Брандън Сандърсън
Героят на времето (8)

5.

Всеки път, когато Рашек се опитвал да поправи нещо, ставало още по-лошо. Наложило се да промени растителността, за да може да оцелее в тази нова сурова среда. Но от промяната растенията вече не били така хранителни за хората. Саждопадите увреждали и хората, карали ги да кашлят като тези, които работят в мините. Ето защо Рашек променил и хората, направил ги такива, че да оцелеят.

Елънд коленичи до поваления инквизитор. Стараеше се да не гледа размазаната му глава. Вин се приближи и той видя кръвта по ръката й. Както винаги, тя не обръщаше внимание на раните си.

Колосите стояха мълчаливо около тях. Елънд все още изпитваше известна тревога при мисълта, че сега той командва тези същества. Чувстваше се… покварен дори само защото бе свързан с тях. Ала това бе единственият начин.

— Елънд, нещо не е наред — каза Вин.

— Какво? Да не смяташ, че има и друг наблизо?

Тя поклати глава.

— Не това. Накрая… Той се движеше ужасно бързо.

— Вероятно е използвал дуралуминий — каза Елънд. Известно време дуралуминият бе тяхна тайна и предимство спрямо инквизиторите, които не го познаваха. Но според някои доклади сега го бяха открили и други.

За щастие все още разполагаха с електрум. Факт, за който трябваше да са благодарни на лорд Владетеля. Атиумът на бедняка. Когато гореше атиум, аломантът ставаше практически неуязвим — само друг аломант, разпалил същия метал, можеше да се бие с него. Освен, разбира се, ако нямаше електрум. Електрумът не осигуряваше същата неуязвимост като атиума, който позволяваше на аломанта да надзърта в близкото бъдеще, но го правеше неподатлив на ефектите му.

— Елънд — каза Вин и клекна до него. — Не беше дуралуминий. Инквизиторът се движеше още по-бързо. Невероятно бързо.

Елънд смръщи вежди. В разгара на схватката това не му беше направило впечатление. А пък и Вин често проявяваше параноични склонности.

Разбира се, също толкова често се оказваше и права.

Тя хвана предницата на расото, дръпна и я скъса.

— Вин! Имай уважение към мъртвите!

— Не и към тези същества — възрази тя. — Видя как това чудовище се опита да използва един от собствените си пръти, за да те убие, нали? Това наистина е странно. Сигурно защото разбра, че няма да може да стигне до секирите. Виж.

Елънд сведе поглед. Инквизиторът разполагаше със стандартния набор клинове — три забити в ребрата. Но имаше и четвърти — Елънд не бе виждал такъв при друг убит инквизитор, — забоден в средата на гърдите.

„В името на лорд Владетеля! Този трябва да е минал право през сърцето. Как не го е убил?“ Разбира се, можеше да си зададе същия въпрос за клиновете в мозъка.

Вин посегна, измъкна заострения прът — Елънд неволно потрепери, — огледа го намръщено и отсече:

— Пютриум.

— Наистина?

— Да. Това прави десет клина. Два в очите, един между лопатките — и трите от стомана. Шест в гърдите — два стоманени и четири бронзови. А сега и този от пютриум — да не говорим и за другия, от стомана, с който се опита да те нападне.

В аломантията и ферохимията различните метали вършеха различни неща — Елънд можеше само да предполага, че при инквизиторите е същото.

— Може би те не използват аломантия, а някаква… друга сила?

— Може би — съгласи се Вин. — Ще се наложи да му отворим стомаха, за да проверим дали е горил атиум.

— Да, може най-накрая да открием малко от него.

Те винаги използваха електрум като предпазно средство, в случай че противникът им наистина притежава атиум.

Вин поклати глава.

— Нещо пропускаме, Елънд. Ние сме като деца, които играят игрите на родителите си, без да разбират правилата. Играем игра, измислена от нашия противник.

Елънд прекрачи трупа и застана до нея.

— Вин, ние дори не знаем дали е някъде там. Говоря за съществото, което видяхме преди година при Кладенеца… може вече да е изчезнало. Да е заминало нанякъде, след като вече е свободно. Може би това е всичко, което е искало.

По очите й виждаше, че не вярва да е станало така. Вероятно същото бе изписано и на неговото лице.

