Брандън Сандърсън
Героят на времето (68)

65.

В момента, когато едновременно е държал силата край Кладенеца и е усещал как го напуска, лорд Владетеля е разбрал ужасно много неща. Прозрял какво представлява ферохимията и с право се изплашил от нея. Давал си сметка, че повечето терисци няма да го приемат за Героя, защото не отговарял на техните пророчества. Щели да го сметнат за узурпатор, убил пратения от тях Герой. Което било самата истина.

Мисля, че с течение на времето Гибелта е успяла да му повлияе и да го накара да върши ужасни неща със собствения си народ. Но в началото решението да се обърне срещу тях е било диктувано повече от логика, отколкото от чувства. Бил е на прага да опознае огромните сили на един Мъглороден.

Би могъл, предполагам, да запази аломантията в тайна и да използва ферохимиците като свои основни воини и убийци. Но после взел по-мъдрото решение. Ферохимиците, по характера на своята сила, имат склонност към наука. С тяхната невероятна памет те биха били много трудни за контролиране през идните векове. И наистина, той се затруднявал да ги контролира дори когато ги потискал. За разлика от ферохимията, аломантията предлага мистична сила, с която можел да привлича кралете на своя страна.

Елънд стоеше на ръба на високото плато и гледаше армията. Под него колосите крачеха напред, проправяйки път в пепелта за следващите ги човешки воини.

На крачка от него стоеше Хам.

„Облечен съм в бяло — помисли Елънд. — Цветът на чистотата. Опитвам се да олицетворявам всичко добро и справедливо. За моите хора“.

— Колосите няма да се затруднят с укрепленията — каза Хам.

Елънд кимна. Вероятно нямаше да се наложи хората му да участват в нападението. Дори само с колосите Елънд притежаваше числено преимущество, а и бе малко вероятно войниците на Йомен досега да са се сблъсквали с тези чудовища.

Колосите надушваха наближаващата сеч. Елънд усещаше, че вълнението им расте. Те се съпротивляваха на контрола му и напираха да се втурнат напред.

— Хам — попита Елънд, без да откъсва поглед от колосите. — Дали постъпваме правилно?

— Разбира се, че постъпваме правилно, Ел — отвърна Хам и се почеса по брадичката. — Това е единственият шанс да спасим Вин. А не можем да продължаваме с обсадата. — Млъкна и поклати глава. — Но пък от друга страна, да насъскаме тези колоси срещу града си е нечовешко. Как мислиш, ще успееш ли да ги контролираш, когато започнат да колят наред? Заслужава ли си спасяването на Вин смъртта на дори едно невинно дете? Не зная…

„Май не биваше да го питам — рече си Елънд. — Никога не дава ясни отговори“.

Колосите се точеха под тях, синкави тела на черен фон. С разпален калай Елънд можеше да види струпаните по скалните тераси защитници.

— Не — рече Хам.

Елънд го погледна.

— Не — повтори Хам. — Не бива да атакуваме.

— Хам? — Елънд повдигна вежди. — Ти да не би да стигна най-сетне до някакво заключение?

— Да. — Но не предложи никакво обяснение.

Елънд се озърна. „Какво ли би направила Вин?“ Първата мисъл на Елънд бе, че вероятно щеше да избере атака. Но после си спомни как я намери преди година, вечерта след като бе атакувала кулата на Сет. Беше се свила в един тъмен ъгъл и плачеше.

„Не — помисли той. — Тя не би постъпила така. Дори и за да ме защити. Тогава получи горчив урок“.

— Хам — каза той, изненадан от собственото си решение. — Хората да отстъпят и да вдигат лагера. Връщаме се в Лутадел.

Хам го погледна слисано, сякаш не бе очаквал Елънд да стигне до същото заключение като него.

— А Вин?

— Няма да нападна този град, Хам. Не искам да завладявам тези хора, дори да е за тяхно добро. Ще намерим друг начин да освободим Вин.

Хам се усмихна.

— Сет ужасно ще се ядоса.

Елънд повдигна рамене.

— Той е парализиран. Какво ще ни направи? Ще ни ухапе? Дай да слезем долу и да организираме изтеглянето към Лутадел.

 

 

— Милорд, те отстъпват — докладва един войник.

