Брандън Сандърсън
Героят на времето (65)

62.

Предполагам, че Аленди — човекът, когото Рашек убил — е бил Мъглив, най-вероятно Търсач. Но в онези дни аломантията е била съвсем различна и много рядко срещана дарба. Днешните аломанти са само далечни наследници на онези, които са получили късчета от силата на Съхранението. Те са били родоначалниците на бъдещите благородници и също така хората, провъзгласили Рашек за свой император.

Силата в онези няколко късчета била толкова концентрирана, че можела да се съхрани през десетки поколения.

Сейзед спря на прага на стаята. Дух лежеше в леглото, целият увит в превръзки. Не бе идвал в съзнание от пожара насам и Сейзед не знаеше дали изобщо ще се свести. Дори да оцелееше, Дух щеше да е покрит с ужасяващи белези за цял живот.

„Само че — каза си Сейзед — това доказва нещо. Момчето не гори пютриум“. Ако Дух можеше да гори пютриум, щеше да оздравее много по-бързо. За всеки случай Сейзед му бе налял стъкленица пютриумен разтвор в устата, но това не промени нищо. Момчето не се бе превърнало по някакъв тайнствен начин в Главорез.

В известен смисъл това го успокои. Защото означаваше, че светът все още следва естествените си закони.

До леглото седеше Белдре. Идваше всеки ден да наглежда младежа. Оставаше при него повече, отколкото при Куелион. Гражданина беше със счупена ръка и имаше и няколко рани, но нищо, което да му застрашава живота. Все още държеше властта, макар че всъщност Бриз управляваше града, но изглеждаше някак… усмирен. И навярно бе склонил да сключи съюз с Елънд.

Сейзед намираше за странно, че Куелион така бързо бе променил намеренията си. В края на краищата с идването си те бяха посели хаос и едва не го бяха убили. А сега той изслушваше кротко предложенията им. Сейзед не можеше да се отърси от подозрителността си. Е, времето щеше да покаже.

Белдре повдигна очи към Сейзед, усмихна се и стана.

— Моля ви, лейди Белдре — каза той. — Не е нужно да ставате.

Тя седна, а Сейзед се приближи до леглото, огледа превръзките на момчето и провери състоянието му — сравняваше резултатите с онова, което знаеше от медицинските си металоеми. Белдре го гледаше мълчаливо.

Щом приключи, той се обърна да си тръгне, но гласът на Белдре зад гърба му го спря.

— Благодаря ви.

Сейзед спря и се обърна към нея.

Тя кимна към Дух.

— Мислите ли… искам да кажа… има ли промяна в състоянието му?

— Боя се, че не, лейди Белдре. Не мога да ви обещая, че ще се поправи.

Тя се усмихна уморено и се наведе над ранения младеж.

— Ще се оправи.

Сейзед се намръщи.

— Той не е обикновен човек — продължи Белдре. — Той е особен. Не зная какво направи с брат ми, но сега той е такъв, какъвто беше преди да го обземе това безумие. И градът. Хората отново са изпълнени с надежда. Точно както искаше Дух.

„Надежда — помисли си Сейзед, загледан в очите й. — Тя наистина го обича“.

В известен смисъл това му се стори глупаво. От колко време Белдре познаваше младежа всъщност? Само от няколко седмици. И през този кратък период Дух не само бе спечелил любовта й, но и бе станал герой за жителите на този град.

„Тя вярва, че ще оздравее — помисли си Сейзед. — А първото, което си помислих аз, е колко се радвам, че не е Пютриумен юмрук“. Наистина ли душата му бе закоравяла толкова много? Само преди две години се бе влюбил в жена, която през целия си живот го бе укорявала. Жена, с която бе прекарал няколко незабравими дни.

Обърна се и излезе от стаята.

Закрачи по коридора на благородническата къща, която бяха избрали за щаб. Беше приятно да е заобиколен от стени и прозорци вместо от стелажи и камък.

На бюрото му го чакаше разтворената изцапана със сажди папка. До края на купчината оставаха само десетина листа.

Сейзед си пое дълбоко дъх и седна. Време беше да приключва.

 

 

Късно на следващата сутрин обърна и последния лист. Беше прегледал набързо оставащите религии и за щастие вече нямаше нищо, което да му отвлича вниманието. Беше убеден, че им е отделил достатъчно време.