— То е там, Елънд — прошепна тя. — Направлява инквизиторите, знае какво правим ние. Точно затова колосите се озовават при градовете, към които се насочваме и ние. То властва над този свят — може да променя написани текстове, да всява смут и объркване. То знае плановете ни.

Елънд сложи ръка на рамото й.

— Но днес ние го победихме — и получихме нова армия колоси.

— А колко души загинаха, за да спечелим тази армия?

Елънд не отговори. Твърде много. Хората се топяха. Мъглите — Дълбината — ставаше все по-могъща, отнемаше живота на случайни жертви и унищожаваше посевите. Далечните области бяха превърнати в безжизнена пустош, само тези в близост до Лутадел все още получаваха достатъчно дневна светлина, за да разчитат на земеделието. Но дори тези относително годни за живот райони бързо се смаляваха.

„Надежда — помисли Елънд. — Това иска тя от мен. Винаги го е искала“. Стисна я за рамото, обърна я към себе си и я прегърна.

— Ще се справим, Вин. Ще намерим изход.

Тя не възрази, но очевидно не беше убедена. Все пак остана в обятията му, затворила очи и положила глава на гърдите му.

Бойното поле бе осеяно със сразени врагове, но въпреки това Елънд не се чувстваше победител. Не и след като светът около него се рушеше.

„Надежда! — повтори си той. — Вече принадлежа към Църквата на Оцелелия. Това трябва да е първостепенната ми задача. Да оцелеем“.

— Дай ми един от колосите — помоли Вин и се откъсна от прегръдката му.

Елънд освободи от контрол едно средно на ръст чудовище и Вин го пое. Той все още не разбираше как точно го правят. Поставеше ли някой колос под свое командване, можеше да го контролира без никакви усилия — независимо дали спи, или е буден, дали гори метали, или не. Имаше много неща, свързани с аломантията, които не разбираше. Владееше тази сила едва от година, а същевременно трябваше да управлява цяла империя, да осигурява прехрана на народа си, да води войни. Не му оставаше много време да я практикува.

„Разбира се, Вин е имала още по-малко време, когато се е сразила сама с лорд Владетеля“. Но Вин беше особен случай. Тя прилагаше аломантията с лекотата, с която хората дишат, за нея това бе по-скоро продължение на естественото й аз, отколкото умение. Елънд навярно бе по-силен от нея — както тя често твърдеше, — но истинският майстор си оставаше Вин.

Колосът вдигна на ръце убития инквизитор и клина и тръгна заедно с Елънд и Вин към човешката армия.

— Защо спряха? — попита Фатрен, щом се приближиха.

— Обещах ти втора армия, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Ето я.

— Колосите?

— Да.

— Но тази армия дойде да ни унищожи!

— А сега е ваша — рече Елънд. — Хората ти се справиха отлично. Постарай се да им внушиш, че победата е тяхна. Трябваше да принудим инквизитора да се покаже и единственият начин бе като обърнем собствената му армия срещу него. Колосите се плашат само тогава, когато видят как някой по-дребен побеждава по-едър. Войниците ти се сражаваха храбро и благодарение на тях сега тези колоси са ваши.

Фатрен се почеса по брадичката.

— Излиза, че са преминали на наша страна, защото се изплашиха от нас?

— Нещо подобно — каза Елънд, огледа войниците и изпрати мислена заповед на колосите да пристъпят напред. — Тези същества ще се подчиняват на вашите заповеди. Накарай ги да отнесат ранените в града. И гледай хората ти да не ги нападат. Те са ваши слуги, разбираш ли?

Фатрен кимна.

— Да вървим — каза Вин. Гласът й бе изпълнен с нетърпение.

— Лорд Фатрен, с нас ли ще дойдеш, или ще останеш да наглеждаш хората си? — попита Елънд.

Фатрен присви очи.

— Какво смятате да правите?

— Трябва да вземем нещо от твоя град.

Фатрен се поколеба.

— В такъв случай ще дойда. — И тръгна да даде нареждания на хората си.

Вин чакаше нетърпеливо. Елънд й се усмихна успокояващо. Накрая Фатрен дойде при тях и тримата тръгнаха към града.

— Лорд Фатрен — заговори Елънд, докато вървяха, — отсега нататък се постарай да се обръщаш към мен с „милорд“.

