Брандън Сандърсън
Героят на времето (50)

47.

Затворът на Гибелта не е като тези, в които държат хората. В него няма решетки. Нещо повече, Гибелта може да се движи свободно.

Защото този затвор вдъхва безпомощност. А когато става въпрос за сили и богове, това означава баланс. Ако Гибелта се опита да тласне, затворът ще отвърне със същото и само ще засили нейното безсилие. И тъй като голяма част от силата й е била отнета и скрита другаде, тя няма да може да въздейства на света по други начини освен подмолно.

Тук трябва да изясня нещо. Казваме, че Гибелта е била „освободена“ от този затвор. Но това е неточно. Освобождаването на силата в Кладенеца накланя гореспоменатия баланс към Гибелта, но тя е твърде слаба да унищожи света за един кратък миг, както би искала. Тази слабост се дължи на факта, че една част от нейната сила — от тялото й — е била отнета и скрита.

Което е и причината Гибелта да е обсебена от идеята да открие тази своя скрита част.

Елънд стоеше сред мъглите.

Някога те го плашеха. Олицетворяваха непознатото — нещо тайнствено и враждебно, принадлежащо на аломантите, а не на обикновените хора.

Но сега той самият бе аломант. Не откъсваше поглед от местещите се тъмни талази. Реки в небето. Имаше усещането, че всеки миг някое от тези течения може да го повлече. Когато за първи път бе демонстрирал аломантичните си способности, Вин му бе казала сега прочутото мото на Келсайър. „Мъглите са наши приятели. Те ни крият. Пазят ни. Дават ни сила“.

Бяха изминали три дена от залавянето на Вин.

„Не биваше да се съгласявам да идем там — помисли си той и сърцето му се сви. — Не трябваше да приемам този рискован план“.

Вин бе тази, която винаги го пазеше. Какво да направят сега, когато тя е в опасност? Елънд не знаеше отговора. Ако той бе в нейното положение, Вин щеше да открие начин да се промъкне в града и да го спаси. Щеше да убие Йомен, да направи нещо.

Но Елънд не притежаваше нейната решителност. Предпочиташе да планира всичко, да се занимава с политика. Не биваше да рискува себе си, за да я спаси. Веднъж вече се бе изложил на опасност и с това бе спасил цялата армия. Не можеше да зареже хората си и да иде там, особено след като Йомен се бе оказал толкова изкусен интригант.

От Йомен нямаше повече съобщения. Елънд очакваше да поиска откуп и беше ужасен от мисълта какво да направи, ако това стане. Щеше ли да склони да размени съдбините на света за живота на Вин? Тя самата се бе изправила пред подобен избор при Кладенеца на Възнесението и бе взела правилното решение. Елънд трябваше да следва примера й, да е силен.

Ала мисълта, че тя е пленена, го парализираше. Само кълбящите се мъгли сякаш донякъде го успокояваха.

„Тя ще се справи — рече си той за хиляден път. — Тя е Вин. Ще намери начин да се измъкне. Ще се справи…“

Стори му се странно, че след като през целия си живот бе изпитвал боязън от мъглите, сега му действат успокояващо. Вин отдавна вече не гледаше на тях по този начин. Елънд го усещаше по това как действа, по думите, които произнася. Тя не вярваше на мъглите. Дори ги мразеше. Елънд не можеше да я вини. В края на краищата по някакъв начин те се бяха променили — и сега сееха смърт и разруха.

Но въпреки това той бе готов да им се довери. Така му подсказваше интуицията. Как може мъглите да са негови врагове? Те се вихреха и кълбяха около него, докато гореше метали — като листа, разпилявани от игрив ветрец. Докато стоеше сред мъглите, те разсейваха тревогата му за Вин, внушаваха му увереност, че тя ще намери начин да се измъкне.

Въздъхна и поклати глава. Как можеше да вярва на собствените си представи за мъглите, а не на Вин? През целия си живот тя се бе борила да оцелее. А какво имаше той? Минало, изпълнено с балове и забавления.

Чу зад гърба си стъпки и се обърна. Двама слуги носеха Сет в креслото му.

— Онзи проклет Главорез не е наблизо, нали? — попита Сет след като слугите сложиха креслото на земята и се оттеглиха.

— Не — отвърна Елънд. — Разследва някакъв инцидент при войниците.

— Какво е станало пък сега?

— Сбиване — отвърна Елънд и пак се загледа към огньовете на Фадрекс.

