Брандън Сандърсън
Героят на времето (83)

80.

Народът на кандра твърдеше, че принадлежи на Съхранението, докато колосите и инквизиторите — на Гибелта. Но кандра носеха хемалургични клинове също като тях. Дали тогава твърденията им не бяха самозаблуда?

Не мисля. Лорд Владетеля ги е създал за свои шпиони сред хората. Възнамерявал е да ги използва по време на управлението си заради способността им да се превъплъщават. И го правеше.

Кандра обаче са били агенти на императора и срещу Гибелта — носели са хемалургични клинове и същевременно са били готови — обучени, обвързани — да ги извадят веднага щом Гибелта се опита да завладее съзнанието им.

С други думи, те наистина са били от Съхранението.

— Милорд, терисците са свършили добра работа тук — каза Демоа, докато крачеха из стихналия през нощта лагер.

Елънд кимна. Беше доволен, че най-сетне бе успял да се преоблече с чисти дрехи. Както и предполагаше, униформата му веднага привлече внимание. Хората се изпълваха с нови надежди дори само като го зърваха. Животът им се бе превърнал в хаос — имаха нужда от водач, който да знае какво става.

— Както виждате, лагерът е огромен — продължаваше Демоа. — Сега в него живеят няколкостотин хиляди души. Съмнявам се, че бежанците щяха да оцелеят без помощта на терисците. Болните са съвсем малко, има организирани групи, които носят вода и раздават храна и одеяла. — Демоа се поколеба, после добави тихо: — Но храната е на привършване.

Подминаха още един лагерен огън и хората около него също се надигнаха. Гледаха Елънд и генерала с надежда. В тези смутни времена хората се нуждаеха от сигурност и ред.

Демоа осигуряваше реда, но каква сигурност можеше да им даде Елънд?

— Не трябваше да напускам Лутадел — промърмори той.

Демоа не каза нищо. Беше пратил няколко вестоносци на Елънд, но нито един не бе стигнал до Фадрекс. Може би се бяха натъкнали на армията колоси, която Елънд бе подминал, докато се връщаше в Лутадел.

„Тези колоси… Това са същите, които отбихме при Фадрекс, но има и още, стичащи се от различни посоки. А в този лагер хората са много повече, отколкото във Фадрекс. Нямат градска стена, нито достатъчно войници, които да ги защитят“.

— Демоа, успяхте ли да разберете какво е станало в Лутадел? — попита той, докато крачеха между огньовете. Все още му се струваше странно да са навън и да ги няма обичайните мъгли. Нощта му изглеждаше необичайно светла.

— Пенрод, милорд — отвърна Демоа. — Казват, че полудял. Навсякъде виждал предатели, дори в армията. Разделил града и избухнала нова война между Къщите. Почти всички войници се избили помежду си, а градът бил опожарен. Повечето хора избягали, но и навън нямало кой да ги защити. А ги нападнали и добре организирани бандити.

Елънд не отговори. „Война между Къщите — мислеше безпомощно. — Гибелта отново използва старите номера. Същото, както когато Келсайър завладя града“.

— Милорд… — каза Демоа.

— Да?

— Прав бяхте, че ме пратихте с хората ми назад. Милорд, зад всичко това стои Оцелелия. По някаква причина е искал да сме тук.

Елънд се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Тези хора — отвърна Демоа — са избягали от Лутадел заради Келсайър. Появил се пред двама войници, по-късно и пред друга група. Предупредил ги да се готвят за бедствие и да напуснат града. Двамата войници и другарите им подготвили припаси и имали достатъчно разум да доведат хората тук.

Елънд го гледаше замислено. Но беше виждал твърде много странни неща, за да отхвърли тази история, така че каза:

— Доведи ми ги тези.

Демоа кимна и предаде нареждането на един войник.

— Освен това — продължи Елънд, припомнил си, че Демоа и хората му се бяха разболели от допира с мъглите, — провери дали някой не разполага с аломантични метали. Раздайте ги на войниците и им заповядайте да ги погълнат.

— Милорд? — Демоа го погледна объркано.

— Дълга история, Демоа. Достатъчно е да ти кажа, че твоят бог — или някой друг — е превърнал теб и хората ти в аломанти. Раздели хората си по металите, които ще се окаже, че могат да горят. Ще ни трябват всички налични Монетомети, Главорези и Дърпачи, които можем да открием.

 

 

Сейзед бавно отвори очи, разтърси глава и изстена. Колко време бе лежал в безсъзнание? Вероятно не много. Беше припаднал от недостиг на въздух. От такива неща не се губеше съзнание за дълго.

Стига, разбира се, въобще да се свестиш.

„Както стана с мен“ — помисли си той, закашля се, разтърка шията си и се надигна. Пещерата сияеше озарена от фосфоресциращите лампи. На светлината им той откри, че е заобиколен от нещо много странно.