Фатрен току поглеждаше с видимо безпокойство крачещите зад тях колоси.

— Чу ли ме? — попита Елънд и го изгледа строго.

— Ъъъ… да, милорд.

Елънд кимна и Фатрен изостана, за да върви на крачка зад него и Вин. Доста бързо се бе примирил с новото си положение, навярно защото все още не вярваше, че е останал жив. Може би след време щеше да се разбунтува срещу владичеството на Елънд, но засега не можеше да направи нищо. Хората му щяха да предпочетат да са част от една империя, в която има закони и ред, а примерът с покоряването на армията на колосите щеше да е достатъчен, за да ги държи в подчинение. Фатрен никога вече нямаше да управлява този град.

„Колко лесно заповядвам сега — помисли Елънд. — А само преди две години допусках повече грешки дори от този човек. Той поне е успял да запази града във време на изпитания. А аз изгубих трона и трябваше Вин да ми го върне“.

— Малко се безпокоя за теб — каза тя. — Трябваше ли да започваш битката без мен?

Елънд я погледна. В гласа й нямаше укор. Само загриженост.

— Не знаех кога — и дали въобще — ще дойдеш. А и не исках да изпускам удобния случай. Колосите бяха вървели през целия ден. Предположих, че ще избием поне петстотин, преди другите да се организират за контраатака.

— Ами инквизиторът? — попита Вин. — Наистина ли си мислеше, че ще можеш да го победиш сам?

— А ти? — отвърна с въпрос Елънд. — Би се цели пет минути, преди да успея да ти помогна.

Вин не възрази с очевидния аргумент — че е много по-опитна от него. Все още се страхуваше за Елънд, макар че вече не се опитваше да го опази от всички възможни опасности. Но страховете и безпокойствата й отдавна бяха неразделна част от обичта й към него и двамата го знаеха много добре.

През изтеклата година полагаха усилия да са заедно колкото се може повече, но това не винаги бе осъществимо — както например сега, когато Елънд разбра, че армия колоси се приближава към беззащитен град, а Вин трябваше да отнесе заповеди за Пенрод в Лутадел. Елънд се бе надявал, че ще се върне навреме, за да му помогне, но нямаше възможност да я чака. Не и когато на карта беше заложен животът на хиляди хора.

Хиляди хора… и нещо повече.

Останалите в града защитници се бяха струпали върху насипа. Две-три хиляди колоса бяха заобиколили армията на Фатрен и бяха атакували града. Сега те всички стояха неподвижно — изпълняваха беззвучната команда на Елънд.

Войниците отвориха портата и пуснаха Вин, Елънд, Фатрен и нарамилия трупа на инквизитора колос да влязат. Оглеждаха чудовището с видимо недоверие. Вин му нареди да сложи мъртвия инквизитор на земята и да ги последва. Знаеше, че колкото повече хора видят как крачи покорно след нея, толкова по-бързо ще привикнат с чудовищата. И при следващата битка с охота щяха да приемат до себе си новите си съюзници.

Скоро приближиха сградата на Министерството, която Елънд бе огледал при влизането си в града. Колосът на Вин ги изпревари и започна да кърти дъските от вратата.

— Канцеларията на Министерството? — учуди се Фатрен. — За какво ви е притрябвала? Ние вече я претърсихме.

Елънд го изгледа.

— Милорд — побърза да добави Фатрен.

— Стоманеното министерство бе пряко свързано с лорд Владетеля — обясни Елънд. — Принудителите бяха неговите очи из цялата империя и чрез тях той контролираше благородничеството, следеше търговията и поддържаше властта си.

Колосът дръпна вратата и я изтръгна от пантите. Елънд пристъпи вътре и разпали калай, за да може да вижда по-добре в мъждивата светлина. Вин очевидно бе направила същото, защото се ориентираше с лекота сред разхвърляните мебели и отломки. Хората на Фатрен не само бяха „претърсили“ сградата, но и я бяха плячкосали.

— Да, зная за принудителите — обади се Фатрен, докато палеше един фенер. — Но тук нямаме от тях, милорд. Тръгнаха си с благородниците.

— Фатрен, принудителите се грижеха за няколко много важни операции — продължи с обясненията Елънд. — Търсеха нови аломантични метали, следяха как се развива селекцията на терисците. Един от проектите им е от особен интерес за нас.

