Брандън Сандърсън
Героят на времето (45)

42.

Струва ми се, че колосите са по-интелигентни, отколкото сме готови да признаем. Например, за да създават нови колоси, те използват само клиновете, които лорд Владетеля е изработил за тях. Той им е осигурявал материал и пленени скаа, от които колосите „произвеждали“ своите попълнения.

Би трябвало след смъртта на лорд Владетеля да измрат и колосите. Условие, заложено от него самия, в случай че по някаква причина се освободят от неговия контрол. Но по някакъв начин те се досетили, че могат да използват клиновете в телата на убитите колоси. И вече не се нуждаели от периодичната доставка на клинове. Често се питам какво ли въздействие върху популацията им може да има тази постоянна употреба на едни и същи клинове? Всеки клин притежава оскъден хемалургичен заряд, за да се избегне опасността от добиване на неограничена мощ, независимо колко души са били убити с тези клинове, за да бъде взета силата им. Въпросът е дали повторната употреба на клиновете не допринася за процеса на очовечаване на колосите?

На влизане в Лутадел Марш беше много по-бдителен, отколкото в безименното градче в западните покрайнини на областта. Инквизитор, появил се в столицата на империята на Елънд, неминуемо щеше да привлече внимание и нямаше начин властите да не бъдат осведомени. Императорът отсъстваше и бе оставил на други да дърпат конците на управлението. Марш не виждаше смисъл да им разваля удоволствието. Засега.

Така че се придвижваше в нощта със смъкната над лицето качулка. Бе разпалил стомана и се Тласкаше върху монети. Някога самият той бе оглавил бунта на скаа в този град. Изпитваше известна отговорност пред тях и мисълта, че Гибелта ще направи с тях същото, което бе направила с хората от другия град — онзи, над който бе изригнал саждивият кратер…

Близо до Лутадел нямаше саждиви кратери. Но Гибелта можеше да причини и други нещастия на столицата, без да прибягва до природните сили. По пътя си към Лутадел Марш бе спирал в няколко села, тайно бе избивал хората, охраняващи хранителните складове, и после ги бе подпалвал. Знаеше, че и други инквизитори обикалят из страната и вършат подобни жестокости, докато търсят онова, което Гибелта желаеше повече от всичко.

Ала все още не го бяха открили.

Прелетя над една улица и се приземи върху островръх покрив, претича по билото и продължи към североизточния край на града. През годината на неговото отсъствие Лутадел се бе променил съществено. Принудителният труд на скаа, налаган от лорд Владетеля, бе непосилно бреме за нещастниците, но пък улиците бяха чисти от пепел и в пренаселения град се поддържаше известен ред. Сега нямаше и помен от това. Добивът на зърно очевидно бе приоритет и всички останали дейности бяха изоставени.

По улиците имаше огромни купчини сажди и ако преди ги откарваха с колички до реката, сега те задръстваха проходите и се трупаха покрай стените. Марш неволно се усмихна на тази красива картина на занемара, а мъничкото бунтовническо късче в дъното на съзнанието му се притаи.

Не можеше да се съпротивлява. Още не бе дошло времето.

Най-сетне доближи Цитаделата Венчър, седалището на правителството на Елънд. По време на обсадата на Лутадел сградата бе опустошена от колосите и красивите стъклени витражи бяха разбити на парчета. Сега прозорците бяха зарешетени с грубо издялани дъски. Марш се усмихна и се издигна със Стоманен тласък до балкона на втория етаж.

Познаваше добре тази сграда. Преди да попадне под властта на Гибелта, бе прекарал няколко месеца тук, помагайки на император Венчър да управлява града.

Не беше трудно да открие покоите на Пенрод. Те бяха единствените заети помещения и единствените охранявани. Марш се спотаи в един коридор. Озърташе се с нечовешките си очи и обмисляше следващата си стъпка.

Набучването на съпротивляващ се субект с хемалургичен клин бе трудна работа. В този случай размерът на клина нямаше значение. Също както шепа метален прах можеше да подхранва за известно време аломантията или мъничък пръстен да съдържа ферохимичен заряд, така един малък остър клин можеше да изпълни хемалургичната си функция. Клиновете на инквизиторите бяха по-големи, за да сплашват, но в повечето случаи дори игла можеше да е също толкова ефикасна, колкото стоманен прът. Зависеше единствено от това колко дълго ще остане клинът извън тялото, преди да се използва за нечие убийство.

Малкият клин бе много по-подходящ за днешната цел на Марш — той не искаше да прехвърля на Пенрод сила, а само да го прониже. Извади клина, който бе заредил преди няколко дни в обречения град от впиянчения аломант. Беше дълъг седем-осем сантиметра — всъщност дори по-голям, отколкото бе необходимо. Но от Марш се изискваше да забие клина в тялото със сила, което означаваше, че трябва да е достатъчно здрав, за да запази формата си. В човешкото тяло имаше между двеста и триста ключови точки. Марш не ги познаваше всичките, Гибелта щеше да насочи ръката му, когато дойдеше време за удар, и да осигури попадането на острието на правилното място. В този момент вниманието на неговия господар бе насочено някъде другаде и Марш получаваше само най-общи команди за придвижване и подготовка за атака.

Хемалургични клинове. Тайната частица от съзнанието му потрепна, когато си спомни деня, когато неочаквано го бяха превърнали в инквизитор. Беше си помислил, че са го разкрили. Келсайър го бе пратил да шпионира в Стоманеното министерство. Нямаше ни най-малка представа, че са спрели избора си на него не защото е събудил подозренията им, а заради необичайните му способности.

