Брандън Сандърсън
Героят на времето (49)

46.

Бягството на Гибелта изисква известни обяснения. Това е нещо, което дори аз не разбирах съвсем добре. Гибелта не би могла да използва силата в Кладенеца на Възнесението. Тази сила принадлежи на Съхранението — основния антипод на Гибелта. И наистина, едно пряко стълкновение между тези две сили ще доведе до тяхното унищожаване.

Пленничеството на Гибелта обаче е дело на тази сила. А тя на свой ред е в хармония със силата на Съхранението — силата, която се съдържа в Кладенеца. Когато тази сила бъде освободена и се разпилее, вместо да бъде използвана, тя действа като ключ. Последващото „отключване“ е онова, което в края на краищата освобождава Гибелта.

— Е, добре — рече Бриз, — някой ще се опита ли да обясни как съгледвачът на нашата група е станал псевдоборец за свобода и отмъстител?

Сейзед поклати глава. Бяха в подземията на Инквизиторския отдел. Бриз бе заявил, че му е писнало от суха храна, и бе наредил на няколко войници да вземат от припасите в подземието и да приготвят свястна вечеря. Сейзед вероятно бе готов да се възпротиви, но в действителност подземието бе толкова добре заредено, че дори вечно гладният Бриз не би могъл да нанесе забележим ущърб на запасите.

Цял ден чакаха Дух. В града цареше напрежение, съгледвачите им се бяха притаили, опасявайки се от ответни мерки на Гражданина. По улиците крачеха усилени патрули, пред сградата на Министерството се бе разположил многочислен отряд. Сейзед се страхуваше, че Гражданина може да е свързал появата на Дух в района на екзекуцията с него и Бриз. Изглежда, през следващите няколко дни свободното придвижване из града щеше да е крайно затруднено.

— Защо не се връща? — попита Алриане. Двамата с Бриз седяха на изящна маса, отмъкната от къщата на някакъв неизвестен благородник. Естествено, бяха облекли хубави дрехи — Бриз костюм, а Алриане бледобежова рокля. Винаги се преобличаха веднага след като се върнат, сякаш за да потвърдят пред себе си кои са.

Сейзед не вечеряше с тях — нямаше апетит. Капитан Горадел се бе подпрял на една лавица и не сваляше поглед от присъстващите. Макар на устните му да трепкаше добронамерена усмивка, от заповедите, които бе дал на войниците, Сейзед прецени, че очаква всеки момент да ги нападнат. Беше се погрижил Бриз, Алриане и Сейзед да останат в относителната безопасност на подземието. По-добре да са в клопка, отколкото мъртви.

— Сигурен съм, че с момчето всичко е наред, скъпа — отвърна Бриз на въпроса на Алриане. — Не се прибира, защото се страхува да не хвърли вината за случилото се днес върху нас.

— Или това — каза Сейзед, — или не може да се промъкне покрай войниците отвън.

— Успял е да се промъкне в онази къща незабелязано, драги — заяви Бриз. — Съмнявам се, че би се затруднил с постовете отвън, особено след здрач.

— Щеше да е по-добре, ако се бе измъкнал също толкова незабелязано, вместо да тича по покрива пред погледите на всички — каза Алриане.

— Може би — рече Бриз. — Но когато искаш да си бунтовник и отмъстител, част от удоволствието е в това да те виждат другите. Психологическият ефект от сцената на скачащия от горящата къща спасител, с дете в ръце, е доста силен. А да го направиш пред самия тиран, наредил екзекуцията? Не си бях дал сметка, че нашето момче толкова си пада по драматичните сценки!

— Той вече не е момче — тихо каза Сейзед. — Изглежда, по навик твърде дълго го подценявахме.

— Защото никога не сме му възлагали важни задачи, драги — отвърна Бриз и насочи вилицата си към него. — Вината е наша — той е просто един младеж.

— Вин също е млада — отбеляза Сейзед.

— Вин, както не можеш да не признаеш, е особен случай.

