Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (16)

15

Обърнах се, за да открия още един нов вампир. Беше висок и слаб, а кожата му бе с цвят на чисти бели чаршафи, но под чаршафите нямаше движещи се мускули, чаршафите не се носеха надолу по стълбите и не пристъпваха подобно на божество през стаята. Косата му падаше покрай раменете, толкова яркочервена, че почти приличаше на кръв. Цветът бе крещящ на фона на бледността му. Беше облечен с черен редингот, като че измъкнат от 18 век, но гърдите му блестяха голи и бели под него. Тежката дреха бе плътно покрита с гъсти бродерии, толкова зелени, че почти блестяха. Бродерията пасваше на очите му. Зелени като на котка, зелени като изумруди. От кръста надолу бе с тренировъчни панталони от зелена ликра, които оставяха малко на въображението. Кръстът му бе пристегнат с пояс, подобно на пиратски колан, черен със зелени ресни. Черни ботуши, високи до коляното, допълваха тоалета му.

Смятах, че познавам всички кръвопийци в града, но ето че тук се бяха появили двама нови за по-малко от две минути.

— Колко нови вампири има в града? — попитах аз.

— Неколцина — отвърна Жан-Клод. — Това е Деймиан. Деймиан, това е Анита.

— Чувствам се глупаво в това облекло — отвърна той.

— Но изглеждаш великолепно, нали, ma petite!

Кимнах утвърдително.

— „Великолепно“ е един от начините, по които може да се нарече.

Жан-Клод обикаляше около новия вампир и изтупваше въображаеми прашинки от палтото.

— Не одобряваш ли, Анита?

Въздъхнах.

— Просто… — свих рамене. — Защо караш всички наоколо да се обличат така, сякаш са излезли от сексуална фантазия с голям бюджет за костюми?

Той се разсмя и звукът се уви около мен, докосна неща по-ниско, отколкото някога бе успявал.

— Спри го — казах аз.

— Харесва ти, ma petite.

— Може би, въпреки това го спри.

— Жан-Клод винаги е имал убийствено чувство за мода — изрече Деймиан, — а сексът бе едно от любимите му занимания за свободното време, нали?

Имаше нещо в начина, по който го изрече, което не прозвуча като комплимент.

Жан-Клод се обърна към него.

— И въпреки това, при все суетните ми маниери, ти си на моя територия и търсиш закрилата ми.

Зениците на Деймиан бяха погълнати от прилив на зелени пламъци.

— Благодаря ти, че ми припомни.

— Помни кой е господарят тук, Деймиан, или ще бъдеш прогонен. Самият съвет се застъпи пред старата ти господарка и те спаси от нея. Тя не искаше да те даде. Аз говорих за теб. Откупих те, защото помнех какво е да си в капан. Да си принуден да правиш неща, които не искаш. Да бъдеш използван и измъчван.

Деймиан се поизправи малко, но не отклони поглед.

— Добре, разбрах те. Аз съм… благодарен, че съм тук — погледна настрани, после към пода и потрепери. — Радвам се, че съм свободен от нея — когато погледна нагоре, очите му отново бяха нормални. Успя да се усмихне, макар усмивката да не достигна до очите му. — Обличането на няколко костюма не е най-лошото, което съм правил.

В гласа му имаше тъга, която ме накара да помоля Жан-Клод да му позволи да се преоблече в нормални панталони, но не го направих. Жан-Клод вървеше по тънка линия. Деймиан беше над петстотингодишен. Не беше господар, но пак ставаше дума за сериозна сила. Жан-Клод можеше и да е способен да се справи с Лив и Деймиан, но ако имаше още, Господар на града или не, нямаше да смогне. Което означаваше, че тези игрички на доминация бяха необходими. Не можеше да се позволи на другите да забравят кой е Господар, защото щом се случеше, с него бе свършено. Ако ме бе питал, преди да изпрати поканите, щях да кажа „не“.