— Тук — каза Вин и посочи един капак на пода. — Долу в избата.

Слязоха в избата и започнаха да оглеждат стените. Фатрен светеше с фенера.

— Ето го — каза Вин след малко и почука с ръка по каменната стена. Елънд се приближи до нея. И наистина, между камъните имаше едва забележима цепнатина. Веднага щом разпали стомана, Елънд видя две синкави линии, сочещи към металните пластини зад камъните. Други две, по-дебели, се проточваха зад него към метална плоча на отсрещната стена, застопорена с няколко яки клина.

— Готов ли си? — попита Вин.

Елънд кимна, разпали желязо и двамата заедно Придърпаха скритата зад камъните пластина, закотвени за плочата на отсрещната стена.

Не за първи път Елънд беше впечатлен от предвидливостта на Министерството. Как биха могли да знаят, че някой ден градът ще падне в ръцете на тълпа скаа? Но въпреки това тази врата беше не само скрита — тя бе направена така, че да може да се отваря само чрез аломантия. Елънд продължаваше да Тегли едновременно в две посоки. Имаше усещането, че тялото му сякаш се разкъсва между два коня. За щастие гореше пютриум, който го пазеше от последствията. До него Вин пъшкаше от напрежение. Лека-полека част от стената пред тях се приплъзна напред. Никакви други средства не биха могли да отместят тази плоча — нито физическа сила, нито уменията на каменоделци. Но за всеки аломант това бе въпрос на броени минути.

Спряха Тегленето. Вин въздъхна уморено, а Елънд едва сега усети какво усилие им е коствало това. Понякога се съмняваше в твърденията й, че мощта му е по-голяма от нейната — в края на краищата той бе аломант от много по-скоро.

Вин взе фенера от Фатрен и се доближиха до отвора в стената. Както и предишните две помещения, които бе посещавал Елънд, това също бе просторно. Светлината на фенера озаряваше само началната част, далечината се губеше в мрак. Фатрен застана до тях и възкликна от изненада. Помещението бе пълно с рафтове. Стотици. Хиляди.

— Какво е това? — попита Фатрен.

— Храна — отвърна Елънд. — Лекарства, дрехи, вода.

— Толкова много!? — удиви се Фатрен. — Тук… през цялото време…

— Иди да доведеш още хора — нареди Елънд. — Войници. Трябва да охраняват входа, инак гражданите ще нахлуят и ще плячкосат всичко.

Лицето на Фатрен стана сурово.

— Тези запаси принадлежат на моите сънародници.

— На моите поданици, Фатрен — поправи го Елънд, докато Вин бавно пристъпваше към центъра на помещението. — Сега този град е мой. Както и всичко, което е в него.

— Дошли сте да ни ограбите значи — обвини го Фатрен. — Също като бандитите, които вече опитваха неведнъж.

— Не — отвърна Елънд. — Дойдох да ви завладея. Има разлика.

— Не я виждам.

Елънд стисна зъби, за да не му изкрещи — умората си казваше своето. „Не бива — напомни си той. — Хора като Фатрен нямат нужда от нов тиран. Те се нуждаят от някой, който да се грижи за тях“.

Пристъпи към своя събеседник, като внимаваше неволно да не му въздейства с емоционална аломантия. Усмиряването бе подходящо за много подобни случаи, но ефектът му преминаваше бързо. Това не беше най-добрият метод да се печелят дълговременни съюзници.

— Лорд Фатрен — заговори той. — Искам да помислиш внимателно, преди да продължиш спора. Какво ще стане, ако аз ви напусна? С толкова много храна, с такива богатства тук долу? Можеш ли да повярваш, че хората ти няма да нахлуят, няма да се опитат да продадат част от плячката на други градове? И какво ще последва, когато тайната за хранителните ви запаси излезе на бял свят? Ще посрещнете ли с отворени обятия хилядите бежанци, които ще се отправят насам? Кой ще ги пази, кой ще охранява този склад от набезите на бандитите?

Фатрен мълчеше.

Елънд положи ръка на рамото му.

