Брандън Сандърсън
Героят на времето (62)

59.

Нямам представа какво се случва в умовете на колосите — какви спомени се съдържат там, дали все още изпитват някакви човешки чувства. Но зная, че случайното откриване на съществото, което наричаше себе си Човек, бе невероятен късмет. Без неговата борба да стане отново човек вероятно никога нямаше да разберем връзката между колосите, хемалургията и инквизиторите.

Разбира се, изигра още една роля. Вярно, неголяма, но въпреки това важна, като се има предвид всичко, което се случи.

Ортьо бе виждал и по-добри дни.

„Вин явно си е свършила добре работата“ — помисли си ТенСуун, докато тичаше из града, смаян от мащабите на разрушенията. Преди две години — преди да го пратят да шпионира Вин — той бе кандра на Страф Венчър и често бе посещавал Ортьо. Макар да не можеше да се сравнява с величието на Лутадел, както и с мащабите на беднотията там, Ортьо бе приятен град, заслужаващ мястото си в кръга на Великите градове.

Но сега близо една трета от него бе изгоряла до основи. Незасегнатите от пожара сгради бяха изоставени или пренаселени — странна комбинация според ТенСуун. Изглежда, скаа избягваха благородническите къщи и затова бордеите се пукаха по шевовете.

Но най-смайващото бяха отново напълнените канали. Личеше, че това е станало съвсем наскоро. ТенСуун клекна и загледа плуващите лодки, които оставяха дири върху покритата със сажди вода. На места върху повърхността се поклащаха отломки, но каналите бяха напълно проходими.

Той се изправи, поклати учудено кучешката си глава и продължи нататък. Беше скрил торбата с костите на Келсайър извън градските стени, за да не привлича внимание с вързоп на гърба.

Какъв е смисълът първо да запалиш един град, а после да напълниш каналите му отново? Най-вероятно скоро щеше да узнае отговора. Не видя армия извън градските черти — дори Вин да бе идвала тук, вероятно вече бе продължила нататък. Целта му сега бе да разбере кой държи властта и после да продължи по следите на Героя на времето.

Докато припкаше по калдъръма, улавяше откъслечни разговори — хората обсъждаха как са оцелели от унищожилите по-голямата част от града пожари. Колкото и да бе странно, бяха развълнувани, дори развеселени. Имаше и отчаяние, но и необичайни прояви на щастие. Това не беше град, наскоро завладян от противник.

„Радват се, че са се справили с пожарите — помисли ТенСуун, докато търчеше по оживената улица. — Не смятат за бедствие, че са изгубили една трета от града — намират спасяването на другите две трети за истинско чудо“.

Смеси се с тълпата, която се спускаше към центъра на града. Там най-сетне забеляза и първите войници. Определено бяха от армията на Елънд, с герб с копие и свитък на униформите. Но пазеха странно място — сградата на Министерството.

ТенСуун пак клекна и завъртя глава. Сградата несъмнено бе център на организирани действия. Хора влизаха и излизаха под строгите погледи на войниците. Ако искаше отговори, трябваше да проникне вътре. Той се поколеба за миг дали да не използва костите на Келсайър. Но отхвърли тази мисъл. Не беше сигурен дали е готов да се справя с последиците от представянето си за Оцелелия. Имаше и друг начин да влезе вътре — също толкова стряскащ, но без смущаващ религиозен оттенък.

Той изприпка до входа на сградата и се изкатери делово по стълбите, с което привлече няколко учудени погледа. Един от войниците размаха копието си да го прогони и му викна:

— Махай се! Тук не е за кучета. Ей, чие е това псе?

ТенСуун клекна на задните си лапи и отвърна:

— Аз не съм ничия собственост.

Войникът го изгледа слисано, а ТенСуун мислено се укори. Светът беше пред края си, а той се забавляваше да стряска войниците. И все пак не можеше да отрече, че е приятно.

— Какво… — Войникът се огледа, за да види дали някой не се шегува с него.

— Казах — повтори ТенСуун, — че не съм ничия собственост. Сам съм си господар.

Странна идея, наистина. Войникът едва ли бе в състояние да я схване изцяло. ТенСуун, една кандра, бе напуснал Родината без Договор. Доколкото му бе известно, той бе първата кандра, направила нещо подобно — за цели седемстотин години. Тази мисъл също му се стори странно… приятна.

Вече няколко души бяха втренчили погледи в него. Приближиха се още войници.

ТенСуун изръмжа, после каза високо и ясно:

— Идвам от император Венчър. Нося вести за началниците ви.

За негово задоволство няколко от войниците подскочиха. Първият обаче — вече ветеран в общуването с кучета — вдигна колебливо пръст и посочи сградата.

— Вътре са.

— Благодаря — каза ТенСуун, мина през смълчаната групичка и влезе в коридора. Чу зад него да подхвърлят: „номер“ и „добре обучено“, после един войник го изпревари тичешком. ТенСуун се промушваше покрай хора, които очевидно нямаха представа за случката пред входа. Мина покрай една дълга опашка и видя…

Бриз.

