Брандън Сандърсън
Героят на времето (74)

71.

Има нещо специално в числото шестнайсет. Първо, защото то е знакът на Съхранението към човечеството.

Съхранението е знаело, още преди да плени Гибелта, че няма да може да общува с хората, след като силите му отслабнат. Ето защо е оставило указания — ключове, които не могат да бъдат променени от Гибелта. Ключове, свързани с фундаменталните закони на вселената. Целта на числото била да подсказва, че става нещо неестествено и че трябва да се потърси помощ.

Наистина ни отне доста време, за да разгадаем този ключ, но когато това най-сетне стана — колкото и да бе късно, — той ни даде отдавна жадувания тласък.

Що се отнася до другите аспекти на числото… някои от тях дори аз не мога да разбера. Достатъчно е да се каже, че то има голяма връзка с устройството и развитието на света, на вселената.

Сейзед почука с молива по металния лист и се намръщи.

— Малко от това се отличава от предишните ми знания. Гибелта променя дребни неща — вероятно за да ни попречи да забележим измененията. Но съвсем очевидно иска да ме накара да разбера, че Вин е Героят на времето.

— Искала е тя да я освободи — каза Хаддек, водачът на Първото поколение.

Другарите му кимнаха.

— Може би тя всъщност не е Героят — предположи друг. Сейзед поклати глава.

— Според мен е. Тези пророчества се отнасят за нея — дори непроменените, които ми казахте вие. Говорят за човек, който е бил отделен от своите сънародници терисците — за крал на хората, за бунтовник, притиснат между два свята. Гибелта просто е подсилила впечатлението, че става въпрос за Вин, за да може тя да отиде да я освободи.

— Винаги сме смятали, че Героят ще е мъж — подхвърли Хаддек с шептящ глас.

— Както и всички останали — съгласи се Сейзед. — Но нали казахте, че в пророчествата не се уточнява полът. Това е съвсем целенасочено — в старите териски легенди няма нищо случайно. Избрали са тази форма, за да не знаем дали Героят ще е мъж, или жена.

Древните терисци закимаха. Работеха под синкавата светлина на кълбата в залата със стоманена обшивка — Сейзед предполагаше, че за кандра тя е нещо като светиня.

Той пак почука замислено с металния молив. Нещо не му даваше покой, но какво? „Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят…“ Думи на Аленди, от дневника, написан преди много години. Думи, които Първото поколение потвърдиха като истински.

Вин все още можеше да направи нещо. Ала силата на Кладенеца бе изчезнала. Използвана. Как би могла да се бори без нея? Сейзед огледа аудиторията от прастари кандра.

— Какво всъщност представлява силата на Кладенеца на Възнесението?

— Дори ние не сме сигурни в отговора, младежо — отвърна Хаддек. — Когато живеехме като хора, нашите богове вече бяха напуснали този свят и бяха оставили Терис с едничката надежда да чака Героя.

— Разкажете ми за това — каза Сейзед и се наведе напред. — Как боговете ви напуснаха този свят?

— Гибелта и Съхранението — рече един от древните. — Те създадоха нашия свят и нашия народ.

— Но никой от двамата не би се справил сам — обясни Хаддек. — Да, тъй е. Тъй като да съхраниш нещо не значи да го създадеш — нито можеш да създаваш само чрез разрушение.

Това беше често срещана тема в митологията — Сейзед я бе намирал в десетки различни религии. Светът създаден от сблъсъка на две сили, нерядко описвани като ред и хаос, друг път назовавани разрушение и опазване. Тази идея малко го безпокоеше. Надяваше се да открие нещо ново в това, което му казваха.

Но пък… само защото нещо се среща често не означава, че не отговаря на истината, нали? И защо всички тези митологии да нямаха един общ корен?

— Значи те създали света — повтори Сейзед. — И после си отишли?

— Не веднага — обясни Хаддек. — Но точно там е проблемът, младежо. Двамата сключили сделка. Съхранението искало да сътвори човека — да създаде живот, способен на чувства. И получило от Гибелта обещание да му помогне за това.

— Но на определена дена — прошепна друг Първи.

— Каква цена? — попита Сейзед.

— Да позволи на Гибелта един ден да разруши света — отвърна Хаддек.

Възцари се тишина.

— Откъдето последвало и предателството — рече Хаддек. — Съхранението се разделило с живота, за да затвори Гибелта, да й попречи да разруши света.

Още една често срещана митологична тема — за бога-мъченик. Сейзед лично бе присъствал на този процес при зараждането на Църквата на Оцелелия.

„Само че… сега става въпрос за моята собствена религия“ — помисли си той. Намръщи се, облегна се назад и се замисли. По някаква причина бе предположил, че истината ще е съвсем различна. Ученият в него водеше борба с желанието му да повярва. Как би могъл да приеме нещо, изпълнено с толкова много митологични клишета?

Беше изминал целия този път, вярвайки че най-сетне ще има шанс да открие истината. Но сега, докато се запознаваше с тази вяра, откриваше, че е стряскащо сходна с религиите, които бе отхвърлил като лъжовни.

