Брандън Сандърсън
Героят на времето (82)

79.

Предполагам, че мъглите са търсили някой, който да ги приеме в себе си. Силата се нуждае от съзнание, което да я насочва. Това е идея, която все още ме обърква. Защо една сила, привикнала да създава и руши, има нужда от ум, който да я напътства? Но изглежда тя самата притежава съвсем смътна и неопределена воля, прикована към присъщите й способности. Без съзнание, което да я направлява, нищо не може нито да бъде създадено, нито разрушено. Сякаш силата на Съхранението разбира, че само тенденцията й да поддържа стабилността не е достатъчна. Промените са неотменна част от съществуванието.

Което ме кара да се питам кой или какво са били умовете на Съхранението и Гибелта.

Както и да е, мъглите — силата на Съхранението — са избрали своя приемник много преди това да се случи. Но избраникът незабавно е преминал под властта на Гибелта, превръщайки се в нейна пионка. Гибелта вероятно е предполагала, че като снабди жертвата си със скрит клин, ще попречи на мъглите да се слеят с нея — така, както са искали от самото начало.

Трите случая, в които тя почерпила сила от тях, били винаги след сваляне на обецата от ухото й. Когато се била с лорд Владетеля, обецата била изтръгната от ухото й със силата на неговата аломантия. Когато се сражавала с Марш във Фадрекс, използвала обецата си като оръжие. И накрая Марш сам я изтръгнал от нея, с което я освободил напълно и позволил на мъглите — които вече отчаяно търсели свой приемник, след като и последните останки от Съхранението напуснали този свят — да се слеят с нея.

Имаше някаква промяна.

Вин преустанови съзерцанието на света. Ставаше нещо важно. Тя нямаше достатъчно опит, за да определи веднага какво точно, но изведнъж забеляза как облакът на Гибелта се отдалечава.

Вин я последва, Скоростта не беше проблем. Всъщност тя дори не усещаше, че се движи. Използваше думата „следва“, защото това бе единственият начин да опише как съзнанието й се премества от едно място на друго — там, накъдето се бе отправила и Гибелта.

Мястото й беше познато. Хатсинските ями и районът около тях. Тя вече знаеше, че Ямите са се превърнали в огромен бежански лагер и че хората в него със застрашителна бързина поглъщат натрупаните от терисците запаси. Усмихна се. Терисците помагаха охотно на тези, които бяха избягали от Лутадел. Лорд Владетеля бе положил огромни усилия да ги превърне в покорен народ. Но дали бе предполагал, че като създава от тях идеалните слуги, ще получи и внимателни, добронамерени хора, готови да дадат и последния си залък на гладуващите?

Това, което не бе забелязала по-рано, нямаше нищо общо с терисците и техните гости. Видя го веднага щом се доближи. Беше сияние с неизвестен източник. Могъщо, по-заслепяващо дори от слънцето. Тя се съсредоточи върху него, но не виждаше нищо повече. Какво можеше да грее толкова величествено?

— Вземи това — каза един глас. — Намери хора и го размени за оръжие и припаси.

— Да, господарю КанПаар — отвърна друг глас.

Разговорът се водеше в самия център на сияйната зона.

Беше встрани от Ямите, съвсем близо до лагера на бежанците.

„О, не…“ — помисли си Вин, завладяна от внезапен ужас.

— Твърде дълго глупавите Първи седяха върху това съкровище — продължаваше КанПаар. — С подобни богатства можем да управляваме света, а не да служим на човечеството.

— Но нали… не искахме да променяме нищо? — попита вторият глас.

— О, нищо подобно. Не и толкова бързо, във всеки случай. Засега ще продадем съвсем малко…

„Скрито под земята — мислеше си Вин, чийто просветлен ум бързо правеше връзката. — На място, което сияе заради огромните метални запаси. Гибелта никога не би се сетила къде се намира атиумът“.

Бе изумена от дълбочината на стратегията на лорд Владетеля. Беше успял да запази тази невероятна тайна — местоположението на атиума — в продължение на хиляда години. Тя си представяше как принудителите обменят информация само върху стоманени листа, на които дават инструкции за работата в Ямите. Представяше си пътуващите от Ямите кервани, отнасящи атиума, примесен със злато и монети, за да бъде скрито новото му местоположение.

„Не знаете какво правя за човечеството“ — бе казал лорд Владетеля.

„Не знаех — призна мислено Вин. — Благодаря ти“.

