Брандън Сандърсън
Героят на времето (84)

81.

Преобразяването винаги е било тъмната страна на аломантията. Човек трябва да притежава генетични заложби, за да стане аломант, но за да бъде задействан самият процес, тялото му трябва да се изложи на крайно тежки въздействия. И макар че Елънд често си припомняше дните, в които го подлагаха на изтезания, в наше време отключването на аломантичните заложби в човек е много по-лесно, отколкото е било някога, благодарение на преливащата се сила на Съхранението в човешката наследственост чрез самородните камъни, раздавани на благородниците от лорд Владетеля.

Когато създало мъглите, Съхранението се бояло, че Гибелта може да избяга от затвора. В онези ранни дни преди Възнесението мъглите започнали да Преобразяват хората така, както го правеха и в наше време — това бе един от начините да пробудят аломантичните способности у хора, в които те се намират твърде дълбоко, за да могат да бъдат задействани чрез обикновен побой. Така се създавали само Мъгливи, разбира се — за Мъглородни са били нужни самородните късове, използвани от лорд Владетеля.

Хората не разбирали напълно действията на мъглите, особено след като някои от тях, най-вече по-младите, умирали. Не такова естествено било желанието на Съхранението, но то отделило по-голяма част от съзнанието си за изграждане на затвора на Гибелта и мъглите били принудени да действат без конкретна насока.

Гибелта, коварна както винаги, си давала сметка, че не може да попречи на мъглите. Вместо това направила нещо неочаквано — окуражила ги. Помогнала им да станат по-силни. Това предизвикало смъртта на растителния свят и създало заплахата, известна като Дълбината.

Облакът вихреща се черна мъгла изглеждаше развълнуван.

„Ето, че вече знаеш как да въздействаш на отделен човек“ — рече Гибелта и се издигна във въздуха. Вин я последва и скоро се извиси над Централната област. Долу виждаше войниците на Демоа да тичат към лагера, да събуждат хората и да организират преместването им.

Усещаше лъчите на слънцето и си даваше сметка, че планетата е твърде близо до него, за да е в безопасност. Но не можеше да направи нищо. Гибелта не само щеше да я спре, но и Вин все още не разбираше добре силата си. Вероятно така се бе чувствал лорд Владетеля — всемогъщ и същевременно непохватен. Ако се опиташе да премести света, току-виж влошила положението още повече.

Но поне бе постигнала нещо. Колосите на Гибелта се носеха с шеметна скорост към лагера, ала щяха да пристигнат едва след няколко часа. Достатъчно време, та хората да се преместят в пещерите.

Гибелта вероятно се досети за какво мисли, защото я заговори: „Смяташ, че си победила? Само защото успя да спреш няколко кандри? Те винаги са били най-слабите помощници, които лорд Владетеля създаде по мое желание. Обикновено дори не ги използвах. Вин, не си и помисляй, че си спечелила битката“.

Вин наблюдаваше как хората бързат към входовете на пещерите. Беше успяла да внуши някои идеи на Елънд и макар за момента това да й се струваше голяма победа, вече виждаше, че не е нищо повече от най-обикновено отлагане на нещата.

„Преброи ли армията на колосите, Вин? — попита Гибелта. — Използвах за създаването й твоите сънародници. Събрах стотици хиляди. — Вин погледна надолу. Гибелта не лъжеше. — Тази сила можех да хвърля срещу вас по всяко време. Държах повечето колоси във Външните области, но сега им наредих да тръгнат към Лутадел. Колко пъти трябва да ти повтарям, Вин? Не можеш да спечелиш. Никога няма да победиш. Само си играя с теб“.

Вин усещаше лъжите й. Гибелта не си играеше с нея, а се опитваше да открие тайните, оставени от Съхранението, същите тези тайни, които бе опазил лорд Владетеля. И въпреки това броят на армията бе зашеметяващ. Долу имаше много повече колоси, отколкото спускащи се в пещерите хора. С подобна сила Гибелта можеше да щурмува успешно дори добре укрепена позиция. А Вин знаеше, че Елънд разполага само с няколко хиляди души с боен опит.

И над всичко това слънцето, с неговата разрушителна мощ, сеещо смърт сред посевите, смаляващите се водни запаси и скритата под няколко стъпки пепел земя… Дори изблиците на лава, които бе спряла, се подновяваха и по този начин запушването на саждивите кратери се оказа временно решение. Промяната не беше към добро. Сега, когато планините не можеха да изригват, земята се покриваше с огромни цепнатини, през които изтичаше магмата — горящата кръв на планетата.