Вин въздъхна облекчено. Гибелта стоеше с неразгадаемо изражение, сплела пръсти зад гърба си. Марш бе стиснал Йомен за рамото и двамата гледаха през прозореца.

„Гибелта е довела инквизитор — помисли Вин. — Отказала се е от опитите си да измъкне истината от Йомен чрез мен и вместо това е повикала някой, на когото принудителят е свикнал да се подчинява“.

— Много странно — каза Гибелта.

Вин си пое дъх, после реши да рискува и попита тихо:

— Не схващаш ли?

Гибелта се извърна към нея. Вин се усмихна.

— Наистина не се досети, а?

Този път Марш също я погледна.

— Мислеше, че няма да разберем ли? — продължи Вин. — Че няма да разберем, че от самото начало си искала само атиума? Че ни следваше от скривалище към скривалище, влияеше на чувствата ми, караше ме да търся заради теб? Толкова си прозрачна. Твоите колоси се приближаваха към града едва след като откривахме, че той е следващият от списъка. Ти идваше да ни сплашиш, да ни накараш да продължим нататък, но колосите винаги бяха някъде назад. Ала ние знаехме всичко това от самото начало.

— Невъзможно — прошепна Гибелта.

— Напротив — рече Вин. — Напълно възможно. Атиумът е метал. Ти не можеш да го видиш. Погледът ти се замъглява, когато има твърде много наблизо, нали? Металът е твоята сила, използваш го, за да създаваш инквизитори, но за теб е като светлина — той те заслепява. И така и не видя, когато открихме атиума. Просто ни следваше, без да знаеш, че те примамваме.

Марш пусна Йомен, обърна се и сграбчи Вин за раменете.

— Къде е? — Вдигна я от земята и я разтърси.

Тя се изсмя в лицето му, за да му отвлече вниманието, докато незабелязано посягаше към кръста му. Марш я разтърси отново… а пръстите й все не намираха онова, което търсеха.

— Ще ми ли кажеш къде е атиумът, дете? — заговори бащински Гибелта. — Не ти ли обясних? Не можеш да се биеш с мен. Ти се мислиш за много умна, но изглежда, не разбираш. Дори не знаеш за какво ми е този атиум.

Вин поклати глава.

— Нима си мислеше, че ще те отведа при него?

Марш я разтърси отново и зъбите й изтракаха. Причерня й. Едва различаваше лицето на Йомен, който ги гледаше намръщено.

— Йомен — каза Вин. — Хората ти са в безопасност. Повярва ли най-сетне, че Елънд е добър човек?

Марш я захвърли на пода и тя изстена от болка и се претърколи.

— Ах, дете — каза Гибелта. — Трябва ли да ти доказвам, че не можеш да се бориш с мен?

— Йомен — каза Марш. — Заповядай на хората си да атакуват.

— Какво?! — Йомен го погледна втрещено. — Да атакуват, милорд?

— Да. Изкарай всички войници и ги прати срещу лагера на Елънд.

Йомен пребледня.

— И да изоставят укрепленията? Да нападнат армия колоси?

— Чу заповедта ми.

— Йомен… — обади се Вин. — Не виждаш ли, че той те използва?

Йомен като че ли се колебаеше.

„Дали ще посмее да се възпротиви на заповедта?“

— Виждаш ли — прошепна Гибелта. — Виждаш ли силата ми? Виждаш ли как си играя дори с тяхната вяра?

— Атакуваме! — нареди Йомен на капитана до вратата. — Кажете на хората, че лорд Владетеля ще ги закриля.

 

 

— Виж, това не го очаквах — рече Хам.

Елънд бавно кимна, загледан във войниците, които се изнизваха през градската порта на Фадрекс. Бързаха в дълбоката пепел, почти тичаха, ала отдалече изглеждаше, сякаш пълзят.

— Някои са останали по стените — рече Елънд и посочи. Без калай Хам не би могъл да различи подредените на стените мъже. Колосите чакаха търпеливо.

— Какво си мисли Йомен? — попита Хам. — Че ще хвърли градски гарнизон срещу цяла армия колоси?

„Както направихме ние, когато атакувахме лагера на колосите във Ветитан“. Нещо в тази мисъл го разтревожи.

— Отстъпваме — тихо каза той.

