Брандън Сандърсън
Героят на времето (43)

40.

В началото предполагахме, че колосите са съчетание от двама души. Но грешахме. Колосите не се получават в резултат от сливането на двама човеци, а на пет, доказателство за което са четирите клина, нужни за тяхното създаване. Не пет тела, разбира се, а пет души.

Всеки чифт клинове осигурява това, което кандра наричат Благодатта на Силата. Но освен това всеки клин изопачава още малко тялото на колоса и го отдалечава от човешкия му първообраз. Такава е цената при хемалургията.

— Никой не знае как точно се създават инквизиторите — говореше Елънд от предния край на шатрата на малката група, включваща Хам, Сет, писаря Ноорден и почти възстановения Демоа. Вин седеше най-отзад и мислеше за последното си откритие. Че Човек… всички колоси… някога са били хора.

— Но има доста теории по въпроса — продължи Елънд. — След падането на лорд Владетеля двамата със Сейзед направихме някои проучвания и научихме интересни факти от принудителите, които разпитахме. Първо, за създаване на инквизиторите се използват обикновени хора — те помнят кои и какви са били, но придобиват нови аломантични способности.

— Опитът ни с Марш го доказа — обади се Хам. — Той помнеше кой е дори след като бяха забили всички метални пръти в тялото му. Когато стана инквизитор, силата му бе като при Мъглороден.

— Простете — рече Сет, — но някой ще ми обясни ли какво общо, мътните го взели, има този разговор с обсадата на града? Там няма инквизитори.

Елънд скръсти ръце.

— Въпросът е важен, Сет, защото не воюваме само с Йомен. Има нещо, което не разбираме и което е много по-важно от войниците зад стените на Фадрекс.

— Все още ли вярваш в тези приказки за края на света и боговете? — изсумтя Сет.

— Ноорден — рече Елънд и погледна към писаря. — Бъди така добър да съобщиш на лорд Сет това, което ми каза тази сутрин.

Бившият принудител кимна.

— И тъй, милорд, става дума за следното. Броят на хората, които се разболяват и умират от мъглите, е повтарящо се число. Природата винаги е действала под формата на организиран хаос — но тези числа са прекалено точни, за да възникват на случаен принцип. Не мога да повярвам, че която и да било естествена сила е в състояние да създаде подобни резултати.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.

— Какво ли, милорд? Представете си, че чуете почукване зад стените на вашата шатра. Ако то се повтаря от време на време, без точен модел или ритъм, ще решите, че вятърът вдига чергилото и го удря в някоя рейка. Но ако повторението му е равномерно, ще решите, че някой отвън удря с някакъв предмет по рейката. При това ще направите тази преценка веднага, защото макар да знаете, че природата може да се повтаря, знаете и че никога не е тъй точна в повторенията си. Същото може да се каже и за тези резултати, милорд. Те са твърде организирани, направо прецизни, за да са естествени. Би трябвало да са дело на някого.

— Искаш да кажеш, че някой разболява хората ни? — попита Сет.

— Някой… в смисъл на човек? Не, не мисля — отвърна Ноорден. — Но причина за тях със сигурност е нещо разумно. Нещо със собствена програма, нещо, което се старае да е последователно.

Възцари се тишина.

— И това има някаква връзка с инквизиторите? — попита предпазливо Демоа.

— Има — потвърди Елънд. — Или поне ако мислите като мен — което не може да се каже за мнозина.

— За добро или за лошо… — добави усмихнато Хам.

— Ноорден, какво знаеш за процеса на създаване на инквизиторите? — попита Елънд.

Писарят го погледна сконфузено.

— Бях в Ортодоксалния отдел, както сигурно знаете, не в Инквизиторския.

— Но сигурно си чувал слухове — упорстваше Елънд.

— Разбира се — отвърна Ноорден. — И не само слухове. Висшите принудители непрестанно се мъчеха да разберат откъде инквизиторите черпят силата си. Съществуваше съперничество между отделите и… всъщност това може би не ви интересува. Както и да е, наистина дочувахме слухове.

— И? — подкани го Елънд.