На това Сейзед нямаше какво да каже.

— Както и да е — продължи Бриз. — Като разгледаме фактите, това, което се случи, изобщо не е изненадващо. Дух е тук от месеци и е имал достатъчно време да установи връзки с подземния свят на Ортьо, а и да не забравяме, че е член на бившата група на Оцелелия. Съвсем логично е хората да са гледали на него като на спасител, също както Келсайър спаси Лутадел.

— Пропускаме нещо важно, лорд Бриз — рече Сейзед. — Той скочи от покрива. Това са два етажа, че и повече. При такива скокове хората обикновено си чупят краката.

— Може би всичко е било подготвено с помощта на тукашния подземен свят и долу да е имало например дюшек — отвърна Бриз.

Сейзед поклати глава.

— Съмнявам се. Ако оцеляването му е само трик, нямаше да ги има тези слухове за него, не мислите ли?

— Тогава какво е твоето обяснение? — попита Бриз и хвърли поглед към Алриане. — Нали не намекваш, че откакто го познаваме, е бил Мъглороден?

— Не зная — рече тихо Сейзед.

Бриз поклати глава и се засмя.

— Едва ли би могъл да го скрие от нас, драги. Да преживее цялата история със свалянето на лорд Владетеля и падането на Лутадел и през това време да не разкрие пред нас, че е нещо повече от Калаено око? Отказвам да го приема.

„Или — помисли си Сейзед — отказваш да приемеш, че не си успял да видиш истината“. Но Бриз все пак бе прав. Сейзед познаваше Дух от малък. Момчето бе срамежливо и непохватно, но не и склонно да мами. Почти изключено бе да е било Мъглороден от самото начало.

Да, Сейзед бе видял онзи скок. За него не бе останала скрита грациозността на полета и естествената ловкост, характерна за използването на пютриум. Сейзед съжаляваше, че не носи медноемите си, за да потърси в тях сведения относно хора, внезапно проявяващи аломантични способности. Възможно ли бе един човек да е Мъглив по рождение, а по-късно да се превърне в Мъглороден?

Въпросът не изглеждаше особено важен в сравнение с основните му задачи тук като пратеник на императора. Може би по-късно щеше да отдели време, за да прегледа бележките и спомените си…

Сепна се. „Не ставай глупав — рече си. — Търсиш си извинения. Знаеш, че за един аломант е невъзможно да придобие нови способности. Няма да откриеш никъде сведения за подобни случаи“.

Излишно бе да рови в медноемите. Беше ги оставил съвсем съзнателно — не можеше да е Пазител и да споделя натрупаните познания, докато не отсее истините от лъжите.

„Напоследък твърде лесно се разсейвам“ — помисли си той, стана и се отдалечи от масата. Върна се в своята „стая“ в подземието, отделена със завеси от останалите. Папката беше на масата. В ъгъла, близо до една лавица, бе раницата с металоемите.

„Не — каза си Сейзед. — Дадох си дума. Ще я удържа. Няма да си позволя да съм лицемер само защото съм се натъкнал на някаква нова религия. Трябва да съм силен“.

Седна на масата, отвори папката и зачете следващия лист. В него се описваше вярата на нелазанците, почитащи бог Трел. Сейзед се бе запознавал с тази религия заради интереса си към математиката и небесните познания. Не се беше връщал към нея досега по-скоро от безпокойство. Искаше да отложи нещо, което знаеше, че ще се случи.

И наистина, докато четеше, забеляза пропуски в доктрината. Вярно, нелазанците имаха обширни познания по астрономия, но ученията им за задгробния живот бяха повърхностни — почти ексцентрични. Те обясняваха неяснотата им с това, че така позволяват на хората сами да откриват истините в живота. Ала докато четеше, Сейзед чувстваше нарастващо раздразнение. Каква полза от религия, която не дава отговори? Как да повярваш в нещо, което отговаря на половината от въпросите с „попитай Трел и той ще ти отговори“?