— Какво? — попита Хам.

— Свирете отстъпление! — повтори Елънд. — Изоставяме позициите! Всички да се оттеглят.

По негова беззвучна команда колосите започнаха да отстъпват от града. Войниците на Йомен все така си проправяха път през саждите. Но хората на Елънд можеха да разчитат на колосите. С тяхна помощ щяха да наберат преднина.

— Това е най-странното отстъпление, което съм виждал — отбеляза Хам, преди да отиде да предаде заповедта.

„Именно — помисли си ядосано Елънд. — Време е да разберем какво все пак става в този град“.

 

 

От очите на Йомен се стичаха сълзи. Тих, беззвучен плач. Стоеше вдървено, обърнал гръб на прозореца.

„Страда, че е пратил хората си на сигурна смърт“ — помисли си Вин и тръгна към него, като накуцваше леко от падането на твърдия под. Марш гледаше през прозореца. Гибелта й хвърли любопитен поглед.

— Йомен — каза Вин.

Йомен се обърна към нея.

— Това е изпитание. Инквизиторите са най-доверените жреци на лорд Владетеля. Ще направя каквото ми наредиха и лорд Владетеля ще защити хората ми. И тогава ще се убедиш.

Вин стисна зъби, обърна се и застана до Марш. Погледна през прозореца и с изненада установи, че хората на Елънд отстъпват пред войниците на Йомен. Защитниците на града не изглеждаха особено ентусиазирани. Очевидно нямаха нищо против превъзхождащата ги армия да избяга. Слънцето залязваше.

На Марш отстъплението, изглежда, никак не му се нравеше. Дори това бе достатъчно да накара Вин да се усмихне. Той някак я усети и отново я сграбчи.

— Мислиш си, че си спечелила? — Ужасяващите му метални очи се доближиха до лицето й.

Вин отново посегна към пояса му. „Само още малко…“

— Каза, че си играеш с мен, дете — заяви Гибелта и пристъпи към тях. — Но ти си тази, с която си играят. Колосите, които според теб ти служат, черпят силата си от мен. Нима мислиш, че бих допуснала да ги контролира друг, ако не е в моя полза?

Вин усети, че я побиват тръпки.

„Не, само това не…“

 

 

Елънд имаше усещането, че нещо в него се къса. Сякаш някаква неразривна вътрешна част от него внезапно му бе отнета. Изпъшка, спря Стоманения тласък, полетя надолу през изпълнения със сажди въздух и стъпи на скалната площадка пред Фадрекс.

„Какво стана?“

И изведнъж разбра. Вече не чувстваше близостта на колосите. В далечината синкавите чудовища спряха да тичат. А после, за негов ужас, се обърнаха.

И нападнаха неговите хора.

 

 

Марш я държеше здраво.

— Вин, нейната сила е хемалургията! Лорд Владетеля я е използвал, без да осъзнава какво върши. Глупак! Всеки път, когато е създавал инквизитор, той е осигурявал още един верен слуга на своя враг! Гибелта е чакала търпеливо, защото е знаела, че когато накрая се освободи, ще се е събрала цяла армия срещу него!

Йомен, който гледаше през другия прозорец, възкликна:

— Вие избавихте хората ми! Колосите се обърнаха и нападнаха собствената си армия!

— След това ще се заемат и с твоите хора, Йомен — изпъшка Вин. — Ще разрушат града до основи.

— Краят е близо — прошепна Гибелта. — Всяко нещо ще застане на мястото си. Къде е атиумът? Той е последното парченце.

Марш пак я разтърси и тя най-сетне успя да пъхне пръсти в пояса му. Пръсти, тренирани от брат й и от живота на улицата.

Пръсти на крадец.

— Не можеш да ме излъжеш, Вин — рече Гибелта. — Аз съм бог.

Марш сложи Вин да стъпи на земята — пусна лявото й рамо — и вдигна юмрук да я удари. Очевидно гореше пютриум. Той беше аломант, като всички инквизитори. Което означаваше, че носи със себе си метали. Вин светкавично измъкна стъкленицата, която бе напипала в пояса му, и я изля в устата си.

Марш за миг замръзна. Гибелта стоеше мълчаливо.

Вин се усмихна.

