Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (12)

11

Най-накрая се облякох с червена тениска с яка, черни дънки, черни найкове и пъхнах 9-милиметровия файърстар, прибран в кобура, в панталона. Оръжието изпъкваше съвсем ясно под червената тениска, но пък защо да се опитвам да го крия? Освен това можех да почувствам завихрянето на енергия отвъд вратата. Превръщачи, при това не всички доволни. Силните емоции правеха по-трудно прикриването на силата им. Ричард бе един от най-добрите в прикриването й, които аз бях срещала. За известно време ме беше заблудил, бе ме накарал да мисля, че е човек. Никой друг не бе успявал да направи подобно нещо.

Погледнах в огледалото и осъзнах, че не ме притеснява фактът, че ще се изправя пред стая пълна с ликантропи, а фактът, че насреща ми ще има хора, които знаеха, че двамата с Ричард се бяхме награбили. Винаги предпочитах опасността пред смущението. Бях свикнала с опасностите.

Банята беше точно до всекидневната, така че, когато отворих вратата, всички те бяха скупчени на или около кушетката. Погледнаха ме, щом пристъпих в стаята, и аз им кимнах:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Рафаел.

Той беше кралят на плъховете, еквивалентът на водач на глутницата за плъхолаците. Беше мургав, висок и красив, с отчетливи мексикански черти, които правеха лицето му да изглежда строго. Само устните му подсказваха, че може би по-често се усмихва, отколкото се мръщи. Беше облечен в риза с къси ръкави, които оставяха на показ дамгата на ръката му. Беше във формата на корона и представляваше кралски символ. Сред вълците нямаше еквивалентен символ. Да си ликантроп, означаваше различни неща в зависимост от животното, различни култури, освен форми.

— Не знаех, че за плъхолаците представляват интерес вътрешните разправии на глутниците — казах аз.

— Маркус се опитва да обедини превръщачите под един водач.

— И нека да позная — изкоментирах аз, — той ще е водачът.

Рафаел се усмихна леко.

— Да.

— Значи се сдушваш с Ричард, като по-малкото зло? — направих го да прозвучи като въпрос.

— Сдушвам се с Ричард, защото е мъж, който държи на думата си. Маркус няма чест. Неговата кучка Рейна се е погрижила за това.

— Все още смятам, че ако убием Рейна, Маркус може да прояви желание да разговаря с нас — думите бяха изречени от жена, за която си мислех, че съм виждала преди, но не можех да се сетя къде.

Стоеше на пода и отпиваше кафе от голяма чаша. Имаше къса руса коса и бе облечена в розов найлонов екип за джогинг, като якето бе разкопчано и разкриваше розова тениска. Беше екип, направен, за да привлича погледите, а не да се тренира с него, и си я спомних. Бях я виждала в „Кафенето на лунатиците“, ресторантът на Рейна. Името й беше Кристин. Не беше вълк, беше тигролак. Присъстваше на срещата, за да говори от името на независимите превръщачи. Онези, които не бяха достатъчно голяма група, че да имат водач. Не всеки вид Ликантропия беше еднакво заразен. Човек можеше да бъде разкъсан на парченца от тигролак и пак да не се зарази. Върколакът можеше само да те одраска и да станеш космат. Почти никоя от базираните на котки ликантропия не беше толкова заразна, колкото вълка и плъха. Никой не знаеше защо. Нещата просто работеха по този начин.

Ричард ме представи на около петнадесетина други, като използваше само първи имена.

Поздравих ги и се облегнах на стената край вратата. На дивана нямаше място, същото важеше и за пода. Освен това обичах да съм извън обхвата на всеки превръщач, когото не познавах. Просто предпазна мярка.

— Всъщност виждала съм Кристин и преди — казах аз.

— Да — отвърна Кристин, — в нощта, когато уби Алфред.

Свих рамене.

— Аха.

— Защо не уби Рейна снощи, когато имаше възможност? — попита тя.

Преди да успея да отговоря, Ричард се намеси:

— Ако убием Рейна, Маркус ще избие всички ни.

— Не мисля, че може да се справи — отвърна Силви.

Ричард поклати отрицателно глава.

— Не, все още няма да се отказвам от Маркус.

Никой не изрече нищо, но израженията по лицата им бяха красноречиви. Бяха съгласни с мен. Ричард щеше да стане причина за смъртта си и да повлече след себе си последователите си.

Луи излезе от кухнята, носейки две чаши с кафе. Усмихна ми се. Луи беше най-добрият приятел на Ричард и беше излизал на много излети с нас. Беше висок малко под метър и седемдесет, с очи по-тъмни от моите, истински черни, а не тъмнокафяви. Меката му черна коса бе подстригвана наскоро. Откакто го познавах я носеше дълга, не защото прическата му допада, какъвто бе случаят с Ричард, а просто защото не му оставаше време да иде да се подстриже. Сега беше достатъчно къса, че да се виждат ушите му, и изглеждаше по-възрастен, приличаше повече на професор с докторат по биология. Беше плъхолак и един от лейтенантите на Рафаел. Подаде ми едната чаша.