Все пак не бързаше да отхвърли изцяло това вероучение. Остави го на купчината и се помъчи да убеди самия себе си, че просто не е в подходящото настроение, за да го изучава. Всъщност не беше в настроение за нищо.

„Ами ако Дух наистина е станал Мъглороден?“ Много от нещата, които знаеха за аломантията — като например съществуването само на десет метала — се оказаха лъжи, разпространявани от лорд Владетеля, за да се прикрият важни тайни.

Може би бе напълно възможно един аломант спонтанно да прояви нови способности? Или пък имаше друго обяснение за невероятния скок на Дух. Дали не беше свързан по някакъв начин с превръзката, издаваща повишена чувствителност на зрението? Някакви лекарства например?

Каквото и да бе, безпокойството определено му пречеше да се върне към изучаването на нелазанската религия. Непрестанно го глождеше усещането, че се случва нещо важно. И че Дух е в центъра на тези събития.

Къде ли се бе дянало момчето?

 

 

— Зная защо си тъжна — каза Дух.

Белдре се извърна към него и пребледня. Сигурно не го виждаше и чуваше само гласа му. Вероятно не беше достатъчно близо и мъглите го скриваха. Напоследък му бе трудно да определи.

Той пристъпи напред и спря насред градината.

— Разбрах защо — продължи той. — Отначало си мислех, че е заради градината. Навярно някога е била красива. Сигурно си я виждала такава, преди брат ти да нареди да изкоренят всички градини. Била си благородница или си живяла сред благородници.

Тя го погледна изненадано.

— Да, зная — каза Дух. — Брат ти е аломант. Той е Монетомет, долових Тласъците му. В онзи ден, на пазара.

Тя мълчеше — по-красива от всякога. Очите й най-сетне го различиха сред мъглите.

— А после — не спираше Дух — си помислих, че греша. Никой не тъгува толкова много за една градина, колкото и да е била красива. Хрумна ми, че тъгата в очите ти вероятно е защото брат ти ти е забранил да участваш в неговите съвещания. Винаги те отпраща навън, в градината, когато трябва да се срещне с важни хора. Зная какво е да се чувстваш безполезен и отритнат, когато си сред важни хора.

Пристъпи още крачка към нея. Усещаше боцкащата пръст под краката си, жалките останки на почва, която някога е била плодородна. Вдясно от него бе храстът, към който Белдре най-често отправяше взор. Той не поглеждаше към него — не смееше да свали очи от нея.

— Но и това бе грешка — рече. — Подобна забрана би те подразнила, но едва ли щеше да ти причини болка. Нито тъга. Сега обаче зная причините за твоята печал. Днес следобед убих за първи път. Помогнах да бъде съборена предишната империя, а после да построят нова. Никога не бях убивал човек. До днес.

Спря и надзърна в очите й.

— Да, тази мъка ми е позната. Питам се обаче защо я изпитваш ти?

— Не бива да си тук. Има стражи…

— Не — отвърна Дух. — Няма ги вече. Куелион прати твърде много хора в града — страхува се да не избухне бунт, както стана в Лутадел. Както е подтикнал хората към бунт и самият той, когато е взел властта. И е прав да се бои, но сгреши, като остави дома си неохраняван.

— Убий го — прошепна Келсайър. — Куелион е вътре, това е идеалният момент. Той го заслужава и ти го знаеш.

„Не — възрази Дух. — Не днес. Не и пред нея“.

Белдре бе втренчила поглед в него. Лицето й стана сурово.

— Защо дойде? Да ми се присмиваш?

— Да ти кажа, че те разбирам — отвърна Дух.

— Как можеш да го кажеш? — попита тя. — Ти не ме разбираш — дори не ме познаваш.

