Брандън Сандърсън
Героят на времето (42)

39.

Дори сега ми е трудно да възприема мащабите на всичко това. Събитията, предвещаващи края на света, изглеждат по-величави, отколкото бе Последната империя и хората, които я поддържаха. Усещам сянката на нещо древно, нечие разпокъсано присъствие, нещо, което обхваща пространството.

Ровех се и търсех, но успях да се добера само до едно име: Адонасий. Кой или какво е това, все още не зная.

ТенСуун бе изпълнен с ужас.

Пепел се сипеше на едри парцали от черното небе, сякаш самият въздух бе покрит с петната на неизлечима болест. Дори на мястото, където клечеше, на върха на един ветровит хълм, слоят пепел бе достатъчно дебел, че да покрие всичката растителност. Клоните на някои дръвчета се бяха скършили под тежестта на саждите.

„Как може да са тъй слепи? — помисли си той. — Как може да се крият в своята дупка, наричана гордо Родината, докато животът горе умира?“

Но ТенСуун бе живял стотици години и разбираше донякъде умората и примирението на Първите и Вторите. Понякога той изпитваше същите чувства. Желание да остави нещата да се развиват от само себе си. Да прекара живота си в мирното спокойствие на подземния свят. Той познаваше външния свят — беше го пропътувал надлъж и нашир, познаваше го много по-добре от много хора и колоси. Какъв смисъл да трупа още опит?

За Вторите навярно неуморимото му желание да служи на Договори бе изглеждало странно. Второто поколение никога не го бе разбирало. ТенСуун не излизаше горе от желанието да бъде послушен. Правеше го от страх — страх, че ще стане примирен и апатичен като тях и ще започне да мисли, че външният свят няма никакво значение за кандра.

Поклати глава, изправи се и се спусна по склона, като вдигаше облачета прах. Колкото и да бе страшен пейзажът, той бе щастлив, че е на свобода. Чувстваше се отлично в тялото на овчарка — в него се криеше толкова много сила и пъргавина. Не можеше и дума да става за сравнение с човешко тяло. И сякаш бе създадено по поръчка за него. Каква по-добра форма за една кандра с неувяхваща страст към пътуване? Кандра, напускала Родината много повече пъти от всеки свой сънародник, за да служи на омразните човешки господари, и всичко това само защото се страхува да не попадне в плен на собственото си самодоволство?

Затича към близката горичка, с надеждата, че тук пепелявият слой ще е по-тънък. Саждопадите бяха явление, предсказвано в най-старите легенди на кандра. Каква полза от Първия договор, от чакането, от съхранението на Завета? За повечето кандра, изглежда, тези неща се бяха превърнали в неоспорими стойности.

Но истината бе, че тези неща значеха нещо. Те имаха свой произход. ТенСуун бе роден много след като бяха възникнали, но познаваше кандри от Първото поколение и бе възпитан от Вторите. Беше израсъл във време, когато Първият договор — Заветът, Развръзката — бяха нещо повече от думи. Първият договор бе списък с инструкции. Действия, които да бъдат предприети, когато светът наближи своя край. Не беше празна церемония, нито метафора. Той знаеше, че съдържащото се в него плаши много кандри. За тях щеше да е по-добре, ако Първият договор си остане философско, абстрактно понятие — защото ако все още бе реален и неоспорим, би изисквал от тях големи жертви.

ТенСуун — беше затънал в черни сажди до коленете на кучешките си крака — търсеше мястото, където се бе скрил преди година, след като се разбунтува срещу своя господар Зейн и напусна Лутадел, за да се прибере в Родината.

Спусна се в една падина, изкатери една скала и заобиколи следващата, като разбутваше купчините сажди. И ето, че го откри — отвора в скалата, дупката, където се бе подслонил преди година. Помнеше я, въпреки че саждите бяха променили околния пейзаж. Отново му помогна Благодатта на Съзнанието. Как ли щеше да се справи без нея?

„Ами без нея въобще нямаше да съм разумен“. Тъкмо предаването на тази Благодат събуждаше един мъглив дух за съзнателен и пълноценен живот. Всяка кандра притежаваше някоя от четирите: Присъствие, Сила, Стабилност и Съзнание. Нямаше значение коя от тях е получила — всяка осигуряваше разум, превръщаше мъгливия дух в напълно осъзната кандра.

Но в добавка към разума всяка Благодат добавяше и нещо друго. Мощ. Говореше се, че имало кандри, които притежавали повече от една Благодат, като ги вземали от други.

ТенСуун пъхна лапа в отвора и почна да копае слегналите се сажди, за да извади нещата, които бе скрил тук преди година. Скоро ги измъкна навън — на скалната площадка. Два малки гладки метални клина. За всяка Благодат бяха нужни два клина. ТенСуун не знаеше защо. Просто така бе устроен светът.

Легна на земята и нареди на кожата на рамото си да се разтвори, за да погълне клиновете. Придвижи ги навътре, между сухожилия и мускули — разтвори на пътя им няколко органа, после ги оформи наново така, че клиновете да ги пронизват.

И веднага почувства как Силата го изпълва. Тялото му заякна. Не беше от уголемяване на мускулите — това можеше да направи и сам. Не, сега всеки от мускулите му бе придобил нова, вътрешна сила, можеше да функционира по-добре, да понася много по-големи натоварвания.

Благодатта на Силата. Беше откраднал тези два клина от тялото на ОреСюр. Без тях никога нямаше да може да следва Вин, когато действаха заедно преди година. Те удвояваха силата и издръжливостта на мускулите му. Не би могъл да регулира или променя нивото на добавена сила — това не беше ферохимия или аломантия, а нещо различно. Хемалургия.

Създаването на всеки клин костваше нечия смърт. ТенСуун се опитваше да не мисли за това, също както се стараеше да забрави, че се бе сдобил с тази Благодат благодарение на това, че бе убил сънародник от своето поколение. Клиновете бяха изработвани от самия лорд Владетел, определен брой всеки век, за да подпомогнат кандра в създаването на следващо поколение.

Сега вече разполагаше с четири клина, сиреч две Благодати, и беше един от най-могъщите живи кандра. Скочи уверено от скалната площадка на цели двайсет стъпки по-долу. Затича — много по-бързо отпреди. Благодатта на Силата наподобяваше аломантичното горене на пютриум, но не беше същото. Тя нямаше да подпомага безкрайно дълго мускулните усилия на ТенСуун, а и за целта не се използваше външен източник на енергия. Но от друга страна, той не се нуждаеше от метали, за да прибягва до нея.

Тичаше на изток. Първият договор бе изричен. Когато Гибелта се завърне, кандра трябваше да идат при своя Отец, за да му служат. За съжаление техният Отец бе мъртъв. Първият договор обаче не допускаше тази възможност. Ето защо — лишен от изгледи да намери Отеца — ТенСуун избра следващата възможност. Тръгна да търси Вин.