— Говореше се, че… — Ноорден се поколеба. — Че инквизиторът е смес от много различни хора. За създаването на един инквизитор Отделът събирал цяла група аломанти и комбинирал способностите им в него.

Отново се възцари тишина. Вин се намръщи. Не обичаше, когато се говори за инквизитори.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Хам. — Това е! Ето защо инквизиторите преследваха така ревностно Мъгливите скаа! Не разбирате ли? Не е било само защото лорд Владетеля е наредил да изтребват нечистокръвните. По такъв начин инквизиторите са поддържали бройката си! Нуждаели са се от аломанти, които са убивали, за да създадат нови инквизитори!

— Тези клинове по някакъв начин прехвърлят аломантичните способности — каза Елънд. — Убиваш осем Мъгливи и събираш силата им в един човек, като Марш. Сейзед веднъж ми каза, че Марш не обичал да говори за деня, в който го направили инквизитор, но споменал, че процесът е… кървав.

Хам кимна.

— И когато Келсайър и Вин откриха помещението, където го бяха отвели, намериха там труп — каза Хам. — Само че тогава сметнаха, че е на самия Марш!

— По-късно Марш каза, че на онова място били загинали много хора — рече тихо Вин. — Само дето от тях не бе останало нищо… за да разберем.

— Пак питам — обади се Сет. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Важното е, че разговорът ни те дразни — подхвърли засмяно Хам. — А каква по-важна причина от тази?

Елънд изгледа строго и двамата.

— Смисълът, Сет, е, че Вин в началото на тази седмица откри нещо важно.

Всички се извърнаха към нея.

— Колосите — каза Вин. — Те се създават от хора.

— Какво? — Сет я погледна намръщено. — Това е абсурдно!

— Не — отсече Вин. — Сигурна съм в това. Прегледах няколко от живите. В телата им има забити метални клинове. По-малки са от прътите на инквизиторите и са направени от различен метал, но всички колоси ги имат.

— Никой досега не знаеше откъде се вземат новите колоси — обади се Елънд. — Лорд Владетеля е пазел тази тайна като зеницата на окото си и тя бе една от големите загадки на нашето време. Колосите, изглежда, започват да се изтребват помежду си, когато никой не ги контролира. Но въпреки това винаги са били твърде много. Как?

— Защото непрестанно попълват бройката си — рече Хам, като кимаше замислено. — От селата, които плячкосват.

— Питали ли сте се някога — заговори Елънд, — по време на обсадата на Лутадел, защо армията на Джастис нападна едно с нищо незабележимо градче, преди да дойде при нас? Трябвали са им попълнения.

— Те винаги се местят — заговори Вин, — носят дрехи и разправят, че ще се превърнат в хора. Но не могат да си припомнят какви са били. Умовете им са увредени.

— Преди два дни Вин успя да накара един от тях да покаже как се създава колос — каза Елънд. — От това, което се е опитал да направи, и от думите му е ясно, че е смятал да събере двама души в един. Това ще доведе до създаването на същество със силата на двамата, но без ума на дори единия.

— Това е трето изкуство — заяви Хам развълнувано. — Трети начин да се използват метали. Съществува аломантия, която черпи от силата на самите метали. Има ферохимия, която използва металите, за да извлича сила от човешкото тяло, а сега и…

— Марш го наричаше хемалургия — рече тихо Вин.

— Хемалургия… — повтори Хам. — Използване на метал, за да се черпи сила от нечие чуждо тяло.

— Невероятно — рече Сет. — Но какъв е смисълът?

— Лорд Владетеля е създавал слуги, които да му бъдат верни — рече Елънд. — Използвал е това изкуство… тази хемалургия… за да си набавя войници, които ние наричаме колоси. Създавал е шпиони, известни като кандра. И е сътворявал свещенослужители, познати като инквизиторите. И на всички тях е залагал слабо място, за да може да ги контролира.

— Благодарение на ТенСуун открих как се контролират колосите — призна Вин. — Той ми издаде тайната съвсем съзнателно. Спомена, че кандра и колосите са роднини, и тогава се сетих, че мога да използвам един и същи метод, за да ги контролирам.

— Все още не разбирам накъде ни води това — обади се Демоа.