— Тези срещи станаха много по-приятни, откакто Ричард купи кафе машината. Благодарение на теб.

Вдишах дълбоко от аромата на кафето и моментално се почувствах по-добре. Кафето може и да не беше лек за всичко, но бе достатъчно близо.

— Не съм сигурна, че всички се радват да ме видят.

— Страхуват се. Това ги прави малко враждебни.

Стивън излезе от гостната, облечен в дрехи, които му пасваха твърде добре, за да са на Ричард. Синя риза, натъпкана в избелели сини дънки. Единственият мъж в стаята, който носеше почти същия номер като Ричард, бе Джейсън. Той никога нямаше нищо против да споделя дрехите си.

— Защо всички изглеждат толкова мрачни? — попитах аз.

Луи се облегна на стената, отпивайки от кафето си.

— Жан-Клод оттегли подкрепата си за Маркус и я насочи към Ричард. Не мога да повярвам, че никой от тях не го е споменал.

— Споменаха нещо за някаква договорка, но не обясниха — обмислях онова, което ми бе казал току-що. — Маркус сигурно е бесен.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Това е омаловажаване — той ме изгледа. — Не разбираш, нали?

— Какво да разбирам?

— Без подкрепата на Жан-Клод, Маркус няма шанс да принуди останалите превръщачи да му се подчиняват. С мечтите му за съграждане на империя е свършено.

— Ако няма шанс, защо всички са толкова притеснени?

Луи се усмихна тъжно.

— Маркус има навика да убива онова, което не може да контролира.

— Имаш предвид, че ще започне война?

— Да.

— Имаш предвид не само с Ричард и глутницата, а открита война с останалите превръщачи в града?

Луи кимна.

— С изключение на леопардлаците. Габриел е техният водач, а той е с Рейна.

Обмислих казаното за няколко мига.

— Иисусе, това ще е кървава баня.

— И няма да има начин да се запази в тайна, Анита. Някаква част ще излезе и в обикновения свят. В тази страна все още има три щата, които биха платили стотици долари като награда за мъртъв превръщач, без да задават въпроси. Подобна война би могла да направи практиката да изглежда практична.

— Вие двамата нямате ли нещо по-добро за правене? — попита Кристин.

Започвах да не я харесвам. Тя беше тази, която бе почукала на вратата и бе прекъснала двама ни с Ричард. Честно казано, за това й бях благодарна. Мисълта за това да бъдем чути от всички, ако бяхме стигнали по-далече, щеше да е твърде срамна, за да се облече в думи.

Луи се премести на пода при всички останали. Аз останах подпряна на стената и продължих да отпивам от кафето си.

— Ще се присъединиш ли към нас? — попита ме тя.

— Добре съм си там, където съм — отвърнах.

— Твърде си добра, за да седиш при нас ли? — попита ме около тридесетгодишен мъж с тъмносини очи.

Беше висок около метър и седемдесет, макар да бе трудно да се прецени, както беше седнал на пода. Беше облечен с костюм и вратовръзка, сякаш бе тръгнал за работа. Името му беше Нийл.

— Не достатъчно добра — отвърнах аз, — дори и наполовина не толкова добра.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? — попита той. — Не ми харесва тук да има нормален.

— Не се занимавай с това, Нийл — каза Ричард.

— Защо? Тя ни се присмива.

Ричард погледна към мен от края на дивана.

— Ще се присъединиш ли към нас, Анита?

Силви беше седнала до Ричард, не твърде близо, но все пак нямаше достатъчно място за мен. Рафаел беше седнал на ръба на дивана, с изправен гръб и единият му крак бе свит, с глезен поставен върху другото коляно.

— Кушетката изглежда пълна — отвърнах аз.

Ричард протегна ръка към мен.

— Ще ти направим място.

— Тя даже не е от глутницата — изрече Силви. — Няма да й отстъпя мястото си. Не искам да те обидя, Анита, ти няма откъде да знаеш.

Гласът й беше сух, не враждебен, но погледът, който хвърли на Ричард, не беше точно приятелски.

— Не съм обидена — отвърнах аз.

И без това не бях сигурна, че искам да стоя на диван, заобиколена от ликантропи. Дори и предполагаемо приятелски настроени. Всички в стаята бяха по-бързи и по-силни от мен и това си беше факт. Единственото предимство, което имах, беше пистолетът. Ако седнех до тях, никога нямаше да успея да го извадя навреме.

