Брандън Сандърсън
Героят на времето (7)

4.

Ето какво предполагам е направил Рашек. Тласнал е твърде силно. Опитал се е да прогони с огън мъглите, като е приближил планетата до слънцето, но не е преценил добре силата си и светът е станал прекалено горещ за хората, които го населяват.

Наложило се е да създаде саждивите кратери. Осъзнал е, че преместването на планетата е деликатна работа, и затова е вдигнал планини, които да бълват пепел и дим във въздуха. По-плътната атмосфера е охладила света, а слънцето е придобило червеникав цвят.

Сейзед, главен посланик на Новата империя, изучаваше листчето пред себе си. „Принципи на народа цанзи — пишеше там. — За красотата на моралността, за това колко е важна смъртта, за жизнената функция на човешкото тяло като участник в божественото цяло“.

Думи, изписани със собствената му ръка, извлечени от един от ферохимичните металоеми — където се съхраняваха хиляди писания. Кратко описание на основните вярвания на цанзи и на тяхната религия.

Сейзед се облегна в креслото, вдигна листчето и отново прегледа бележките. От няколко дни изучаваше старателно тази религия и сега бе дошло време да вземе решение. Още преди да се заеме с това той знаеше доста неща за цанзийските религиозни възгледи — както и за някои други религии от епохата преди Възнесението. Религиите бяха негова страст, крайъгълният камък на научните му изследвания.

А после дойде денят, в който осъзна, че всички негови познания са безполезни.

„Цанзийската религия сама си противоречи — заключи той и го отбеляза в полето. — Тя твърди, че всички същества са част от «божественото цяло», и загатва, че тялото е произведение на изкуството, създадено от духа, решил да живее на този свят. Но в друг постулат се заявява, че лошите същества се наказват с тела, които не могат да функционират правилно“. Отблъскваща доктрина според Сейзед. Създанията, родени с душевни и физически недъзи, заслужаваха състрадание, може би дори съжаление, но не и презрение. Освен това кои от идеалите на тази доктрина бяха верни? Че духът избира и създава тялото си по своя воля, или че е наказан чрез тялото си заради недостатъците си? И какво тогава става с наследствеността и кръвното родство? С характера?

Кимна замислено и нанесе нова бележка, този път в долния край на листа. „Логическо несъответствие. Очевидно невярно твърдение“.

— С какво се занимаваш? — попита Бриз.

Сейзед вдигна глава. Бриз седеше до една малка масичка, посръбваше вино и ядеше грозде. Беше се облякъл като благородник — тъмен сюртук, червена жилетка и фехтоваческо бастунче, с което жестикулираше, докато говореше. След приключването на обсадата видимо бе напълнял и отново можеше да бъде описан като „закръглен“.

Сейзед събра документите пред себе си, прибра ги внимателно в дебелата папка, затвори я и завърза връзките.

— Нищо, което да ви се стори интересно, лорд Бриз.

Бриз отново надигна чашата.

— Нищо, което да ми се стори интересно? Непрестанно прелистваш разни хартийки. Винаги, когато имаш свободно време, се заравяш в бумагите.

Сейзед се замисли. Как да му обясни? Във всеки от документите се описваха различни религии, опознати от Пазителите. Религии, които вече бяха отмрели, потъпкани по време на управлението на лорд Владетеля, в продължение на хиляда години.

Преди една година жената, която Сейзед бе обикнал, бе напуснала този свят. И сега той искаше да намери… не, трябваше да намери сред тези религии отговорите на измъчващите го въпроси. Той щеше да открие истината, или да отхвърли всяка една религия.

Бриз не сваляше поглед от него.

— Предпочитам да не говорим за това, лорд Бриз — рече Сейзед.

— Както желаеш — отвърна Бриз, без да оставя чашата. — А дали не би могъл да използваш ферохимичните си способности, за да подслушаш разговора в съседната стая?

— Не мисля, че е възпитано…

Бриз се усмихна.

— Скъпи ми терисецо, само ти би могъл да пристигнеш с идеята да завладееш цял град, а сетне да се притесняваш, че няма да е „възпитано“ да подслушваш диктатора, с когото си имаш работа.