— Изглеждаш обезпокоен, младежо — рече Хаддек. — Заради думите ни ли е това?

— Извинявам се — отвърна Сейзед. — Това е мой личен проблем, който няма връзка със съдбата на Героя на времето.

— Моля те, кажи ни — подкани го един от древните.

— Малко е сложно — въздъхна Сейзед. — От известно време изучавах човешките религии, опитвах се да установя кои от тях са истинни. Бях започнал да губя надежда, че някоя от религиите ще предложи отговорите, които търся. А после узнах, че моята собствена религия все още съществува, съхранена от народа на кандра. Дойдох тук с надеждата да открия истината.

— Това е истината — рече един от присъстващите.

— Така твърди всяка религия — отвърна Сейзед малко раздразнено. — Но същевременно във всяка от тях има противоречия, логически грешки, изискване за сляпа вяра, което не мога да приема.

— Млади човече — рече Хаддек. — Имам чувството, че си търсил нещо, което не може да бъде намерено.

— Истината? — попита Сейзед.

— Не — отвърна Хаддек. — Религия, която да не изисква от последователите си вяра.

Един от присъстващите кимна и каза:

— Ние следвахме Отеца и Първия договор, но вярата ни не е в него. Тя е в нещо по-… възвишено. Ние вярваме, че Съхранението се е подготвило за този ден и че неговата воля да ни опази ще се окаже по-силна от желанието на Гибелта да руши.

— Но вие не знаете — рече Сейзед. — Получавате доказателство едва когато повярвате, но ако вярвате, можете да откриете доказателства във всичко. Това е логическа главоблъсканица.

— Вярата няма нищо общо с логиката, синко — рече Хаддек. — Може би в това се състои твоят проблем. Не можеш да отхвърлиш напълно нещата, които изучаваш, също както не можеш да се отречеш от вярата, че Героят ще ни спаси. Просто трябва да вярваме в това, да приемаме нещата, на които ни учи Съхранението.

Това не беше достатъчно за Сейзед. Но за момент той реши да продължи нататък. Все още не знаеше всички подробности от териската религия. Може би след като ги научеше, щеше да успее да подреди цялостна картина.

— Казахте, че Гибелта била затворена. Каква връзка има това със силата, която използва лейди Вин?

— Боговете нямат тела като тези на хората — обясни Хаддек. — Те са… сили. Умът на Съхранението е изчезнал, но силата му остава.

— Във формата на езерце с течност? — попита Сейзед.

Членовете на Първото поколение кимнаха.

— А черният пушек отвън?

— Гибелта — отвърна Хаддек. — Чака и дебне, докато е в плен.

Сейзед смръщи вежди.

— Пещерата с дима бе доста по-голяма от Кладенеца на Възнесението. Защо такова несъответствие? Толкова ли по-могъща е Гибелта?

— Могъществото им е еднакво, млади човече — отвърна Хаддек. — Те са сили, не са хора. Всъщност са две страни на една и съща сила. Нима едната страна на монетата е по-силна от другата? Те тласкат еднакво света около себе си.

— Макар че — обади се друг древен — съществува легенда, че Съхранението дало твърде много от себе си на човечеството, за да сътвори нещо, което съдържа в себе си повече от него, отколкото от Гибелта. Съвсем малко за всеки отделен човек. Нищожно, лесно за пропускане, освен ако не става дума за много, наистина много дълго време…

— И все пак, защо тази разлика в големината? — настоя Сейзед.

— Ти не разбираш, младежо — отвърна Хаддек. — Силата в езерцето не е Съхранението.

— Но нали току-що казахте…

— Казах, че е част от Съхранението — продължи Хаддек. — Но Съхранението е сила и влиянието му се разпростира навсякъде. Вероятно част от него се съсредоточава и в езерцето. Останалата част е… навсякъде и всякога.

— Докато умът на Гибелта е бил съсредоточен тук — продължи друга кандра. — И така двете сили се слели. Повече от Гибелта и по-малко от Съхранението.

— Но не всичко от него — добави друг. — Не цялото то.

— Не цялото? Защото силата му се разпростира по целия свят? — попита Сейзед.

— В известен смисъл — потвърди Хаддек.

— Сега вече говорим за неща, свързани с Първия договор — предупреди един от присъстващите.

Хаддек млъкна и втренчи поглед в Сейзед.

— Ако това, което казва този човек, е истина, значи Гибелта е избягала. И ще дойде за своето тяло. За своята… сила.

— То… тук ли е? — попита тихо Сейзед. Побиха го тръпки.

Хаддек кимна.

— Ние трябваше да го пазим. Първият договор, който ни обвърза с лорд Владетеля, бе да отговаряме за него.

— Другите Творения също имат свои задачи — обади се някой. — Колосите са създадени, за да се бият. Инквизиторите — да са свещенослужители. Нашата задача е различна.

— Да съберем силата — продължи Хаддек. — И да я пазим. Да я скрием. Да я съхраняваме. Защото Отецът знаеше, че един ден Гибелта ще избяга. И в този ден ще започне да търси тялото си.