— Искам приятелката ми да седне до мен, Силви, това е всичко — каза Ричард. — Не е предвидено като предизвикателство към позицията ти на лукои — гласът му беше спокоен, сякаш говореше на дете.

— Какво каза? — попита Силви. Изглеждаше шокирана.

— Ние сме лукои. Анита го знае.

— Споделил си с нея думите ни? — изрече Нийл с натежал от гняв глас.

Исках да кажа, че това са само думички, но не го направих. Кой каза, че не поумнявам?

— Беше време, когато споделянето на тайните ни с нормалните можеше да ти докара смъртна присъда — изрече Силви. — Дори Маркус не го позволява вече.

— Колко от тайните ни знаеш, човеко?

Свих рамене.

— Няколко думи, това е всичко.

Силви ме изгледа.

— Искаш човешката ти приятелка да се сгуши до теб, така ли, Ричард?

— Да — отвърна той. В гласа му нямаше и следа от гняв.

Лично на мен не ми хареса как бе изрекла „човешка“. Силви коленичи на дивана, взирайки се в мен.

— Ела, човеко, седни при нас.

Изгледах я.

— Защо си промени мнението?

— Не всичко има общо с йерархията в глутницата. Ричард постоянно ни го обяснява. Седни при любовника си. Аз ще се отместя.

Направи го, като се сви на дивана близо до Рафаел.

Кралят на плъховете ми хвърли един поглед. Повдигна вежда и почти сви рамене. Не вярвах на Силви, но вярвах на Рафаел и на Ричард, поне тук, днес. Осъзнах, че щях да вярвам на Рафаел и при събитията снощи. Той нямаше да има моралните задръжки на Ричард. Горкият Ричард беше като самотен глас, викащ в пустошта. Бог да ми е на помощ, съгласна бях с езичниците.

Луи и Стивън се бяха свили на пода съвсем близо. Бях сред приятели. Дори Джейсън, който се хилеше насреща ми, нямаше да позволи да ме наранят. Джейсън бе вълкът на повикване на Жан-Клод, както и Стивън. Мисля, че ако позволяха да загина, можеше да не оцелеят дълго след мен.

— Анита? — Ричард накара името ми да звучи въпросително.

Въздъхнах и се отблъснах от стената. Бях сред приятели, тогава защо мускулите на гърба ми бяха толкова стегнати, че чак ме болеше, като се движех? Параноя? Кой, аз ли?

Заобиколих дивана с чаша кафе в ръка. Силви потупа дивана с усмивка, но не изглеждаше да е искрена.

Седнах до Ричард. Той преметна ръката си над раменете ми. Дясната ми ръка бе притисната към тялото му, но не твърде плътно. Знаеше колко много мразех да се блокира ръката, с която вадех оръжието.

Облягайки се на топлото му тяло, се отпуснах. Напрежението в раменете ми олекна. Отпих глътка от кафето. Всички се държахме адски цивилизовано.

Ричард допря устни до лицето ми и прошепна:

— Благодаря ти.

Тези две думи му спечелиха много точки. Знаеше какво ми коства да седна сред вълци, плъхове и котки. Ако не бях седнала при него, щях да подкопая авторитета му пред глутницата и останалите водачи. Не бях тук, за да влошавам ситуацията.

— Кой те спаси снощи, Стивън? — попита Силви.

Гласът й беше захарен, лицето приветливо. Въобще не й вярвах.

Всички погледи се обърнаха към Стивън. Той се опита да се свие на пода, сякаш можеше да стане невидим, но не се получи. Погледна към Ричард с разширени очи.

— Давай, Стивън, кажи истината. Няма да се ядосам.

Стивън преглътна.

— Анита ме спаси.

— Ричард се биеше с около двадесетина ликантропи по това време — обадих се аз. — Каза ми да измъкна Стивън и аз го направих.

Нийл подуши Стивън, прокарвайки носа си над лицето и врата му надолу към рамото. Не беше човешки жест и действаше изнервящо, когато го правеше добре облечен мъж.

— Нейната миризма е по кожата му — Нийл ме изгледа свирепо. — Бил е с нея.

Очаквах врява, но вместо това останалите се скупчиха около Стивън, започнаха да душат кожата му, докосваха го и допираха пръсти до носовете си. Само Силви, Джейсън, Рафаел и Луи останаха седнали. Един по един останалите се обърнаха към двама ни с Ричард.

— Прав е — изрече Кристин. — Миризмата й се усеща по кожата му. Толкова наситен аромат не се получава само от носенето на някого.

Ръката на Ричард се стегна върху рамото ми. Хвърлих поглед към лицето му. Беше спокойно, само леко свиване около очите издаваше напрежение.

