Брандън Сандърсън
Героят на времето (46)

43.

Макар че изкуството на хемалургията ме отвращава, не мога да не се възхищавам от него.

При аломантията и ферохимията умението и финесът идват с прилагането на едни или други сили. Най-добрият аломант не е най-могъщият, а този, който най-добре владее Тласъците и Притеглянето. Най-добрият ферохимик е който е най-способен да съхранява информация в медноемите си или да влияе върху теглото си с помощта на желязо.

Уникалното в изкуството на хемалургията всъщност е познанието за това къде трябва да бъдат поставени клиновете.

Вин се приземи с тихо шумолене на дрехи. Вече бе повдигнала полите на роклята си, за да не ги изцапа от саждивите покриви, докато се озърташе в мъглата.

Елънд се спусна до нея и тя се усмихна — уменията му непрестанно се подобряваха. Той също наблюдаваше мъглите, макар че очевидно не знаеше какво да търси в тях.

— Той ни следва — прошепна Вин.

— Мъглородният на Йомен?

— Да.

— Къде е?

— През три къщи зад нас.

Елънд присви очи и тя почувства как аломантичните му пулсации се ускоряват. Беше разпалил калай.

— Онази сянка отдясно? — попита Елънд.

— Позна.

— Значи…

— Значи знае, че съм го забелязала — прекъсна го Вин. — Затова не се крие. В момента се изучаваме взаимно.

Елънд посегна към колана си и измъкна обсидиановия нож.

— Няма да ни нападне — прошепна Вин.

— Откъде знаеш?

— Защото — обясни Вин, — ако иска да ни убие, няма да опита, когато сме заедно. Или ще ни изчака да заспим.

Това, изглежда, само разтревожи Елънд още повече.

— Затова ли напоследък въобще не си лягаш?

Вин кимна. Да не си ляга с Елънд бе малка жертва срещу цената да го запази жив. „Ти ли си това, Йомен? — зачуди се тя. — В нощта, когато организираш бал?“ Беше малко вероятно, но Вин бе свикнала да подозира всеки, че е Мъглороден. Все още й се струваше неизбежна проява на предвидливост, въпреки че в повечето случаи се оказваше, че греши.

— Хайде — каза тя. — Като стигнем на бала, няма да се тревожим за него.

Елънд кимна и продължиха към сградата на Отдела по снабдяване.

„Планът е прост — бе заявил преди няколко часа Елънд. — Аз ще предизвикам Йомен и хората ще се скупчат около нас, за да чуят разпрата. В този момент ти се измъкваш и проверяваш дали в подземния склад има нещо интересно“.

Планът наистина бе съвсем прост — като всички добри планове. Докато Елънд спореше с Йомен, стражниците щяха да гледат тях и Вин щеше да може да се измъкне незабелязано. Трябваше да се движи бързо и безшумно и вероятно да елиминира неколцина пазачи, но без да вдига тревога. За момента това бе единствената възможност да проникнат в подземието. Не само крепостта на Йомен бе добре охранявана и осветена, но и неговият Мъглороден се оказа много добър. Беше я засичал при всички нейни предишни прониквания в града и я бе следвал на неизменна дистанция, сякаш за да й внуши, че може да вдигне тревога винаги когато поиска.

Единственият им шанс беше балът. Моментът, в който не само стражниците, но и Мъглородният щяха да съсредоточат вниманието си върху своя господар, за да го опазят.

Приземиха се в двора, с което принудиха няколко карети рязко да спрат. Вин погледна през мъгливия мрак към Елънд и каза:

— Искам да ми обещаеш нещо.

Той се намръщи.

— Какво?

— Вероятно рано или късно ще ме забележат — обясни тя. — Ще се старая да се промъквам незабелязано, но едва ли ще можем да се измъкнем без суматоха. Когато се вдигне шумотевицата, искам да се измъкнеш.

— Вин, не мога. Аз трябва да…

— Не — отсече тя. — Елънд, не бива да ми помагаш. Ти не можеш да ми помогнеш. Обичам те, но не си толкова добър, колкото съм аз. Мога да се погрижа за себе си, но искам да съм сигурна, че няма да се налага да се грижа и за теб. Ако нещо се обърка, ако вдигнат преждевременно тревога, искам да се измъкнеш. Ще се срещнем в лагера.

