Брандън Сандърсън
Героят на времето (76)

73.

Вече разказах за инквизиторите и тяхната способност да проникват през медни облаци. Както казах, тази способност е лесна за разбиране, когато човек осъзнае колко много инквизитори са били Търсачи преди трансформацията си, само дето бронзът в телата им сега дарявал дваж по-голяма сила.

Има поне още един случай на човек, който можел да прониква през медни облаци. Но при тази жена нещата са малко по-различни. Тя била Мъглородна по рождение, а сестра й — Търсач. Смъртта на тази сестра и последващото наследяване на способността чрез хемалургичния клин, използван за убийството й, я направили дваж по-добра в горенето на бронз, отколкото всеки обикновен Мъглороден. И това й помагало да прониква през медните облаци на по-слабите Мъглородни.

Мъглите се променяха.

ТенСуун присви очи през сипещите се сажди. Лежеше, изтощен и вцепенен, на върха на хълма, пред поле от лава, което отрязваше пътя му на изток. Мускулите му бяха отпаднали — сигурен признак, че ги е натоварил прекалено. Дори Благодатта на Силата не можеше да направи повече.

Надигна се, насили конското тяло да се изправи и огледа кошмарния пейзаж. Безкрайни полета сажди се простираха около него — дори пътеката, по която се бе изкатерил на хълма, бе затрупана. Пред него гореше лава. Но имаше някаква промяна.

Каква?

Мъглите се носеха плавно наоколо и се вихреха. По принцип движенията им винаги бяха хаотични. Едни се местеха насам, други се въртяха в обратна посока. Често имаше цели реки, но те никога не се сблъскваха една с друга. Най-честно следваха вятъра. Но тази нощ беше безветрена.

И въпреки това мъглите сякаш се носеха в една посока. Щом го забеляза, ТенСуун реши, че това е най-странната гледка, която е виждал. Вместо да се вихрят и кълбят, мъглите следваха съвсем определена посока. Обгръщаха го, течаха около него, сякаш е камък насред огромна река.

Устремени към Лутадел. „Може би не съм закъснял!“ — помисли си той с възвърната надежда. Отърси се от вцепенението и се понесе в галоп обратно по пътя, по който бе дошъл.

 

 

— Бризи, ела да видиш.

Бриз разтърка очи и погледна към прозореца. Алриане, по нощница, надничаше навън. Беше късно — наистина много късно. Отдавна трябваше да е заспал.

Погледна документа, над който работеше. Такива проекти трябваше да ги пишат Елънд или Сейзед, не той.

— Знаеш ли — каза уморено, — съвсем ясно си спомням как разправях на Келсайър, че не желая да отговарям за важни неща. Управлението на градове и кралства е занимание за глупаци, не за крадци! Държавната машина е прекалено неефективна, за да осигури достатъчен приход.

— Бризи! — повтори настойчиво Алриане и Придърпа чувствата му.

Той въздъхна и се надигна.

— Добре де — изръмжа. „Как стана така — продължаваше да се бунтува вътрешно, — че от всички членове на някогашната група на Келсайър точно на мен трябваше да поверят управлението на града?“

Отиде до прозореца и надзърна навън.

— И какво толкова има, мила? Виждаш, че съм зает, и…

И млъкна и се намръщи. Алриане го докосна загрижено по рамото, без да откъсва поглед от прозореца.

— Ама че странна работа — рече той.

Мъглите отвън се носеха в една посока като мътна река — при това като че ли все по-бързо.

Вратата на стаята се отвори с трясък. Бриз подскочи, а Алриане ахна. Двамата се извърнаха едновременно. На прага стоеше Дух, все още наполовина омотан с бинтове.

— Събирайте хората — каза младежът с прегракнал глас. — Трябва да се махаме.

— Мило момче — почна обезпокоено Бриз. — Защо си станал? Трябва да си в леглото!

— Бриз, викай всички! — рече Дух. — Заведи ги в подземието. Побързайте! Нямаме много време!

 

 

— Какво мислиш за това? — попита Хам и изтри веждата си с опакото на ръката си. От раната отново потече кръв.

Елънд поклати глава. Дишаше тежко — почти на пресекулки. Затвори очи и тялото му се разтресе от изтощение въпреки пютриума.

— Хам, точно сега не ми е до мъглите.

Около тях мъже крещяха и умираха в бой с безкрайните вълни на колосите. Бяха успели да натикат част от чудовищата в естествения каменен коридор, водещ към Фадрекс, но истинският бой се водеше на скалните тераси около града.