Една врата в далечния край на стаята се отвори. Беше черна врата върху черна стена и начинът, по който се появи жената, изглеждаше почти магически. Беше висока колкото мен, с вълниста, дълга до кръста коса, която се разливаше по раменете й над дълъг до глезените черен шлифер. Носеше чифт секси тюркоазни спортни шорти и пасващ им спортен сутиен. От шортите към сутиена се издигаха кръстосани презрамки, които подчертаваха тънката й талия. Черните винилови ботуши стигаха до коленете й и бяха леко издигнати отпред, така че да ги покрият. Слезе по стълбите и премина по пода със свободна походка, която почти приличаше на подтичване. Влезе в стаята, сякаш е нейна или пък тя самата бе своята стая и се чувстваше удобно навсякъде, където отидеше.

Спря край нас усмихната, приветлива, със зеленеещи лешникови очи заради тюркоазната превръзка около врата й.

— Какво мислиш?

— Изглеждаш възхитително, Касандра — каза Жан-Клод.

— Изглеждаш по-добре в твоите, отколкото аз в моите… — отвърна Деймиан.

— Въпрос на мнение — отвърнах аз.

Жената ме погледна. Очите й се спуснаха надолу по тялото на Деймиан. Срещна погледа ми и двете заедно се разсмяхме.

Деймиан изглеждаше объркан. Жан-Клод ме погледна.

— Споделете веселието си с нас, ma petite, моля те.

Отново срещнах погледа на Касандра, преглътнах още един изблик на смях и поклатих глава. Поех си дълбоко въздух няколко пъти. Когато бях напълно сигурна, че мога да говоря, без да се разсмея, отвърнах:

— Женски хумор, няма да разберете.

— Много дипломатично — изкоментира Касандра. — Впечатлена съм.

— Ако знаеше колко трудно се удава дипломацията на ma petite, щеше да си дори още по-впечатлена — обади се Жан-Клод.

Беше схванал шегата, сякаш въобще се бях съмнявала. Деймиан се мръщеше насреща ни все още объркан. По-добре.

Жан-Клод погледна от Касандра към мен и обратно.

— Да не би двете да се познавате?

Едновременно поклатихме отрицателно глава.

— Касандра, Анита. Моят най-нов вълк се среща със светлината на живота ми. Касандра е една от телохранителите ти за вечерта.

— Много си добра. Не бих те разпознала.

Усмивката й се разшири.

— Ричард каза, че в началото не си знаела, че и той е върколак.

Моментално пламна малка искра на ревност. Разбира се, ако тя беше върколак и е с Жан-Клод, това означаваше, че е една от последователките на Ричард.

— Не беше на срещата.

— Жан-Клод имаше нужда от мен тук. Не можеше да се справи, ако двамата с Джейсън отсъстваме едновременно.

Погледнах към Жан-Клод. Знаех какво правеше Джейсън за него. Пускаше му кръв, щом се събудеше, а пиенето на кръв беше адски близо до секса, когато ставаше дума за вампири.

— Наистина — изкоментирах аз.

— Не се притеснявай, ma petite. Касандра също не би споделила кръвта си с мен. Двамата с Ричард имат много прилики. Мисля, че Ричард я избра за мен, защото донякъде прилича на теб, не просто физически, но и с някакво je ne sais quoi.

— Je ne sais quoi е френски израз за „нищо“ — отвърнах аз.

— Означава нещо неопределимо, което трудно може да се облече в думи, ma petite. Качество, което надхвърля възможностите на речниковия запас.

— Говори красиво, нали? — попита Касандра.

— Има своите моменти — отвърнах аз. — Не можеш да източваш Джейсън всяка сутрин. Дори и върколак има нужда от време да се посъвземе.

— Стивън е отзивчив донор.

— Защо Стивън не беше с теб снощи? — попитах аз.

— Това обвинение ли е? — контрира Жан-Клод.

— Просто отговори на въпроса.

— Беше поискал свободна вечер, за да я прекара с брат си. Кой съм аз, че да заставам на пътя на семейните задължения? — гледаше ме, докато отговаряше, сякаш не беше съвсем доволен от разговора. Грубо. И аз не бях очарована.