— Мисля, че те разбирам — възрази Дух. — Видях очите ти днес, докато гледаше как подкарват онези хора на смърт. Ти изпитваше вина. Вина за убийствата на брат ти. Измъчваше се, защото смяташе, че трябва да им помогнеш. — Пристъпи напред. — Не можеш, Белдре. Той е покварен от силата си. Може някога да е бил добър човек, но вече не е. Осъзнаваш ли какво прави? Брат ти избива хора, за да се сдобие с аломанти. Пленява ги и заплашва да изтреби семействата им, ако не правят каквото иска. Нима един добър човек би постъпвал така?

— Ти си глупак — прошепна Белдре. Не смееше да го погледне.

— Зная — отвърна Дух. — Какво са неколцина избити, когато става въпрос за сигурността на кралството? — Млъкна и поклати глава. — Белдре, той убива деца. Прави го само за да скрие факта, че събира аломанти.

— Върви си — каза накрая Белдре.

— Ела с мен.

Тя най-после го погледна.

— Ще сваля брат ти от власт — рече Дух. — Аз бях в групата на Оцелелия. Ние победихме лорд Владетеля — Куелион едва ли може да ни затрудни. Не бива да си тук, когато той падне.

Белдре го изгледа подигравателно и каза:

— Ще броя до три и ще почна да викам.

— Не се страхувам от войниците ви.

— Не се съмнявам. Но ако дойдат, ще трябва пак да убиваш.

Дух се поколеба. Но остана на мястото си, за да й покаже, че не вярва на заплахите й.

И тогава тя започна да вика.

— Убий го! — прокънтя в главата му гласът на Келсайър. — Сега, преди да е станало късно! Стражниците, които изби, само изпълняваха заповеди. Истинското чудовище е Куелион.

Дух стисна ядно зъби, обърна се и побягна, следван от виковете на Белдре.

Остави Куелион жив.

Засега.

 

 

Пръстените, гривните, обеците и другите метални украшения бяха пръснати по масата като съкровище от някоя древна легенда. Разбира се, повечето метали бяха съвсем обикновени. Желязо, стомана, калай, мед. Нямаше злато, нито атиум.

Но за един ферохимик металите бяха много по-ценни от търговската им стойност. Те бяха резервоари, които можеха да бъдат напълнени, а по-късно изчерпвани. Една от дрънкулките бе изработена от пютриум и можеше да съхранява сила. Попълването й би изтощило ферохимика за известно време, през което би го затруднило дори най-обикновено усилие — но цената си заслужаваше. Защото при нужда можеше да черпи допълнителна сила.

В момента много от металоемите на масата пред Сейзед бяха празни. Беше ги използвал по време на ужасяващата битка, приключила с падането — и после спасяването — на Лутадел преди година. Битка, която го бе обезсилила по много начини. Десетте пръстена в единия край на масата едва не му костваха живота. Марш ги бе изстрелял по него като монети и те се бяха забили в тялото му. Това обаче му бе позволило да почерпи от тях сила, да победи и да се излекува.

В центъра бяха най-важните металоеми. Четири гривни — изработени така, че да се прихващат над и под лакътя — лъщяха с блясъка на най-чиста проба мед. Това бяха най-големите му металоеми, тъй като поемаха най-много информация. Медта пазеше спомени. Ферохимикът запечатваше в съзнанието си образи, мисли и звуци и сетне ги съхраняваше в металоемите. В тях те не се променяха и не избледняваха, както ставаше със спомените в паметта.

Когато Сейзед бе още млад, един възрастен ферохимик му бе предал цялото съдържание на медноемите си. Сейзед бе съхранил тези познания в своите медноеми, които съдържаха сумираните познания на всички Пазители. Лорд Владетеля бе положил неимоверни усилия, за да накара хората да забравят миналото. Но Пазителите бяха събирали всичко — дори най-древните разкази за това какъв е бил светът, преди да се появят саждопадите и слънцето да стане червено. Бяха запаметили имената и местоположението на кралствата, бяха събрали мъдростта на отдавна забравени учени.