„Колко още имаме да учим! — помисли си Вин. — Гибелта е разполагала с векове, за да подготви плановете си. Предугаждала е идеите ни дори когато сме смятали, че постъпваме особено хитро. Какъв смисъл да скриваме хората под земята, след като там ще измрат от глад?“

Обърна се към Гибелта и усети в нея омраза, която й се стори несъвместима със силата, която притежаваше.

Това нещо бе готово да унищожи всичко, което Вин познаваше… всичко, което обичаше. То не разбираше думата обич. Ако градеше нещо, бе само за да може после да го разруши. В този момент Вин промени по-раншното си решение. Никога вече нямаше да мисли за Гибелта като за живо същество. Така само й придаваше уважение, което тя не заслужаваше.

И понеже не знаеше какво друго да направи, нападна.

Не беше сигурна как точно го направи. Просто се понесе към Гибелта, изправи силата си срещу нейната. Помежду им възникна триене, сблъсък на енергия, който причини терзания на божественото й тяло. Гибелта извика и когато се смеси с нея, Вин позна мислите й.

Гибелта беше объркана. Не очакваше, че Съхранението е способно да напада. Изненадващият ход на Вин твърде много наподобяваше разрушение. Гибелта не знаеше как да отвърне, но също хвърли силата си срещу нея, просто по рефлекс. Съзнанията им се сблъскаха. Накрая Вин отстъпи, наранена и отблъсната.

Силите им бяха твърде изравнени. Противоположни и същевременно сходни. Като аломантия.

„Противопоставяне — прошепна Гибелта. — Баланс. Скоро ще се научиш да го мразиш, предполагам, макар че Съхранението така и не го направи“.

 

 

— Значи това било тялото на бога? — попита Елънд, докато въртеше между пръстите си топче атиум. Пусна го в шепата си, при това, което му бе дал Йомен.

— Да, ваше величество — потвърди Сейзед ентусиазирано. Не разбираше ли колко е тежко положението им? Съгледвачите на Демоа докладваха, че армията на колосите е вече съвсем близо. Елънд бе разположил отряди на подходите към Родината на кандра, но си даваше сметка, че шансът да задържи колосите е нищожен.

— Гибелта не може да не дойде за него — продължи Сейзед. Намираха се в облицованата с метални листове Палата на Завета, мястото, където кандра бяха събирали в продължение на хиляда години атиума. — Този атиум е част от нея. Него е търсела през цялото време.

— Сейзед, не забравяй, че идват няколкостотин хиляди колоса, готови да ни прережат гърлата — рече Елънд и му подаде едното топче. — Предлагам да й го предадем.

Сейзед пребледня.

— Да й го предадем? Ваше величество, моля да ме извините, но това би означавало краят на света. Незабавно. Сигурен съм в това.

„Ама че работа“ — помисли си Елънд.

— Всичко ще е наред, ваше величество — добави Сейзед.

Елънд се намръщи, втренчил поглед в терисеца.

— Вин ще дойде — обясни Сейзед. — Тя е Героят на времето — ще се появи, за да спаси народа си. Не виждате ли как се подрежда всичко? Такъв е бил планът. Вие идвате, намирате ме в нужния момент… И същевременно довеждате хората в пещерите, на сигурно място… Всичко съвпада. Тя ще дойде.

„Интересно време е избрал да възвърне вярата си“ — помисли Елънд и претърколи топчето на Йомен между пръстите си, докато обмисляше ставащото. Чуваше шепот откъм коридора. Хората там — териски стюарди, скаа водачи, дори неколцина войници — ги чуваха. Елънд долавяше тревогата им. Знаеха за приближаващата се армия. Елънд погледна към тях и видя, че Демоа си пробива път през тълпата.

— Войниците са разположени на постовете, милорд — докладва генералът.

— На колко души можем да разчитаме?

— Аз доведох двеста и осемдесет — отвърна Демоа. — От града дойдоха петстотин. И още сто граждани, които въоръжихме с чуковете на кандра и с каквото намерихме. А трябва да охраняваме четири входа.

Елънд затвори очи.

— Тя ще дойде — обади се Сейзед.

— Милорд — каза Демоа и дръпна Елънд настрани. — Положението е много тежко.

— Зная — отвърна тихо Елънд. — Раздаде ли метали на хората?

— Колкото успяхме да намерим — отвърна почти шепнешком Демоа. — Никой не си е помислял да вземе точно метален прах, когато са напускали Лутадел. Открихме неколцина благородници, които са били аломанти, но те са само Медни облаци и Търсачи.