Собственият брат на Стивън го беше предал, беше действал като примамка за капана. Проклятие.

— Къде е Стивън?

— В задната стая — отвърна Касандра. — Помогна ми да облека това нещо. Не можех да стигна до всички връзки.

Свали шлифера от раменете си и се завъртя, за да мога да погледна гърба й. Връзките оформяха гъста мрежа, като повечето бяха на места, където човек не можеше да ги стегне без чужда помощ. Тя отново наметна дрехата и се завъртя, поглеждайки ме.

— Приемаш тази работа с женската алфа доста сериозно, нали?

Свих рамене.

— Сериозна съм относно безопасността на Стивън.

Касандра кимна със строго, замислено лице.

— Това ми харесва. Понякога позицията на женска алфа е просто показна. Само дума за любовницата на водача на глутницата. Повечето от тях не са толкова активни, колкото Рейна — направи физиономия, докато изричаше името, сякаш бе опитала нещо горчиво.

Жан-Клод ни прекъсна:

— Ще ви оставя да си бъбрите по женски. Имам задачи за вършене преди откриването на клуба.

Целуна ръката ми и изчезна, оставяйки ни в средата на клуба сами. Деймиан го бе последвал по петите, сякаш бе помолен.

За момент бях нервна. Двете с Касандра бяхме до голяма степен на открито.

— Да идем там — тръгнах към стълбите, които водеха до следващото ниво.

Седнахме на тях, като на мен ми се наложи да придърпам роклята надолу. Дори и това не помогна. Трябваше да държа краката и коленете си събрани, иначе щях да разкрия всичко. Ех…

— Нека позная, Рейна те е искала за филмите си.

— Тя иска всички, които са поне малко привлекателни, да участват във филмите й. Макар че понякога споделянето на леглото й за проби може да те извади от тях. Предложи ме на Габриел за моите проби. Този проклет леопард дори не е член на глутницата.

— Ако беше, тя щеше да го направи водач — отвърнах аз.

Касандра поклати отрицателно глава.

— Габриел не може да победи Маркус, какво остава за Ричард. Водач е на леопардлаците само защото няма по-силен. Алфа е, но е несъвършен. Това го прави слаб.

— Сексуалните перверзии невинаги означават, че ще загубиш битка.

— Не става дума за това — поясни Касандра. — Той си пада по опасния секс. Ликантропите могат да поемат доста щети — тя потрепери. — Нещата, които искаше да правя… — погледна ме и в очите й се четеше страх. — Казва, че веднъж почти си го изкормила, докато те е бил приковал на земята.

Отклоних очи.

— Аха.

Касандра ме докосна по ръката и не усетих сила. Беше добра колкото Ричард в прикриването на истинската си същност. Караше Силви да изглежда като аматьор. Докосването ме накара да се обърна към нея.

— Той те желае, Анита. Не казах на Ричард, защото, ами, нова съм в глутницата. Появих се в града преди около две седмици. Страхувах се, че ако споделя какво е казал Габриел за теб, може да направи нещо глупаво. Но след като те срещнах, може би да го споделя с теб ще е достатъчно. Ти можеш да прецениш дали е нужно Ричард да знае.

Изглеждаше толкова сериозна. Това ме уплаши.

— Какво е казал Габриел?

Касандра си пое дълбоко въздух.

— Има фантазия за теб. Иска да те въоръжи с ножове и да ти позволи да се опиташ да го убиеш, на филм, докато те изнасилва.

Зяпнах я. Искаше ми се да й кажа „шегуваш се“, но знаех, че не е така. Габриел беше точно толкова извратен.

— Как свършва филмът в неговата версия?

— С теб мъртва.

— Докато ме изнасилва? — попитах.

Тя кимна.

Обвих ръце около тялото си, спуснах длани надолу, стегнах гръб, така че да почувствам оръжията, които носех. Бях въоръжена. Бях в безопасност, но мамка му! Тя ме докосна по рамото.