— Демоа, инквизиторите също трябва да имат слабо място — отвърна Елънд. — Тази хемалургия определено уврежда ума. Тя позволява на някой аломант да проникне в мислите и да получи контрол. Благородниците непрестанно се чудеха защо инквизиторите са тъй фанатично предани на лорд Владетеля. Те не бяха като редовите принудители — подчинението им стигаше до крайност. Бяха усърдни до самозабрава.

— Това се случи и с Марш — прошепна Вин. — Първия път, когато го срещнах, след като стана инквизитор. Изглеждаше толкова различен. А после продължи още да се променя, докато накрая се обърна срещу Сейзед и се опита да го убие.

— Всичко това — заговори отново Елънд — ни навежда на мисълта, че има нещо, което контролира инквизиторите и колосите. Нещо, което използва слабото място, заложено от лорд Владетеля в тези същества, и ги контролира като пешки. Нещастията, които ни сполетяха, хаосът, последвал Рухването — това не са случайни събития. Не повече от точните бройки на разболелите се и умрели от мъглите. Зная, че може да ви се стори съвсем очевидно, но важното е, че вече сме разкрили метода. Разбираме защо могат да бъдат контролирани и как става това. И колкото повече мисля за откритието на Вин, толкова повече вярвам, че всичко това е свързано. Колосите, кандра и инквизиторите не са три отделни явления, а част от един общ феномен. Сега, когато изплува и познанието за това трето изкуство… за тази хемалургия… на пръв поглед не ни се струва нищо особено. Не смятаме да я прилагаме, за да създаваме още колоси, така че каква полза от нея?

Сет кимна, сякаш Елънд бе прочел мислите му. Но Елънд изобщо не му обърна внимание, а отиде при входа и се загледа навън. Думите му нямаха нищо общо с притесненията на Сет. Беше споделил собствените си грижи, следвайки логиката на разсъжденията.

— Войната, която водим — продължи той, — не е само заради войниците. Не е заради колосите, нито за да завземем Фадрекс. Става дума за поредица събития, която стартирахме неволно в момента на събарянето на лорд Владетеля. Хемалургията — произходът на колосите — е част от някакъв невидим модел на действие. Същото може да се каже и за точния процент на пострадалите от мъглите. Колкото по-малко обръщаме внимание на хаоса и колкото повече разкриваме от модела, толкова по-добре ще разберем това, срещу което се бием — и как да го победим.

Обърна се към групата.

— Ноорден, искам да смениш насоката на изследванията си. Досега предполагахме, че придвижването на колосите е случайно. Но вече не мисля, че е така. Прегледай старите доклади от съгледвачите. Направи схема на техните походи. Обърни специално внимание на онези групи колоси, за които знаем със сигурност, че не са били под контрола на някой инквизитор. Искам да разберем защо са посещавали едно или друго място.

— Ще бъде направено, милорд — каза Ноорден.

— Останалите бъдете бдителни — продължи Елънд. — Не желая да се повтарят грешки като тези от изминалата седмица. Не можем да си позволим загубата на още войници и колоси.

С това срещата приключи. Войниците отнесоха Сет, Ноорден отиде да продължи проучванията си, а Хам — да потърси нещо за ядене. Но Демоа остана. Вин се приближи до Елънд, улови го за ръката и погледна въпросително младия генерал.

— Милорд… — рече Демоа малко засрамено. — Предполагам, че генерал Хамънд е разговарял с вас?

„За какво става въпрос?“ — помисли Вин и неволно настръхна.

— Да, Демоа — отвърна с въздишка Елънд. — Но наистина не мисля, че това е нещо, за което трябва да се тревожим.

— Кое? — попита Вин.

— Милейди, в лагера съществуват известни настроения на… — почна Демоа и спря. — Искам да кажа, че тези от нас, които боледуваха две седмици, а не само няколко дни, са обект на подозрения.

— Подозрения, които вече не поддържаш, нали, Демоа? — попита Елънд и го изгледа строго.

— Да, милорд. Въпросът е, че… не можеш да командваш хора, които не ти вярват. А за другите като мен е много по-трудно. Те трябва да живеят заедно с останалите, да се хранят заедно, да спят заедно. А сега са отделно. Това само подсилва разделението.