Елънд кимна. Още преди месеци беше събрал в армията си чрез подкуп и принуда почти всички известни аломанти.

— Раздадохме металите на войниците — продължи Демоа. — Но никой от тях не можа да ги разпали. Милорд, дори да разполагаме с аломанти, пак не бихме могли да удържим тази позиция! Шепа сме срещу колосите. Ще успеем да ги забавим заради тесните тунели, но… хъм…

— Давам си сметка за всичко това, Демоа — въздъхна отчаяно Елънд. — Но имаме ли друга възможност?

— Надявах се вие да предложите нещо, милорд.

— Но не мога — отвърна Елънд.

Лицето на Демоа помръкна.

— Значи ще умрем.

— Ами вярата, Демоа?

— Аз вярвам в Оцелелия, милорд. Но положението наистина изглежда безнадеждно. Откакто научихме за колосите, се чувствам като осъден на смърт, който чака реда си на опашка при палача. Може би Оцелелия не е искал да успеем тук.

Елънд се озърна безпомощно, стиснал машинално топчето атиум. Отново се изправяше пред същия неразрешим проблем. Беше се провалил по време на обсадата на Лутадел — трябваше Вин да се намеси, за да защити града. Беше се провалил и при Фадрекс — оцеляха само защото колосите изведнъж тръгнаха нанякъде. Тръгнаха всъщност насам — към Лутадел.

Неотменен дълг на владетеля е да пази народа си. А тъкмо в това Елънд се чувстваше безпомощен. Безполезен.

„Защо не мога да се справя? — питаше се той отчаяно. — Толкова време търсих скривалищата, за да осигуря храна на хората, а накрая, когато ги намерих, те ще трябва да измрат от глад. През същото време търсих и атиума — надявах се да откупя с негова помощ безопасността на народа, — а сега, когато го открих, е твърде късно да го продавам.

Твърде късно…“

Сепна се.

„Години наред търсех… атиума“.

Нито един от металите, които Демоа бе дал на войниците си, не бе свършил работа. Елънд бе предположил, че групата на Демоа ще е сходна на другите поразени от мъгли при Ортьо — че сред тях ще се намерят всякакви видове Мъгливи. Но групата на Демоа бе различна. Те бяха боледували по-дълго от останалите.

Елънд заобиколи Сейзед, наведе се към ямата и гребна шепа атиумни топчета. Огромно богатство, каквото доскоро не бе притежавал нито един човек. Атиумът бе ценен заради изключителната си рядкост. Заради могъществото на парите, които осигуряваше. Заради аломантията.

— Демоа — викна той и му подхвърли едно топче. — Глътни това.

Демоа се намръщи озадачено.

— Милорд?

— Глътни го! — повтори Елънд.

Демоа изпълни заповедта и загледа объркано Елънд.

„Двеста и осемдесет души — мислеше Елънд. — Отпратени от армията ми, защото от всички, които се разболяха, те прекараха болестта най-тежко. Шестнайсет дни. Двеста и осемдесет. Една шестнайсета от тези, които се разболяха. Един от шестнайсет метала“.

Йомен бе живо доказателство за съществуването на атиумен Мъглив. Елънд сам щеше да забележи връзката, ако не бе ангажиран с други проблеми. Ако един на всеки шестнайсет разболели се остане в леглото по-дълго, не значи ли това, че ще се сдобие с най-мощната от всички шестнайсет аломантични способности?

Демоа го гледаше ококорено.

Елънд му отвърна с усмивка.

 

 

Вин се рееше над входа на пещерата и наблюдаваше с ужас приближаващата се армия колоси. Вече бяха завладени от жажда за кръв — Гибелта притежаваше достатъчно контрол върху тях. Хиляди и хиляди. Всеки миг щеше да започне клането.

Вин извика, предугадила нещастието, и се хвърли срещу Гибелта, опита се да извлече цялата си сила, за да я унищожи. Но беше отблъсната, както и по-рано. Извика отчаяно, разтреперана от мисълта за смъртта на невинните хора долу. Щеше да е като цунамито, помитащо крайбрежието, само че дори по-лошо.

Защото тя познаваше тези хора. И ги обичаше.

Обърна се към входа. Не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо друго. Съзнанието й бе навсякъде. Дори да се оттеглеше, пак щеше да усеща смъртта им — и пак щеше да плаче и да трепери.

От вътрешността на пещерата долетя познат глас:

— Днес искам от вас да ми дадете живота си.

