Брандън Сандърсън
Героят на времето (35)

32.

Аломантията очевидно е част от Съхранението. Всеки рационален ум би го видял. Защото в случая, с нея се използва взаимосвързана сила. Тя се осигурява от външен източник — от тялото на Съхранителя.

— Елънд, ти ли си това наистина?

Елънд се обърна изненадано. От известно време се разхождаше сред гостите, разменяше по няколко думи с някои и дори срещна неколцина далечни братовчеди. Но гласът зад него бе твърде познат.

— Телдън? — рече той. — Какво правиш тук?

— Аз живея тук, Ел — отвърна Телдън и му подаде ръце. Елънд го гледаше слисано. Не го беше виждал, откакто Къщата му напусна Лутадел, в неспокойните дни след смъртта на лорд Владетеля. Навремето той бе един от най-добрите му приятели.

Далечните братовчеди побързаха да се отдръпнат.

— Смятах, че си в БасМардин, Тел — каза Елънд.

— Не — отвърна Телдън. — Там се настани семейството ми, но аз реших, че е твърде опасно, заради върлуващите колоси. Веднага щом Йомен дойде на власт, се преместих във Фадрекс. Той бързо придоби репутацията на човек, осигуряващ стабилно управление.

Елънд се усмихна. Годините бяха променили приятеля му. Навремето Телдън бе любимец на жените, с модерните си прически и добре ушитите костюми. Не че сегашният Телдън се бе занемарил, но очевидно вече не полагаше толкова усилия да е в крак с модата. Беше едър мъж — висок и плещест, но с напълняването вече не беше тъй привлекателен.

— Елънд — рече Телдън и поклати глава. — Много дълго време отказвах да повярвам, че тъкмо ти си взел властта в Лутадел.

— Нали присъства на коронацията ми!

— Ел, тогава смятах, че са те избрали за марионетка — отвърна Телдън и се почеса по брадичката. — Мислех си… съжалявам. Просто нямах голяма вяра в теб.

Елънд се разсмя.

— И си бил прав, приятелю. От мен излезе ужасен крал.

Телдън очевидно не знаеше какво да отговори на това.

— Но после започнах да наваксвам — продължи Елънд. — След като оправих кашата, която бях забъркал сам.

Гостите на бала се държаха така, сякаш не се е случило нищо. Но макар че се преструваха на незаинтересовани, Елънд знаеше, че го зяпат непрестанно. Огледа се и видя, че Вин стои наблизо, заобиколена от няколко жени. Изглежда, се справяше добре — вписваше се в придворния живот много по-бързо, отколкото бе готов да предположи. Беше грациозна, самоуверена и несъмнено бе център на вниманието.

Но също така беше нащрек — Елънд го виждаше по начина, по който винаги заставаше с гръб към стената. Гореше желязо или стомана и следеше за внезапни движения на метал, които щяха да известят за нападение на Монетомет. Елънд също разпали желязо, като поддържаше и месинг, за да успокои чувствата на присъстващите, да разсее гнева и яда им от неканената му поява. Други аломанти — Бриз, дори Вин — щяха да се затруднят да въздействат на цяла зала. За Елънд, с неговата изключителна сила, усилието бе почти минимално.

Елънд се опита да продължи разговора, но нищо не му идваше наум. Бяха минали четири години, откакто Телдън бе напуснал Лутадел. Преди това той бе един от приятелите, с които Елънд обсъждаше политически теории и говореше с идеализма на младостта за деня, в който ще застанат начело на своите Къщи. Но онези младежки дни — с техните наивни теории — бяха отминали отдавна.

— Значи тук ни е било писано да се срещнем, а? — попита Телдън.

Елънд кимна.

— Нали не смяташ… наистина да нападнеш града? Дошъл си само за да сплашиш Йомен.

— Не — отвърна тихо Елънд. — Ако се наложи, ще го завладея със сила.

Телдън се изчерви.

— Елънд, какво е станало с теб? Къде е човекът, който говореше за права и ред?

— Промени го светът, Телдън — рече Елънд. — Не мога да бъда младежът, който помниш.

— И вместо това стана лорд Владетеля?

Елънд се поколеба. Беше отвикнал да се нахвърлят върху него с обвинения. За миг го обзе страх — щом Телдън задаваше подобни въпроси, може би и самият той трябваше да се безпокои за същото. Може би това бе самата истина.

Ала в него се разгоря един по-силен импулс. Импулс, подхранван от Тиндуил и усъвършенстван в годините на борба за възстановяване на останките от Последната империя.

Импулсът да вярва на себе си.

— Не, Телдън — рече той твърдо. — Аз не съм лорд Владетеля. В Лутадел управлява Парламентарен съвет, има и други, в градовете, които присъединих към моята империя. За първи път влизам в град сам, без армията, която оставих зад стените, и това е защото Йомен отне този град от мой съюзник.

— Но ти се провъзгласи за император.

— Защото хората имат нужда от това, Телдън — отвърна Елънд. — Те не искат да се връщат към времето на лорд Владетеля, но същевременно не желаят да живеят в хаос. Успехът на Йомен също го доказва. В продължение на хиляда години те имаха божествен император — сега не е време да остават без водач.