— Добре ли си?

— Е, не е ли трогателно това? — изрече мъжки глас от стълбището зад нас.

Касандра моментално се озова на крака с лице към новодошлия. Аз плъзнах ръка в чантата и измъкнах сийкампа. Оръжието закачи част от подплатата и ме забави с няколко секунди, но го бях извадила и го държах в готовност. Извих се на стъпалата, заставайки на едно коляно, без да си правя труда да ставам. Понякога изправянето те прави по-добра мишена.

Сабин стоеше на около пет стъпки над нас. Ужасяващо близо, с оглед на това, че нито една от нас двете не го беше усетила. Бе облечен по същия начин, по който го бях видяла в офиса — пелерина с качулка го покриваше от главата до петите. Сега можех да надникна под пелерината. Нямаше крака. Носеше се над стъпалата.

— Ще ми се да можехте да видите изражението на лицето си, госпожице Блейк.

Преглътнах, за да се успокоя, и отвърнах:

— Не знаех, че ще присъстваш тази вечер, Сабин.

Касандра пристъпи към него, а от гърлото й се разнесе леко ръмжене.

— Не те познавам — изрече тя.

— Успокой се, вълче. Аз съм гост на Жан-Клод, нали, госпожице Блейк?

— Да — отвърнах. — Гост е.

Престанах да насочвам оръжието си към него, но не го прибрах. Беше адски добър, щом бе успял да се промъкне покрай мен и върколачката.

— Познаваш ли го? — попита Касандра.

Все още стоеше над мен и блокираше пътя на вампира. Явно приемаше тази работа с телохранителя много сериозно.

— Срещала съм го.

— Безопасен ли е?

— Не — отвърнах аз, — но не е тук, за да ме нарани.

— Кого е дошъл да нарани? — попита Касандра. Все още не отстъпваше.

Сабин се спусна по стъпалата, а пелерината се вееше около него по странен начин, подобно на ръкав над ампутиран крайник.

— Дойдох, за да наблюдавам вечерните забавления, нищо повече.

Касандра отстъпи назад, така че да е на едно стъпало пред мен. Аз останах на място, но продължавах да държа пистолета. Бях по-изнервена от обикновено. Освен това си припомних как Сабин ме бе накарал със смеха си да кървя от разстояние. Да имам пистолет под ръка звучеше като добра идея.

— Къде е Доминик?

— Някъде наоколо — качулката му бе като тъмна пещера, гладка и празна, но знаех, че ме наблюдава. Чувствах погледа му като тежест.

Той застана на стъпалото над Касандра, на две стъпала над мен.

— Коя е прекрасната ти придружителка?

— Сабин, това е Касандра. Касандра, Сабин.

Изпод пелерината се подаде ръка в черна ръкавица. Той посегна към Касандра, сякаш щеше да я погали по лицето. Тя се дръпна назад.

— Не ме докосвай.

Ръката му замръзна насред движението. Обзе го неподвижност. Бях виждала и други вампири да се изпълват с тази абсолютна тишина, но си мислех, че е в резултат на нещо зрително. Не беше така със Сабин, но същата празнота струеше навън. Илюзията бе по-добра по този начин, сякаш над стълбището се рееше празна пелерина.

Гласът му се разнесе от тишината. Беше изумителен.

— Нима докосването ми е толкова отблъскващо?

— Миришеш на болест и смърт.

Сабин прибра ръката си под пелерината.

— Аз съм господар на посещение. В правото си съм да поискам малко… компания. Мога да поискам теб, вълче.

Касандра изръмжа насреща му.

— Никой няма да вкарва никого насила в леглото си — обадих се аз.

— Сигурна ли сте, госпожице Блейк? — попита Сабин. Понесе се около Касандра. Пелерината му я докосна и тя потръпна.

Не можех да го помириша. Нямах обонянието на върколак. Но бях видяла част от нещата, скрити под пелерината. Заслужаваха си едно-две потрепервания.

