да треперя.

Той ме гледа в продължение на няколко удара на сърцето. Много внимателно и много бавно облиза врата на жената, а странните му зелени очи ме следяха през цялото време. Беше предизвикателство. Ако мислеше, че блъфирам, бе подбрал грешното момиче.

Изпуснах дъха си, докато тялото ми притихна, и започнах да чувам пулса си в ушите. Прицелих се, навеждайки пистолета, и… той изчезна. Беше се раздвижил толкова бързо, че ме стресна. Махнах пръста си от спусъка и насочих оръжието нагоре в очакване сърцето ми да спре да бумти.

Стоеше на границата на светлината, оставил жената с празно изражение на лицето, чакащ. Деймиан се взираше в мен.

— Нима ще се опитваш да прекъсваш забавленията ни всяка вечер? — попита той.

— Не ми допада — отвърнах, — избери си доброволец и няма да имаш проблеми с мен.

— Доброволец — изрече той и се завъртя в кръг, за да огледа публиката. Всички се взираха в него. Той облиза устни и във въздуха се вдигнаха ръце.

Поклатих глава и вдигнах пистолета. Хванах жената за ръка.

— Освободи я, Деймиан.

Той й хвърли един бърз поглед и го направи. Очите й се отвориха широко и затърсиха френетично като на някой, току-що пробуден от кошмар само за да разбере, че е истина. Потупах я по ръката.

— Всичко е наред. Сега си в безопасност.

— Какво става? Какво става? — тя мярна Деймиан и започна да хлипа истерично.

Жан-Клод се появи на границата на светлината.

— Няма защо да се страхувате от нас, прекрасна лейди.

Той се плъзна срещу ни.

Тя започна да крещи.

— Той няма да те нарани — изрекох аз. — Обещавам. Как се казваш?

Тя продължи да крещи. Беше по-висока от мен, но я докоснах по лицето, поставяйки длани на двете й бузи, и я принудих да ме погледне.

— Как се казваш?

— Карен — прошепна тя, — казвам се Карен.

— Сега ще се махнем от дансинга, Карен, и никой няма да те нарани. Имаш думата ми.

Тя закима непрестанно, а дишането й бе толкова учестено, че се притесних да не припадне.

Касандра се появи в осветената част, но остана назад.

— Мога ли да помогна?

Жан-Клод бе останал неподвижен, щом Карен се разкрещя. Само ме погледна, но не успях да разчета изражението му.

— Аха — отвърнах. — Мога да използвам малко помощ. Карен се отдръпна от нея.

— Тя не е вампир — успокоих я.

Позволи на Касандра да я хване за другата ръка и заедно я отведохме от дансинга и светлината. Жан-Клод пристъпи в средата на сцената и гласът му ни последва в мрака.

— Насладихте ли се на нашата малка мелодрама?

Последва объркано мълчание. Гласът му бе като мека кожа, обвиваща се около тълпата в мрака, дишайки страха им, връщайки им желанието.

— Тук, в „Танц на смъртта“, не се шегуваме. Кой иска да почувства реалността на целувката на Деймиан?

Някой щеше да се върже. Винаги се намираше такъв. Ако някой можеше да спаси шоуто след истеричния пристъп на жената, това бе Жан-Клод.

Лив се притече на помощ, мисля. Карен хвърли един поглед на мускулестата вампирка и припадна. Не беше дребна жена и изненада и двете ни с Касандра. Свлече се на пода. Лив понечи да се приближи, но аз й направих знак да стои настрана.

От тълпата колебливо се отдели жена и се приближи към нас.

— Мога ли да помогна? — попита.

На ръст беше колкото мен и Касандра, дребничка, с дълга червеникава коса, която висеше до кръста й, права и фина. Беше облечена с чифт кафяви панталони, от типа обемисти, които са с маншети и обикновено са ленени. Като връхна дреха носеше само жилетка с копринена камизола под нея.

Погледнах към Касандра. Тя сви рамене.

— Благодаря, можете да хванете краката й.

Касандра можеше да я метне през рамо в пожарникарска хватка, но повечето ликантропи не обичат да демонстрират силата си. Аз също можех да я нося, нищо че беше толкова висока. Можех да я нося на кратко разстояние, но не бързо и не твърде далече.

Жената мушна чантичката си под едната мишница и хвана краката на изпадналата в безсъзнание Карен. Започнахме да се движим малко странно, но успяхме да влезем в ритъм и Касандра ни заведе в една от женските тоалетни. Или трябваше да кажа салони. В предната част имаше диванче и осветена тоалетна масичка. Беше в бяло и черно с фреска на стената, за която знаех, че е част от дърворезба, озаглавена „Демон любовник“. Демонът в тази версия приличаше подозрително на Жан-Клод и се съмнявам, че ставаше дума за случайност.

