Брандън Сандърсън
Героят на времето (5)

2.

Докато държах силата в себе си, с ума ми се случиха странни неща. Само за няколко секунди я опознах, научих историята й, узнах начините, по които да я прилагам.

Но тези познания не ми помагаха особено в практиката. Например знаех как да преместя планета в небето. Но не знаех къде да я поставя, за да не бъде твърде близо или твърде далече от слънцето.

Както винаги денят на ТенСуун започна по тъмно. Причина за това донякъде бе, че той нямаше очи. Би могъл да си направи — той беше Трето поколение, сиреч доста стар дори за кандра. Беше поглъщал достатъчно трупове, за да се научи да създава сетива по интуитивен път, без модел, който да копира.

Но в този случай едва ли щеше да има голяма полза от очите. Той нямаше череп, а беше открил, че някои органи не функционират добре без напълно развито тяло и скелет, който да го поддържа. Очите му щяха да бъдат смазани от собствената му маса, ако се опиташе да се придвижи в някаква посока, и щеше да е много трудно да ги извръща, за да може да вижда.

Не че имаше какво да се гледа. ТенСуун бавно премести туловището си в затворническата килия. Тялото му представляваше прозрачна маса от мускули — като купчина слепени плужеци или голяма мида. При желание можеше да разтвори всеки от тези мускули и да го превърне в нещо друго. Но всичко щеше да е безсмислено при отсъствието на скелет.

Той отново промени позата си. Кожата му бе тъй чувствителна, че сякаш разполагаше със собствени вкусови рецептори. В момента усещаше миризмата на изпражненията си, но въпреки това не посмя да изключи сетивата си. Те бяха единствената връзка с обкръжаващия го свят.

Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.

Мнозина биха се побъркали от пребиваването в подобно затворено пространство толкова дълго време. Всъщност той не знаеше дори откога е тук. От месеци? Но за негово щастие ТенСуун познаваше Благодатта на Съзнанието. Умът му не се поддаваше лесно на натиск отвън.

Понякога той проклинаше Благодатта, задето го опазваше от лелеяното облекчение на лудостта.

„Съсредоточи се“ — рече си той. Въпреки че нямаше мозък, или поне нямаше такъв, какъвто имаха хората, той можеше да мисли. Не разбираше как. Не беше сигурен дали въобще някоя кандра знае отговора на този въпрос. Може би кандрите от Първото поколение притежаваха повече познания по въпроса, но дори да бе така, не бяха предали знанията си нататък.

„Не могат да те държат тук вечно — рече си той. — В Първия договор се казва…“

Ала от известно време го глождеха съмнения относно Първия договор — най-вече дали Първото поколение все още го тачи. Как би могъл да ги вини? ТенСуун бе Нарушител на Договора. Той сам бе признал, че се е обърнал срещу волята на своя господар и вместо на него е помогнал на друг. Измяна, довела до смъртта на неговия господар.

Ала този позорен акт бе най-малкото от престъпленията му. Наказанието за Нарушаване на Договора бе смърт и ако ТенСуун бе спрял дотук, отдавна да са го пратили на оня свят. За нещастие залогът бе далеч по-голям. Признанието на ТенСуун — направено при проведения от Второто поколение разпит — бе разкрило много по-опасна и значима простъпка.

ТенСуун бе издал тайната на своя народ.

„Не могат да ме екзекутират — мислеше си той, не толкова от страх, колкото за да запази ясна мисълта си. — Не и докато не разберат на кого съм казал“.

Тайната. Тази съкровена, безценна тайна.

„Аз обрекох всички ни. Целия ми народ. Отново ще станем роби. Не, ние вече сме роби. Ще се превърнем в нещо друго — в машини, с умове, командвани от други. Пленници, неспособни да контролират телата си“.

Това бе неговата вина — че бе задействал ужасна сила. Това бе причината, заради която заслужаваше затвор и смърт. Но въпреки това той жадуваше да живее. Би трябвало да се презира. Ала по някаква причина смяташе, че е постъпил правилно.