В стомаха й пламна пютриум и силите й се върнаха. Марш понечи да я удари, но тя се отмести встрани и го дръпна рязко с две ръце. Той успя да запази равновесие и не падна, но когато се обърна, Вин вече бе свалила обецата от ухото си.

С един дуралуминиев Тласък я запокити право в челото му. Късчето метал направи кървава дупка между железните клинове, мина през главата и изхвърча от тила.

Марш рухна, а Вин отхвърча назад от собствения си Тласък и се блъсна в стената. Войниците посегнаха към оръжията си, но не ги извадиха. Йомен я гледаше втрещено.

— Йомен! — извика тя. — Върни хората си! Укрепете града!

В настъпилия хаос Гибелта бе изчезнала. Вероятно бе отишла да поеме контрол над колосите.

Йомен я погледна нерешително.

— Аз… не. Не бих престъпил вярата си. Трябва да съм силен.

Вин изскърца със зъби и бавно се изправи. „Понякога е упорит почти като Елънд“ — помисли си и се наведе над тялото на Марш. Бръкна в пояса му и извади втората — и последна — стъкленица. Изпи я, за да възстанови запасите от метали, които бе изгубила от дуралуминия.

После изкуцука до прозореца. Слънцето все още не се бе скрило, но мъглите вече излизаха. В далечината хората на Елънд се огъваха под ударите на колосите. Войниците на Йомен не ги нападаха, но бяха отрязали пътя им за отстъпление. Тя се приготви да скочи от прозореца и да се присъедини към битката, но изведнъж забеляза още нещо.

Малка група колоси. Около хиляда, недостатъчно за да привлекат вниманието на Елънд или Йомен. Дори Гибелта, изглежда, не им бе обърнала внимание, защото те просто си стояха насред саждите, затънали до колене, като стърчащи от земята камъни.

Нейните колоси. Онези, които й бе предал Елънд, с Човек най-отпред. Вин се усмихна зловещо и им нареди да тръгнат напред.

Срещу хората на Йомен.

— Чуй ме, Йомен — заговори тя, като се отдръпна от прозореца. — Колосите не се интересуват на чия страна са хората — те убиват всички. Инквизиторите обезумяха, а лорд Владетеля е мъртъв. Не обърна ли внимание какво каза този?

Йомен я гледаше замислено.

— Йомен, той дори призна, че лорд Владетеля е мъртъв — продължи отчаяно Вин. — Вярата ти е похвална. Но понякога просто трябва да знаеш кога да се откажеш и да продължиш напред!

Един от войниците извика и посочи навън и Йомен се обърна към прозореца.

Почти веднага Вин долови нещо. Нещо, което Теглеше нейните колоси. Изстена, почувствала, че се откъсват от нея, но злото бе сторено. Йомен я погледна изплашено. Беше видял, че колосите нападат войниците му. Обърна се и извика на хората си:

— Отстъпление към града! И наредете на хората да пуснат войниците на Венчър зад стените!

Вин въздъхна облекчено. Но в този миг нещо я сграбчи за крака. Тя погледна надолу и изумено установи, че е Марш — беше се надигнал на колене.

Беше пронизала мозъка му, но невероятните възстановителни сили на инквизитор му бяха помогнали да преодолее дори това.

— Глупачка. — Марш се изправи. — Дори Йомен да се обърне срещу мен, пак ще го убия, а войниците му ще ме последват. Той им е вдъхнал вярата си в лорд Владетеля, а аз я наследих от него по право.

Вин бавно си пое дъх и блъсна Марш с дуралуминиев Усмирителен тласък. Щом действаше на колоси и кандра, защо да не повлияе и на инквизитори?

Марш се олюля. Вин продължи да Тласка, но усети, че нещо я спира. Стена, като онази, която бе усетила първия път, когато се бе опитала да контролира ТенСуун, а също и групата колоси.

Тласна с цялата си сила и бе почти на косъм от това да овладее тялото на Марш. Но не успя. Стената в ума му бе твърде силна, а тя разполагаше само със запасите от една стъкленица. Стената я отблъсна. Вин извика отчаяно.

Марш изръмжа, стисна я за гърлото и започна да нараства пред очите й. Да набира сили, сякаш…

„Той е ферохимик! — осъзна тя. — Сега вече наистина загазих“.