Мъгливи духове. Братовчедите на кандра, мършоядите, които излизаха нощем да се хранят с трупове. Щъкаха около него, огромни туловища от мускули, плът и кости — само дето костите им бяха комбинирани по странен, необичаен начин. Крайниците им стърчаха под неестествени ъгли, нерядко главите бяха слети с ръцете. Ребра вместо крака.

Освен това тези кости въобще не бяха кости, а камък, метал и дърво. Сейзед се надигна замаяно и заоглежда това, което бе останало от народа на кандра. По пода, сред пълзящата маса телеса, се въргаляха метални клинове. Благодатта на кандра. Онова, което ги бе дарило със съзнание.

Бяха го направили. Бяха изпълнили клетвата си и бяха извадили клиновете, вместо да станат пионки на Гибелта. Сейзед ги гледаше натъжено, едновременно учуден и изпълнен с уважение.

„Атиумът — сети се той. — Направиха го, та Гибелта да не го вземе. Трябва да го пазя!“

Запрепъва се към голямата пещера, като бързо възстановяваше силите си. Когато приближи Палатата на Завета, чу някакви звуци и спря. Надникна иззад ъгъла и погледна по коридора към вратата на Палатата.

Вътре двайсетина кандри тъкмо вдигаха капака на шахтата, в която бе атиумът.

„Разбира се, че не всички са се превърнали в мъгливи духове“. Някои сигурно се бяха намирали далече и не бяха чули командата на Първите, или пък не бяха имали смелостта да извадят клиновете. Всъщност наистина бе странно, че толкова много кандри се бяха подчинили на Първото поколение.

Веднага позна КанПаар, който ръководеше работата в Палатата. Кандрата възнамеряваше да предаде атиума на Гибелта. Сейзед трябваше да ги спре. Но те бяха двайсет, а той сам и имаше само един малък металоем. Шансовете изобщо не бяха на негова страна.

Изведнъж мярна нещо пред вратата на Палатата на Завета. Най-обикновена, с нищо незабележима раница — но неговата раница, в която носеше от години металоемите си. Вероятно я бяха захвърлили там, след като го плениха. Беше на двайсетина стъпки от него, точно до вратата на Палатата.

В голямото помещение КанПаар внезапно се обърна и погледна право към него. Гибелта го бе усетила.

Сейзед нямаше време за колебание. Бръкна в джоба си, сграбчи стоманената ключалка и почерпи от нея бързина. Втурна се напред с нечовешка скорост и вдигна раницата още преди кандрите да се развикат.

Отвори я и изсипа на земята скъпоценните гривни и пръстени. Грабна два металоема и все така с шеметна бързина се втурна обратно.

В този момент стоманоемът се изчерпи. Единият от пръстените, които бе взел, съдържаше пютриум. Сейзед почерпи сила и тялото му започна да нараства. Той захлопна вратите на Палатата и чу отвътре изплашени викове. Сложи си и втория пръстен — той беше железен. Тялото му бързо натежа, той застана до вратата и я подпря с рамо.

Даваше си сметка, че това е само тактика за печелене на време. Но колко време? Металоемите му се изпразваха с тревожна бързина. Това бяха същите пръстени, които носеше в Лутадел по време на обсадата — и които по-късно се бяха забили в тялото му. Беше ги попълнил след обсадата, преди да се откаже от ферохимията. Нямаше да издържат още дълго. Какво можеше да направи, когато кандра нахлуеха през вратата? Огледа се отчаяно за нещо, с което да я залости, но не видя. Пуснеше ли я дори само за миг, кандрите щяха да излязат.

— Моля те — прошепна той, надявайки се — както преди, — че нещо го слуша и че може да направи чудо. — Помогни ми…

 

 

— Милорд, кълна се, че беше той — каза Ритъл. — Вярвам в Църквата на Оцелелия от деня, когато Келсайър загина. Той ни подтикваше да се вдигнем на бунт. Бях там, когато посети пещерите и лорд Демоа се би за честта му. Познавах Келсайър много добре. Наистина беше Оцелелия.

— Милорд, аз не го познавах добре — каза вторият войник. — Но беше точно такъв, какъвто го описват. Мисля, че беше той.

— Описаха лорд Келсайър съвсем точно, милорд — каза Демоа. — Изглежда, Оцелелия наистина бди над нас.

„Елънд…“

Дойде вестоносец и докладва тихо нещо на Демоа. Елънд оглеждаше двамата войници на трепкащата светлина на факлите. Не изглеждаха особено сигурни свидетели, но… Но пък и други бяха видели Оцелелия. Елънд искаше да разговаря и с тях.

Той поклати глава. Къде се губеше Вин?

„Елънд…“

Елънд махна на двамата войници да си вървят. Дали беше вярно това, или не, той им беше длъжник, задето бяха спасили толкова много хора.

— Доклад от съгледвачите, милорд — каза Демоа. — Колосите, които сте видели, се насочват насам. Движат се доста бързо — съгледвачите са ги забелязали от хълмовете. Може би ще са тук още преди зазоряване.