— Касандра е само под наем при Жан-Клод. Принадлежи на глутницата, така че — да, сигурна съм.

Касандра погледна назад към мен.

— Ще ме защитиш?

— Част от работата ми е, нали?

Тя огледа лицето ми.

— Да, предполагам, че е — гласът й бе мек, ръмженето като далечен спомен. Изглеждаше съвсем нормална, като изключим облеклото.

— Виждали сте какво представлявам, госпожице Блейк. И вие ли потрепервате при докосването ми?

Направих крачка назад, докато не се озовах на пода. Осигуряваше повече стабилност от стълбите.

— По-рано се здрависах с теб.

Сабин прелетя до пода. Мракът от вътрешността на качулката изчезна. Свали я назад и разкри златистата коса и обезобразеното си лице.

Касандра изсъска. Отстъпи назад, докато не се удари в перилото. Мисля, че в този момент Сабин можеше да извади пистолет и да я застреля и тя нямаше да може да реагира навреме.

Той се усмихна насреща й. Красивите му устни разтегнаха изгнилата плът.

— Никога ли не си виждала нещо подобно?

Тя преглътна достатъчно тежко, че да я чуя, сякаш се опитваше да не повърне.

— Никога не съм виждала нещо толкова ужасно.

Сабин се обърна към мен. Едното му око все още беше чисто, ясносиньо, но другото се бе пръснало в орбитата — смесица от гной и рядка течност.

И аз преглътнах.

— Очите ти бяха наред вчера.

— Казах ви, че е тежко, госпожице Блейк. Нима помислихте, че преувеличавам?

Поклатих глава.

— Не.

Ръката в ръкавицата се появи отново. Спомнях си начина, по който ръката му бе изжвакала вчера, когато я бях разтърсила. Не исках да ме докосва, но в красивото му око имаше нещо, някаква болка бе изписана на останките от лицето му, която ме накара да застина на място. Нямаше да трепна. Съжалявах го, доста глупаво, но беше така.

Черната ръкавица се понесе край лицето ми, без да ме докосва напълно. Забравих сийкампа в ръката си. Пръстите на Сабин докоснаха лицето ми. Ръкавицата бе изпълнена с течност, като някакъв гнусен балон.

Той ме изгледа, а аз отвърнах на погледа му. Той разпери длан под долната ми челюст и натисна. В ръкавицата имаше и плътни неща, по-твърди парченца и кости, но това вече не бе ръка. Само ръкавицата й даваше форма.

От гърлото ми се изтръгна лек звук. Не можах да го спра.

— Може би трябва да поискам вас? — изрече той.

Отстъпих назад, далеч от досега му. Страхувах се да се движа твърде бързо. Страхувах се, че внезапното движение може да разкъса ръкавицата. Не исках да виждам как съдържанието й се изсипва като порой от смрадлива течност. И без това бе достатъчно ужасяваща гледка.

Сабин не се опита да ме задържи, може би се страхуваше от същото нещо.

— Отново ли злоупотребяваш с гостоприемството ми? — попита Жан-Клод.

Беше застанал на дансинга и гледаше към Сабин. Очите му излъчваха чиста синя светлина. Кожата му бе станала бледа и гладка като издялана от мрамор.

— Все още не си ми показал истинско гостоприемство, Жан-Клод. Обичайно е да ми предложиш компания.

— Не смятах, че от теб е останало достатъчно, че да имаш подобни нужди — отвърна Жан-Клод.

Сабин се намръщи.

— Това е жестока болест. Не цялото ми тяло е изгнило. Нуждите остават, макар съдът да е толкова гротесков, че никой не би ме докоснал, не и по свой избор.

Той поклати глава и кожата от едната страна се сцепи. Нещо черно и по-гъсто от кръв потече по лицето му.

Касандра издаде тих звук. На телохранителката ми щеше да й прилошее. Може би й миришеше зле.