— Изнервени са — продължи Сет. — Малко са като колосите. Оставиш ли ги твърде дълго без работа, правят бели.

„Всъщност колосите са като хората — помисли си Елънд. — Трябваше да го предвидим. Досущ като хората, но без техните скрупули“.

След малко Сет заговори отново, с нетипичен за него мек тон:

— Отпиши я, синко. Знаеш, че няма спасение за нея.

— Не е вярно.

— Тя не е безсмъртна — продължи Сет. — Вярно, че е страшно добра аломантка. Но отнемеш ли й металите…

„Тя може да те изненада, Сет“.

— Дори не изглеждаш разтревожен — рече Сет.

— Разбира се, че се тревожа за нея — заяви с нарастваща увереност Елънд. — Но аз… й вярвам. Ако някой въобще може да се измъкне оттам, това е само Вин.

— Не си сигурен обаче.

— Не съвсем — призна Елънд.

— Ще нападнем ли? — попита Сет. — Да се опитаме да я освободим?

— Това е обсада, Сет. Целта е да избегнем пряката атака.

— Ами припасите ни? Демоа вече въвежда намалени порциони. Ще извадим късмет, ако не започнем да гладуваме, преди Йомен да се предаде.

— Имаме още време — посочи Елънд.

— Не много. Не и след като Лутадел се бунтува. — Сет замълча за миг, сетне продължи: — Днес се върна един от моите разузнавателни отряди. Същата работа.

Тоест същите новини. Елънд бе разрешил на Сет да прати войници до близките села, за да посплашат хората и да докарат припаси. Но отрядите се връщаха с празни ръце и разказваха една и съща история.

Хората в кралството на Йомен гладуваха. Селата бяха на границата на оцеляването. Нямаше какво да им отнемат, нито с какво да ги сплашат.

Елънд се обърна към Сет.

— Смяташ ме за лош водач, нали?

Сет го погледна и се почеса замислено по брадата.

— Да. Но всъщност… Елънд, като крал ти притежаваш нещо, което аз никога не съм имал.

— И то е?

Сет сви рамене.

— Хората те харесват. Войниците ти вярват и знаят, че имаш добро сърце. Ти оказваш странно влияние върху тях. Тези момци би трябвало да горят от желание да плячкосват села, дори бедняшки. Особено като се има предвид колко са изнервени в лагера. Но не го правят. Напротив, хората от един отряд дотолкова съжалили някакви селяци, че останали няколко дни да им носят вода и да помагат в поправката на къщурките! — Сет въздъхна и поклати глава. — Допреди година бих се изсмял на всеки, който се уповава на лоялността на подчинените си. Но сега, когато светът се разпада, мисля че дори аз бих предпочел човек, на когото да вярвам, отколкото водач, който всява страх. Вероятно затова войниците се държат по този начин.

Елънд кимна.

— Смятах, че обсадата е добра идея — продължи Сет. — Но вече не мисля, че ще се получи нещо, синко. Саждопадите стават все по-обилни, а провизиите ни се топят. Цялата тази история страшно много се обърка. Трябва да ударим и да вземем каквото можем от Фадрекс, после да отстъпим в Лутадел и да го задържим през цялото лято, докато хората приберат реколтата.

Елънд мълчеше. Чу нещо в мъглите и се извърна натам. Викове и ругатни. Отдалече — Сет вероятно не ги бе чул. Елънд закрачи нататък, като остави Сет сам в мрака.

„Пак се бият — помисли си, докато приближаваше един от лагерните огньове. Чуваха се крясъци и ръмжене на ядосани мъже. — Сет е прав. Колкото и да са добронамерени, войниците стават неспокойни. Трябва…“

— Спрете незабавно! — викна някой и Елънд позна гласа — генерал Демоа го бе изпреварил.

Забави крачка. По-добре да остави генерала да се справи с безредиците.

Но боят не спираше.

— Престанете! — кресна отново Демоа и разбута групичката. Неколцина го чуха и отстъпиха. Но останалите продължаваха да се бият. Демоа си проби път към средата, където двама войници се млатеха с особена ожесточеност.

И единият от тях го удари. С юмрук в лицето. Демоа падна на земята.

Елънд изруга, хвърли една монета и се Тласна напред. Озова се в центъра на мелето, Тласна навън, като същевременно се опита да Усмири чувствата на участниците, и извика:

— Спрете!

Те незабавно се подчиниха.

— Какво става тук? — попита ядосано Елънд.