— Ами ако попаднеш в беда?

— Довери ми се.

Той помисли малко и кимна. Беше свикнал да й се доверява — открай време.

Тръгнаха към входа. Беше необичайно да посещават бал в сграда на Министерството. Вин бе свикнала с витражи и украшения, а учрежденията на Министерството обикновено имаха строг и суров вид — и това не беше изключение. Имаше само един етаж, с гладки стени и малки прозорци. Нямаше карбидни фенери, които да озаряват сградата отвън, нито веещи се на вятъра знамена, спуснати от терасите, и единственият признак, че тази вечер е по-различна от другите, бяха пристигащите в двора карети с благородници. Войниците пред входа бяха забелязали Вин и Елънд, но засега не предприемаха никакви действия да ги спрат.

Всички — и войници, и благородници — изглеждаха заинтригувани, но не и изненадани. Вин и Елънд го очакваха. Както бе предположила Вин, никой не им препречи пътя на стълбището. Стражниците при вратата ги следяха подозрително, но ги пропуснаха.

Озоваха се в просторно преддверие, озарено от лампи. Влизащите пред тях завиваха наляво и Вин и Елънд ги последваха по лабиринта от коридори, докато не стигнаха една голяма зала.

— Не бих го определил като най-впечатляващото място, на което сме били, нали? — подхвърли Елънд, докато чакаше да обявят имената им.

Вин кимна. Благородниците в Лутадел предпочитаха балните им зали да разполагат с отделен вход. А помещението пред тях представляваше преустроена стандартна заседателна зала на Министерството. По пода се виждаха грубо запълнените дупки от изтръгнатите пейки, в отсрещния край имаше подиум, от който вероятно принудителите бяха давали инструкции на подчинените си. Тъкмо там бе разположена масата на Йомен.

Помещението бе твърде тясно, за да се използва за балове. Гостите бяха скупчени и не можеха да се разделят на групички, както предпочитаха да правят благородниците.

— Изглежда, има и други помещения — каза Елънд и кимна към коридорите, разклоняващи се от „балната зала“.

— Места, където гостите да си отдъхват от теснотията — добави Вин. — Елънд, няма да е никак лесно да се измъкнеш. Не им позволявай да те притиснат в ъгъла. Май там вляво има изход.

Елънд проследи погледа й. Трепкащи факли озаряваха вътрешен двор или преддверие.

— Ще се навъртам в онзи край — реши Елънд. — И ще избягвам вътрешните стаи.

— Добре.

Вин бе забелязала и още нещо — на два пъти, докато крачеха по коридорите, бе видяла стълбища, водещи надолу. Това говореше за доста обширни подземия, нещо нетипично за Лутадел. „Сградата на Отдела е била строена надолу, а не нагоре“ — помисли си тя. Имаше логика, ако долу наистина бяха разположени складове.

Церемониалмайсторът обяви имената им, без да му подават картичка, и те пристъпиха в залата. Балът не беше така блестящ като този в Цитаделата Ориеле. Имаше леки ястия, но не и вечеря — вероятно защото в помещението нямаше място за маси. Имаше музика и танци, но липсваше луксът на мебелировката. Йомен бе предпочел да остави грубите стени на помещението непокрити.

— Чудя се защо ли въобще си прави труда да организира бал? — прошепна Вин.

— Навярно той пръв е дал пример — отвърна Елънд. — За да подтикне останалите благородници. И сега просто му е дошъл редът. Доста хитър ход всъщност. Така приема важни хора, а после на свой ред им гостува.

Вин кимна и погледна към дансинга.

— Един танц преди да се разделим?

Елънд се поколеба.

— Да ти кажа честно, малко съм нервен за танци.

Вин се усмихна и го целуна лекичко, нарушавайки правилата на етикецията.

— Дай ми поне час, преди да започнем. Искам да се потопя за малко в атмосферата на бала.