Така бойното поле се разпростираше на огромна площ и изискваше постоянното внимание на Елънд. Разполагаха със значителен брой аломанти, но повечето без никакъв опит — до настъпването на този ден те всъщност дори не знаеха, че притежават подобна сила. Елънд бе нещо като подкрепителен отряд, състоящ се от един-единствен човек: носеше се между отбранителните линии, за да запълва дупки, докато Сет направляваше битката отгоре.

Нови писъци. Нови жертви. Несекващо звънтене на метал в метал. „Защо? — питаше се отчаяно Елънд. — Защо не мога да ги защитя?“ Разпали пютриум, пое си дълбоко дъх и се изправи, загледан в нощта.

Над главата му се носеха мъгли, в една посока, сякаш притеглени от невидима сила. За един миг той ги погледна учудено.

— Лорд Венчър! — извика един млад вестоносец, затичан към тях.

„О, не… — помисли Елънд и неволно се напрегна. — Сега пък какво е станало?“

— Милорд, те отстъпват! — докладва младежът.

— Какво? — попита Хам.

— Истина е, милорд. Отдръпнаха се от градската порта! Тръгват си.

Елънд веднага пусна една монета и се изстреля в небето. Мъглите се носеха около него, протегнали тънките си повлекла на изток. Долу тъмните фигури на колосите бягаха в нощта.

„Колко са много — помисли си той и се приземи на една издатина. — Никога нямаше да ги победим. Дори с аломантите“.

Но колосите си тръгваха. Бягаха с нечовешка скорост. Бяха се насочили право към…

… Лутадел.

 

 

Вин се биеше като обезумяла.

Отдавна вече трябваше да е мъртва. Пютриумът й бе свършил, ала тя го усещаше да гори в нея по-ярко от когато и да било. Имаше чувството, че в тялото й пламти алено слънце и се стича по жилите й.

Всеки неин Стоманен тласък и Желязно дърпане бяха с мощта на разпален докрай дуралуминий. Ала металните й запаси не свършваха. Напротив, увеличаваха се. Все повече.

Не можеше да си обясни какво се случва с нея. Но знаеше едно.

Изведнъж боят с дванайсет инквизитори не й изглеждаше толкова непосилна задача.

Тя извика, събори един инквизитор с бързо замахване и се наведе под две фучащи секири. Приклекна, скочи и се приземи до Марш, който все още лежеше замаян там, където го бе хвърлила след прераждането си.

Той повдигна глава, погледна я, изруга, претърколи се, за да избегне удара й, и скочи на крака. Юмрукът й разби едно паве на калдъръма и хвърли наоколо черни пръски.

Тя вдигна глава към Марш. Той стоеше изправен, клиновете в голите му гърди лъщяха в мрака.

Вин се усмихна, после се извъртя към инквизиторите, които тичаха към нея. Нададе остър вик и избегна една секира. Наистина ли тези същества допреди малко й се струваха нечовешки бързи? В прегръдката на нескончаемия пютриум тя се движеше с бързината на мъглите. Тялото й бе олекнало. Пъргаво.

Освободено.

Небето над нея също бе подхванало ново, трескаво движение. Мъглите се завихриха около нея, когато удари в лицето поредния инквизитор и го отхвърли назад. Затанцуваха, когато улови секирата на поваления инквизитор и отсече ръката на следващия. Последва я и главата. Останалите се сепнаха, вцепенени от бързината на движенията й.

„Двама по-малко“.

Инквизиторите атакуваха отново. Тя отскочи назад и се Придърпа към кулите горе. Ятото гарвани я последва, с развети раса в нощта. Вин се блъсна с изпружени крака в кулата, подскочи нагоре и се Придърпа от клиновете на един инквизитор — нещо, което с новопридобитата сила не я затрудняваше особено. Жертвата й изхвърча нагоре, като изпревари другарите си.

Вин се стрелна към земята, пресрещна инквизитора във въздуха, сграбчи го за двата очни клина и ги измъкна без никакво усилие. След това го изрита и се Тласна от клиновете в гърдите му.

Отново литна нагоре, а трупът полетя към земята, със зейнали в лицето кървави ями. Вин вече знаеше, че инквизиторите могат да живеят без някои от клиновете, но изваждането на други ги умъртвяваше незабавно. Както ставаше, ако измъкне едновременно двата очни клина.

„Трима“.

Инквизиторите накацаха по кулата и след миг отново скочиха към нея. Вин се усмихна, запокити очните клинове, които държеше, и единият улучи най-близкия инквизитор в гърдите. Тя Тласна и инквизиторът отхвърча назад и се удари в един плосък покрив с такава сила, че няколко клина изскочиха от тялото му, блеснаха в нощта и издрънчаха до него.