— Съжалявам, милорд — измърмори онзи, който бе ударил генерала. — Ние само…

— Само какво? — прекъсна го Елънд и го заля с мощна Усмирителна вълна, за да подсили покорството му.

— Милорд, те са прокълнати — заяви мъжът. — Заради тях плениха лейди Вин. Говорят за Оцелелия и неговата благословия, но за мен това си е живо лицемерие, нали така? А после значи дотича техният водач и ни нареди да престанем. Но на мен ми омръзна да ги слушам…

Елънд се намръщи и тъкмо да се развика гневно, към тях се приближиха неколцина Мъгливи, предвождани от Хам, и той му кимна към мъжете, които се бяха сбили. Хам ги извика настрани, а Елънд се наведе и помогна на Демоа да се изправи.

— Съжалявам, милорд — тихо каза генералът. — Трябваше да предвидя, че ще стане така… и да се подготвя.

Елънд само поклати глава. Хам се върна при тях, отпратил участниците в боя. Тълпата започна да се разпръсква, войниците се върнаха към задълженията си.

— Познавам някои от тези хора — заяви Хам и кимна към тъмнината. — Мъгловергнати.

Мъгловергнати. Мъже, които, подобно на Демоа, бяха лежали болни по две седмици, вместо да се възстановят за ден след излагането на мъглите.

— Това е нелепо — заяви Елънд. — Какво значение, че някой бил болен по-дълго от друг? Това не ги прави прокълнати!

— Милорд, подценявате суеверността на хората — каза Демоа, докато си търкаше брадичката. — Те просто търсят върху кого да стоварят вината. В случая това сме ние — боледувалите по-дълго.

— Не мога да повярвам, че в армията ми се ширят подобни настроения! — възкликна Елънд. — Хам, видя ли, че онзи удари Демоа?

— Ударили са го? — попита изненадано Хам. — Генерала?

— Да. Едрият, с когото разговарях, като дойде. Казва се Билг, ако не се лъжа. Знаеш какво трябва да се направи.

Хам изруга и погледна към мрака.

— Може би не бива да… — почна Демоа.

— Не — прекъсна го Елънд и стисна зъби. — Ще изпълним закона. Ако беше ударил капитана си, може би щеше да му се размине. Но да вдигне ръка срещу генерала? Този човек трябва да бъде екзекутиран. Дисциплината съвсем се е разпуснала.

— Онези, дето ги разтървах одеве — каза Хам намусено. — Пак се биеха обикновени войници и мъгловергнати.

Елънд изскърца със зъби. Демоа го погледна и очите му сякаш казваха: „Знаеш какво трябва да се направи“.

„Да си крал не значи да правиш каквото искаш — му бе казала Тиндуил. — А да правиш онова, което трябва“.

— Демоа — каза Елънд. — Проблемите с Лутадел са по-сериозни от разлагащата се дисциплина. Пенрод очаква от нас помощ. Искам да отделиш един отряд и заедно с Конрад да се върнете в столицата и да възстановите реда.

— Да, милорд — отвърна Демоа. — Колко войници да взема?

— Триста души ще стигнат. — Това беше броят на мъгловергнатите.

Демоа кимна и тръгна в мрака.

— Правилно постъпваш, Ел — тихо каза Хам.

— Не, не е така — възрази Елънд. — Също както не е правилно да екзекутирам войник, задето е нарушил дисциплината. Но трябва да върнем реда в армията.

— Прав си — рече Хам.

Елънд се обърна и погледна към мъглите. Към Фадрекс.

— Не аз, Сет е прав. Не можем да стоим тук, докато светът умира.

— И какво да направим? — попита Хам.

Елънд се поколеба. Какво да направят, наистина? Да отстъпят и да изоставят Вин — и вероятно цялата империя — на съдбата й? Да атакуват, да избият хиляди и той да се превърне в кървав завоевател? Нямаше ли друг начин да се превземе градът?

Елънд се обърна и тръгна към шатрата на Ноорден. Любопитният Хам го последва.

Някогашният принудител, разбира се, беше буден — той винаги си лягаше късно. Щом Елънд влезе в шатрата, той скочи от стола си и се поклони почтително.

На масата в средата на шатрата Елънд откри това, което търсеше. И върху което бе наредил на Ноорден да работи. Карти. Движение на войските.

Разположението на бандите колоси.

„Йомен не се плаши от армията ми — помисли Елънд. — Да видим дали аз не мога да уплаша неговата“.