Усмирителят седеше на приличащо на трон кресло, държеше чаша и изглеждаше доволен, че приема прошения и разрешава спорове. Почти не се бе променил от времето, когато ТенСуун служеше при Вин. Изпреварилият ТенСуун войник се наведе и му зашепна нещо на ухото. След миг и двамата втренчиха очи в ТенСуун, който спря до първия човек на опашката. Войникът бе пребледнял, но Бриз се усмихна, наведе се напред, тропна с бастунче по мраморния под и попита:

— И тъй. Винаги ли си бил кандра, или наскоро си изял костите на кучето на Вин?

ТенСуун клекна пред креслото и отговори:

— Винаги съм бил кандра.

— Знаех си, че в теб има нещо странно — беше твърде дисциплиниран дори за овчарка. — Бриз се засмя и отпи от виното. — Лорд Реноа, предполагам? Доста време мина.

— Всъщност нямам нищо общо с него — рече ТенСуун. — Аз съм съвсем друга кандра.

Това накара Бриз да се замисли. Той огледа ТенСуун и за миг кандрата изпита паника. Бриз беше Усмирител — и подобно на всички Усмирители, би могъл да постави ТенСуун под свой контрол. Тайната.

„Не — рече си ТенСуун. — Аломантите не са тъй силни, както бяха някога. Могат да ни влияят само с помощта на дуралуминий, а Бриз е Мъглив — не може да гори този метал“.

— Пиеш на работното място, Бриз? — подхвърли ТенСуун и повдигна кучешките си вежди.

— Разбира се — отвърна Бриз и вдигна чашата. — Какъв смисъл да командваш, ако не можеш да си позволиш някои дребни наслаждения?

ТенСуун изсумтя. Никога не бе харесвал Бриз — макар че вероятно в него говореше неприязънта срещу Усмирителите. Или срещу всички хора. Но сега не бе време да си бъбрят.

— Къде е Вин? — попита той.

Бриз се намръщи.

— Нали ти носиш вести от нея?

— Излъгах охраната — отвърна ТенСуун. — Всъщност дойдох тук, защото я търся. Нося важни новини — относно мъглите и саждите.

— В такъв случай, драги… хъм… май трябва да кажа „мило кученце“. Както и да е, ела с мен. Трябва да разговаряш със Сейзед. Той е по-запознат от мен с този род неща.

 

 

— … и тъй като Дух едва оцеля при това премеждие — приключи сбития си разказ терисецът, — реших, че ще е най-добре командването да поеме лорд Бриз. Преместихме щаба в друга сграда на Министерството — която също е подходяща за административни функции — и Бриз се зае да изслушва прошения. По-добре се оправя с хората от мен, а и изглежда тази работа му доставя удоволствие.

Терисецът седеше на стол, разтворил пред себе си голяма папка, в която нанасяше някакви бележки. По някакви причина ТенСуун го намираше за променен. Пазителят носеше същото расо и познатите ферохимични гривни на ръцете. Но като че ли нещо липсваше.

Това обаче бе последният проблем на ТенСуун.

— Във Фадрекс? — попита той и се намести по-удобно в отреденото му кресло. Бяха в една от по-малките стаи на Министерството — някога използвана за спалня на принудители. Но сега в нея имаше само бюро и кресла, стените и подът бяха голи, както в повечето помещения в Министерството.

— Да. С императора се надяваха да открият там още един от тези подземни складове.

ТенСуун унило отпусна глава на предните си лапи. Фадрекс бе почти на другия край на империята. Дори с Благодатта на Силата щеше да му отнеме седмици да стигне там. Чакаше го много дълъг път.

— Може ли да попитам каква работа имаш с лейди Вин, кандра? — попита го Сейзед.

ТенСуун се поколеба. Чувстваше се странно да разговаря открито с Бриз и сега със Сейзед. Хора, които бе наблюдавал отблизо месеци наред, докато се преструваше на куче. Тогава те не се досещаха какъв е, но му се струваше, че ги познава като стари приятели.

Знаеше например, че Сейзед е опасен. Терисецът беше Пазител — а ТенСуун и сънародниците му от малки бяха обучавани да избягват Пазителите. Пазителите непрестанно разпитваха за легенди, слухове и разкази. Кандра имаха много тайни и ако Пазителите някога узнаеха за богатството на тяхната култура, това можеше да доведе до катастрофални последствия. Щяха да поискат да я изучават, да задават въпроси, да се ровят из архиви…

ТенСуун отвори уста да каже: „Никаква“, но спря. Нима не искаше някой все пак да се запознае с тяхната култура? Някой, който познава много и различни религии и който вероятно разбира от теология. Някой, който знае легендите за Героя на времето. От всички някогашни членове на групата на Келсайър ТенСуун уважаваше най-много Вин и Сейзед.

— Ами, става въпрос за Героя на времето — каза той предпазливо. — И за края на света.

— Ах — възкликна Сейзед и се надигна. — Много добре. Ще ти осигуря нужните провизии. Можеш ли да поемеш на път незабавно? Или ще останеш да си починеш малко?

Какво означаваше това? Сейзед дори не трепна при споменаването на тези толкова важни теми. А ТенСуун току-що бе зачекнал една от най-големите религиозни тайни на епохата.

„Никога няма да разбера хората“ — помисли кандрата.