Той кимна и се разделиха. Елънд се насочи към група мъже, които Вин не познаваше. Тя пое в обратна посока. Не искаше да се заплита в разговори и затова избягваше жените, които познаваше от Цитаделата Ориеле. Знаеше, че вероятно трябва да укрепи познанствата си, но се наложи да си признае, че се чувства донякъде като Елънд. Не беше дошла тук за да си бъбри. Чакаха я по-важни дела.

Прекоси залата, взе чаша вино, отпи и огледа стражниците. Бяха доста, което вероятно беше добре. Колкото повече охрана имаше в залата, толкова по-малко би трябвало да е отвън. Теоретично.

Вин бавно тръгна сред множеството, кимаше на хората, но се отдръпваше всеки път, когато се опитваха да я заговорят. На мястото на Йомен би възложила на няколко войници да следят само нея. Но изглежда, нито един от стражниците не й обръщаше внимание. Измина почти час и тя ставаше все по-неспокойна. Наистина ли Йомен бе толкова небрежен, че я оставяше — нея, прочута Мъглородна — да обикаля спокойно из къщата му?

Ядосана от тази мисъл, Вин разпали бронз. Може би наблизо имаше аломанти. Едва не подскочи от изненада, когато долови пулсации почти до себе си.

Бяха жени. Две. Придворни кокетки, чиито имена не помнеше, нито се отличаваха с нещо особено. Вероятно това бе съвсем преднамерено. Разговаряха с двама мъже и още една жена само на две-три крачки от Вин. Едната гореше мед, другата калай — Вин никога не би могла да ги засече, ако не умееше да прониква през медни облаци.

Продължи сред гостите. Жените я следваха, местейки се със забележително умение, като навсякъде подхващаха мимолетни разговори. Винаги бяха близо до нея, на разстояние за калаено следене, но достатъчно далеч, за да не може да ги засече, без да прибягва до аломантия.

„Интересно“ — помисли си тя. Поне Йомен не я подценяваше. Но как да се измъкне от жените? Едва ли щяха да се подмамят от сценката, която предстоеше да разиграе Елънд, и със сигурност нямаше да допуснат Вин да напусне помещението незабелязано.

Забеляза позната фигура близо до стената. В едно кресло се бе отпуснал Бавнобързеца, облечен със същия костюм, с който го бе видяла и преди, и пак така пушеше лула. Тя тръгна към него.

— Мислех, че не посещавате подобен род събития — каза му с усмивка. Зад гърба й двете жени спряха достатъчно близо, за да чуват разговора.

— Идвам само на баловете на краля — отвърна Бавнобързеца.

— Разбира се — отвърна Вин и бавно се отдалечи. С крайчеца на окото си забеляза, че Бавнобързеца се мръщи озадачено. Изглежда, бе очаквал разговорът да продължи, но не смееше да рискува и да прояви активност от страх да не бъде разкрит. Поне засега. Преследвачките й прекъснаха престореното си бъбрене, изненадани от бързината, с която Вин смени местоположението си, и я последваха малко припряно. След минутка Вин спря и те също спряха и подхванаха нов разговор.

А тя рязко се обърна и тръгна към Бавнобързеца, все едно току-що си е спомнила нещо. Двете жени се поколебаха как да постъпят. Двоумението им й даде необходимата преднина от няколко крачки.

— Трябват ми двама души — каза тя на Бавнобързеца. — Доверени хора. Да ме чакат някъде встрани, на място, където можем да седнем и да разговаряме.

— Във вътрешния двор — отвърна той. — По левия коридор и после навън.

— Добре — отвърна Вин. — Кажи им да идат там и да изчакат аз да ги заговоря. Освен това прати вест на Елънд. Предупреди го, че ще ми трябва още половин час.

Бавнобързеца кимна, сякаш не беше изненадан от загадъчните разпоредби, и Вин се отдалечи с усмивка, следвана от неканения си антураж.

— Дано скоро се оправите — подхвърли на тръгване.

— Благодаря ви, скъпа — рече Бавнобързеца и се закашля.

Вин отново се смеси с гостите. Вървеше бавно към коридора, за който й беше казал Бавнобързеца, влезе в него и след няколко крачки я обгърна лека мъгла.