— Патрулирах из гората в търсене на убийци — изрече Ричард. — Стивън не искаше да остава сам. Изпратих го при Анита.

— Знаем за опитите за убийство — обади се Силви.

Очите ми се разшириха:

— Така ли?

— Ричард иска нашата помощ, за да те предпазим. Ако ще си отнесем куршума заради теб, искаме да знаем защо.

Срещнах погледа й. Лицето й бе сурово, костите по скулите й стърчаха.

— Не искам от никого да отнася куршума, предназначен за мен — отвърнах аз и се измъкнах изпод ръката на Ричард, което ме приближи до Силви. Определено не беше подобрение.

Ричард не се противи. Отдръпна ръката си.

— Трябваше да разговарям с теб, преди да им казвам.

— Много си прав — отвърнах аз.

Силви подпря ръце на облегалката на дивана и приближи лицето си на сантиметри от моето.

— Нима ще нашляпаш нашия бъдещ водач на глутница, човеко?

— Изричаш „човек“, като че ли е лошо нещо, Силви. Да не завиждаш?

Тя се отдръпна, сякаш съм я цапардосала. Предположих, че онова, което премина по лицето й, беше някаква част болка и някаква част гняв.

— Повечето от нас са оцелели от атаки, човеко. Не сме си избрали тази съдба — гласът й бе задавящо суров.

Очаквах от нея много неща, но не и болката на оцелял от атака. Съжалявах, че бях повдигнала темата.

— Съжалявам. Нямах предвид нищо лично.

— Идея си нямаш колко лично е.

— Достатъчно, Силви — обади се Ричард.

Тя се изправи на колене, за да застане лице в лице с него над главата ми.

— Нямаш силата даже да се ядосаш, че е спала с твой подчинен мъжкар?

— Я чакайте малко — намесих се аз. — Двамата със Стивън не сме правили секс. Буквално спахме заедно, нищо повече.

Нийл заби лицето си в чатала на Стивън и подуши. Не беше човешки жест. Стивън му позволи да го направи, и това също не бе особено човешка постъпка.

Джейсън се наведе и подуши крака ми.

Поставих чашата с кафе върху коляното си, точно пред лицето му.

— Не си го и помисляй.

Джейсън се ухили насреща ми.

— Не можеш да обвиняваш един мъж, че се е опитал.

— Аз мога — обади се Ричард тихичко.

Джейсън му се усмихна в отговор и се отдръпна. Нийл вдигна лице и поклати глава.

— Не са правили секс.

— Той ми каза, че тя ще ме защити — обади се Стивън.

Тишината стана толкова тягостна, че човек можеше да ходи отгоре й.

— Това ли си казал? — попита Силви. Взираше се в Ричард, сякаш е направил нещо много лошо.

Ричард си пое дъх достатъчно дълбоко, че раменете му да потръпнат.

— Да, точно това казах.

— Стивън — изрече Силви. — Вярваш ли, че щеше да те защити? Ако Рейна беше влязла през вратата, щеше ли да се довериш на Анита да те спаси?

Стивън погледна първо към пода, после нагоре, очите му се стрелнаха най-напред към Ричард, след това към мен. Най-накрая погледът му се спря на мен.

— Тя ме накара да спя близо до стената, така че да е на предна линия, ако нещо влезе през вратата.

Пък аз си мислех, че съм го прикрила умело.

— Какво щеше да направиш, ако Рейна бе дошла? — попита Силви.

Всички, с изключение на Ричард, гледаха към мен. Погледите им бяха настоятелни и осъзнавах, че въпросът означава повече, отколкото би трябвало.

— Щях да я убия.

— Не просто да я простреляш или раниш? — попита Кристин. Поклатих отрицателно глава.

— Изчерпи си толеранса снощи. Ако отново тръгне след Стивън, ще я убия.

— Наистина го мислиш, нали? — попита Силви.

— Всяка дума.

В стаята забуча енергия, сякаш всички споделяха някакво телепатично послание. Не мисля, че го правеха, но нещо определено се случваше. Енергийните нива в стаята се покачваха и това не ми харесваше. Оставих чашата с кафето на пода. Исках и двете ми ръце да са свободни.

Силви ме сграбчи за кръста и се претърколихме от дивана. Озовахме се на пода, като тя бе върху мен, преди да успея да реагирам. Посегнах към пистолета, но ръката й го достигна първа. Измъкна го от кобура и го метна настрани. Не беше просто бърза, беше феноменална и аз се оказах нагазила в по-дълбоки води от очакваното, от които нямаше как да се измъкна.

Извивката на ръката й бе напъхана под брадичката ми в задушаваща хватка, така че да може да ме накара да изгубя съзнание, без да ме убие. Краката й бяха сключени около кръста ми, толкова близо, колкото бе успяла да се придвижи, без да се мушне под ризата ми.