Почувства внезапен прилив на сила откъм Гибелта и я блокира мислено. Но също както тя бе успяла да прати малка частица от себе си на Елънд, Гибелта успя да пресегне едно свое тънко повлекло. Съвсем достатъчно, защото целта й беше белязана от хемалургия. Клиновете в раменете на съществото привлякоха силата на Гибелта и му позволиха да разговаря с нея.

„Кандра?“ — помисли Вин, която най-сетне бе успяла да прозре зад завесата на сиянието и да зърне същество с прозрачно тяло, намиращо се в пещера съвсем плитко под земята. Друга кандра изпълзяваше от близката дупка, понесла кесия с атиум.

Гибелта държеше под свой контрол кандрата КанПаар. Съществото застина, след като металните клинове го издадоха.

„Говори ми за това — нареди Гибелта на КанПаар и Вин чу думите й. — Колко атиум има тук?“

— Какво… кой си ти? — попита КанПаар. — Какво търсиш в главата ми?

„Аз съм бог — отвърна гласът. — И ти ми принадлежиш.

Всички ми принадлежите“.

 

 

Елънд се приземи пред Хатсинските ями и доста се учуди, като видя, че охраната е от негови войници.

— Лорд Венчър? — попита слисано един от тях.

— Познавам те — отвърна Елънд. — Ти беше в армията ми при Фадрекс.

— Милорд, вие ни пратихте назад — заговори друг войник. — С генерал Демоа. Да помогнем на лорд Пенрод в Лутадел.

Елънд погледна изпъстреното със звезди нощно небе. Беше минало известно време, докато се придвижваше от Лутадел до Ямите. Ако времето течеше с нормална скорост, би трябвало да наближава полунощ. Какво ли щеше да се случи, когато слънцето изгрееше?

— Бързо — заповяда Елънд. — Трябва да разговарям с водачите на този лагер.

 

 

Завръщането на Първото поколение бе постигнато с нужния, според Сейзед, ефект. Древните кандра, които сега имаха по-големи тела, все още притежаваха характерния за кожата на тяхното поколение цвят. Сейзед се опасяваше да не би обикновените кандра да не ги познаят. Но изглежда не бе взел предвид голямата продължителност на техния живот. Дори Първите да се появяваха веднъж на всеки сто години, повечето кандра пак щяха да са ги виждали по няколко пъти.

Сейзед се усмихна, когато Първите влязоха в централната зала и заявиха на изненаданите си сънародници, че КанПаар ги е предал и затворил, а после наредиха на всички да се съберат. Сейзед остана близо до входа, при МеЛаан и другите.

Приближи се ТенСуун, все още с тялото на Петия, и каза:

— Пазителю. Трябва да сме внимателни. Стават странни неща.

— Като например? — попита Сейзед.

И тогава ТенСуун го нападна.

Сейзед се сащиса и този миг на объркване му струва скъпо. ТенСуун — или който беше в действителност — успя да го сграбчи за шията, повали го на земята и започна да го души.

— ТенСуун? — извика МеЛаан ужасено. — Какво правиш?!

„Не е той — мислеше Сейзед. — Не може да е…“

— Пазителю — прецеди противникът му през стиснати зъби. — Нещо ужасно се е объркало.

„Ти ли ми го казваш?“ — опита се да отвърне Сейзед, докато бъркаше в джоба, където бе прибрал ключалката.

— Едва се сдържам да не ти смачкам гърлото — продължи кандрата. — Нещо ме държи под свой контрол. И иска да те убия.

„И се справяш доста добре!“ — помисли Сейзед.

— Съжалявам — рече ТенСуун.

Първите се събраха около тях. Сейзед едва успяваше да се съсредоточи, да овладее паниката, докато се бореше с много по-силния и по-тежък противник. Успя да стисне импровизирания си металоем, но едва тогава си даде сметка, че в такъв момент бързината няма да му помогне особено.

— Настъпи значи — произнесе Хаддек, водачът на Първите. Обърна гръб на пъшкащия Сейзед, пое си рязко дъх и извика:

— Настъпи часът на Развръзката!

ТенСуун трепна. В него сякаш се водеше невидима борба — традицията и житейският опит срещу контрола на външната сила. Отпусна едната си ръка, но продължаваше да души Сейзед с другата. След това, със свободната си ръка, посегна към рамото си.

Сейзед изгуби съзнание.