Вин се снижи и се заслуша. Не виждаше пещерата заради металната й облицовка. Но чуваше ясно гласа. Ако имаше очи, сигурно щеше да се разплаче.

— Искам от вас да ми дадете живота си — отекна гласът на Елънд. — И храбростта си. Искам вярата ви и вашата чест — вашата сила и състрадание. Защото днес ще ви поведа на смърт. Не очаквам от вас да го приемете с лека ръка. Няма да ви обиждам, като го наричам храбро и дори величаво дело. Подвиг. Ще ви кажа само едно. Всеки миг борба е подарък за тези пещери. Всяка секунда е още един дъх за хилядите, които се спотайват вътре. Всеки удар на меча, всеки убит колос, всеки спечелен дъх ни доближава до победата! Защото означава още един запазен живот и още един повален враг!

Последва кратка пауза.

— В края на краищата те сигурно ще ни избият — отекна отново гласът на Елънд. — Но нека първо се научат да се страхуват от нас!

Мъжете изреваха. Подсиленият слух на Вин различи около двеста и петдесет различни гласа. Чу ги да се разделят и да бързат към четирите изхода на пещерата. След малко неколцина излязоха от изхода пред нея.

Фигура с бяла униформа пристъпи навън с развято наметало. В ръката си стискаше меч.

„Елънд! — опита се да го повика тя. — Не! Върни се! Безумие е да ги нападаш! Ще те убият!“

Елънд стоеше изправен, загледан в приближаващата се тълпа колоси: безкрайно море от синя плът и кървясали очи. Мнозина носеха мечове, други камъни или дълги тежки сопи. В сравнение с тях Елънд бе малка прашинка, точица пред безкрайното синьо платнище.

Той вдигна високо меча и се хвърли в атака.

„ЕЛЪНД!“

Изведнъж Елънд избухна в ослепителна енергия, толкова ярка, че Вин ахна. Той се изправи срещу първия колос, наведе се под меча му и го обезглави с един замах. После, вместо да отскочи, се завъртя настрани и отново замахна. Падна втори колос. Три меча светнаха около него, но всички го пропуснаха на косъм. Елънд се дръпна настрани, промуши един колос в корема, после замахна с меча хоризонтално и отсече ръката на втория.

Все още не се бе Тласнал. Вин го гледаше слисана как поваля третия колос и обезглавява четвърти със същия удар. Лъкатушеше между мечовете на противника, сякаш танцуваше старателно упражняван танц, само дето около него валяха мъртви колоси.

От входа на пещерата изскачаха още войници и се втурваха в атака. Телата им изригваха в енергия, като вълни от светлина. Те също се впиха в редовете на колосите и започнаха да ги секат. Биеха се с невероятно умение. Около сияещите войници започна да се издига нарастващ хълм от синкави трупове.

По някакъв невъобразим начин Елънд се бе сдобил с цяла армия горящи атиум войници.

 

 

Елънд беше бог.

Никога досега не бе разпалвал атиум и първата му среща с този метал го изпълни с почуда. Колосите около него излъчваха атиумни сенки — образи, които се движеха преди тях и му подсказваха какво трябва да направи. Можеше да вижда в бъдещето, макар и само на няколко секунди. Но в битката това бе напълно достатъчно.

Усещаше как атиумът подсилва ума му, помага му да възприема и използва цялата нова информация. Дори не спираше, за да помисли. Ръцете му действаха по своя воля, размахваха меча с невероятна точност.

Имаше странното усещане, че отново е попаднал сред мъглите. Нито един колос не можеше да му устои. Чувстваше се преизпълнен със сила — всъщност чувстваше се невероятно. Поне за момента бе напълно неуязвим. Беше погълнал толкова много атиумни топчета, че отначало си помисли, че ще повърне. През цялата човешка история атиумът бе нещо, което хората пазеха и пестяха. Горенето му изглеждаше истинско прахосничество и до него се прибягваше само в моменти на огромна необходимост.

Сега обаче Елънд нямаше защо да се безпокои от подобно нещо. И това го превръщаше в бедствие за колосите — вихър от точни удари, невероятни измъквания, винаги на крачка пред противниците. Враг след враг падаше от ударите му.

Когато атиумът почна да привършва, Елънд се Тласна от един паднал меч и литна към входа на пещерата, където бе складиран още атиум.

Бързо попълни запасите си и се върна в боя.