Поставихме Карен на дивана. Жената, която ни помогна, намокри няколко хартиени кърпи, без да сме я молили, и ги донесе. Поставих ги на челото и врата на Карен.

— Благодаря.

— Тя ще се оправи ли? — попита жената.

Не отговорих, защото всичко зависеше от Деймиан.

— Как се казваш?

Жената се усмихна почти срамежливо.

— Анабел, Анабел Смит.

Усмихнах се насреща й.

— Анита Блейк. Това е Касандра — осъзнах, че не знам първото й име. Жан-Клод винаги наричаше вълците си по първо име, като домашни любимци. — Съжалявам, не знам фамилията ти.

— Касандра е достатъчно — тя се здрависа с Анабел.

Усмихнаха се една на друга.

— Трябва ли да съобщим на полицията какво се случи? — попита Анабел. — Имам предвид, че вампирът щеше да й се натрапи. Това е незаконно, нали?

Карен се размърда на дивана и изстена.

— Да, незаконно е — отвърнах аз.

Анабел повдигна интересен въпрос. Можех да докладвам на ченгетата. Ако вампир набереше три оплаквания срещу себе си, можеше да се издаде смъртна присъда при подходящия съдия. Най-напред щях да говоря с Жан-Клод и Деймиан, но ако не ми дадяха отговорите, които исках, може би щях да ида в полицията. Поклатих глава.

— Какво си мислиш? — попита тя.

— Нищо, което да си струва споделянето — отвърнах.

Вратата на тоалетната се отвори. Влезе Рейна, облечена в кремава рокля, къса като моята. Тъмните чорапи и острите токове правеха краката й да изглеждат безкрайно дълги. Носеше кожено сако с ръждивочервен цвят, вероятно лисиче. Беше единственият превръщач, когото познавах, носещ истинска кожа, която не е нейна.

Беше вдигнала кестенявата си коса на нежен кок с няколко кичура, спускащи се изящно отстрани на лицето й.

Карен избра този момент да се свести. Не бях сигурна, че ще хареса пробуждането си. Аз със сигурност не го харесвах.

Изправих се. Касандра застана пред мен и леко встрани, без да ми се пречка, но по-близо до опасността от мен. Не бях свикнала някой да ме пази. Чувството бе странно. Можех да се грижа за себе си. Нали това беше идеята?

— Какво става? — попита Анабел.

Карен се оглеждаше наоколо с разширени очи.

— Къде съм?

— Анабел, можеш ли да поседнеш с Карен? — усмихвах се, докато задавах въпроса, но не свалях очи от Рейна.

Вратата зад нея се бе затворила и нямаше достатъчно място за маневри, не и истински. Ако Касандра успееше да я задържи дори за няколко секунди, щях да мога да извадя пистолета, но някак не вярвах, че Рейна е дошла да се бием. Мисля, че щеше да обуе други обувки.

Анабел седна на дивана и буквално хвана Карен за ръката, но наблюдаваше нас. Проклятие, може и да беше по-добро шоу от случващото се навън.

— Какво искаш, Рейна?

Тя разтегли начервените си устни в широка усмивка, разкривайки малки, равни бели зъби.

— Това е женската тоалетна, нали? Дойдох да си напудря носа. И да видя как се справя нашата уплашена гостенка — направи две крачки напред в стаята и Касандра й блокира пътя.

Рейна я изгледа отвисоко.

— Забравяш мястото си, вълче — в гласа й се долавяше лека нотка на ръмжене.

— Не забравям нищо — отвърна Касандра.

— Тогава отстъпи.

— Какво имаше предвид под нашата гостенка! — попитах.

Тя ми се усмихна.

— Двамата с Жан-Клод сме партньори в това малко начинание. Нима не ти е казал? — от изражението на лицето й съдех, че знае отговора и се наслаждава.

— Предполагам, че е забравил — отвърнах. — Тогава защо не си част от шоуто?

— Аз съм партньорът в сянка — отвърна тя. Проби си път покрай Касандра, докосвайки с тяло по-дребната жена. Коленичи край дивана. — Как се чувстваш, скъпа?

Карен потрепери.

— Просто искам да си ида вкъщи.

— Разбира се, че искаш — тя погледна нагоре и се усмихна. — Ако някоя от вас ми помогне да я изправим на крака, отвън я чака такси, което да я отведе където поиска за сметка на клуба. Или искаш да се прибереш със своите приятели?

Карен поклати глава.

— Те не са ми приятели.

— Колко мъдро, че си разбрала това — отвърна Рейна. — Толкова много народ се доверява на погрешните хора — погледна към мен, докато изричаше последното. — И биват наранени или по-лошо.

Анабел се бе отдалечила от Рейна. Взираше се в нас и стискаше чантичката си. Не мисля, че разбираше всичко казано, но очевидно не си прекарваше добре. Едно добро дело, и вече биваше наказана.

