Брандън Сандърсън
Героят на времето (72)

69.

Остава неизяснен въпросът откъде са се взели първите пророчества за Героя на времето. Зная, че Гибелта ги е променила, но те не са нейно дело. Кой първи е предсказал, че ще дойде Героят — онзи, който ще стане владетел на цялото човечество и същевременно ще бъде отхвърлен от сънародниците си? Който пръв е заявил, че Героят ще държи в ръцете си бъдещето на света и че ще поправи онова, което е било разрушено?

И който е пропуснал да уточни дали Героят ще бъде мъж, или жена?

Марш беше коленичил в купчина пепел, изпълнен с омраза и към себе си, и към света. Саждите се сипеха неспирно, затрупваха го, но въпреки това той не помръдваше.

Беше прокуден. Бяха му наредили да седи и да чака. Като ненужен захвърлен и забравен инструмент. Ненужно сечиво.

„Аз бях там — мислеше си той. — С Вин. И… не можех да говоря с нея. Не можех да й кажа нищо“.

И по-лошо — не беше искал. Въпреки че беше до нея и говореше с нея, тялото и умът му принадлежаха изцяло на Гибелта. Нямаше сили да се съпротивлява, да направи нищо — каквото и да било, — което да позволи на Вин да го убие.

С изключение на един кратък миг. Онзи миг, когато Вин почти бе успяла да го постави под свой контрол. Онзи миг, в който той бе зърнал нещо в душата на своя господар — своя бог, своята същност, — нещо, което му даде надежда.

В онзи миг Гибелта се страхуваше от нея.

И тогава Гибелта накара Марш да избяга, да зареже армията колоси — армията, която му бе наредено да преотстъпи незабелязано на Елънд Венчър, за да може императорът да я доведе при стените на Фадрекс. Армията, която после Гибелта си върна.

Сега Марш чакаше под саждопада.

„Какъв е смисълът на всичко това?“ — питаше се той. Гибелта искаше нещо… нуждаеше се от нещо… и се страхуваше от Вин. Тази мисъл му даваше надежда, но какво би могъл да направи? Дори в редките мигове на слабост на Гибелта не бе в състояние да си върне контрола.

Планът му — да чака, да запази в тайна бунтовническата частица в себе си до подходящия момент, когато да извади клина от гърба си и да се самоубие — изглеждаше все по-глупав. Да, глупаво беше да се надява, че ще се освободи дори само за миг.

„Изправи се“.

Командата изникна беззвучно в съзнанието му и Марш реагира мигновено. Гибелта се бе върнала и контролираше тялото му напълно. С огромно усилие Марш все пак успя да запази минимален контрол над ума си, и то само защото Гибелта бе насочила вниманието си другаде.

Марш започна да хвърля монети и да се Тласка от тях, също както правеше Вин с подковите. Разбира се, подковите — все пак бяха много по-тежки — щяха да са по-удобни, тъй като с тях щеше да може да се Тласка по-надалече. Но с монетите също се получаваше.

Носеше се в следобедното небе. Червеникавият въздух бе изпълнен със сажди. Марш се опитваше да прогони мисълта за това колко е красив този рушащ се свят, без същевременно да дава повод на Гибелта да си помисли, че контролът й над него не е цялостен.

Беше доста трудно.

След известно време — и след като най-сетне се спусна нощта — Гибелта му заповяда да се приземи. Той се снижи бързо, с развято расо, и стъпи на един невисок хълм. Почти веднага затъна до кръста в сажди, под които вероятно имаше още няколко стъпки дебел слой слегнала се пепел.

Долу в ниското една самотна фигура си проправяше път през саждите. Мъж с торба на гърба. Водеше изтощен кон.

„Кой е този?“ — зачуди се Марш и се вгледа по-добре. Мъжът имаше стойката на войник и волево лице. Който и да беше, очевидно беше много решителен. Малцина биха дръзнали да излязат сред мъглите — а този човек не само вървеше през тях, но и се бореше със саждите, които му стигаха до кръста. Униформата му бе цялата в пепел, също както и кожата на лицето. Тъмна… почти черна…

Красива.

Марш се понесе през мъглата и саждите на крилете на Стоманен тласък. Мъжът долу, изглежда, го усети, защото се завъртя и посегна към дръжката на меча.

Марш скочи на гърба на коня и той изцвили и се вдигна на задните си крака. Марш прескочи отметнатата му глава и тупна в пепелта зад войника. Проправената пъртина беше като тесен тъмен коридор.

Войникът измъкна меча. Конят изпръхтя уплашено и стъпи в пепелта.