Сейзед сконфузено сведе поглед. Но не можеше да отхвърли напълно обвинението на Бриз. Макар че не бяха дошли в Лекал начело на армия, те наистина бяха завоеватели. Само дето възнамеряваха да го покорят не с меч, а с къс хартия.

Всичко зависеше от това, което ставаше в съседната стая. Дали кралят щеше да подпише споразумението? Бриз и Сейзед можеха само да чакат. Сейзед гореше от желание отново да се зарови в записките си. Сега, след като бе приключил с цанзийската религия и бе взел решение относно нейната значимост, искаше да продължи нататък. За около една година бе прегледал две трети от познатите му религии. Оставаха по-малко от стотина, макар че числото щеше да клони към двеста, ако трябваше да брои и отделните секти и течения.

Краят беше близо. Само още няколко месеца. Държеше да направи строга и справедлива преценка за всяка религия. Надяваше се, че в някоя от оставащите ще открие истината, която търсеше. Ще разбере какво се е случило с духа на Тиндуил, без обяснението да си противоречи по поне няколко пункта.

Но сега трябваше да се върне към настоящето. Да седи и да чака търпеливо.

Помещението, в което се намираха, бе украсено в стила на старата имперска аристокрация. Сейзед отдавна бе отвикнал от подобен разкош. Елънд бе продал почти всички мебели и украшения — хората му се нуждаеха от храна и топлина през зимата. Крал Лекал не бе постъпил така, най-вече защото на юг зимите бяха много по-меки.

Сейзед извърна глава към прозореца. Град Лекал не разполагаше с истински дворец — допреди две години той бе само неголямо селище около имението. Но от господарската къща се откриваше чудесна гледка към растящото селище — по-скоро множащи се бордеи, отколкото истински град.

По-важното обаче бе, че оттук се управляваше част от територия във владенията на Елънд. Имаха нужда от подкрепата и съюзничеството на крал Лекал. Тъкмо с тази цел ги бе пратил Елънд. Кралят се бе оттеглил в съседното помещение и заедно с помощниците си обсъждаше дали да приеме съюза с Елънд Венчър.

„Главен посланик на Новата империя…“

Сейзед не си падаше по титлите, особено след като от тях излизаше, че е поданик на империята. Сънародниците му се бяха заклели, че никога няма да служат на друг господар. Бяха живели хиляда години в потисничество, превърнати в покорни перфектни слуги. Едва след падането на Последната империя Терис можеше да се управлява сам.

Но засега неговите сънародници не се справяха особено добре с тази задача. Роля за това изигра и фактът, че Стоманените инквизитори бяха избили целия управителен съвет на Терис и терисците бяха останали без водачи.

„В известен смисъл отново се проявяваме като лицемери — помисли си той. — Лорд Владетеля бе терисец, макар това да се пазеше в тайна. Този, който ни стори всички злини, бе един от нас. Какво право имаме тогава да отхвърляме чужди господари? Не чужденец преследваше народа ни, не чужденец унищожи религията и културата ни“.

Сега Сейзед се бе озовал на поста главен посланик на Елънд Венчър. Елънд беше приятел и човек, когото Сейзед уважаваше. Според него дори Оцелелия не притежаваше толкова силен характер, колкото новият император. Елънд Венчър не се бе опитвал да постави под властта си народа на Терис дори след като бе приел бежанци от тази страна. Сейзед не беше сигурен дали сънародниците му са свободни, или не, но те дължаха много на Елънд. И Сейзед бе готов да му служи с радост.

Въпреки че имаше и други неща, които би искал да прави. Като например да стане водач на своя народ.

„Не — помисли Сейзед и погледна към папката. — Не бива да ги води човек без вяра. Трябва да открия истината за себе си. Ако въобще съществува подобно нещо“.

— Доста време им отне — подхвърли Бриз. — Човек би си помислил, че на подобен етап решението трябва да дойде бързо.

Сейзед погледна към резбованата врата. Какво ли щеше да реши крал Лекал? Наистина ли имаше избор?

— Лорд Бриз, как смятате, правилно ли постъпваме с пристигането си тук? — попита той неволно.

— Не става въпрос дали нещо е „правилно“ — изсумтя Бриз. — Ако не бяхме ние, някой друг щеше да притисне крал Лекал. Въпросът опира до стратегия и нищо повече. Или до най-обикновена пресметливост.