Половин дузина върколаци се плъзнаха между нея и Ричард. Той стоеше изправен, с ръце стиснати в юмруци. Силата му се заизлива из стаята, по-дълбока и по-висока, докато не се почувствахме така, като че сме погребани под някакъв статичен заряд.

— Недей — прошепнах. Не говорех на Ричард.

Почувствах как нещо в Силви се отваря — трепереща, вибрираща енергия се изля от кожата й върху тялото ми. Беше почти гореща, като въздуха, излизащ от отворена пещ. Потръпнах на местата, където кожата й ме докосваше. Беше болезнено, като поредица мънички електрошокове.

— Какво правиш, Силви? — попита Ричард.

Гласът му бе станал нисък и ръмжащо дълбок, не звучеше човешки. Очаквах, че очите му са сменили цвета си на кехлибарен, но си бяха все същото наситено кафяво както винаги. Човешки очи, но погледът в тях беше различен. Звярът се взираше от очите на Ричард. В този момент знаех, че е наистина опасен. Знаех също, че тази впечатляваща сила няма да ме спаси, ако Силви реши да откъсне главата ми.

Пулсът ми блъскаше срещу ръката й като хваната в капан пеперуда. Насилих гласа си да звучи спокойно.

— Какво става?

— Ще те превърна в негова другарка.

— Не си заразна в човешка форма — отвърнах аз.

— Така ли? — попита тя. Ръката около гърлото ми се затопли и запулсира като сърце. Почувствах как се плъзгат мускулите под кожата й.

— Ричард — гласът ми прозвуча тънко и пискливо. Страхът правеше такива неща.

Рафаел и Луи скочиха на крака. Върколаците, които се бяха присъединили към Силви в тази малка демонстрация, се разгърнаха във ветрило, за да покрият и плъховете.

Не можех да видя Стивън. Последно го мярнах някъде зад нас, свит на пода.

Джейсън се сви в краката на Ричард и застана с лице срещу останалите върколаци. Но поне десет от тях просто си стояха, наблюдаваха и не вземаха страна.

— Продължаваш да ни се противопоставяш — изрече Джейсън.

Силви присви ръката около врата ми. Успях да мерна дългите нокти, с които завършваше дланта.

— Само Рейна стои по-високо в глутницата от мен, Джейсън.

Ричард се изправи срещу върколаците. Вдигна ръце нагоре и направи успокояващ жест, точно както бе направил и на мястото, където се снимаше филмът. Бодливата енергия в стаята спадна с една идея. Отблъскваше силата им.

— Нужна е само една драскотина, Ричард — изрече Силви. — Няма да стигнеш до нас навреме.

— Забранявам го — изръмжа Ричард. — Никой няма да бъде инфектиран против волята си. Особено Анита.

— Защо? — попита Силви. — Защото, ако не беше човек, нямаше да я желаеш ли? Това, че не вкарваш в леглото си никого от глутницата, е още един начин да отречеш какво си, Ричард.

Нещо премина по лицето му зад гнева и силата: несигурност.

В този момент разбрах, че е права. Силви прошепна в ухото ми:

— Виж лицето му.

— Аха — отвърнах аз.

— Той те обвинява за неспособността ти да спиш с него, защото смяташ, че е чудовище, но ако те направя една от нас, няма да те желае. Смята, че всички ние сме чудовища, но не и добрият стар Ричард. Той е по-добър от нас.

— Ще те нараня, Силви. Ще те накарам да кървиш, разбираш ли — изрече Ричард.

— Но няма да ме убиеш, нали? — отвърна тя. Ръката й се изпъна и дългите нокти погъделичкаха лицето ми.

Сложих и двете си ръце върху нейната, в опит да я удържа далече от мен, и се провалих.

— Аз ще те убия — изрекох.

Изведнъж тялото й притихна до моето.

— Задето съм те превърнала в една от нас? Задето ще загубиш любовта на Ричард, когато те види чудовищна и космата?

Изрекох следващите думи много бавно и внимателно.

— Мразиш онова, което представляваш, Силви.

Ръката й стегна хватката достатъчно, така че за миг не можех да дишам.

— Не мразя онова, което представлявам. Приемам го — ръката й се отпусна.

Поех си дъх на пресекулки и се опитах отново.

— Видях изражението ти, когато те обвиних, че завиждаш. Завиждаш ми, задето съм човек, Силви. Знаеш, че е така.

Тя вдигна другата си ръка пред лицето ми и ми позволи да огледам добре дългите, тънки нокти. Ръката върху гърлото ми прокара нокти през косите ми.

— Знаеш, че Рейна ни е забранила да те превръщаме в лукои. Страхува се, че ако се присъединиш към нас, ще си по-добра кучка от нея.