— И как да ги обединим? — попита Елънд. — Със заповед?

— Зависи милорд.

— От какво?

— От няколко фактора — отвърна Демоа. — Ако възнамерявате да атакувате скоро, заповедите са лоша идея — не искам хората ми да се бият рамо до рамо с войници, на които нямат вяра. Но ако обсадата продължи още известно време, тогава има смисъл да ги накараме да преглътнат скрупулите си. Хората трябва да приемат обратно мъгловергнатите си другари.

„Мъгловергнати — помисли Вин. — Интересно название“.

Елънд я погледна и тя се досети какво мисли. Балът в сградата на Отдела по снабдяване бе само след няколко дни. Ако планът на Елънд успееше, може би нямаше да се налага да атакуват Фадрекс.

Но Вин не се надяваше особено на това. А и без снабдяване от Лутадел едва ли щяха да издържат дълго.

— Организирай нов отряд — нареди Елънд на Демоа. — От мъгловергнати. Ще мислим как да се справим със суеверията, след като превземем Фадрекс.

— Да, милорд. Според мен трябва да…

Вин чу приближаващи се гласове отвън. Вероятно не бяха нищо особено, но въпреки това тя се премести така, че да заеме позиция между идващите и Елънд, и провери металните си запаси. След миг вече имаше представа кой говори. Единият беше Хам. Тя се отпусна и в този миг чергилото се повдигна. На прага стоеше Хам, с неизменния елек и панталони, а зад него — войник с прошарена червеникава коса.

— Конрад? — възкликна изненадано Демоа.

— Познаваш ли този човек? — попита Елънд.

— Да, милорд — отвърна Демоа. — Той един от офицерите, които оставих в Лутадел при крал Пенрод. Лейтенант Конрад.

Конрад отдаде чест, макар че очевидно бе изтощен до смърт, и каза:

— Милорд, нося вести от столицата.

— Най-сетне! — възкликна Елънд. — Новини от лорд Пенрод? Къде са баржите с припаси, които поисках?

— Баржи с припаси, милорд? — попита Конрад. — Господарю, лорд Пенрод ме прати да ви моля за припаси. В града има размирици и част от складовете с храни бяха разбити и разграбени. Крал Пенрод ми заръча да ви помоля за войници, с чиято помощ да възстанови реда.

— Войници? — Елънд повдигна вежди. — А какво стана с гарнизона, който му оставих? Би трябвало да разполага с достатъчно хора.

— Не стигат, милорд — отвърна Конрад. — Не зная защо. Мога само да ви предам съобщението, с което бях пратен.

Елънд изруга и блъсна с юмрук по масата.

— Пенрод не може ли да свърши едно нещо, за което го помоля? От него се искаше просто да задържи земите, които завладяхме!

Конрад го гледаше уплашено. Елънд обаче успя да се овладее, пое си дълбоко дъх и каза вече по-спокойно:

— Идете да си отдъхнете, лейтенант Конрад, и да ви нахранят. После ще пратя да ви повикат.

 

 

Късно вечерта Вин откри Елънд застанал в покрайнините на лагера и загледан към огньовете на Фадрекс. Сложи ръка на рамото му и фактът, че не трепна изненадано, й подсказа, че я е усетил да се приближава. Все още й беше малко странно, че Елънд, когото помнеше като замечтан и унесен момък, сега е зрял и умел Мъглороден, долавящ с помощта на калай и най-тихите стъпки.

— Разговаря ли с Конрад? — попита тя, след като той я прегърна през кръста, все така загледан към нощното небе. От небето се сипеха сажди. Наблизо мина патрул от две Калаени очи, без фенери — обикаляха безшумно границите на лагера. Самата Вин тъкмо се връщаше от подобен обход, но на Фадрекс. Всяка вечер правеше по няколко обиколки, търсеше из града необичайна активност.

— Да — отвърна Елънд. — Разпитах го обстойно, след като си почина.

— Лоши новини?