„Четирима“.

Мъглопелерината й пърхаше всеки път, когато се извисяваше в небето. Осем инквизитори продължаваха да я преследват, протегнали към нея жадни ръце. Вин извика, разпери пръсти към тях и започна да пада. И тогава Тласна.

Не си бе дала сметка за мащабите на новите си сили. Изглежда, бяха в близко родство с дуралуминия, след като можеше да въздейства върху клиновете в телата на инквизиторите. Могъщият й Тласък отметна цялото ято инквизитори надолу, сякаш ги бе помела с невидима ръка. Нещо повече — Тласъкът попадна върху металния връх точно под нея.

Каменната кула избухна, разхвърчаха се отломки и прах, а самият връх се забоде в основите й. Вин бе отхвърлена нагоре.

С ужасна бързина.

Извиси се в небето през свистящите мъгли. Миг по-късно беше над тях като риба, скочила над водата. Под нея мъглите покриваха земята като огромно бяло одеяло. Но въздухът тук бе кристално чист, а в небето грееха милиони звезди — обикновено различими само от аломантите — като очите на отдавна умрели хора.

Инерцията й се изчерпа и тя започна да пада към пухкавата пелена. Едва сега забеляза, че при преминаването си през облака е оставила мъглива диря — беше се разтеглила като пипало, готово да я дръпне обратно. Всъщност всички мъгли се въртяха в една огромна снежнобяла вихрушка.

И ядрото на тази вихрушка бе точно под нея.

Навлезе сред мъглите и ги притегли след себе си, вдиша дълбоко. Докато се носеше, усети как оформят зад гърба й спираловиден тунел. Пое ги радостно в себе си и вихрушката ускори още повече своя бесен въртеж.

Миг по-късно пред нея се появи Лутадел, като огромно тъмно петно. Вин летеше право към Кредик Шау и кулите му, които като че ли се протягаха към нея. Инквизиторите все още бяха там — виждаше ги, изправени на един плосък покрив и загледани нагоре. Чакащи. Когато излетя нагоре, бяха останали само осем, ако не броеше Марш. Сега бяха седем: един се беше набучил на острието на близката кула при последния й Тласък, с изтръгнат от тялото централен клин.

„Петима“ — помисли Вин, докато се приземяваше недалеч от инквизиторите.

Щом един-единствен Тласък можеше да я изстреля над мъглите, какво ли би станало, ако Тласне настрани?

Зачака инквизиторите да я нападнат. Долавяше в движенията им нарастващо отчаяние. Каквото и да се случваше с нея, Гибелта очевидно бе готова да пожертва всички тези твари, преди процесът да бъде завършен. Мъглите нахлуваха в нея, притегляни като изтичаща в канал вода.

Когато инквизиторите бяха само на крачки от нея, тя отново Тласна навън, отхвърли околния метал с цялата си сила, като същевременно подкрепи тялото си с масивен изблик на пютриум. Пропукаха се камъни. Инквизиторите се развикаха изплашено.

И тогава Кредик Шау избухна.

Кулите се люшнаха и почнаха да се срутват. Врати се откъсваха от касите. Трошаха се прозорци. Падаха цели стени. Вин изкрещя и продължи да Тласка. Земята под краката й се тресеше. Всичко — дори огромни камъни, в които, изглежда, имаше слаби жили от метална руда — бе изстреляно с огромна сила настрани.

Вин изпъшка и прекрати Тласъка. Пое си дъх и едва сега усети, че по лицето й се стичат едри капки дъжд. Някогашният дворец на лорд Владетеля бе изчезнал, превърнат в купчина камъни, която я заобикаляше като кратер на вулкан.

От камънаците изхвърча инквизитор, с окървавено лице, изгубил един от клиновете си. Вин вдигна ръка, Придърпа към него и стъпи здраво на земята. И вторият клин изхвърча от очницата и инквизиторът рухна. Вин улови клина и го Тласна към друг инквизитор, който се носеше към нея. Той протегна ръка, за да го Тласне обратно.

Но тя продължи да Тласка в същата посока, без да му обръща внимание. Инквизиторът отхвръкна назад и се блъсна в останките на стената. Клинът продължи полета си, стрелна се като риба в бързей, заби се в лицето на инквизитора, размаза го и го закова за гранитния блок отзад.

„Шести и седми“.

Вин се запрепъва през камънаците. Бясно носещите се мъгли се бяха събрали над главата й в гигантска фуния. Беше като торнадо, но без въздушни течения. Като че нечия дръзка ръка бе изрисувала всички тези мъгливи вихрушки във въздуха. Въртящи се, кипящи, готови да изпълнят беззвучната й команда.