Елънд изруга тихо.

„Елънд…“

Той се намръщи. Защо непрестанно му се струваше, че вятърът нашепва името му? Огледа мрака. Нещо сякаш го дърпаше, насочваше го нанякъде, шепнеше му.

„Ела…“

Приличаше на гласа на Вин.

— Вземи няколко души и ела с мен — нареди Елънд на Демоа и взе една факла.

— Милорд? — попита Демоа.

— Чу какво казах! — отвърна Елънд и се отдалечи в мрака.

Демоа повика няколко войници и ги поведе след него.

„Какво правя? — запита се Елънд, докато газеше из дълбоката пепел, загърнат плътно с наметалото, за да не си изцапа униформата. — Преследвам сънища? Или полудявам?“

Виждаше нещо в съзнанието си. Склон на хълм… кух хълм. Какво означаваше това?

Демоа и войниците го следваха мълчаливо.

Елънд продължаваше напред. Почти бе решил да се откаже…

Спря. Ето го и склона. Щеше да е неотличим от околните, ако към него не водеха следи. Елънд се намръщи и продължи през дълбоката пепел към мястото, където следите свършваха. И видя дупка, водеща надолу.

„Пещера. Място, където да скрия хората си?“

Но едва ли щеше да е достатъчно голяма. Макар че пещерите, които бе използвал Келсайър, побираха десет хиляди души. Елънд надзърна в пещерата и се заспуска по стръмния наклон, като същевременно разкопчаваше наметалото. Демоа и хората му го последваха, изпълнени с любопитство.

Тунелът се спускаше все по-надолу и след известно време Елънд с изненада установи, че отпред идва светлина. Веднага разпали пютриум и се подготви. Подаде факлата на Демоа и разпали калай, за да подсили зрението си. Видя няколко сияещи върху високи колони сфери. Стори му се, че са изработени от някакъв камък.

„Това пък какво може да е…?“

Ускори крачка. Тунелът извеждаше в просторна пещера. Беше голяма колкото подземните скривалища. Може би дори по-голяма. Някъде отпред нещо се размърда.

„Мъгливи духове! — осъзна той с изненада. — Тук ли се крият? В дупки под земята?“

Пусна една монета, изстреля се напред и се приземи в другия край на пещерата. Мъгливите духове се оказаха по-дребни от онези, които бе виждал. Освен това костите им бяха от дърво и камък.

Долови някакъв шум. Само подсиленият от калай слух му позволи да го чуе, но не приличаше на звуците, които обичайно издаваха мъгливите духове. Удари на камък в метал. Елънд махна на Демоа да го последва и се затича по един страничен коридор.

И спря изненадан. Позната фигура подпираше двойна метална врата и пъшкаше от усилие да я задържи затворена.

— Сейзед? — възкликна Елънд слисано.

Сейзед се стресна, обърна се и изпусна вратата. Крилата й веднага се отвориха и го отхвърлиха настрани, а през вратата нахлуха разгневени кандра с прозрачна кожа.

— Ваше величество! — извика Сейзед. — Не им позволявайте да избягат!

Демоа и войниците му дотичаха при Елънд. „Това или е Сейзед, или някоя кандра, изяла тялото му“ — помисли Елънд и взе светкавично решение. Реши да се довери на гласа, който чуваше в главата си. Да повярва, че пред него стои истинският Сейзед.

Кандрите се опитаха да си проправят път към голямата пещера, но не ги биваше за войници. Елънд и хората му се справиха с тях за секунди. Натрошиха костите им, за да им попречат да оздравеят бързо и да избягат.

Елънд доближи Сейзед, който тъкмо се надигаше и се изтупваше от праха.

— Как ме открихте, ваше величество?

— Да ти призная честно, нямам представа — отвърна Елънд. — Сейзед, какво е това място?

— Родината на кандра, ваше величество. И скривалището на атиумните запаси на лорд Владетеля.

Елънд повдигна изненадано вежди и погледна през вратата. Там имаше друго просторно помещение с шахта в средата.

„Невероятно — помисли Елънд. — Най-сетне го намерихме“.

— Не ми изглеждате особено радостен, ваше величество — отбеляза Сейзед. — Крале, армии, Мъглородни — дори самият Келсайър — търсеха това скривалище от години.

— Вече няма полза от него — отвърна Елънд. — Народът гладува, а не може да се храни с метал. Тази пещера обаче може да ни е от полза. Как мислиш, Демоа?

— Ако има и други пещери като тази, през която дойдохме, можем да настаним доста голяма част от хората.

— Има четири големи пещери — каза Сейзед. — И четири входа.

„Трябва да свалим хората долу, преди да изгрее слънцето — помисли Елънд, припомнил си горещината. — Или поне преди да пристигнат колосите“.

А след това… е, за след това щеше да мисли по-късно. За момента имаше само една цел.

Оцеляване.