Инквизиторите го нападнаха посред нощ, докато чакаше нетърпеливо за среща с Келсайър, за да предаде последното си съобщение за бунтовниците. Нахлуха през вратата, движеха се невероятно бързо и Марш изобщо не можа да реагира. Не му оставиха никакъв избор. Просто го притиснаха на пода и наместиха върху него една пищяща жена.

А после забиха клин през сърцето й право в окото му.

Болката бе прекомерно силна, за да я помни. От този момент нататък имаше само смътни спомени как инквизиторите повтарят този процес: като убиват нещастни аломанти и прехвърлят с всеки удар на чука силата им — дори душите им, както му се струваше — в тялото му. Когато приключиха, той остана да лежи и да стене на пода; заливащият го поток от усещания буквално заглушаваше мислите му. Около него танцуваха инквизитори и сечаха на парчета с обсидиановите си секири труповете на аломантите, ликуваха за встъпването на новия член в редиците им.

В известен смисъл това бе денят на неговото раждане. Какъв чудесен ден. Пенрод обаче нямаше да изпита подобна радост. Той нямаше да става инквизитор — щеше да получи само един малък клин. Зареден преди няколко дни, той бе останал извън тялото за известно време, с което губеше от силата си.

Марш почака, докато Гибелта се завърне в него с цялата си мощ. Не само че клинът трябваше да е забит на точното място, но и трябваше да остане в тялото на Пенрод достатъчно дълго, за да може Гибелта да въздейства на мислите и чувствата му. Клинът трябваше да докосне кръвта — поне в началото. След като бъдеше забит, кожата щеше да зарасте около метала, но клинът щеше да продължи да действа. И все пак в началото трябваше да има кръв.

Как можеш да накараш някого да забрави, че в тялото му е забит осемсантиметров метален къс? Как да го подтикнеш да не му обръща внимание? На няколко пъти Гибелта се бе опитвала да забие клин в тялото на Елънд Венчър и неизменно се бе проваляла. Всъщност по правило повечето опити бяха обречени на провал. Но малцината, които задържаха метала в тялото си, си заслужаваха усилието.

Гибелта най-сетне се завърна в него и Марш изгуби контрол над тялото си. Тръгна по коридора, без да знае къде отива — следваше заповедите. „Върви нататък. Не нападай стражниците. През онази врата…“

Избута настрани двамата ококорени пазачи, изрита вратата и нахлу в преддверието.

„Надясно. Към спалнята!“

Марш прекоси помещението за един миг. Зад гърба му отекнаха викове.

Пенрод, възрастен мъж с достолепна осанка, беше скочил от леглото и тъкмо посягаше към фехтоваческото бастунче на полицата.

Марш се усмихна. Фехтоваческо бастунче? Срещу инквизитор? Измъкна обсидиановата секира от калъфа на пояса си.

„Бий се с него — нареди Гибелта, — но не го убивай. Затрудни го и му внуши, че успява да те удържи“.

Странна заповед, но умът на Марш се подчиняваше без миг колебание. Той се хвърли в атака.

Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да удря със секирата по такъв начин, че Пенрод да може да я парира. На няколко пъти се наложи да черпи бързина от клиновете си — които действаха като ферохимични металоеми, — за да пренасочи острието така, че да не обезглави неволно краля на Лутадел.

Но се справи. Успя да нанесе няколко повърхностни рани, като през цялото време стискаше малкия клин в лявата си ръка и се стараеше кралят да си внушава, че се справя успешно. След миг в битката се включиха и стражниците, което позволи на Марш да запази достоверност. Трима обикновени войници не бяха особена пречка за един инквизитор, но все пак по-добре, отколкото само един.

След малко в спалнята нахлуха още неколцина стражници.

„Сега — нареди Гибелта. — Престори се на изплашен и бъди готов да забиеш клина и да избягаш през прозореца“.

Марш почерпи бързина и премина към действие. Гибелта насочваше ръката му съвсем точно, докато замахваше към гърдите на Пенрод. Клинът попадна право в сърцето.

Марш чу Пенрод да крещи, усмихна се доволно и скочи през прозореца.

 

 

След време отиде под перваза на същия прозорец, незабелязан от многобройните патрули. Беше твърде опитен и внимателен, за да бъде засечен докато слушаше с подсилен от калай слух. Вътре лекарите се съвещаваха.

— Милорд, когато опитахме да извадим клина, кървенето се усили — обясни един глас.

— Върхът е в опасна близост до сърцето — добави друг.

„Опасна близост? — помисли Марш и на устните му трепна усмивка. — Клинът го прониза“. Но, разбира се, лекарите нямаше как да го знаят. Тъй като Пенрод бе в съзнание, те предполагаха, че клинът е минал съвсем наблизо, но по някакъв начин е пропуснал целта.

— Боим се да го извадим — рече първият лекар. — Как се чувствате, господарю?

— Всъщност доста добре — отвърна Пенрод. — Усещам лека болка и дискомфорт, но имам сили.

— Значи засега ще изчакаме — реши лекарят, макар че в гласа му се долавяше загриженост. Какво друго би могъл да направи? Ако извадеха клина, Пенрод щеше да умре. Много хитър ход от страна на Гибелта.

Щяха да почакат Пенрод да възстанови силите си и едва тогава да извадят острието. Но и в този случай пак щяха да изложат живота му на риск. И тогава щяха да се принудят да го оставят. А след като Гибелта получеше достъп до ума му — не за да го контролира, а само леко да го насочва в правилната посока, — Пенрод бързо щеше да забрави за клина.

И тогава щеше да й е също толкова верен, колкото всеки инквизитор. Марш се усмихна, пусна се от перваза и скочи безшумно на улицата.