 

 

Гибелта беснееше и се мяташе, мъчеше се да спре клането. Ала този път Вин олицетворяваше силата на баланса, така че блокираше всеки опит на Гибелта да убие Елънд и другите и я задържаше встрани.

„Не зная дали си глупава — излъчи към нея мислите си Вин, — или съществуваш по начин, който не ти позволява да възприемеш някои неща“.

Гибелта изкрещя гневно и се блъсна в нея, опитваше се да я унищожи, както се бе опитала по-рано Вин. Но бе принудена да отстъпи, защото сега силите им бяха изравнени.

„Живот — рече Вин. — Ти каза, че единствената причина да създадеш нещо е после да го унищожиш“.

Рееше се над Елънд и го гледаше как се бие. Би трябвало да изпитва болка от смъртта на колосите. Но тя не мислеше за смъртта. Може би се дължеше на влиянието на Съхранението, но виждаше само един човек, който се бори, нанася удари и продължава напред, въпреки че вече няма надежда. Не виждаше смърт, а само живот. Виждаше вяра.

„Ние създадохме тези неща, за да ги гледаме как растат — заговори отново на Гибелта. — За да се насладим на това как съществата, които обичаме, се превръщат в нещо повече отпреди. Ти каза, че си неуязвима — и че всичко останало се разпада. Че над всичко дебне неговата гибел. Но има неща, които ти се съпротивляват — и най-смешното е, че ти дори не ги разбираш. Обич. Живот. Растеж.

Животът на един човек е много повече от краткия миг на смъртта му. Чувствата — ето какво те победи“.

 

 

Сейзед надзърташе разтревожено от входа на пещерата. Около него се бяха скупчили няколко души. Гарв, водачът на Църквата на Оцелелия в Лутадел. Харатдал, най-изтъкнатият териски стюард. Лорд Дедри Вастинг, един от малкото оцелели заседатели на Събора. Аслидин, млада жена, в която Демоа, изглежда, се бе влюбил през няколкото седмици на пребиваването си в Хатсинските ями. Още неколцина — кои влиятелни, кои не — дошли да видят какво ще стане отвън.

— Къде е тя, господарю терисец? — попита Гарв.

— Ще дойде — обеща Сейзед. Мъжете се умълчаха. Войниците — тези, които не умееха да използват атиум — чакаха неспокойно: знаеха, че те ще са следващите, когато атаката на Елънд се изчерпи.

„Тя ще дойде — помисли Сейзед. — Всичко предсказва появата й“.

— Героят ще дойде — каза той.

 

 

Елънд отсече две глави с един удар, отряза нечия ръка, после промуши друг колос в шията. Не го беше видял да замахва, но умът му се бе настроил да тълкува атиумните сенки още преди противникът му да нападне.

Вече стъпваше по килим от сини трупове. Не се препъваше. Благодарение на атиума всяка негова крачка бе точна, умът му бе кристално ясен. Повали един невероятно огромен колос, отстъпи назад и си пое дъх.

Биеха се от часове, ала армията на колосите изглеждаше безкрайна. Елънд повали още един колос и усети, че движенията му вече са леко забавени. Атиумът подсилваше ума, но изчерпваше резервите на тялото и се налагаше все повече да разчита на пютриум, за да продължава. Кой би могъл да знае, че човек може да се умори дори когато гори атиум? Никой никога не бе използвал толкова много от този метал.

Но трябваше да продължава. Атиумът му бе на привършване. Той погледна през рамо към входа на пещерата и видя как един от войниците му пада и от гърлото му бликва кървав фонтан.

Изруга и се завъртя, видя, че през него преминава атиумна сянка, избегна последвалия я удар и отсече ръката на чудовището. Обезглави това до него, после посече краката на друго. През по-голямата част от битката не бе прибягвал до аломантични скокове и само размахваше меча. Ръцете му обаче отмаляваха все повече и се наложи да Тласка колосите встрани, за да може да ги удържа. Резервите от атиум — от живот в него — се топяха. Атиумът гореше наистина бързо.

Още един предсмъртен вик. Още един мъртъв атиумен войник.

Елънд започна да отстъпва към пещерата. Неговият отряд от двеста и осемдесет души бе избил хиляди, но това бе капка в морето от колоси. Те продължаваха да настъпват, страховита вълна с безкрайна решимост, задържана от малки групички атиумни Мъгливи пред входовете към Родината.

Още един войник издъхна. Атиумът им привършваше.

Елънд извика, замахна с меча и повали едновременно трима колоси с удар, който изглеждаше невъзможен. Разпали стомана и Тласна останалите встрани.