Войниците крещяха уплашено, но тя не ги чуваше. Ръката на Марш — огромна и корава — я задушаваше. Само разпаленият пютриум я държеше жива. Изведнъж тя си спомни деня, когато я бе хванал друг инквизитор. В тронната зала на лорд Владетеля.

В онзи ден самият Марш й бе спасил живота. Каква ирония, че сега трябваше да се бори срещу него.

„Още не…“

Мъглите започнаха да се кълбят около нея.

Марш ги погледна и изсумтя.

Вин почерпи сила от тях.

И отново се случи. Не знаеше как — но просто се случи. Тя вдиша и пое мъглите в тялото си, както бе направила в деня, когато уби лорд Владетеля. По някакъв начин ги привлече в себе си и ги използва, за да придадат на тялото й невероятен аломантичен прилив на сила.

И с тази сила Тласна чувствата на Марш.

Стената в него се пропука, после се пръсна. За един миг Вин почувства, че й се вие свят. Видя как изглежда светът през очите на Марш и дори й се стори, че го разбира. Разбираше любовта му към разрушението и омразата му към самия себе си. И чрез него зърна нещо друго. Едно ненавистно, разрушително същество, скрито зад маска на вежливост.

Гибелта нямаше нищо общо с мъглите.

Марш изкрещя от болка и я пусна. Странният прилив на сила бе отминал, но това вече нямаше значение, защото Марш се хвърли през прозореца и се Тласна през мъглите.

„Направих го — помисли Вин. — Отново почерпих сила от мъглите. Но защо точно сега? След толкова много напразни опити, защо се случи сега?“

Нямаше време да разсъждава за това — колосите нападаха. Тя се извърна към слисания Йомен и нареди:

— Продължете отстъплението към града! Аз отивам на помощ!

 

 

Елънд се сражаваше отчаяно, посичаше колос след колос. Тежка и опасна работа дори за него. Колосите не се поддаваха на контрол — колкото и да Тласкаше и Теглеше чувствата им, не успя да овладее нито един.

Оставаше единствено ръкопашният бой. А хората му не бяха подготвени за битка — беше ги накарал твърде бързо да напуснат лагера.

Един колос замахна и мечът му изсвистя опасно близо до главата на Елънд. Той изруга, хвърли една монета и се Тласна назад във въздуха, над войниците си, обратно към лагера.

Бяха успели да отстъпят до първоначалните укрепления, което означаваше, че са малко по-високо и не се налага да се бият в саждите. Монетометите му — разполагаше само с десет — изстрелваха залп след залп монети срещу главните сили на колосите, а зад тях лъконосци ги обсипваха със стрели. Главната отбранителна линия бе подкрепена отзад от Дърпачи, които Теглеха оръжията на колосите, та те да губят равновесие, и така създаваха възможност за контраатака. Главорези тичаха сред тях на двойки и тройки, за да запушват слабите места и да действат като резерви.

Въпреки това бяха в сериозна опасност. Армията на Елънд не можеше да издържи срещу толкова много колоси. Опръсканият с колоска кръв Елънд се приземи в средата на полуразтурения лагер. Дишаше тежко. Около него ехтяха изплашените викове на войниците, които въпреки помощта на аломанти едва удържаха периметъра. Основната част от колосите все още бе скупчена при северния край на лагера, но Елънд не можеше да изтегли хората си по-близо до града, защото рискуваше да попаднат под обстрела на Йомен. Огледа се и видя Сет до една масичка наблизо. Пред него бе разгъната карта на района — но за какво му беше? Колосите бяха толкова близо, че нямаше нужда от карта.

— Казвах ви аз, че не е хубаво тези чудовища да са толкова близо до лагера — изръмжа Сет. — Е, нищо. Поне ще загинем в бой вместо от гладна смърт!

Елънд изсумтя. Небето бе почти черно. Не им оставаше много време преди да…

До масичката на Сет изникна позната фигура.

— Елънд! — извика Вин. — Отстъпвайте към града. Йомен ще ви пусне.

Елънд се облещи.

— Вин! — И изведнъж се засмя. — Защо се забави толкова?

— Заради един инквизитор и един зъл бог — отвърна тя. — Хайде, размърдай се. Аз ще ида да отвлека вниманието на колосите.