— Все още държа на това, което казах преди малко, лорд Фатрен. Твоите хора се биха добре — впечатлен съм от тях. Днес те оцеляха само благодарение на теб — на твоята предвидливост, на обучението, което си им дал. Допреди няколко часа бяха сигурни, че колосите ще ги изтребят до крак. Сега не само са в безопасност, но и са охранявани от по-голяма и силна армия. Не се съпротивлявай. Бихте се добре, но е време да потърсите съюзници. Няма да те лъжа — възнамерявам да се възползвам от находката в тази пещера, независимо дали си съгласен, или не. Но в замяна на това ще ти осигуря защитата на моята армия, ще ти оставя достатъчно храна и правото да ме заместваш при управлението на моите поданици тук. Трябва да работим заедно, лорд Фатрен. Това е единственият начин да оцелеем през следващите няколко години.

— Прав сте, разбира се — съгласи се Фатрен. — Отивам да доведа хората, които поискахте, милорд.

— Благодаря ти — отвърна Елънд. — Прати ми неколцина, които могат да пишат. Трябва да опишем всичко, което открихме тук.

Фатрен кимна и излезе.

— Навремето не те биваше в тези неща — подсмихна се Вин.

— Кои неща?

— Да командваш хората. Да им отнемаш властта. Щеше да им предложиш да гласуват дали да встъпят в новата ти империя.

Елънд не бързаше да отговори. Не беше приложил емоционална аломантия, но въпреки това имаше чувството, че е оказал натиск върху този човек.

— Вин, понякога си мисля, че не съм на правилния път. Сигурно има и други начини.

— Не и в тези времена — възрази тя, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Те имат нужда от теб, Елънд. Знаеш, че е така.

Той кимна.

— Зная. Само дето непрестанно си мисля, че друг на мое място би се справил по-добре. Би ги накарал да го следват с желание.

— Ти го направи. Твоят парламентарен Събор продължава да действа в Лутадел и кралете, които вземаш под своя власт, запазват правата си, както и привилегиите за своите скаа.

— Компромиси — тросна се Елънд. — Могат да правят каквото си искат, стига да не противоречи на волята ми.

— И това е достатъчно. Бъди реалист, Елънд.

— Навремето, докато говорехме за тези неща с моите приятели, имах мечти, исках да извърша велики дела. Аз бях най-големият идеалист сред тях.

— Императорите не могат да си позволят подобен лукс.

Елънд я погледна и въздъхна.

 

 

Вин се ядосваше, когато го измъчваха подобни угризения. В известен смисъл настоящите му проблеми бяха много по-сериозни от съмненията, с които трябваше да се бори преди. Смяташе, че се е провалил, въпреки всичко, което бе постигнал.

И същевременно не си позволяваше да се поддаде на отчаянието. Продължаваше напред, вървеше, без да се оглежда. Изглежда, бе станал по-твърд, отколкото бе в началото, когато се запознаха. И в това нямаше нищо лошо. Старият Елънд бе младеж, към когото другите често се отнасяха пренебрежително — идеалист без никакви водачески качества. Ала Вин бе длъжна да признае, че в предишния Елънд имаше и неща, които сега й липсваха. Идеализмът например. Елънд продължаваше да е оптимист и книжник, но тези качества сякаш бяха изтикани на заден план от неотложните проблеми.

Тя го гледаше как крачи покрай рафтовете. Беше възмъжал, а упоритите занимания с аломантия и фехтовка през изтеклата година бяха направили тялото му мускулесто и пъргаво, така че дори се наложи да му прекрояват униформите. Тази, която носеше сега, бе покрита с петна от различни битки.

— Невероятно местенце, а? — подхвърли той.

Вин огледа просторното подземие.

— Има нещо такова.

— Той е знаел, Вин — продължи Елънд. — Лорд Владетеля. Подозирал е, че ще дойде този ден — денят, в който мъглите ще се върнат и храната ще бъде оскъдна. Тъкмо затова е подготвил тези складове.

От предишните складове знаеха, че храната в консервите е напълно запазена и годна за ядене. Натрупаните тук запаси стигаха за изхранването на цял град за една година. За съжаление Вин и Елънд трябваше да се погрижат за повече от един град.

— Представи си само какви усилия им е коствало — разсъждаваше на глас Елънд. — Трябвало е да подменя консервите всяка година, векове наред, при това без никой да научи.

Вин повдигна рамене.

— Не е трудно да пазиш нещо в тайна, когато си богоравен император и имаш фанатични жреци.