„В мен гори тялото на бога“ — помисли си. Стисна зъби и се хвърли напред. Покатери се върху купчина колоси, подхлъзна се на отсечени ръце и крака, препъна се в глави. Мушкаше в гърди, гърла и кореми. Биеше се сам, целият опръскан в кръв.

Нещо се раздвижи зад гърба му и предупреден от атиума, той се завъртя, вдигнал меча.

Съществото зад гърба му не беше колос. Носеше черно расо, едното му око бе изтръгнато и от него се стичаше кръв, в другото бе забит клин.

Марш. Беше заобиколен от облак атиумни сенки — той също гореше метал и щеше да е неуязвим за атаките на Елънд.

 

 

Човек водеше своите колоси през тунелите. Убиваха всеки, който им се изпречваше на пътя.

Първите войници ги очакваха при входа. Те се съпротивляваха най-дълго. Бяха най-силни. Но сега бяха мъртви.

Нещо пришпорваше Човек напред. Нещо по-силно от онова, което го направляваше досега. По-силно от дребната жена с черна коса, макар че тя също бе много силна. Но новият му господар бе могъщ. Казваше се Гибелта. Човек вече го знаеше.

Не можеше да се съпротивлява. Можеше само да убива. Наред.

Нахлу в огромна подземна пещера, пълна с още хора. Гибелта го овладя, накара го да спре, да не ги избива. Не че Гибелта не искаше да ги убива. Просто сега искаше нещо друго.

Човек се втурна напред. Закатери се по рухнали камъни. Разбута встрани крещящите хора. Другите колоси го следваха. В този миг бе забравил всичките си желания. С изключение на непреодолимия стремеж да стигне до…

… това малко помещение. Ето там. Пред него. Човек отвори вратите. Гибелта нададе радостен вик, когато той пристъпи вътре. Тук бе онова, което Гибелта желаеше най-силно.

 

 

— Познай какво открих — изръмжа Марш, пристъпи напред, Тласна встрани меча на Елънд и той изхвърча от ръката му. — Атиум. Една кандра го носеше, търсеше къде да го продаде. Глупаво създание.

Елънд изруга, избегна един удар на колос и измъкна от ботуша си обсидианов кинжал.

Марш се хвърли напред. Войниците около тях крещяха и умираха, изгубили и последните си резерви атиум. Виковете им бързо утихваха. Елънд се съмняваше, че хората при входа на пещерата ще издържат още дълго.

Атиумът го предупреди за поредната атака на колос и той едва успя да се измъкне, но не и да го убие с кинжала. Марш замахна с обсидиановата секира. Елънд отскочи встрани, олюля се и изгуби равновесие.

Докато се мъчеше да се задържи на крака, осъзна, че металите му са на привършване — не само атиумът, но и основните метали като желязо, стомана и пютриум. Досега не бе обръщал внимание на това, тъй като разчиташе на атиума, но битката бе продължила твърде дълго. Ако Марш разполагаше с атиум, значи силите им се изравняваха — и без останалите метали Елънд щеше да умре.

Атаката на инквизитора го принуди да разпали пютриум, за да отскочи. Посече с лекота трима колоси, но знаеше, че истинската заплаха е неуязвимостта на Марш.

Пютриумът му свърши.

— Не можеш да ме победиш, Елънд Венчър — рече Марш със стържещ глас. — Ние убихме жена ти. А аз ще убия теб.

„Вин! — Елънд не можеше да повярва. — Вин ще дойде — помисли си той. — Тя ще ни спаси“.

Вяра. Странно усещане в момент като този. Марш замахна.

В тялото на Елънд внезапно пламнаха пютриум и желязо. Той просто реагира — нямаше време да разсъждава над това необяснимо явление. Протегна ръка и Притегли един паднал наблизо меч. Оръжието излетя във въздуха, Елънд го улови и отби с две ръце секирата на Марш.

Тялото му изведнъж се изпълни с огромна пулсираща сила. Той продължи да удря инстинктивно, принуждаваше Марш да отстъпва през покритото със сажди поле. Колосите около тях се стъписаха, сякаш изплашени от Елънд. Или сякаш благоговееха пред него.

Марш вдигна ръка да Тласне меча му, но не последва нищо. Сякаш нещо отби удара. Елънд изкрещя и продължи да напада, засипваше Марш със стоманен дъжд от удари. Инквизиторът изглеждаше стреснат от този неочакван изблик на сила и бързина. Елънд го изтласкваше все по-назад и по-назад.