Сейзед погледна закръгления си другар. Бриз беше Усмирител — най-добрият Усмирител, когото Сейзед познаваше. Повечето Усмирители използваха дарбата си тайно и неусетно и само в необходимите моменти. Бриз обаче си играеше непрестанно с чувствата на всички. Дори в този момент Сейзед усещаше докосването му, но само защото знаеше какво да търси.

— Ако ми позволите една забележка, лорд Бриз — рече той. — Не можете да ме измамите толкова лесно, колкото ви се струва.

Бриз повдигна вежди.

— Зная, че сте добър човек — продължи Сейзед. — Полагате големи усилия, за да го скриете. Непрестанно се стараете да изглеждате твърд и егоистичен. Но сте прозрачен за всеки, който следи делата, а не думите ви.

Бриз се намръщи и за миг Сейзед изпита удоволствие, че е успял да го изненада. Бриз очевидно не бе очаквал от него да говори толкова открито.

— Скъпи ми човече — рече той, след като сръбна от виното. — Разочарован съм от вас. Не споменахте ли одеве, че човек трябва да бъде възпитан? Едва ли е възпитано да разкривате тъмните тайни на един непоправим песимист.

— Тъмните тайни? — повтори Сейзед. — Че сте човек с добро сърце?

— И да е така, доста упорито работя над изкореняването на това мое качество — заяви безгрижно Бриз. — За съжаление, оказах се твърде слаб. А сега, за да се откъснем напълно от тази тема — която намирам за доста неудобна, — ще се върна към предишния ви въпрос. Питахте дали сме постъпили правилно. Нали това беше? Като принуждаваме крал Лекал да стане васал на Елънд?

Сейзед кимна.

— Добре — продължи Бриз. — Ще отговоря: да, правилно постъпихме. Съюзът с Лекал ще осигури подкрепа за нашата армия.

— На цената на неговата свобода.

— Ба! — възкликна Бриз и махна с ръка. — И двамата знаем, че Елънд е много по-добър управник, отколкото Лекал може да се надява да стане някога. Хората му живеят в колиби, в името на лорд Владетеля!

— Но трябва да признаете, че го изнудваме.

Бриз се намръщи.

— Ами, това е неразделна част от всяка политика. Сейзед, племенникът на този човек водеше армия колоси, за да разруши Лутадел! Така че кралят дори има късмет, че Елънд не дойде да унищожи страната му в знак на отмъщение! Разполагаме с по-голяма армия, повече ресурси и по-добри аломанти. Тези хора ще живеят много по-добре, след като Лекал подпише договора. Какво ти става, драги? Само преди два дни обсъждахме всички тези въпроси и ти беше съгласен.

— Простете, лорд Бриз — рече Сейзед. — Напоследък често меня мнението си.

Бриз помисли малко, после попита:

— Още боли, нали?

„Този човек разбира невероятно добре чувствата на другите“ — помисли Сейзед. И неохотно прошепна:

— Да.

— Ще ти мине — успокои го Бриз. — С времето.

„Дали?“ — зачуди се Сейзед. Имаше чувството, че светът никога вече няма да е както преди. Понякога се питаше дали увлечението му по религията не е само начин да избяга от болката.

Ако беше така, не бе избрал подходящото занимание, защото болката неизменно оставаше в него. Беше се провалил. Не, вярата го бе провалила. Сега в душата му нямаше нищо.

— Виж — заговори Бриз, — очевидно докато седим тук и чакаме, ни налягат мрачни мисли. Защо не поговорим за нещо друго? Защо например не ми разкажеш за религиите, които си изучавал? От месеци не си се опитвал да ме посветиш в някоя нова!

— От близо година не нося своите медноеми, господарю.

— Но сигурно помниш доста — рече Бриз. — Защо не ми предложиш някоя религия? Нали разбираш, както правехме някога.

— Нямам желание, лорд Бриз.

Струваше му се, че извършва предателство. Като Пазител — териски ферохимик — той умееше да съхранява информация в късчета мед и по-късно да я извлича. По времето на Последната империя другарите на Сейзед се бяха подлагали на неописуеми страдания, за да събират и съхраняват информация — не само за религии. Трупаха всичко, което можеха да открият за епохата преди лорд Владетеля. Запомняха го, предаваха го на други и се осланяха на ферохимията, за да бъдат пределно точни.