Стоеше на входа на озарена от фенери вътрешна градина. Макар че покрай стените бяха подредени маси, тук имаше доста по-малко хора. Прислугата не смееше да излиза в мъглите, а и повечето благородници — макар да не го признаваха — се страхуваха от тях. Вин се приближи с нехайна крачка към една метална балюстрада и се подпря на нея, загледана в небето и мъглите, докато опипваше замислено обецата си.

Малко след това във вътрешния двор излязоха и преследвачките й — обсъждаха високо колко задушно било вътре. Вин ги поглеждаше крадешком, докато двете се настаняваха на кресла недалеч от нея. Скоро се появиха и двама мъже и седнаха на друга маса. Не се държаха толкова уверено, колкото жените, но Вин се надяваше, че не будят подозрение с неумелостта си.

Зачака търпеливо.

Беше се научила на това през годините, когато бе живяла в бандата. Да стои неподвижно, да наблюдава незабелязано, да изчаква подходящия момент. Уличен опит, който така и не бе изгубила. Рееше поглед в небето, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва. И чакаше Елънд да започне.

„Не бива да разчиташ особено на него — прошепна в ума й Рийн. — Той ще се провали. Никога не се осланяй другиму, когато от това зависи животът ти“.

Една от любимите сентенции на Рийн. Напоследък се сещаше все по-рядко за него — както и за предишния си живот. Миналото й бе низ от болка и страдание. Брат, който я биеше, за да я спаси, луда майка, убила безпричинно по-малката й сестра.

Но от този живот бе останало само далечно ехо. Тя се усмихна на тази мисъл, изумена колко далече е стигнала. Рийн сигурно би я нарекъл глупачка, задето се доверява на Елънд — че вярва, че той ще успее, че му поверява живота си. Нещо, което в онези далечни години не би направила никога.

След десетина минути отвътре излезе един мъж, приближи се към двете жени, поговори с тях и се върна в залата. Друг мъж се появи след двайсетина минути и направи същото. Изглежда, жените предаваха сведенията, които Вин искаше — че е останала отвън и вероятно е решила да прекара вечерта на открито, сред мъглите. Не очакваха да се прибере скоро.

Малко след като вторият пратеник се отдалечи, отвътре дотича задъхан мъж, спря при една маса, на която седяха единствените на двора, които, изглежда, не бяха излезли заради Вин, и възкликна:

— Елате да видите! Бързо!

Те станаха и забързаха към коридора. Вин се подсмихна. Елънд бе задействал своята част от плана.

Скочи във въздуха, Тласна се от балюстрадата и се стрелна към другия край на двора.

Жените, на които очевидно им бе доскучало, водеха вял разговор. Отне им няколко секунди да забележат маневрата й и едната скочи и отвори уста да извика.

Вин изгаси всички метали, разпали дуралуминий и месинг и Тласна чувствата на двете жени.

Беше го правила само веднъж преди, със Страф Венчър. Подхранваният от дуралуминий Месингов тласък бе нещо ужасяващо — той смазваше емоционалния фон на жертвата, караше я да се чувства опустошена, потисната. Двете жени изпъшкаха и тази, която бе станала, се олюля и тупна в тревата.

Вин се приземи малко несръчно заради изгасения пютриум — не смееше да го смесва с дуралуминий. Отново го разпали и притича напред. Удари втората жена с лакът в корема, сграбчи я за косата и блъсна лицето й в масата. Другата продължаваше да лежи замаяно в тревата. Вин се намръщи, наведе се, улови я за гърлото и стисна.

Беше малко грубичко, но Вин не разтвори пръсти, докато жената не изгуби съзнание — миг след което угасна и медният й облак.

Вин се обърна. Хората на Бавнобързеца се бяха надигнали и я гледаха разтревожено. Вин им махна да се приближат и нареди:

— Скрийте тези двете в храстите. После си седнете на масата. Ако някой пита за тях, ще кажете, че са се прибрали в залата. Дано това ги обърка.

Мъжете се изчервиха.

— Ние…

— Правете каквото ви казвам или изчезвайте! — тросна се Вин. — Не ми възразявайте. Оставих ги да живеят, но не искам да докладват, че съм им се измъкнала. Ако се размърдат, искам да се погрижите за тях.