— Колко ласкателно — прошепнах аз.

Погледнах към Ричард над гърбовете на върколаците. Очите му бяха станали кехлибарени и чужди. Знаех, че няма да убие Силви въпреки всичко. Дори и да ми пуснеше кръв и да ме заразеше, нямаше да я убие. Виждаше се там, насред болката, изписана на лицето му. Объркването заместваше страха.

Може би Силви също го видя. Може би беше доказала тезата си. Каквато и да бе причината, тя се откопчи от тялото ми и внимателно застана встрани от мен.

Измъкнах се на четири крака с цялата бързина, на която бях способна. Не беше красиво, не беше ловко, но бе ефективно.

Пълзях, докато стигнах до далечната стена. Застанах до нея, колкото се може по-встрани от всичко ставащо в стаята.

Останалите върколаци бяха отстъпили. Силви и Ричард стояха изправени един срещу друг. Очите на Силви бяха придобили странен течно сив цвят, вълчи очи.

Ричард замахна със силата навън. Пропълзя по кожата ми и предизвика ахване от гърлото ми.

Силви стоеше насред този потоп от енергия и дори не трепна.

— Силата е впечатляваща, Ричард, но не означава нищо, докато Маркус е жив.

Той я удари с опакото на ръката си с такава бързина, че движението бе невъзможно за проследяване. Силви се удари в стената и се плъзна зашеметена на пода.

— Аз съм водач на глутницата — гласът на Ричард избумтя и той вдигна ноктести ръце към небето.

Падна на колене, а аз не се притекох на помощ. Останах свита до стената и ми се искаше да се бях запасила с резервно оръжие.

Ричард се сниши на пода и се залюля леко. Сви се на топка и почувствах как поглъща силата си обратно. Почувствах как тя се оттича. Дълго време след като енергията изчезна от стаята, остана свит на пода, прегърнал коленете си с наведена напред глава и коса, скриваща лицето му.

Силви се изправи на колене и пропълзя към него. Сви се до тялото му и приглади косата му от едната страна.

— Ще те последваме навсякъде, ако убиваш заради нас. Тя ще убива за нас. Ако твоята другарка, твоята лупа убива за нас, може и да е достатъчно.

Ричард вдигна глава с потреперване.

— Никой няма да бъде заразяван против волята му, това е думата ми и това заповядвам.

Изправи се обратно на колене.

Силви остана свита долу, с лице близо до пода в знак на унижение.

— Но няма да убиваш, за да я наложиш.

— Аз ще убивам, за да защитя Анита — обади се Рафаел.

Всички погледи се обърнаха към него.

Той срещна очите им и не отстъпи.

— Ако някой я докосне против волята й, аз и моите хора ще се погрижим да го унищожим.

— Рафаел — обади се Ричард, — не го прави.

Той изгледа Ричард.

— Доведе човек между нас, но не правиш нищо, за да я защитиш. Някой трябва да го направи.

Исках да кажа, че мога сама да се защитя, но не беше вярно. Бях добра, но си оставах просто човек. Не беше достатъчно.

— Не мога да ти позволя да вършиш мръсната работа вместо мен.

— Аз съм ти приятел, Ричард — отвърна Рафаел. — Нямам нищо против.

Силви прегърна земята в краката на Ричард.

— Нима ще позволиш на Краля на плъховете да убива глутницата ти? Той ли е новият ни водач?

Той погледна надолу към нея и нещо стана с лицето му, не неземно или вълчо, но някаква твърдост, почти тъга, премина през него. Видях я и не ми хареса. Ако пистолетът ми бе у мен, можеше и да застрелям Силви, задето бе накарала това изражение да премине по лицето му.

— Ще убия всеки, който наруши думата ми. Изрекох го и това е закон.

Силви се наведе още по-ниско, а другите вълци се скупчиха наоколо, пълзейки по пода, снишавайки се пред него. Някои ближеха ръцете му, докосваха тялото му. Задвижиха се около него, докато почти го скриха от поглед.

Ричард се изправи, мина през тях, докато ръцете им се опитваха да намерят опора в краката му. Наведе се, вдигна файърстара от пода и пристъпи към мен. Изглеждаше достатъчно нормален, всичките вълчи промени бяха изчезнали. Подаде ми пистолета с дръжката напред.

— Добре ли си?

Хванах оръжието с две ръце.

— Разбира се.

— Ценя човечността ти, Анита. Силви е права. Как мога да поискам от теб да прегърнеш звяра ми, когато сам не мога да го направя? — болката по лицето му беше сърцераздирателна. — Ще убивам, за да те опазя. Това прави ли те щастлива?

Вдигнах поглед към него.

— Не — отвърнах. Мислех си, че ще ме зарадва, но не. Чувствах се като Рафаел, бих убивала за него. Бих убивала, за да не виждам болката в очите му.