Бяха запомнили и всички религии, забранени от лорд Владетеля. Именно върху тях той се бе нахвърлял с най-голям хъс и с не по-малко упорство Пазителите работеха в противоположна посока — да ги спасят, да ги съхранят на сигурно място в своите медноеми, за да могат някой ден да разкажат за тях. Но най-много от всичко Пазителите бяха търсили едно — познанията за своята собствена религия, за вярванията на терисците. Защото тези сведения бяха изгубени — или забравени по време на хаоса, последвал Възнесението на лорд Владетеля. Ала въпреки вековете упорита работа Пазителите така и не можеха да се похвалят с успех.

„Какво ли щеше да стане, ако я бяхме открили?“ — мислеше Сейзед, докато машинално лъскаше един стоманен металоем. За момента се бе отказал от работата си със съхранените в папката сведения за религиите: имаше прекалено много други грижи, за да се занимава с научна дейност.

В папката бяха останали петдесет религии. Защо се залъгваше, защо се надяваше, че ще открие в тях повече истина, отколкото в предишните двеста и петдесет? Нито една от тези религии не бе успяла да оцелее през вековете. Не беше ли по-добре да се откаже? Докато ги прелистваше, в него отново се събуди болката от големия провал на Пазителите. Те се бяха борили да съхранят вярванията на хората — вярвания, които, оказа се, не могат да издържат на суровия ход на времето. Защо да им вдъхва нов живот? Струваха му се толкова безсмислени, като съживяването на болно животно, което така или иначе ще умре.

Продължаваше да лъска стоманоема. С крайчеца на окото си забеляза, че Бриз го наблюдава. Усмирителят бе дошъл в неговата „стая“ неканен — оплака се, че не можел да заспи, понеже се тревожел къде е Дух. Сейзед не бе казал нищо — не му се щеше да подхваща разговор, искаше да остане сам.

— Сейзед, наистина не те разбирам — каза Бриз.

— Не се опитвам да бъда загадъчен, господарю Бриз — оправда се Сейзед, остави стоманоема и взе един бронзов пръстен.

— Какво си ги залъскал? — попита Бриз. — Та ти вече не ги носиш. Дори ми се струва, че не можеш да ги търпиш.

— Не е вярно, господарю Бриз. В известен смисъл те са единственото свято нещо, останало в моя живот.

— Но не ги носиш, нали?

— Да, не ги нося — каза Сейзед и почна да лъска пръстена.

— Защо? — упорстваше Бриз. — Мислиш ли, че тя би го желала? Тя беше Пазителка — смяташ ли, че би поискала да се откажеш от металоемите си?

— Навикът ми няма нищо общо с Тиндуил.

— Така ли? — Бриз го погледна заинтригувано. — Какво искаш да кажеш? Защото, откровено казано, Сейзед, ти ме притесняваш. Аз разбирам от хора. Но ме притеснява, че не мога да разбера теб.

— Знаете ли какво правех — попита Сейзед и остави пръстена на масата — след смъртта на лорд Владетеля?

— Занимавал си се с учителстване, поне така разбрах — отвърна Бриз. — Опитал си се да разпространяваш сред хората изгубените познания отпреди Последната империя.

— А знаете ли как вървеше това мое учителстване?

Бриз поклати глава.

— Зле — рече Сейзед и взе поредния пръстен. — Хората не се интересуваха особено. Не се интересуваха от религиите на миналото. И защо да ги е еня? Защо да почитат нещо, в което някога са вярвали други?

— Сейзед, хората винаги са се интересували от миналото.

— Е, интересували са се — склони Сейзед, — но това не е вяра. Тези металоеми са като музеи, като стари библиотеки. Те не са от полза за съвременните хора. В годините на управлението на лорд Владетеля ние, Пазителите, си мислехме, че вършим особено важна работа. Вярвахме в това. Но в края на краищата нищо от това, което правехме, не се оказа ценно. Вин не се нуждаеше от нашите знания, за да убие лорд Владетеля. Аз вероятно съм последният Пазител. Мислите, записани в тези металоеми, ще умрат с мен. И понякога дори не съжалявам за това. Не живеем в ера на учени и философи, нали? А и учените и философите не знаят как да спасят гладуващи деца.