Тя прекрачи един труп на инквизитор, смазан от рухнала стена, и го изрита в главата, за да се увери, че е мъртъв.

„Осем“.

Трима се нахвърлиха срещу нея едновременно. Тя изкрещя и се Придърпа от една рухнала метална кула. Огромният железен къс — голям почти колкото цяла сграда — се издигна във въздуха, следвайки командата й. Вин го запокити върху инквизиторите и ги смаза.

„Девет, десет, единайсет“.

Бурята спря, но мъглите продължиха да се въртят. Вин крачеше сред рухналите сгради и търсеше движещи се аломантични линии. Откри една да потрепва пред нея, Придърпа я и отмести встрани огромен мраморен къс. Отдолу изстена инквизитор и когато посегна към него, Вин забеляза, че ръката й изпуска мъгливи повлекла. Не се вихреха около нея, а бликаха през порите на кожата. Тя издиша рязко и мъглата се разтвори пред нея, сетне се завъртя и отново се вля в тялото й.

Вин сграбчи инквизитора и го вдигна на крака. Той използваше ферохимия и с всеки миг силата му растеше. Но дори изумителната мощ на ферохимията бе незначителна в сравнение със силата на Вин. Тя изтръгна с Придърпване очните му клинове, хвърли ги настрани и пусна трупа да рухне върху камъните.

„Дванайсет“.

Оставаше последният. Лежеше в локва дъждовна вода. Марш. Тялото му бе смазано, един от клиновете в гърдите му липсваше. От отвора се стичаше кръв, но изглежда, това не бе достатъчно, за да го убие. Той извърна стоманените си очи към нея и я изгледа безизразно.

Вин спря и си пое дълбоко въздух; дъждът се стичаше по тялото й. Тя погледна нагоре и установи, че се намира в епицентъра на вихрушката от мъгли. Огромна фуния, въртяща се шеметно и извита към нея. Не можеше дори да си представи гигантското количество енергия, минаващо през тялото й.

Погледна последния инквизитор.

„Това не е Марш. Братът на Келсайър отдавна е мъртъв. Това е нещо друго. Гибелта“.

Фунията над главата й изтъняваше, ускоряваше въртежа си; все повече мъгли се вливаха в тялото й.

А после мъглите изчезнаха и над Вин блеснаха звезди. Някак си зловеща бе тази тиха, ярка и прозрачна нощ. Дори с помощта на калая — който й позволяваше да вижда в нощта по-добре от обикновен човек — мъглите неизменно присъстваха около нея. Но този открит нощен пейзаж бе някак си… обезпокояващ.

Вин затрепери. Изстена. Усещаше как огънят в нея става все по-горещ и по-горещ. Аломантия, каквато досега не бе срещала. И каквато не бе в състояние да си обясни. Сила, далеч по-могъща от тази на металите, на обикновените Тласъци и Придърпвания. Нещо с невъобразими размери.

Оставаше един инквизитор. Вин бе примамила всички в Лутадел, бе им заложила клопка. И мъглите бяха отвърнали на призива й.

Време бе да приключи с това, за което бе дошла.

 

 

Марш можеше само да гледа как Вин коленичи до него и протяга разтреперана ръка към един от очните му клинове.

Не можеше да направи нищо. Беше изразходвал по-голямата част от съхраненото в металоема здраве, а останалото нямаше да има особен ефект. Би могъл или да възстанови част от раните си много бързо, или да изчака, докато оздравее напълно, но това щеше да отнеме време. И в двата случая щеше да издъхне в мига, когато Вин извади клина.

„Най-сетне — помисли си той с облекчение, когато тя сграбчи металния край. — Усилията ми се оправдаха. По някакъв начин“.

Почувства гнева на Гибелта, която едва сега бе осъзнала грешката си. В края на краищата Марш бе успял да промени нещата. Този път не се беше предал. Бе направил нещо, с което Мейр би се гордяла.

Вин изтръгна клина. Болеше, разбира се — много повече, отколкото Марш смяташе за възможно. Той изкрещя — едновременно от болка и радост, — когато Вин посегна към втория очен клин.

Но изведнъж тя се поколеба. Марш чакаше нетърпеливо. Тя се разтрепери, закашля се и се преви. Стисна зъби и посегна отново. Пръстите й докоснаха клина…

И изведнъж Вин изчезна.

След себе си остави мъгливите очертания на млада жена. Те също скоро се разтвориха и Марш остана сам сред развалините на двореца — самият той също развалина.