Марш се усмихна и извади от пояса си обсидианова секира. Мъжът отстъпи, опита се да разчисти с крака място за предстоящия бой. Марш зърна на лицето му безпокойство и предчувствие за беда.

Конят пак се вдигна на задните си крака. Марш се извъртя, отсече предните му копита и животното изцвили от болка. А войникът нападна.

Мечът се заби в гърба на Марш, но улучи клин и се отплесна. Марш само се усмихна и почерпи здраве, за да се задържи на крака.

Мъжът пристъпи към него и посегна да изтръгне клина от гърба му. Марш разпали пютриум, скочи напред. Мечът се изтръгна от ръката на войника и остана забит в тялото му.

„Трябваше да му позволя да измъкне клина…“ — помисли си частицата в ъгълчето на съзнанието му.

Марш се извъртя и замахна със секирата, но войникът се претърколи в пепелта, измъкна от ботуша си кинжал и се опита да го посече в глезените. Хитър ход, който би повалил Марш на земята въпреки запасите здраве.

Но Марш бе почерпил и бързина и с лекота избегна удара, като същевременно изрита войника в гърдите.

Ребрата на мъжа изпукаха и той тупна в пепелта и се закашля, от устата му бликна кръв. След миг се надигна на колене и посегна с трепереща ръка към джоба си.

„Още един кинжал?“ — помисли Марш.

Но мъжът извади сгънат метален лист.

Марш внезапно разбра, че трябва да вземе този лист. Войникът се опитваше да го смачка в ръката си, да унищожи написаното, но Марш изкрещя, стовари секирата върху ръката му и я отсече. Вдигна отново секирата и с втория удар отсече и главата на войника.

Но не спря. Завладян от жажда за кръв, той продължи да сече трупа. В дъното на съзнанието си усещаше опиянението на Гибелта от смъртта — но усещаше и яростта й. Гибелта се опита да го накара да спре, да вземе металния лист, но заслепеният Марш не можеше да се овладее. Също като колосите.

„Тя не може да ме контролира… това…“

И спря, тъй като Гибелта най-сетне го бе овладяла. Разтърси глава, целият опръскан с кръвта на жертвата си. Обърна се и погледна умиращия кон, който цвилеше пронизително в тихата нощ. Наведе се към отсечената ръка и взе металния лист, който войникът се бе опитал да смачка.

„Прочети го!“

Думите отекнаха ясно в съзнанието му. Рядко се случваше Гибелта да се обръща директно към него — обикновено го използваше като марионетка.

„Прочети го на глас!“

Марш се намръщи и бавно — за да спечели време да помисли — разгъна смачкания лист. Защо Гибелта искаше да го прочете на глас? Освен ако тя самата не можеше да чете? Но в това нямаше никаква логика. Нали бе променяла цели текстове в книги.

Би трябвало да може да чете. Дали пък не я възпираше самият метален лист?

Най-сетне разгъна листа. Наистина беше изписан отгоре додолу. Марш се опита да се възпротиви на заповедта да прочете написаното. Всъщност искаше да вдигне захвърлената в саждите секира и да сложи край на живота си с един удар. Но не можеше да го направи. Не можеше дори да пусне металното писмо. Гибелта Тласкаше и Придръпваше, контролираше напълно чувствата му и бързо го доведе до състояние, когато…

Ами да. Защо да се съпротивлява? Защо да спори със своето божество, със своя господар, със своята същност? Марш бавно изглади писмото и разпали калай, за да види по-добре какво пише.

— „Вин — прочете на глас. — Умът ми е замъглен. Започвам да се съмнявам, че светът е реален. Но има едно нещо, което ме кара да продължавам. Трябва да го кажа. Не зная дали има значение, но въпреки това съм длъжен. Онова, с което се борим, е истинско. Видях го. То се опита да ме убие, да изтреби жителите на Ортьо. То ме завладя по начин, който не очаквах. С метал. Малък метален клин, с който прониза тялото ми. С негова помощ успя да повлияе дори върху мислите ми. Не можеше да ме контролира напълно, както ти контролираш колосите, но принципът вероятно е сходен. Вероятно металният клин не е бил достатъчно голям. Не зная.

Както и да е, съществото се появи пред мен в облика на Келсайър. Направило е същото и с предишния владетел на Ортьо. То е хитро. И много коварно.

Бъди много внимателна, Вин. Не вярвай на никой, който носи в себе си метал! Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дух“.

Марш, изцяло под контрола на Гибелта, смачка металния лист на топка, хвърли го в пепелта и го използва като котва, за да се Тласне в небето. Към Лутадел.

Зад себе си остави труповете на кон и човек и смачканото метално послание.

Като забравени ненужни сечива.