Прибрах пистолета в кобура и вдигнах ръка към него. Очите му се разшириха. Разбра значението на жеста. Хвана ръката ми и ми помогна да се изправя на крака. Притегли ме заедно със себе си по посока на очакващите вълци.

Дръпнах се назад, опъвайки ръката му.

— Казах, че ще убивам за теб, Анита — гласът му бе едновременно мек и рязък. — Нима не вярваш, че ще го направя?

Очите му бяха изпълнени с тъга. Сякаш нещо вътре в него, което бе поддържал живо през всички тези години, сега бе умряло. Вярвах на погледа в очите му. Щеше да убива, за да ме защити, и решението му бе струвало скъпо.

Върколаците ни наобиколиха. Бих казала, че припълзяха около нас, но това не покриваше действията им. Пълзенето не беше нито грациозно, нито чувствено. Движеха се, сякаш имаха мускули на места, където хората нямат. Обикаляха около нас и вдигаха очи към нас. Когато срещах погледите им, те извръщаха очи, всички, с изключение на Силви. Тя срещна погледа ми и му отвърна. Беше предизвикателство, но не бях сигурна какво трябва да направя по въпроса.

Нечия ръка ме докосна и аз се дръпнах рязко. Единствено дланта на Ричард върху моята ме спираше да не посегна към пистолета. Държеше и двете ми ръце в своята и ме притегли към себе си, макар телата ни да не се докосваха. Срещна погледа ми и задържа очите си върху моите. Не беше уплашен. Опитах се да се отпусна, но не се получаваше.

— Това е моята лупа. Опознайте миризмата й, опознайте кожата й. Тя е проливала наша кръв и е проливала своя кръв за нас. Тя се възправя като защитник на по-слабите от нея. Тя ще убива за нас, ако го поискаме от нея. Тя е вашата алфа.

Силви и Нийл се изправиха. И двамата напуснаха кръга. Стояха, взирайки се в мен и Ричард. Останалите клечаха на пода и наблюдаваха.

— Тя не ми е доминантна — изрече Силви.

— Дори не е една от нас — обади се Нийл. — Няма да й се поклоня. Мога да я счупя на две с една ръка — той поклати глава. — Тя не е моята алфа.

— Какво става, Ричард? — попитах аз.

— Опитах се да те вкарам в глутницата, да те направя една от нас, без да те заразяваме.

— Защо? — попитах.

— Ако ще защитаваш Стивън, заслужаваш да имаш защитата на глутницата. Ако ще поемаш рискове заради нас, значи заслужаваш предимствата от нашата защита.

— Без да се обиждаш — отвърнах му, — но за момента не съм особено впечатлена от защитата ти.

В мига, щом го изрекох, ми се прииска да не го бях правила. Лицето му посърна.

— Снощи с Рейна направи нещата лични, Анита. Нямаш си идея колко е опасна. Исках да се ползваш със защитата на всички, в случай че нещо се случи с мен.

Вдигнах поглед към него.

— Ще убиеш Маркус, ако ти се нахвърли, нали? Дотук с мекушавостта — докоснах ръката му и огледах лицето му. — Отговори ми, Ричард.

Накрая той кимна.

— Няма да му позволя да ме убие.

— Ще го убиеш, обещай ми.

Челюстта му се стегна, мускулите му потрепнаха.

— Обещавам.

— Алелуя — изрече Силви и ме изгледа. — Оттеглям предизвикателството. Не си ми доминантна, но можеш да си негова алфа-женска. Добре му влияеш — тя пристъпи обратно в кръга, но не коленичи. — Хайде, Нийл, зарежи.

Той поклати отрицателно глава.

— Не, тя не е една от нас. Не може да бъде. Няма да я призная за алфа.

— Всичко, което трябва да направиш, е да докажеш на Нийл, че си сериозна — отвърна Силви. — Трябва да го нараниш малко.

— И при положение че той вероятно може да оцелее от челен сблъсък с тир, как се очаква да го нараня?

Тя сви рамене.

— Не мислех, че някой ще те предизвика. Съжалявам — обади се Ричард.

— Ти очакваш хората да са добри, Ричард. Това е едно от най-хубавите ти качества и най-голямата ти слабост — отвърнах аз.

— Откажи се от предизвикателството, Анита.

— Какво става, ако откажа?

— Всичко свършва. Няма да станеш член на глутницата, но мога да им наредя да те пазят от Рейна. Върши почти същата работа.

— Казах ти, не искам на никого да бъде нареждано да поема куршуми заради мен. Освен това няма начин по собствено желание да се изправя в двубой с ликантроп. Ще си запазя пистолета, благодаря все пак.