— Да, но мащабите на цялата операция… — Елънд млъкна и я погледна. — Знаеш ли какво означава това?

— Какво?

— Лорд Владетеля се е досещал, че може да бъде победен. От Дълбината, от съществото, което освободихме. Подозирал е, че накрая то ще го срази.

Вин изсумтя.

— Едва ли означава точно това, Елънд.

— Тогава защо е трябвало да го прави? Сигурно е мислел, че има смисъл да се борим.

— Елънд, хората не се предават лесно. Дори умиращо животно се съпротивлява докрай, прави всичко за да остане живо.

— Но трябва да признаеш, че тези пещери са добър знак.

— Добър знак? — Вин го погледна учудено. — Елънд, зная, че си непоправим оптимист, но трябва да престанеш да виждаш „добри знаци“ навсякъде. Не можеш да отречеш, че слънцето потъмнява. Става по-червеникаво. Тук, на юг, е дори по-лошо.

— Всъщност — възрази той, — лично аз не смятам, че слънцето се е променило. Изглежда така заради саждите и пушеците.

— Които също са сериозен проблем. Напоследък саждопадите са почти неспирни. Хората се движат трудно дори по улиците. Саждите засенчват светлината и спомагат да се сгъстява мракът. Дори мъглите да не унищожат посевите за следващата година, ще го направят саждите. Преди две зими — когато се бихме с колосите при Лутадел — за пръв път видях сняг в Централната област. А последната зима беше още по-зле. Това не са неща, с които можем да се бием. Колкото и голяма да е армията ни!

— Вин, какво очакваш да направя? Колосите се събират в пограничните райони. Ако не създадем солидна защита, хората ни няма да доживеят дори до гладуването.

Вин поклати глава.

— Армиите са краткотрайно решение. Това също. — Тя кимна към рафтовете с припаси. — Какво правим тук?

— Оцеляваме. Келсайър казваше…

— Елънд, Келсайър е мъртъв! — прекъсна го ядосано Вин. — Само аз ли си давам сметка за това? Наричахме го Оцелелия, но той бе единственият, който не оцеля! Той позволи да го превърнат в мъченик. Това е равносилно на самоубийство, Елънд! Ще ми възразиш ли?

Гледаше го втренчено и дишаше тежко. Той се обърна към нея, изненадан от избухването й.

„Какво правя? — помисли Вин. — Нали преди малко си мислех колко се възхищавам на оптимизма му. Защо се нахвърлих върху него?“

И двамата бяха прекалено уморени и изнервени.

— Вин, не зная отговорите на тези въпроси — каза Елънд. — Не разбирам дори как можем да се бием срещу нещо като мъглите. Разбирам от армии. Или поне се уча бързо.

— Извинявай — въздъхна Вин. — Не исках да се караме. Но всичко е толкова трудно…

— Важното е, че напредваме — успокои я той. — Вин, обещавам ти, ще открием начин. Ще се справим.

— Наистина ли вярваш в това? — попита тя и го погледна в очите.

— Да.

И тя му повярва. Както винаги, надеждата в него не угасваше. Това бе едно от нещата, заради които го обичаше.

Тръгнаха към дъното на пещерата. Имаше повече от една причина да са тук. Храната и припасите несъмнено бяха важни. Но имаше още нещо.

В дъното на кухината, върху стената, бе поставена голяма метална плоча. Вин прочете на глас изписаните върху нея думи:

— „Това е последният метал, за който ще ви разкажа — отекна гласът й. — Все още не мога да преценя какво е предназначението му. По някакъв начин той помага да се надзърне в миналото. Показва какъв е бил човек и какъв е можел да стане при други обстоятелства. Почти като златото, но с известна разлика.“„По това време мъглите вероятно вече са се върнали. Омразно, противно явление. Ненавиждам ги. Не излизам сред тях. Те искат да ни унищожат всички. Ако възникнат проблеми, хубаво е да се знае, че колосите и кандрите могат да бъдат контролирани когато няколко човека Тласкат емоциите им едновременно. Аз заложих в тях тази слабост. Строго пазете тази тайна“.