— Ако някой от хората ми ме ядоса достатъчно, докато си на моя територия, можеш да го имаш. Но не мога да ти дам някого, просто защото го искаш. Психиката на мнозина не би оцеляла.

— Има дни, Жан-Клод, когато собственият ми здрав разум е поставен под въпрос — Сабин погледна от Касандра към мен. — Мисля, че би пречупило вълка ти. Но слугата ти, мисля, че ще оцелее.

— Тя е забранена територия за теб, Сабин. Ако злоупотребиш с гостоприемството ми с подобна обида, независимо от заповедите на Съвета ще те унищожа.

Сабин се обърна към него. Двамата вампири се гледаха един друг.

— Имаше времена, Жан-Клод, когато никой не ми говореше така, никой, с изключение на Съвета.

— Това беше преди — отвърна Жан-Клод.

Сабин въздъхна.

— Да, отдавна.

— Свободен си да се наслаждаваш на шоуто, но не ме изкушавай отново, Сабин. Нямам чувство за хумор, когато става дума за ma petite.

— Споделяш я с върколак, но не и с мен.

— Това си е наша работа — отвърна Жан-Клод — и повече няма да повдигаме въпроса. Ако го направим, ще е предизвикателство помежду ни, а ти няма да се справиш.

Сабин направи полупоклон, което бе трудно без крака.

— Ти си Господаря на града. Думата ти е закон — репликите му бяха точни, тонът подигравателен.

Лив се приближи и застана до Жан-Клод.

— Време е да отворим вратите, Господарю — мисля, че това, последното, бе обмислено. Жан-Клод обикновено наказваше стадото си, ако го нарича господар.

— В такъв случай всички по местата — изрече той. Гласът му звучеше приглушено.

— Ще си намеря маса — обади се Сабин.

— Направи го — отвърна Жан-Клод.

Сабин вдигна качулката си. Плъзна се обратно по стълбите и се насочи към масите на горното ниво. Или може би просто щеше да прелети до гредите.

— Моите извинения, ma petite. Мисля си, че болестта вече е стигнала до ума му. Пази се от него. Касандра е нужна за шоуто. Лив ще остане с теб.

Погледнах към високата вампирка.

— Тя не би поела куршум вместо мен.

— Ако ме провали, ще я дам на Сабин.

Лив пребледня, което си е ловък номер за вампир, пък бил той и нахранен.

— Господарю, моля те.

— Вече вярвам, че ще поеме куршум заради мен — отвърнах аз.

Ако изборът беше между спане със Сабин и прострелване, аз щях да предпочета куршума. Съдейки по изражението на Лив, и тя бе на същото мнение.

Жан-Клод изчезна, за да направи тържественото си появяване.

Касандра срещна очите ми. Не беше просто бледа, беше позеленяла. Отклони очи, сякаш се страхуваше от онова, което ще видя.

— Съжалявам, Анита.

Отправи се към вратата, от която бе влязла. Изглеждаше засрамена. Предполагам, че не можех да я обвинявам.

Касандра се бе провалила на изпитанието за телохранител. Беше могъщ ликантроп, но Сабин тотално я бе извадил от равновесие. Вероятно щеше да се справи съвсем прилично, ако вампирът беше опитал с насилие, но той просто бе застанал и бе започнал да гние пред очите й. Как да реагираш, когато чудовището започне да изглежда жалко?

Вратите се отвориха и тълпата нахлу като приливна вълна, разливайки се с оглушителен шум. Прибрах пистолета в чантата, но не я затворих.

Лив бе до лакътя ми.

— Масата ти е там.

Тръгнах с нея, защото не исках да съм сама в блъскащата се тълпа. Освен това внезапно бе започнала да взема безопасността ми много на сериозно. Не можех да я обвинявам. Болното тяло на Сабин бе чудесна заплаха.

Щях да се чувствам по-добре, ако не вярвах, че Жан-Клод ще го направи. Но го познавах добре. Щеше да даде Лив на Сабин. Наистина. Погледът в очите на вампирката показваше, че и тя го знае.