Намести се, разтвори мускулите в средата на тялото си и там се образува малка вдлъбнатина. Трябваше да улови всичката храна, която му хвърлят — и без това дажбата бе съвсем оскъдна. Но от решетката не падна нищо. Той чакаше търпеливо. Най-сетне ключалката горе изщрака. Макар че нямаше уши, той долавяше ясно скърцането на пантите и изтракването, когато решетката се удари в пода.

„Какво става?“

Спуснаха куките. Те се забиха в плътта му, закотвиха се в мускулите и го измъкнаха горе. Болеше. Не само от остриетата, а и от внезапно разлялото се на широкия под тяло. ТенСуун усети вкуса на прах и камък. Мускулите му трепереха, отвикнали да са извън тясната шахта. Той се напрегна, изопна туловището си по начин, който допреди секунди бе невъзможен.

Сетне се появи то. Усещаше го. Киселина, гъста и задушлива, вероятно носена в позлатена кофа, донесена от тъмничарите. Значи най-накрая щяха да го убият.

„Но те не могат! — помисли той. — Първият договор, законът на нашия народ…“

Нещо падна върху него. Не беше киселина, нещо твърдо. Той го докосна нетърпеливо, раздвижи несръчно мускули, за да долови вкуса му. Беше овално, с отвори и няколко остри ръба… череп.

Киселата миризма се усили. Да не би да я разбъркваха? ТенСуун се раздвижи забързано, обви се около черепа, започна да го изпълва. Беше запазил малко разтворена плът в една торбичка в тялото си. Извади я, полепи я върху черепа и се зае да създава кожа. Той остави очите неоформени, работейки върху белите дробове, формирайки език, пренебрегвайки устни за момента. Работеше с усещането за наближаваща гибел, тъй като киселият мирис непрестанно се усилваше. А после…

То го удари. Разкъса мускулите от едната страна на тялото му, проникна във вътрешността и почна да я разяжда. Изглежда, Второто поколение се бе отказало от идеята си да измъкне тайната от него. Но преди да го убият, трябваше да върнат способността му да говори. Така повеляваше Първият договор — оттам и черепът. И същевременно вероятно тъмничарите бяха получили заповед да го довършат, преди да успее да каже нещо в своя защита. Те следваха буквата на закона и същевременно смятаха да игнорират съдържанието му.

Не си даваха сметка обаче за бързината, с която можеше да действа ТенСуун. Малцина кандри бяха прекарали толкова дълго време в изпълнение на Договори — почти всички представители на Второто поколение и голяма част от тези от Третото отдавна бяха напуснали служба и водеха безгрижен живот тук, в Родната земя.

А безгрижният живот не може да те научи на важни неща.

На повечето кандри им бяха нужни часове, за да оформят телата си — някои от по-младите се бавеха дори с дни. Но след броени секунди ТенСуун вече притежаваше рудиментарен език. И докато киселината заливаше тялото му, той се напрегна да оформи трахея, разду дробове и изграка една-единствена дума.

— Правосъдие!

Заливането спря. Тялото му продължаваше да гори. Въпреки болката той не спираше да работи, оформяше примитивни слухови органи вътре в черепната кухина.

— Глупак — прошепна един глас наблизо.

— Правосъдие! — повтори ТенСуун.

— Приеми смъртта — рече тихият глас. — Не се поставяй в положение да причиниш нови неволи на нашия народ. Първото поколение те възнагради с възможността да умреш заради дългите ти години служба!

ТенСуун се сепна. Един процес щеше да бъде публичен. Досега само неколцина бяха осведомените за неговата измяна. Можеше да умре, проклет като Нарушител на Договора, но все пак с известно уважение към предишната му кариера. Някъде — вероятно в други шахти в същото това помещение — имаше още нещастници, обречени на безкраен затвор, изтезание, което в края на краищата щеше да надделее дори над Благодатта на Съзнанието.

Искаше ли да е един от тях? С разкриване на постъпката си пред един обществен форум можеше да си осигури единствено вечно страдание. Безсмислено беше да се надява на промяна. С признанието си сам си бе определил присъдата.

Но ако проговореше, нямаше да е за да се защити. Причината щеше да е съвсем различна.

— Правосъдие — потрети той с едва доловим шепот.