— И затова ли вече не ги носиш? — попита Бриз. — Защото смяташ, че си безполезен?

— Дори повече — отвърна Сейзед. — Да нося тези металоеми би означавало да се преструвам. Да се преструвам, че смятам съхраненото в тях за полезно, а още не съм решил дали това е така, или не. Не ги нося, защото не зная как точно да отсъдя. Още не съм готов да повярвам — както вярвахме преди, — че събирането на познания и религии е по-важно, отколкото да се действа. Може би ако Пазителите се бяха съпротивлявали, вместо само да запаметяват, лорд Владетеля щеше да е паднал преди векове.

— Но ти се съпротивляваше, Сейзед — рече Бриз. — Ти се би редом с нас.

— Лорд Бриз, аз вече не представлявам само себе си. Представлявам всички Пазители, тъй като очевидно съм последният. И като такъв, вече не вярвам в нещата, на които учех другите. Не мога с чиста съвест да твърдя, че съм Пазителят, който бях.

Бриз въздъхна и поклати глава.

— Не те разбирам.

— Аз също не се разбирам понякога.

— Не, ти си просто объркан. Може и да не живеем в свят на учени, скъпи ми приятелю, но ми се струва, че грешиш. Тъкмо сега, когато наближава време да живеем в непрогледна тъма, твоите познания са по-важни от всякога.

— Защо? — попита Сейзед. — За да преподавам на умиращите религии, в които не вярвам? Да говоря за богове, след като зная, че те не съществуват?

Бриз се приведе напред.

— Наистина ли го мислиш? Че никой не ни гледа отгоре?

Сейзед бавно плъзгаше ръка по лъскавия пръстен.

— Все още не съм решил окончателно — отговори след малко. — Преди се надявах да открия истината. Но днес тази надежда ми се струва много далечна. Над нашия свят се спуска мрак, лорд Бриз, и не съм сигурен, че ще можем да се сражаваме с него. Не съм сигурен дори дали ще искаме да се сражаваме с него.

Бриз отвори уста, за да възрази, но преди да успее да каже нещо, пещерата се разтресе от грохот. Пръстените и гривните върху масата подскочиха и иззвънтяха, цялото подземие се разтресе и от рафтовете западаха разни неща — не много обаче, понеже войниците на капитан Горадел бяха преместили припасите на земята именно за да не падат при земетресенията.

Трусът постепенно утихна. Бриз беше пребледнял.

— Ще ти кажа нещо, Сейзед. При всеки от тези трусове се питам дали е уместно да се крием в подземие. Не мисля, че това ще е най-безопасното място при истинско земетресение.

— В момента просто нямаме друг избор — посочи Сейзед.

— Прав си. Но не ти ли се струва, че трусовете се учестяват?

— Да — потвърди Сейзед и се наведе да вдигне от пода няколко паднали гривни и пръстени. — Да, определено стават по-чести.

— Може би са характерни за този район — подметна Бриз, но не изглеждаше много убеден.

В този момент се появи капитан Горадел.

— Идваш да провериш как сме ли? — попита Бриз. — Оцеляхме при земетръса, ако това те вълнува. Няма нищо тревожно, драги капитане.

— Радвам се — отвърна задъхано Горадел. — Но дойдох заради лорд Дух. Той се върна.

Сейзед и Бриз се спогледаха, скочиха и последваха Горадел. Дух тъкмо слизаше по стълбите. Очите му бяха скрити от превръзка, но си личеше, че е намръщен.

„Наистина не обръщахме достатъчно внимание на този момък“ — помисли Сейзед.

Дрехите на Дух бяха опръскани с кръв, а наметалото му бе обгоряло на много места.

— Добре че сте тук — каза Дух. — Има ли поражения от земетресението?