— Можеш ли да се изправиш? Защо не ми помогнеш? — обърна се към Анабел Рейна.

— Не, нека Касандра ти помогне — казах аз.

— Притесняваш се, че мога да изям новооткритата ти приятелка ли?

Усмихнах се.

— Би изяла всичко, което не може да избяга. Всички го знаем.

Лицето й се стегна и през кехлибаренокафявите очи премина гняв.

— Ще видим кой кого ще изяде накрая, Анита — тя помогна на жената да се изправи.

Касандра прошепна:

— Жан-Клод ми каза да те пазя.

— Увери се, че се е качила в таксито и че то наистина ще я отведе у дома. След това може да ме следваш по петите през останалата част на вечерта.

Касандра кимна.

— На Жан-Клод няма да му хареса.

— В момента и аз не питая особено добри чувства към него — отвърнах.

— Малко помощ, моля — обади се Рейна.

Касандра въздъхна, но хвана другата ръка на Карен и двете заедно й помогнаха да мине през вратата. Когато те излязоха, Анабел въздъхна облекчено.

— Какво става?

Обърнах се към осветеното огледало, облягайки се с ръце на тоалетката. Поклатих глава.

— Дълга история и колкото по-малко знаеш, в толкова по-голяма безопасност ще си.

— Трябва да призная, че имам скрит мотив — наблюдавах я в огледалото и тя изглеждаше засрамена. — Не ти помогнах само заради доброто си сърце. Репортерка съм, на свободна практика. Изявление от Екзекуторката ще ме извади на светло. Искам да кажа, че ще мога да си отстоявам цената, особено ако ми обясниш какво се случи току-що.

Наведох глава.

— Репортер. Не е точното нещо, от което имам нужда тази вечер.

Анабел застана зад мен.

— Онова на дансинга беше истинско, нали? Този вампир — Деймиан, щеше да я оправи там, като част от шоуто.

Наблюдавах лицето й в огледалото. Излъчваше нетърпение. Искаше да ме докосне. Можех да видя как ръцете й треперят нервно. Ако съдействах, щеше да е голяма история. Жан-Клод щеше да си получи заслуженото, ако го направех.

Нещо премина през лицето на Анабел. Част от нейната любознателност изчезна.

Няколко неща се случиха почти едновременно. Анабел дръпна чантата ми, каишката се скъса и тя отстъпи назад, измъкна пистолет от кобура в панталона си, скрит под жилетката. Вратата се отвори и влязоха три смеещи се жени. Жените изпищяха.

Анабел погледна към вратата само за миг. Аз измъкнах нож и се обърнах. Не се опитах да измина двете крачки до нея. Паднах на коляно и насочих тялото си напред по права линия, чийто връх бе ножът. Острието се заби в горната част на стомаха й. Пистолетът се насочи към мен. Използвах лявата си ръка, за да го отклоня. Изстрелът отлетя встрани и спука огледалото. Забих ножа под гръдната кост, натиснах, докато дръжката не срещна плът и кост, и го извих нагоре и настрани.

Ръката й се разтърси конвулсивно и проехтя още един изстрел, който удари покрития с килим под. Заглушителят накара всеки изстрел да звучи някак меко, почти в низходяща градация.

Тя падна на колене с разширени очи, а устата й се отваряше и затваряше. Прокарах ръката си надолу по нейната и измъкнах пистолета. Тя примигна насреща ми с невярващи очи, после се строполи изведнъж, сякаш някой бе прерязал конците, които я държаха. Потрепери два пъти и умря.

Едуард се появи на вратата с насочен пистолет. Гледаше ту мен, ту пресния труп. Извади все още стърчащия от гърдите й нож и пистолета със заглушител от ръката ми. Успокои се и насочи оръжието към пода.

— Голям телохранител се оказах, оставяйки да те нападнат в женската тоалетна.

Погледнах нагоре към него. Чувствах се изтръпнала, дистанцирана заради шока.

— Почти ме докопа.

— Но не успя — каза той.

Чух мъжки гласове, които крещяха:

— Полиция! Всички да останат на място. Ще проверим какво става.

— Проклятие — изрекох тихо и с чувство.

Поставих пистолета на Анабел до тялото й и седнах на килима. Не бях сигурна, че в този момент мога да стоя на краката си.

Едуард прибра пистолета си в кобура и се махна от вратата, за да се присъедини към тълпата, която напираше напред, за да види шоуто. Още една частица от анонимната тълпа. Да, бе.

Седях край трупа и си мислех какво да кажа на ченгетата. Не бях сигурна, че истината е възможност, която мога да си позволя в момента. Започнах да се чудя дали тази вечер ще видя затвора отвътре. Докато наблюдавах как кръвта напоява предната част на жилетката на Анабел, това ми се струваше все по-вероятно.