Някакво невероятно спокойствие изпълваше душата му. Аломантичната му сила сияеше ярко, макар той да осъзнаваше, че в тялото му няма повече метали, които да горят. Беше останал само атиумът, но неговата странна сила не би могла да му осигури други метали. Ала това нямаше значение. Нещо друго привлече вниманието му. Той вдигна глава нагоре — към слънцето.

И видя — само за миг — огромна фигура в небето. Ярка, снежнобяла, потрепваща. Ръцете й бяха протегнати към раменете му, главата отметната назад, с развети бели коси, обгърната от мъгла, която се простираше надалече в небето като огромни крила.

„Вин“ — помисли си той и се усмихна.

Извърна глава тъкмо в момента, когато Марш изкрещя и се хвърли напред, вдигнал секирата с една ръка, а зад него се разпери нещо черно и неясно, като наметало. И в същия миг Марш вдигна другата си ръка към лицето си, сякаш за да закрие металното си око от образа, който Елънд бе зърнал във въздуха.

Елънд разпали последния атиум и повдигна меча с две ръце. Инквизиторът бе по-силен и по-умел воин от него. Владееше едновременно аломантия и ферохимия, което го превръщаше в подобие на лорд Владетеля. Това не беше битка, която Елънд би могъл да спечели. Не и с меч.

Марш връхлетя и Елънд разбра как се е чувствал Келсайър, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.

Марш замахна с брадвата. Елънд вдигна меча да отбие удара.

И разпали заедно с атиума дуралуминий.

Зрение, слух, сила, мощ, величие. Бързина!

От гърдите му се стрелнаха синкави линии. И бяха засенчени от нещо. Атиум плюс дуралуминий. За един кратък миг пред Елънд се разкри огромна и безценна информация. Светът избледня, а в ума му нахлу неудържим поток от познания.

— Вече разбирам — прошепна той, докато видението избледняваше заедно с остатъка от металите.

Стоеше насред бойното поле. Мечът му бе пронизал гърлото на Марш и се беше заклещил в клина, който стърчеше между плешките на инквизитора.

Секирата на Марш бе забита в гърдите на Елънд.

Призрачните метали, които му бе осигурила Вин, се разгоряха отново и отнеха болката. Но пютриумът не можеше да направи нищо повече, независимо колко силно гореше. Марш измъкна секирата и Елънд се олюля, облян в кръв, и изпусна меча. Марш го изтръгна от шията си и раната мигом изчезна, изцерена от силата на ферохимията.

Елънд рухна върху купчината синкави тела. Ако не беше пютриумът, вече щеше да е мъртъв. Марш пристъпи усмихнато към него. Празната му очница бе обрамчена от татуировки, които бе избрал сам. Цената, която бе платил, за да събори Последната империя.

Марш сграбчи Елънд за гърлото и го вдигна.

— Войниците ти са мъртви, Елънд Венчър — прошепна съществото. — Колосите вилнеят в пещерите. Металите ти свършиха. Ти изгуби.

Елънд усещаше как животът го напуска, като последни капки от празна чаша. Веднъж вече бе преживял това, в пещерата на Кладенеца на Възнесението. Тогава бе изпитал ужас. Но не и сега, колкото и да бе странно. Нямаше съжаление. Само удовлетворение.

Елънд погледна инквизитора. Подобно на сияещ призрак над тях се извисяваше Вин.

— Да съм изгубил? — прошепна той. — Не, и двамата спечелихме, Марш.

— О, и как така? — попита презрително инквизиторът.

 

 

Човек стоеше над шахтата. Шахтата, в която се намираше тялото на Гибелта. Мястото на победата.

Беше заобиколен от малка група колоси, изумени също като него.

Шахтата беше празна.

 

 

— Атиумът — прошепна Елънд, усещаше вкуса на кръв по устните си. — Къде е атиумът, Марш? Откъде според теб почерпихме сили, за да се бием? Ти дойде за атиума, нали? Е, той свърши. Да не мислиш, че с хората ми се надявахме да избием толкова много колоси? Не в това бе смисълът. — Той се усмихна по-широко. — Няма го вече тялото на Гибелта, Марш. Ние го изгорихме, аз и другите. Дори да ме убиеш, никога няма да го получиш. Ето защо ние печелим.

Марш изрева гневно и разтърси Елънд, сякаш очакваше да чуе друга истина. Но Елънд бе казал, каквото имаше да казва. Смъртта на останалите войници говореше, че атиумът им е свършил. Хората му се бяха сражавали до края, както им бе наредил. До последното късче метал.