— Дух, къде се губиш? — възкликна Бриз. — Не, всичко е наред. Няма поражения. Но…

— Нямаме време за приказки, Бриз — прекъсна го Дух. — Император Венчър очаква от нас Ортьо и ние ще му го дадем. Искам да започнете да разпространявате слухове из града. Няма да е трудно — някои от по-важните представители на подземния свят вече знаят истината.

— Каква истина?

— Куелион използва аломанти — обясни Дух и гласът му отекна в подземието. — Успях да потвърдя това, което подозирах — Куелион събира Мъгливи от хората, които арестува. Спасява ги от огъня и държи семействата им за заложници. Властта му се гради тъкмо на това, срещу което проповядва. Управлението му е построено върху една голяма лъжа. Разкрием ли тази лъжа пред хората, системата ще рухне.

Дух отиде до ръба на водоема, погледа го за миг, после се обърна към Сейзед.

— Ти спомена, че си изучавал съоръжението, което довежда водата тук от каналите.

— Да.

— Има ли начин да обърнем потока? Да накараме водата отново да потече по улиците?

— Може би — рече Сейзед. — Не съм сигурен обаче, че имам необходимите инженерни познания, за да го направя.

— Може би ги има в металоемите ти.

— Ами… възможно е.

— Тогава ги използвай — отсече Дух.

Сейзед го гледаше объркано.

— Сейзед — каза Дух. — Нямаме време. Трябва да превземем града, преди Куелион да реши да ни атакува и да ни унищожи. Бриз ще се заеме с разпространяването на слуховете, а аз ще потърся начин да докажа на хората, че Куелион е лъжец. Той самият е аломант.

— Това няма ли да е достатъчно?

— Ще бъде, ако им дадем друг, когото да следват. — Дух кимна към тъмните води. — Някой, който може да оцелее в огъня, който да върне водата в градските канали. Ще им осигурим чудо и герой, после ще разкрием, че водачът им е лицемер и тиран. Какво би направил ти на тяхно място?

Сейзед не бързаше да отговаря. Дух беше прав, разбира се, дори за това, че металоемите му могат да са полезни. Но Сейзед не знаеше какво да мисли за промените у младия мъж. Дух изглеждаше толкова уверен, но…

— Дух — каза той тихо, за да не може да ги чуе никой друг. — Какво криеш от нас? Как не пострада при скока от онази къща? Защо закриваш очите си с превръзка?

— Аз… — Дух млъкна и за миг отново изглеждаше доскорошното неуверено хлапе. По някаква причина това вдъхна увереност на Сейзед. — Не зная как да го обясня, Сейзед. Аз самият все още търся отговор. Но ще ти разкажа при първа възможност. Ще повярваш ли на думата ми?

Сейзед го познаваше като чистосърдечен младеж. Виждаше, че е изпълнен с ентусиазъм, с нетърпение. Дух милееше за този град, искаше да свали Гражданина от власт. Беше спасил осъдените на смърт, докато той и Бриз стояха безпомощно отвън.

Дух милееше за града, а Сейзед — не. Терисецът се ядоса на вечната си потиснатост, тази вечер по-лоша от всякога.

Напоследък чувствата му изменяха непрестанно. Не можеше да се занимава с изследвания, да ръководи хората, да е полезен за околните. Но сега, докато гледаше пламналото от ентусиазъм лице на Дух, успя за кратко да забрави грижите си.

Щом момъкът искаше да води, кой беше той, че да спори с него?

Погледна към своята стая, където лежаха металоемите. Толкова време бе живял без тях. Сега го изкушаваха със знанията си.

„Стига да не проповядвам религиите, които съдържат, ще съм честен пред себе си. Като използвам познанията, които Дух иска, ще отдам полагащото се на труда и страданията, които моите предци са положили, за да ги съберат“.

Слабо извинение. Но достатъчно, след като Дух бе поел нещата в свои ръце и настояваше да използва металоемите.

— Добре — каза Сейзед. — Ще изпълня молбата ти.