— Искаш да кажеш, че ти си само символ? — попита Телдън и скръсти ръце.

— Не съвсем — отвърна Елънд. — Но може би след време ще се превърна в символ. И двамата знаем, че съм книжник, а не властолюбец.

Телдън се намръщи. Очевидно не му вярваше. Но за своя изненада Елънд установи, че този факт не го безпокои. Нещо в този разговор, начинът, по който изказваше тезата си, го накара да повярва в собствените си сили. Телдън не разбираше — той не бе преживял това, през което бе преминал Елънд. Младият Елънд също не би се съгласил с това, което правеше сега. Частица от него продължаваше да възразява с младежкия си глас дълбоко в душата му и той никога не би го оставил да замлъкне. Но беше време да не му позволява да всява колебания.

Елънд сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Всичко е наред, Тел. Отне ми доста години да ви убедя, че лорд Владетеля е ужасен император. Уверен съм, че ще ми трябват поне още толкова, за да ви докажа, че аз съм добър.

Телдън се усмихна.

— Ще ми кажеш, че съм се променил ли? — попита Елънд. — Напоследък го чувам често.

Телдън се разсмя.

— Мисля, че е очевидно. Не е необходимо да ти го казвам.

— Тогава какво?

— Ами… — Телден се поколеба. — Смятах да ти се скарам, че не ме покани на сватбата си. Обиден съм, Ел. Наистина. Докато бяхме приятели, все аз те съветвах за връзките ти с нежния пол, а когато накрая си избра момиче, дори не ми съобщи за сватбата ви!

Елънд се разсмя и проследи погледа на Телдън към Вин. Обзе го гордост. Дори във величавите години на имперска власт не помнеше някоя жена да е привличала толкова много внимание, колкото Вин. И за разлика от Елънд, тя бе дошла на този бал, без да познава никого.

— Чувствам се като горд родител — заговори Телдън и сега той сложи ръка на рамото на Елънд. — Беше време, когато те смятах за безнадежден случай, Ел! Мислех си, че един ден ще влезеш в библиотеката и ще изчезнеш напълно. Че ще те открием след двайсетина години, покрит с прах и заровен в някой философски текст, който препрочиташ за хиляден път. Но ето те тук, женен — при това за такава жена!

— Понякога аз самият не се разбирам — отвърна Елънд. — Нямам никакво логично обяснения защо тя избра точно мен. Просто… се осланям на преценката й.

— Както и да е, уредил си се добре.

Елънд повдигна вежди.

— Май си спомням, че веднъж се опита да ме убеждаваш, че не бива да си губя времето с нея.

Телдън се изчерви.

— Ще трябва да признаеш, че се държеше доста подозрително, когато идваше на онези забави.

— Така е — потвърди Елънд. — Защото е непосредствена, не е като знатните дами… А сега ще те помоля да ме извиниш, трябва да свърша една работа.

— Разбира се, Ел — рече Телдън и се поклони лекичко на Елънд, който се отдалечаваше. Жестът му се стори на Елънд малко странен. Сякаш наистина вече не се познаваха. Макар да споделяха спомени за предишно приятелство.

„Не му казах, че убих Джастис — помисли Елънд, докато прекосяваше помещението, а посетителите се отдръпваха от пътя му. — Дали знае?“

Подсиленият му слух долови развълнувания шепот на присъстващите, които едва сега се досещаха какво възнамерява да направи. Беше предоставил известно време на Йомен да се съвземе от изненадата и сега бе дошъл моментът да се изправи срещу него. Макар че причината за появата му тук донякъде бе да сплаши местните благородници, главната цел бе да разговаря с техния крал.

Йомен наблюдаваше приближаването му от масата на подиума — и за негова чест не проявяваше признаци на уплаха от предстоящата среща. Вечерята му бе останала недокосната. Елънд не почака разрешение да седне на масата, но се забави, докато Йомен махна на неколцина прислужници да разчистят място точно срещу него.

Елънд седна, осланяйки се на Вин да го предупреди за евентуално нападение отзад. Той бе единственият настанен от тази страна на масата и докато сядаше, останалите мъже от страната на краля се надигнаха и се отдалечиха. След миг двамата владетели бяха сами. При друга ситуация сцената навярно щеше да изглежда смешна — двама мъже, седящи един срещу друг на празна и доста широка маса. Бялата покривка и кристалните съдове сияеха ярко, точно както бе прието по времето на лорд Владетеля.

Елънд бе продал всичките си богатства, за да може да нахрани в тежък момент своите поданици.

Йомен сплете пръсти на масата пред себе си — един прислужник отнесе вечерята — и се зае да разглежда Елънд изпод татуираните си вежди. Не носеше корона, а само тънка верижка, пристегната около главата така, че в средата на челото му висеше късче метал.

Атиум.

— В Стоманеното министерство имаше една поговорка — каза накрая той. — „Вечеряй със злото и ще го преглътнеш с храната“.

— Толкова по-добре, че не ядем нищо — подсмихна се Елънд.