Но така и не успяха да намерят това, което търсеха най-трескаво — териската религия. Беше унищожена напълно от лорд Владетеля през първия век на неговото управление.

Толкова много хора бяха загинали, за да може тези безценни сведения да бъдат опазени. А сега той ги беше извлякъл. Беше ги пренесъл върху листовете, които държеше в папката.

Имаше чувството, че вече не са толкова важни. Всъщност често вече нищо нямаше предишното значение. Опитваше се да не обръща внимание на подобни мисли, но те владееха ума му. Струваше му се, че е изчерпан, безполезен. Доколкото му бе известно, той бе последният жив ферохимик. Нито един друг Пазител не бе успял да се добере до Лутадел. Като всички териски стюарди, Сейзед бе кастриран като малък. Наследствената дарба на ферохимиците, изглежда, щеше да отмре с него. Дългогодишната програма за изтребление на терисците, провеждана от лорд Владетеля и неговите верни служители, най-сетне щеше да бъде осъществена.

Той носеше металоемите в багажа си, но от много време не ги бе използвал. Съмняваше се, че някога пак ще извлича каквото и да било от тях.

— Е? — обади се Бриз, стана, дойде при него и надзърна през прозореца. — Няма ли да ми разкажеш за някоя религия? Коя ще е този път? Какво ще кажеш за онези хорица, които се увличали по картографиране? И дето почитали растенията? А сигурно има и някоя, включваща преклонение пред виното. Може да ми се понрави.

— Моля ви, лорд Бриз — рече Сейзед и също погледна навън. От небето се сипеха сажди. Напоследък саждопадите бяха все по-чести. — Не искам да говоря за тези неща.

— Какво?! — възкликна Бриз. — Ти?! Невъзможно!

— Ако имаше бог, господарю — рече Сейзед, — смятате ли, че щеше да позволи на лорд Владетеля да изтреби толкова много хора? Мислите ли, че щеше да остави света в това състояние? Не мога да ви уча на религия, неспособна да отговори на моите въпроси. Никога вече.

Бриз си замълча.

Сейзед притисна корема си с ръка. Въпросите на Бриз бяха пробудили болката. Мислите му неволно се върнаха към онзи ужасен момент преди година, когато бе изгубил Тиндуил. Когато се би с Марш при Кладенеца на Възнесението и едва не загина. Дори през дрехите усещаше белезите по корема си, където Марш го бе ударил със собствените му пръстени.

Тъкмо от тези пръстени бе почерпил ферохимична сила, беше заздравил тялото си. След като всичко приключи, отново със съхранено здраве, Сейзед помоли един хирург да ги отстрани. Тогава Вин възрази, каза, че ако ги задържи в тялото си, ще разполага със скрито преимущество, но Сейзед се страхуваше от досега им до плътта му. Искаше да ги извадят.

Бриз обърна гръб на прозореца.

— Сейзед, винаги си бил най-добрият сред нас. Защото вярваше в нещо.

— Съжалявам, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Не исках да ви разочаровам.

— О, не си ме разочаровал. Защото не вярвам в това, което казваш. Сейзед, ти не си създаден за атеист. Имам усещането, че рано или късно ще се съвземеш. Ще станеш такъв, какъвто беше преди.

Сейзед погледна към прозореца. Нямаше желание да подхваща нов спор.

— Така и не ти благодарих — добави Бриз.

— За какво, лорд Бриз?

— Задето ми помогна да си стъпя на краката. Да се изправя и да продължа напред. Ако не беше ти, не знам как щях да преодолея… онова, което се случи.

Сейзед кимна. Но горчилката вътре в него оставаше. „Да, приятелю, ти видя разрушения и смърт. Но жената, която обичаш, е още жива. Аз също щях да си стъпя на краката, ако не я бях изгубил. Да се възстановя, като теб“.

Вратата се отвори.

Сейзед и Бриз се обърнаха едновременно. Влезе един от съветниците на краля. Носеше голям лист пергамент. Крал Лекал бе подписал договора. Подписът му бе дребен, едва забележим на оставеното широко място. Кралят осъзнаваше, че е победен.

Съветникът сложи листа на масата и излезе.