Въздъхна уморено — не само от недоспиване. Чувстваше се… изпразнен. Беше приключил със задачата. След дълги години упорита работа бе прегледал всички събрани от него религии. И ги бе отхвърлил до последната.

Странно колко много общи черти имаха. Повечето изискваха абсолютна вяра и отхвърляха всички останали учения. Почти всички споменаваха задгробния живот, макар да не можеха да предоставят доказателства за съществуването му. Повечето имаха свой бог или свои богове, но с нищо не потвърждаваха ученията им. И всяка една бе изпълнена с противоречия и логически непоследователности.

Как можеха хората да вярват в нещо, което от една страна проповядва обич, а от друга изисква да бъдат избивани неверниците? Как приемаха вяра без доказателства? Как можеха да слушат за чудеса, случили се в миналото, и да преглъщат нескопосните обяснения защо те не се случват и сега?

И накрая, разбира се, последната черна снежинка върху купчината — онова, което никоя от тези религии не бе в състояние да потвърди. Всички заявяваха, че вярващите ще бъдат възнаградени. И всички нямаха отговор за това защо боговете им позволяват вярващите да бъдат оковавани, поробвани, измъчвани и дори убивани от еретика Рашек, известен като лорд Владетеля.

Изчетените вече докрай листове на бюрото пред него доказваха, че няма такова нещо като истина. Нито една от тези религии не можеше да му върне Тиндуил. Нямаше скрити божества, които да бдят над последователите си, противно на твърденията на Дух. Сейзед отпусна ръка на последния обърнат лист и изведнъж цялата мъка, която бе сдържал толкова дълго, се стовари върху него. Тази папка бе неговата последна отбранителна линия.

Болката бе нетърпима. Това значи беше безвъзвратната загуба. Болка и отчаяние, като бодлива тел, която пристяга гърдите ти и не ти дава да дишаш. Имаше чувството, че е в капан и че плаче безутешно в очакване да настъпи смъртта.

„Не! — помисли си. — Трябва да има нещо…“

Бръкна под бюрото и потърси с треперещи пръсти металоемите. Но вместо тях извади дебела книга. Сложи я на бюрото до папката и я отвори на случайна страница. На листа имаше думи, изписани с два различни почерка. Единият бе равен, обработен. Неговият. Другият издаваше напрегнатост и решителност. Почеркът на Тиндуил.

Погали страницата с пръсти. Двамата с Тиндуил бяха написали тази книга заедно, докато изучаваха старателно всички разкази, легенди и предания, свързани с Героя на времето. В онези далечни дни преди Сейзед да изгуби надежда.

„Това е лъжа — помисли той и стисна ръката си в юмрук. — Защо се залъгвам? Все още ме е грижа. Никога не съм губил надежда. Ако я бях изгубил, нямаше да продължавам да търся. Ако не ме интересуваше, нямаше сега да ме боли“.

Келсайър му бе говорил за това. А после и Вин. Но Сейзед не бе очаквал някога да изпитва подобни чувства. Кой би могъл да го нарани толкова дълбоко или да го накара да се чувства предаден? Той не беше като другите. Твърдеше го не от арогантност, а защото се познаваше добре. Прощаваше на околните, понякога дори прекалено. Просто не беше от хората, които се чувстват огорчени.

Ето защо бе смятал, че никога няма да изпитва подобни чувства. И затова не бе готов да бъде предаден от единственото, което смяташе за безпогрешно.

Не можеше да вярва. Ако вярваше, това би означавало, че бог — или вселената, или каквото там бди над хората, се е провалило. По-добре да вярваш, че няма нищо. Тогава всички неуредици на света се превръщат в случайности. А не защото някой бог е допуснал да станат.

Погледна разтворената книга и видя между страниците да се подава малко късче хартия. Извади го и се изненада, че е рисунката на цвете, която му бе подарила Вин — същата, която бе носила със себе си жената на Келсайър. Рисунката, от която бе черпила надежда. Спомен за света, съществувал преди лорд Владетеля.

Погледна нагоре. Дъските на тавана бяха озарени от червеникавата светлина на залеза.