Отдолу имаше описание на аломантична сплав, която Вин познаваше добре. Това беше сплав на атиум, наричана малатиум — Единайсетият метал на Келсайър. Излизаше, че лорд Владетеля е знаел за него. Просто е бил заблуден за предназначението му, както и всички останали.

Плочата бе изписана от самия лорд Владетел. Или по негово нареждане. Във всеки от предишните складове също имаше записана върху плочи информация. В Ортьо например научиха за електрума. В пещерата далече на изток се разказваше за алуминия — метал, който също вече познаваха.

— Нищо ново — рече разочаровано Елънд. — Вече знаем за малатиума и как се контролират колосите. Макар че досега не ми беше хрумвало да използвам едновременно няколко Усмирителни Тласъка. Това може да се окаже полезно. — Преди това смятаха да използват дуралуминий за подсилване на Тласъците, с които контролираха колосите.

— Няма значение — каза Вин и посочи другата страна на плочата. — Имаме това.

Втората половина съдържаше карта, инкрустирана върху стоманата, досущ като картите в предишните три кухини. Тя изобразяваше Последната империя, разделена на области. Лутадел беше квадрат в центъра. С X бе отбелязано това, заради което бяха дошли — последната пещера на запад.

Трябваше да са общо пет. Първата откриха под Лутадел, близо до Кладенеца на Възнесението. В нея научиха за втората, на изток. Третата беше в Ортьо — Вин бе успяла да я отвори, но все още не бяха изнесли храната оттам. В Ортьо получиха сведения за тази на юг.

Всяка карта бе обозначена с петица и едно по-ниско число. Лутадел бе номер едно. Тази бе номер четири.

— Това е — рече Вин, прокарвайки пръст по издълбаните рисунки. — В Западната област, както ти предполагаше. Някъде близо до Чардис?

— Град Фадрекс — кимна Елънд.

— Там не е ли домът на Сет?

— Именно. — Познанията му по география бяха по-добри от нейните.

— Това е значи. Там ще го намерим.

Елънд я погледна в очите и тя знаеше, че я е разбрал. Скривалищата ставаха все по-големи и по-добре заредени. Всяко от тях бе специализирано в някоя област — в първото освен храна и припаси имаше оръжие, във второто — голямо количество дървен материал. Нямаха търпение да разберат какво ще намерят в последното. Може би дори онова.

Атиумните запаси на лорд Владетеля.

Най-безценното съкровище в Последната империя. След години търсене все още не го бяха, открили. Някои вече твърдяха, че не съществува. Вин бе сигурна, че грешат. През хилядолетието на своето управление лорд Владетеля бе отделял за свободна търговия съвсем оскъдни количества от този метал. Никой не знаеше какво е правил с останалото.

— Само не се вълнувай — предупреди я Елънд. — Нямаме никакви доказателства, че атиумът е складиран в последната пещера.

— Трябва да е там — възрази Вин. — Логично е. Къде другаде ще го държи лорд Владетеля?

— Ако знаех отговора, досега да сме го открили.

Вин поклати глава.

— Държал го е на сигурно място — но някъде, където да може да бъде намерен. Всички тези карти и знаци са за неговите последователи, ако той загине. Не е искал врагът, който плени първата пещера, да го открие незабавно.

Ето как чрез поредица напътствия бяха стигнали до последната пещера. Най-важната. Трябваше да е така. Изглеждаше напълно логично. Но не и за Елънд. Той се почеса замислено по брадата.

— Дори и да го открием, не виждам с какво може да ни помогне. За какво са ни всички тези пари?

— Въпросът не е само в парите. А в силата. Това е оръжие, което можем да използваме.

— За да се бием с мъглите?

Вин помълча, после каза:

— Може би не. С колосите и другите армии. Атиумът ще подсигури твоята империя. Той е част от всичко това, Елънд. Ценен е единствено заради аломантията — а аломантията не е съществувала преди Възнесението.

— Още един въпрос без отговор — рече Елънд. — Защо това късче метал, което погълнах, ме направи Мъглороден? Откъде се взе? Кой го е поставил в Кладенеца на Възнесението и с каква цел? Защо беше единствено и какво може да е станало с другите?

— Може би ще открием отговорите на тези въпроси във Фадрекс.

Елънд кимна. За него атиумът не бе чак толкова важен. Вин не беше на същото мнение. Не можеше да обясни защо — просто го знаеше. Ако не друго, поне отчаянието й се разсея, след като видя картата. Трябваше да отидат във Фадрекс.