Сега вече всички кандри гледаха над Сейзед. Той се намръщи озадачено и проследи погледите им. Бяха втренчили очи в металния подиум.

Сейзед стана и тръгна по каменния под. Подиумът беше широк двайсетина стъпки, но не много висок. Той стъпи върху него и зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Никой обаче не му викна да спре.

През овалната платформа минаваше цепнатина с дупка в средата — колкото голяма монета. Сейзед надзърна в нея, но долу бе прекалено тъмно, за да види нещо.

Той отстъпи назад.

„Би трябвало да ми е останало малко — помисли си и погледна към масата с металоемите. — Пълних пръстена няколко месеца, преди да се откажа от тези неща“.

Върна се забързано при масата и взе пютриумния пръстен. Нахлузи го, после погледна членовете на Първото поколение. Те му отвърнаха с питащи погледи.

— Направи каквото е нужно, дете — каза Хаддек и гласът му отекна в подземието. — Не можем да те спрем дори да искаме.

Сейзед се върна на подиума и почерпи от пютриумния пръстен силата, която бе съхранил там преди близо година. Тялото му веднага се изпълни с нарастваща мощ, увеличи размера си и расото бързо му отесня. Той посегна надолу с мускулестите си ръчища, запъна крака в пода и се опита да повдигне единия край на подиума.

Плочата се повдигна с оглушително скърцане и отдолу се показа тъмна яма. Нещо проблясваше в мрака.

Сейзед застина неподвижно. Тялото му бързо се смаляваше — пютриемът беше празен. Расото отново му стана по мярка.

В помещението цареше тишина. Сейзед погледна в ямата, взря се в огромната купчина метални топчета в нея.

— Ние го наричаме Завета — обясни Хаддек. — Поверен ни на съхранение от Отеца.

Атиум. Хиляди, милиони зрънца. Сейзед се ококори.

— Атиумните запаси на лорд Владетеля… Били са тук през цялото време!

— По-голямата част от този атиум никога не е напускала Хатсинските ями — рече Хаддек. — Горе работеха само принудители, но не и инквизитори — Отецът знаеше, че те могат да бъдат подмамени. Принудителите разтрошаваха намерените късове в метална стая, построена специално за тази цел, след това извличаха атиума. Благороднически семейства се занимаваха с транспорта на празните геоди до Лутадел, без да знаят, че в тях въобще няма атиум. Всичкият добиван за лорд Владетеля метал се доставяше или пренасяше само от принудители. Криеха атиумните топчета в чували с монети при транспорта, за да не може Гибелта да ги види. Обикновено пристигаха в Лутадел с новите попълнения млади принудители.

Сейзед стоеше слисан. „Бил е тук… през цялото време. На една крачка от пещерите, в които Келсайър организираше армията си. Съвсем близо до Лутадел, без никаква охрана през всичките тези години. И въпреки това скрит на сигурно място“.

— Вие работите за атиум — каза Сейзед. — Договорите на кандра се плащат с атиум.

Хаддек кимна и каза:

— Да. Трябваше да го събираме. Този, който не попадаше при нас, биваше изгарян от Мъглородните. Някои от Къщите държаха ограничени количества, но с данъчната система на лорд Владетеля те отново се връщаха при него. И в края на краищата попадаха тук.

Сейзед сведе поглед. „Какво съкровище. И каква… сила“. Атиумът се различаваше от останалите метали. Всеки от тях, дори дуралуминият и алуминият, можеха да бъдат добивани или получавани от естествени природни процеси. Но атиумът — атиумът се получаваше на едно-единствено място, забулено в мистерия и тайни. Силата му позволяваше на Мъглородния да върши неща, несравними с нищо в аломантията и ферохимията.

Да вижда в бъдещето. Умение, неприсъщо на хората, а по-скоро… на боговете.

Той беше повече от метал. Беше концентрирана свята сила.

Сила, която Гибелта искаше. Ужасно много.

 

 

ТенСуун се катереше по склона. Саждите бяха толкова дълбоки, че само подсиленото му тяло му помагаше да поддържа темпото.

Заради гъстия саждопад видимостта бе силно ограничена. „Никога няма да стигна до Фадрекс с тази скорост“ — помисли си ядосано той.

Най-сетне стигна билото. От ноздрите му излизаха облаци пара.

И спря потресен. Земята пред него гореше.

Тириан, най-близкият до Лутадел саждив кратер, бе разцепен на две от някакво невъобразимо по сила изригване. Огромни огнени езици облизваха небето и широката равнина пред ТенСуун бе залята с лава. Дълбока, яркочервена. Дори оттук той усещаше жежкия й полъх.

ТенСуун стоеше под сипещите се сажди и се взираше в огненото море, в което някога имаше селца, гори и пътища. Всичко бе изчезнало, изгорено. В далечината земята се пропука и избълва още лава.

„В името на Първия договор!“ — възкликна той ужасено.

Можеше да заобиколи от юг и да продължи към Фадрекс, но защо?

Беше твърде късно.