— Защо? — прошепна. — Защо ме изостави? Научих всичко за теб. Прерових религиите на петстотин народа. Проповядвах името ти пред хора, отдавна изгубили досег с вярата. Защо ме лиши от надежда, когато другите имат вяра? Защо ме остави да се съмнявам? Не трябваше ли точно аз да съм най-вярващият от всички? Не трябваше ли познанието да ме защити?

Ала всъщност тъкмо вярата го бе направила скептичен. „Това е доверието — помисли си той. — Да предоставиш на друг сила над теб. Сила да те наранява“. Затова се бе отказал от металоемите. Затова бе решил да изучи всички религии и да открие такава, която няма слаби страни. За да не пострада отново.

Толкова логично. По-добре да не вярваш, отколкото да се окаже, че си сгрешил. Защо се опитваше да говори с небесата? Там нямаше нищо.

Никога не е имало.

Чу гласове откъм коридора:

— Мило кученце — казваше Бриз, — надявам се да останеш поне още един ден.

— Не — отвърна кандрата ТенСуун с нисък ръмжащ глас. — Трябва да открия Вин колкото се може по-скоро.

„Дори кандрата — помисли Сейзед. — Дори едно нечовешко създание има повече вяра от мен“.

Но как биха могли да го разберат? Стисна очи, усетил събиращите се издайнически сълзи. Това беше най-ужасната болка — болката от това да бъдеш предаден. Защото той вярваше. И когато най-силно се нуждаеше от надежда, получи само празнота.

Взе книгата и затвори папката. Погледна към огнището. Най-добре да я изгори.

„Вяра… — чу глас от миналото. Своя собствен глас, когато говореше на Вин в онзи ужасен ден след смъртта на Келсайър. — Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил…“

Колко наивен е бил тогава.

„По-добре да вярваш и да бъдеш предаден — зашепна този път гласът на Келсайър. Това беше един от любимите му девизи. — По-добре да обичаш и да пострадаш“.

Стисна книгата. Струваше му се толкова безполезна. Написаното вътре лесно можеше да бъде променено от Гибелта. „Вярвам ли в това? — запита се отчаяно. — Как може да вярвам в Гибелта, а не в нещо по-добро?“

Стоеше неподвижно насред стаята, стиснал книгата и заслушан в гласовете на Бриз и ТенСуун отвън. Тази книга беше символ за него. Тя олицетворяваше провала. Сейзед отново погледна нагоре. „Моля те — помисли. — Искам да вярвам. Наистина го искам. Аз просто… имам нужда от това. От нещо повече от сенки и спомени. Нещо истинско. Нещо вярно. Моля те“.

— Сбогом, Усмирителю — каза ТенСуун. — Предай поздравите ми на Обявителя.

Обявителя…

Сейзед замръзна.

Тази дума…

Не смееше да помръдне. После изведнъж отвори вратата и изскочи в коридора. Вратата се затръшна зад гърба му и Бриз подскочи. ТенСуун спря в дъното на коридора и се обърна.

— Как ме нарече? — попита Сейзед.

— Обявителя — отвърна ТенСуун. — Не си ли ти този, който пръв обяви лейди Вин за Герой на времето? Щом е тъй, това е твоето звание.

Сейзед падна на колене и отвори книгата. Прерови страниците и откри една, изписана с неговия почерк. „… Започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето…“ Думи на Куаан, човека, пръв нарекъл Аленди Героя на времето. От тези първи писмени сведения Сейзед и другите бяха добили представа за отдавна изчезналата териска религия и за пророчествата, свързани с Героя на времето.

— Какво е това? — попита Бриз, наведе се и плъзна поглед по текста. — Хъм. Изглежда, нещо се обърка, мило кученце. Не „Обявител“, а „Светейши свидетел“.

Сейзед вдигна глава и каза тихо:

— Това е един от откъсите, променени от Гибелта, Бриз. Когато го писах, имаше друго значение, но Гибелта го промени, за да подмами мен и Вин да осъществим плановете й. Скаа бяха започнали да ме наричат Светейши свидетел. Затова Гибелта промени писанията на Куаан, за да изглеждат пророчески и отнасящи се до мен.

— Тъй ли? — попита Бриз и се почеса по брадичката. — И какво е пишело преди?

Сейзед все едно не го чу; взираше се в очите на ТенСуун.

— Откъде знаеш? Откъде си научил древните териски пророчества?