Там щяха да намерят отговорите.

— Превземането на Фадрекс няма да е никак лесно — отбеляза Елънд. — Враговете на Сет са се окопали здраво там. Чух, че в града се разпореждал един принудител от Министерството.

— Атиумът си заслужава усилията.

— Ако е там — рече Елънд.

Тя го изгледа навъсено.

Той вдигна ръка.

— Вин, просто се опитвам да следвам съветите ти — да бъда реалист. Съгласен съм, че Фадрекс си заслужава усилието. Дори да не открием там атиум, ще намерим още припаси. Нуждаем се от всичко, което ни е оставил лорд Владетеля.

Вин кимна. Самата тя отдавна вече нямаше и зрънце атиум. Беше изгорила последния преди година и половина и оттогава се мъчеше да свикне с относителната си беззащитност. Електрумът донякъде разсейваше страховете й, но не напълно.

Откъм входа на пещерата долетяха гласове.

— Ще ида да говоря с тях — рече Елънд. — Трябва да организираме нещата тук колкото се може по-бързо.

— Каза ли им, че ще трябва да се преселят в Лутадел?

Елънд поклати глава.

— Няма да им хареса никак. Свикнали са с независимостта си, както всъщност следва да се очаква.

— Неизбежно е, Елънд. Този град е далеч извън нашия отбранителен периметър. Пък и едва ли разполагат с повече от няколко часа дневна светлина, заради мъглите. Посевите им вече са обречени.

Елънд въздъхна.

— Дойдох, завладях града и им отнех богатствата, а сега ще ги накарам да изоставят домовете си. И ще отида да направя същото и във Фадрекс.

— Елънд…

Той вдигна ръка.

— Зная, Вин. Трябва да се направи. — Обърна се и тръгна към входа. Докато вървеше, изправи рамене и на лицето му се изписа решителност.

Вин препрочете думите на лорд Владетеля. На друга подобна плоча Сейзед се бе натъкнал на писанията на Куаан, отдавна умрял терисец, който бе променил света с твърдението си, че е открил Героя на времето. Куаан бе оставил послание, за да признае грешката си — предупреждение, че съществува сила, която променя историята и религиите на човечеството. Беше разкрил, че същата тази сила е въздействала върху териската религия, за да подмами „Героя“ да тръгне на север и да я освободи.

Точно това, което бе направила Вин. Тя сама се бе убедила, че е Героят, и бе освободила съществото — беше смятала, че жертва собствения си интерес заради доброто на света.

Прокара пръсти по плочата.

„Не бива само да воюваме! — помисли си разгневено, обръщайки се неволно към лорд Владетеля. — Щом си знаел толкова много, защо си ни оставил само това? Няколко карти и складове с припаси. Кратки напътствия как и за какво да се използват металите. Какъв смисъл от пълен с храна склад, когато трябва да изхраним цяла империя?!“

Сепна се. Пръстите й — по-чувствителни от разпаления калай, бяха докоснали нещо, което не бе видяла преди малко. Дребен надпис в долния край. Тя коленичи и се взря в него.

„Внимавай какво говориш — бе изписано там. — То може да те чува навсякъде. Може да прочете написаното от теб. Само мислите ти са в безопасност“.

Вин потрепери.

„Само мислите ти са в безопасност“.

Какво ли бе узнал лорд Владетеля в миговете си на прозрение? Какви ли неща бе запазил в себе си, без да ги изписва, от страх да не разкрие познанията си, докато е чакал силата да се появи отново? Дали е възнамерявал да използва тази сила, за да унищожи съществото, което Вин бе освободила?

„Ако ме убиете, ще се обречете…“ Последните думи на лорд Владетеля, произнесени миг преди Вин да забие копието в сърцето му. Той беше знаел. Дори тогава — преди мъглите да започнат да се спускат през деня, преди тя да започне да чува странните вибрации, отвели я при Кладенеца на Възнесението.

„Внимавай какво говориш… само мислите ти са в безопасност… Трябва да разбера какво значи това. Да намеря връзка между нещата, които научихме, да открия начин да победя — или да надхитря — съществото, което освободих. И не бива да говоря за това с никого, инак то ще узнае плановете ми“.