Мъжете кимнаха неохотно.

Вин вдигна ръка, разкопча роклята си и я пусна да се свлече на земята. Отдолу носеше плътно прилепнали черни дрехи. Нареди на мъжете да скрият и роклята, изтича в коридора и се спусна по по-близкото стълбище. Елънд вероятно вече бе във вихъра на своята част от плана. Дано да успееше да продължи по-дълго.

 

 

— Точно така — заяви Елънд, скръстил ръце на гърдите си и втренчил поглед в Йомен. — Дуел. Защо трябва армиите ни да се бият за този град? Двамата с теб можем да уредим въпроса помежду ни.

Йомен не се изсмя на тази нелепа идея. Седеше на масата, втренчил в събеседника си замислен поглед. Атиумното топче на челото му хвърляше тъмни отблясъци. Присъстващите реагираха точно както предполагаше Елънд. Разговорите утихнаха и хората ги наобиколиха, за да гледат сблъсъка между крал и император.

— Защо смяташ, че ще направя подобно нещо? — попита най-сетне Йомен.

— Защото казват, че си човек на честта.

— Но не и ти, Венчър — отвърна Йомен и посочи Елънд с пръст. — И предложението ти го доказва. Ти си аломант — между двама ни не може да има двубой. Няма да е честно.

Всъщност Елънд не даваше пукната пара. Задачата му бе само да отвлича вниманието на Йомен — колкото се може по-дълго.

— Тогава избери си защитник — предложи той. — Ще се бия с него вместо с теб.

— Само Мъглороден може да ти излезе насреща — отвърна Йомен.

— Ами прати ми някой.

— За съжаление не разполагаме с такъв. Спечелих моето кралство с честност, законност и благоразположението на лорд Владетеля — не чрез заплахи и убийства като теб.

„Нямал си Мъглороден, казваш? — помисли Елънд и се усмихна. — Значи твоите «честност, законност и благоразположение» не изключват лъжата?“

— Наистина ли си готов да оставиш хората ти да загинат? — попита Елънд и посочи с ръка присъстващите. — Заради едничката ти гордост?

— Гордост? — повтори Йомен и се приведе напред. — Нима наричаш „горд“ начина, по който управляваш? Каква гордост има в това да поведеш войските си срещу друго кралство, да плашиш народа с необуздани чудовища?

— Чудовища, създадени да сплашват и убиват тъкмо от твоя любим лорд Владетел — заяви Елънд.

Йомен стисна устни.

— Да, лорд Владетеля е създал колосите. И е било негово право да реши как да ги използва. Но ги държеше далече от цивилизованите градове — докато ти ги докара на прага ни.

— Така е — потвърди Елънд. — Но никого не са нападали. И това е защото ги контролирам не по-зле от лорд Владетеля. Което не ти ли подсказва, че с право съм наследил управлението му?

Йомен се намръщи, вероятно забелязал, че Елънд хвърля аргументите си с лекота — сякаш казваше първото, което му хрумне, само за да поддържа спора.

— Може би не гориш от желание да спасиш този град — заяви Елънд, — но тук има хора, които са по-мъдри от теб. Нали не смяташ, че сме дошли при теб, без да си осигурим съюзници?

Йомен видимо се подвоуми.

— Да — рече Елънд и огледа тълпата. — Ти не се сражаваш само с мен, Йомен. Водиш война срещу собствените си сънародници. Кой от тях ще те предаде, когато удари часът? Доколко можеш да им вярваш?

— Празни заплахи, Венчър — изръмжа Йомен. — За какво е всичко това?

Но Елънд забеляза, че думите му са го обезпокоили. Този човек не вярваше на благородниците. И с право: в противен случай щеше да е глупак.

Елънд се усмихна, готов да изтъкне следващия си аргумент. Можеше да поддържа разговора още доста време. Защото ако имаше нещо, на което се бе научил добре в къщата на баща си, то бе как да ядосва събеседника си.

„Ето че ти осигурих чисто поле за действие, Вин — помисли си той. — Да се надяваме, че благодарение на теб битката за този град ще приключи преди да е започнала“.