— Все от рода на това, което каза в началото. Пенрод, изглежда, не е получил заповедите ми да прати припаси и подкрепления. Конрад е един от четиримата вестоносци, които ни е пратил. Не знаем какво е станало с другите трима. Самият Конрад е бил преследван от група колоси и се е измъкнал, като им е оставил за примамка коня си — побягнал в друга посока, докато те разкъсвали и изяждали нещастното животно.

— Храбър мъж.

— И късметлия в добавка — рече Елънд. — Както и да е, изглежда малко вероятно да получим помощ от Пенрод. В Лутадел има още складове с припаси, но ако вестите за размириците отговарят на истината, Пенрод няма да може да отдели войници, които да охраняват конвоя на път до нас.

— И какво ще правим?

Елънд я погледна и тя остана изненадана от решителността в очите му, след като очакваше да види там отчаяние.

— Поне научихме нещо…

— Какво?

— Врагът ни се разкрива, Вин. Напада вестоносците ни открито, чрез групи върлуващи колоси. Опитва се да подкопае снабдителната ни база в Лутадел. — Елънд поклати глава. — Нашият противник се старае всичко това да изглежда като низ от случайни събития, но аз прозирам план. Твърде добре прикрит и последователен, за да е съвпадение. Той се опитва да ни отвлече настрани от Фадрекс.

Вин усети, че я побиват тръпки. Елънд сигурно щеше да каже и още, но тя се пресегна и положи ръка на устните му. Той я погледна объркано, сетне, изглежда, я разбра, защото кимна. „Каквото и да си кажем, Гибелта може да го чуе — помисли Вин. — Не бива да издаваме мислите си“.

Ала и двамата вече знаеха, че трябва да останат тук и да открият какво има в подземието. Тъкмо защото противникът им полагаше сериозни усилия да им попречи. Дали зад хаоса в Лутадел действително стоеше Гибелта? План за примамване войските на Елънд надалече от Фадрекс и преустановяване на обсадата?

Това беше само предположение, но засега не разполагаха с нищо повече. Вин кимна на Елънд, за да му покаже, че е съгласна с решението му да останат. Но от това безпокойствието й не намаляваше. Лутадел трябваше да е тяхната непоклатима крепост — тяхната сигурна позиция. Ако той се разпаднеше, какво им оставаше?

Вин все по-ясно си даваше сметка, че не може да има отстъпление. Не можеха да спрат, да потърсят нови възможности. Светът се рушеше и Елънд бе твърдо решен да превземе Фадрекс. Ако се провалеше тук, нямаше къде другаде да иде.

Той я стисна лекичко за рамото, после се отдалечи в мъглите, за да провери останалите постове. Вин остана сама, загледана в трепкащите огньове. Тревогата й от неизбежните събития нарастваше. Припомни си какво си бе мислила, когато бяха в четвъртия подземен склад. Войните, обсадите на градовете и политическите игри не бяха достатъчни. Тези неща нямаше да им помогнат, защото умираше самият свят.

Но какво друго можеха да направят? Едничката им надежда бе да превземат Фадрекс и да се надяват, че лорд Владетеля им е оставил там нещо, което да им помогне. Тя все още хранеше надежди, че ще намерят атиум. Но защо бе толкова сигурна, че той може да им помогне?

Затвори очи, за да не вижда мъглите, които — както винаги — се отдръпваха от нея и оставяха около тялото й няколко сантиметра прозрачен въздух. Веднъж бе почерпила сила от тях, в онзи далечен миг, когато се би с лорд Владетеля. Защо бе успяла да подсили аломантията си от мъглите само тогава?

Пресегна се към тях и се опита — за кой ли път — да го направи отново. Призова ги, помоли ги мислено, помъчи се да открие път към силата им. Стори й се, че би могла. В мъглите наистина се спотайваше сила. Сякаш беше пленена от тях. Но не се поддаваше на призивите й. Като че ли нещо ги задържаше — или пък спираше нея? А може би бе само тяхна прищявка?

— Защо? — прошепна тя със затворени очи. — Защо ми помогнахте веднъж и никога повече? Въобразявам ли си, или наистина ми дадохте сила, когато се нуждаех от нея?

Но нощта не отговори. Тя въздъхна, обърна се и тръгна към шатрата.