Тялото на бога. Силата на бога. Елънд я бе държал за един миг. И по-важното — беше я унищожил. С надеждата, че това ще спаси народа му.

„Сега всичко е в твоите ръце, Вин — помисли той. Усещаше как душата му се изпълва с покой. — Аз направих каквото можах“.

И дари Марш с последна усмивка, докато инквизиторът вдигаше яростно секирата си.

 

 

Главата на Елънд падна.

Гибелта продължаваше да беснее и да се мята, готова да руши всичко на пътя си. Вин я наблюдаваше спокойно, докато обезглавеното тяло на Елънд рухваше сред труповете на колосите.

„Е, хареса ли ти? — изпищя Гибелта. — Аз го убих! Унищожих всичко, което обичаше! Аз ти го отнех!“

Вин се рееше над тялото на Елънд, загледана надолу. Пресегна се с безтелесните си ръце, докосна главата му и си припомни как бе използвала силата си, за да подхрани неговата аломантия. Не знаеше какво точно бе направила. Нещо сходно на това, което правеше Гибелта, когато командваше колосите. Само че противоположно. Освобождаване. Успокоение.

Елънд беше мъртъв. Знаеше го и знаеше, че не може да направи нищо. Това събуди болка в нея, но не болката, която очакваше. „Аз го изгубих много отдавна — помисли си тя, докато галеше лицето му. — При Кладенеца на Възнесението. Аломантията ми го върна само временно“.

Не изпитваше нито болката, нито ужаса, които бе познала преди, когато го сметна за мъртъв. Сега я обгърна странен покой. Изминалите години бяха божи дар — временно щастие. Беше оставила Елънд да бъде такъв, какъвто иска, да рискува живота си и накрая да го изгуби. Винаги щеше да го обича. Но нямаше да престане да съществува само защото него го нямаше.

Напротив.

Гибелта се носеше точно над нея, обсипваше я с проклятия, заплашваше, че ще убие и други. Сейзед. Бриз. Хам. Дух.

„Толкова малко останаха от първоначалната група — мислеше Вин. — Келсайър загина отдавна. Доксон и Клъбс изгубихме в Битката за Лутадел. Йеден падна с войниците си. ОреСюр умря по заповед на Зейн. Марш се превърна в инквизитор. Останалите, които се присъединиха към нас по-късно, също вече не са между живите. Тиндуил, ТенСуун, Елънд…“

Нима Гибелта вярваше, че Вин ще й прости с лека ръка всички тези жертви?

Тя се извиси, набирайки сила. Изпрати я срещу Гибелта, както бе правила и преди. Ала този път бе различно. Когато Гибелта отвърна на удара, Вин не отстъпи. Не се стараеше да се пази. Продължи да настъпва.

Сблъсъкът накара божественото й тяло да затрепери от болка. Болката на съприкосновението между лед и пламък, между две скали, които се удрят и се превръщат в прах. Безформените им тела се сляха и се заразкъсваха във вихъра на силата.

Но Вин продължи да напредва.

„Съхранението не може да те унищожи! — помисли си тя, докато почти крещеше от агония. — То може само да пази. Ето защо е трябвало да създаде човечеството. Такъв е бил планът му, от самото начало! Не е отдало част от себе си, не е изгубило от силата си само за да сътвори разумен живот! Знаело е, че ще му трябва нещо, което да произхожда както от Съхранението, така и от Гибелта. Нещо, което може и да пази, и да разрушава. Нещо, което може да разрушава, за да запази.

Съхранението е прехвърлило силата си в Кладенеца и в мъглите, дало я е на нас, за да можем да я вземем. Такъв е бил първоначалният му план. Ти смяташе, че това е твоят план, нали? Но е негов. От самото начало“.

Гибелта изкрещя. И се хвърли напред.

„Ти си създала това, което може да те убие — продължи Вин. — И току-що направи последната, фаталната грешка. Не биваше да убиваш Елънд.

Разбираш ли, той бе единствената причина да продължавам да живея“.

Не отстъпи, макар че сблъсъкът я разкъсваше на части. Гибелта крещеше ужасено, докато силите им се смесваха, сливаха се, ставаха едно. Съзнанието на Вин — вече оформено и подхранвано от Съхранението — потърси допир с Гибелта. Нито една от тях не отстъпваше. И — с последен прилив на сила — Вин пожела сбогом на света и притегли Гибелта след себе си в бездната.

Двата ума се изпариха в миг, като мъгла под ярко слънце.