ТенСуун клекна и изплези език. После отвърна с въпрос:

— Стори ми се доста странно, терисецо. Онова противоречие, онзи проблем, който никой досега не е разисквал. Каква е съдбата на носачите, придружавали Рашек и Аленди до Кладенеца на Възнесението?

Рашек. Човекът, станал лорд Владетеля.

Сейзед потрепери.

— Отговорът е лесен, кандра — рече Бриз и размаха бастунчето си. — Всички знаят, че когато се възкачил на престола в Кхлениум, лорд Владетеля направил доверените си приятели благородници. Тъкмо затова аристокрацията в Последната империя се радваше на такова благоволение — защото благородниците са наследници на приятелите на Рашек.

ТенСуун мълчеше.

„Не — помисли си с почуда Сейзед. — Това е… невъзможно!“

— Не би могъл да направи тези носачи благородници.

— И защо? — попита Бриз.

— Защото благородниците са аломанти — отвърна Сейзед и се изправи. — А другарите на Рашек са били ферохимици. Ако ги бе направил благородници, тогава…

— Са можели да се станат в негови съперници — довърши ТенСуун. — Да станат едновременно аломанти и ферохимици, какъвто е бил той, и да притежават същата сила.

— Да — рече Сейзед. — Посветил е десет века на усилията да лиши терисците от наследствена ферохимия от страх, че някой ден ще се роди друг, владеещ едновременно аломантия и ферохимия. Другарите му, които са го придружили до Кладенеца на Възнесението, са представлявали за него опасност, тъй като са били ферохимици и са знаели какво е направил на Аленди. Така че Рашек по някакъв начин ги е изолирал… може би дори ги е убил…

— Не — възрази ТенСуун. — Не ги е убил. Вие наричате Отеца чудовище, но той не е зъл. Не е убил другарите си, макар да е осъзнавал заплахата, която представляват за него. Предложил им е сделка. Говорел е директно в умовете им, докато е държал силата на сътворението.

— Каква сделка? — попита объркано Бриз.

— Безсмъртие — тихо каза ТенСуун. — В замяна на тяхната ферохимия. Отказали се от нея и от още нещо.

Сейзед гледаше съществото пред себе си — създание, което разсъждаваше като човек, а имаше формата на животно.

— Отказали са се от… човешкото — прошепна той.

ТенСуун кимна.

— Живи са, нали? — попита Сейзед и пристъпи напред. — Спътниците на лорд Владетеля? Същите онези терисци, които се изкачили заедно с него до Кладенеца?

— Ние ги наричаме Първото поколение — отвърна ТенСуун. — Основателите на народа на кандра. Отецът преобразил всички живи ферохимици в мъгливи духове и дал началото на нашата раса. Но на приятелите си върнал разума с помощта на хемалургични клинове. Не се справи добре с работата си, Пазителю. Очаквах да измъкнеш тези сведения от мен много преди да си тръгна.

„Защото бях глупак — помисли Сейзед и преглътна сълзите си. — Какъв глупак само!“

— Какво става тук? — попита намръщено Бриз. — Сейзед? Скъпи ми човече, защо си толкова разстроен? Какво означават думите на тази кандра?

— Означават надежда — отвърна Сейзед, върна се забързано в стаята и почна да си събира багажа. Чакаше го път.

— Надежда? — повтори Бриз и надзърна през вратата.

Сейзед го погледна през рамо. Кандрата също се бе приближила и стоеше в коридора.

— Териската религия, Бриз — каза Сейзед. — Същата тази, заради която е била основана моята секта, моят орден, религията, която търсим от толкова време. Тя е жива. Не е изписана с думи, които могат да бъдат променени и изопачени. Жива е в умовете на хора, които я упражняват. Териската религия не е изчезнала!

Това означаваше още една религия, която да бъде добавена в списъка. Изследването му не бе приключило.

— Побързай, Пазителю — каза ТенСуун. — Бях готов да тръгна без теб, след като всички ме увериха, че си изгубил интерес към подобни неща. Но ако ме придружиш, ще ти покажа пътя към Родината — той е близо до този, на който се надявам да открия Вин. Дано успееш да убедиш Първото поколение в онова, в което аз не можах.

— И то е? — попита Сейзед, без да спира да си събира багажа.

— Че краят е близо.