Звънецът на входната врата иззвъня. Вероятно беше Едуард. Проклятие. Погледнах към малката групичка и макар да бяха в човешка форма, той щеше да разбере какви са. Беше по-добър в надушването на чудовища от мен, поне на живите.

— Ако се поуспокоите малко, момчета, ще ида да отворя вратата.

— Едуард? — Ричард накара името да прозвучи като въпрос.

— Вероятно — отвърнах аз. Той огледа групата.

— Всички ставайте от пода.

Той е друг нормален.

Те се изправиха бавно, почти колебливо на крака. Изглеждаха почти опиянени, сякаш енергията в стаята им бе повлияла повече, отколкото на мен.

Тръгнах към вратата и бях изминала половината разстояние, когато Ричард изкрещя:

— Не!

Строполих се на пода, превъртях се и почувствах как въздухът над мен изсвистя на мястото, където Нийл беше замахнал. Ако го биваше в мелетата, щеше да ме закове. Неуспешният замах го извади от равновесие и аз го подсякох на земята, но той се изправи на крака по-бързо, отколкото аз успях да се изправя, сякаш в гръбнака му имаше пружини. Беше адски впечатляващо.

— Спри, Нийл — обади се Силви.

— Тя не отхвърли предизвикателството. Имам право.

Отстъпих назад, все още на земята, без да съм сигурна какво да правя. Ако се изправех, зад мен щяха да са спуснатите завеси на прозореца. Не бях убедена, че изправянето е най-правилният ход.

— Правилата, бързо — изрекох.

— Първа кръв — отвърна Силви, — само в човешка форма.

— Ако се превърне, можеш да го застреляш — изрече Ричард.

— Съгласна — потвърди Силви и останалите измърмориха одобрително.

Чудно. Нийл се хвърли към мен, отделяйки се напълно от земята с протегнати ръце. Изправих се на едно коляно, сграбчих сакото му и се претърколих по гръб, оставяйки инерцията му да ни носи. Набих и двата си крака в стомаха му и го изритах с всички сили. Той прелетя над мен в почти перфектна дъга. Без да иска, се бе нагласил за томое-наге^[1] като по учебник.

Изхвърча през прозореца, отнасяйки завесата със себе си. Претърколих се на крака и погледнах през зеещия прозорец. По килима и в двора проблясваха парчета счупено стъкло. Нийл се отърси от завесата, а по лицето му се стичаше кръв от местата, където стъклото го бе нарязало.

Едуард беше на земята в бойна стойка с изваден пистолет. Насочи го към Нийл, докато последният се опитваше да се освободи от завесата.

— Не го застрелвай — извиках аз. — Мисля, че боят свърши.

Нийл се изправи, отърсвайки се от завесата.

— Ще те убия.

Извадих файърстара и го насочих към него.

— Не мисля така.

Ричард застана до мен.

— Тя проля първа кръв, Нийл. Боят приключи, освен ако не искаш да се биеш и с мен.

— И с мен — изрече Силви и пристъпи от другата страна на Ричард.

Останалата част от глутницата застана зад нас. Стивън се сви в краката ми.

— Тя е част от глутницата — каза Силви. — Ако се биеш с един от нас, се биеш с всички.

Едуард ме погледна и повдигна вежди.

— Какво става, Анита?

— Мисля, че ме осиновиха — отвърнах аз.

Нийл ме изгледа вбесено.

— Направи го, Нийл — нареди Силви.

Нийл коленичи насред стъклата и завесата. Порязванията по лицето му вече заздравяваха. Стъклото не беше сребро или ноктите на друго чудовище, така че се лекуваше почти магически.

— Ти си доминантна. Ти си алфа — думите с мъка излизаха от гърлото му. — Ако този прозорец не се намираше там, нямаше да успееш да ми пуснеш кръв.

— Защо според теб се преместих пред него, Нийл? — попитах аз.

Изгледа ме косо.

— Планирала си го?

Кимнах утвърдително и насочих оръжието нагоре.

— Не съм поредното хубаво личице.

Ричард хвана лявата ми ръка и я стисна нежно.

— Това си е самата истина.

Прибрах файърстара.

Едуард поклати глава усмихнато, но не прибра оръжието си. Не го насочваше към никого.

— Ти си единственият човек, когото познавам, чийто живот е по-интересен от моя.

Джейсън ме потупа по гърба.

— Утре вечер ще те изведем да ловуваме елен.

— Мислех си, че ти гониш коли — отвърнах аз.

Той се ухили в отговор.

— Какво му е забавното на това? Колите не кървят.

Започнах да се усмихвам, но се спрях. Очите му бяха невинни като пролетно небе, и също толкова щастливи, но докато се взирах в тях, не бях сигурна дали се шегува, или не. Не бях сигурна, че искам да знам.