Йомен не отвърна на усмивката.

— Йомен — заговори Елънд сериозно. — Тази вечер дойдох при теб не като император, търсещ нови територии за завладяване, а като отчаян крал, нуждаещ се от съюзници. Светът стана опасно място — сякаш самата земя воюва с нас, или най-малкото се разпада под краката ни. Приеми подадената ми в знак на приятелство ръка и нека приключим с тези войни.

Йомен не отговори. Седеше, сплел пръсти, и разглеждаше Елънд.

— Навярно се съмняваш в искреността ми — продължи Елънд. — Не бих могъл да те виня за това, тъй като се появих на прага на твоя град начело на армия. Има ли някакъв начин да те убедя? Готов ли си да участваш в преговори или да сключим примирие?

Отново никакъв отговор. Но този път Елънд зачака търпеливо. В стаята се възцари тишина.

Най-сетне Йомен заговори.

— Ти си напорист и нахален човек, Елънд Венчър.

Елънд настръхна. Дали заради цялостната обстановка, или защото Йомен така небрежно бе игнорирал предложението му. Но забеляза, че реагира на този коментар така, както би го направил преди години, когато все още не беше воюващ владетел.

— Лош навик, от който не мога да се отърва — рече той. — Страхувам се, че годините, през които съм на власт, само го подсилиха. Вярно е, понякога съм твърде суров. Вероятно трябва да виня и възпитанието от детството.

— Ти смяташ това за игра — рече принудителят и очите му блеснаха. — Идваш в моя град, за да избиеш хората ми, после се появи на бала, за да изплашиш благородниците до смърт.

— Не. — Елънд поклати глава. — Не, Йомен, това не е игра. Светът е на ръба на пропастта и аз правя каквото ми е по силите, за да спася хората.

— Това включва ли и завладяването на моя град?

— Не ме бива да лъжа, Йомен. Затова ще бъда откровен с теб. Не искам да убивам никого — както вече казах, предпочитам да сключим мир и да приключим с този въпрос. Дай ми информацията, от която се нуждая, обедини се с мен и няма да те карам да ми предаваш града. Но откажеш ли, ще стане по-трудно.

Йомен мълчеше. Оркестърът свиреше тихо в дъното на залата на фона на ромона на стотиците приглушени разговори.

— Знаеш ли защо не харесвам хора като теб, Венчър? — попита Йомен.

— Заради неустоимия ми чар и духовитост? — попита Елънд. — Съмнявам се, че е заради външния ми вид — макар че лицето ми сигурно е по-хубаво от това на някой принудител.

Йомен го изгледа мрачно.

— Как човек като теб изобщо е станал владетел?

— Обучаван съм от една сърдита Мъглородна, саркастична териска Пазителка и група непочтителни крадци — отвърна Елънд и въздъхна. — Но и преди това бях доста непоносим. Всъщност прощавай, че прекъснах обидите ти. Моля те, продължи.

— Не те харесвам — поде отново Йомен, — защото имаш наглостта да вярваш, че заслужаваш да получиш този град.

— Така е — потвърди Елънд. — Той принадлежеше на Сет, половината от войниците, които водя със себе си, са служили под негово командване и това е неговата родна страна. Дойдохме да я освободим, не да завладяваме.

— Тези хора изглеждат ли, сякаш се нуждаят от освобождаване? — попита Йомен и кимна към танцуващите двойки.

— Всъщност да — отвърна Елънд. — Йомен, тук ти си парвенюто, не аз. Ти нямаш място в този град и го знаеш.

— Имам го с правото, дадено ми от лорд Владетеля.

— Ние пък не приемаме правото на лорд Владетеля да управлява — рече Елънд. — Затова го убихме. Вместо него това право получи народът.

— Така ли било? — попита Йомен, все още сплел пръсти. — Защото, доколкото си спомням, народът на твоя град избра за крал Ферсон Пенрод.

„Виж, това бе добре премерен удар“ — призна мислено Елънд.

Йомен се наведе напред.

— Ето я причината да не те харесвам, Елънд. Ти си лицемер, от най-лошия тип. Преструваш се, че позволяваш на хората да управляват — но когато те прокудят и си изберат друг, пращаш твоята Мъглородна да ти върне града. Управляваш със сила, а не по всеобщо съгласие, така че не ми говори за права.

— Обстоятелствата в Лутадел бяха особени, Йомен. Пенрод работеше за нашите врагове и се възкачи на трона, като манипулира Съвета.

— Което може би е заради грешка на твоята система — упорстваше Йомен. — Система измислена от теб само за да измести предишния ред. Хората искат стабилност в управлението, имат нужда от човек, който да ги води. Водач, комуто да вярват, човек с истински авторитет. Само човек, избран от лорд Владетеля, може да има такъв авторитет.

Елънд втренчи поглед в принудителя. Най-неприятното бе, че почти бе съгласен с него. Йомен казваше неща, които би казал Елънд, макар да бяха изкривени през погледа на един принудител.

— Само човек, избран от лорд Владетеля, има право на такъв авторитет… — повтори той намръщено. Това му звучеше познато. — Цитат от Дюртон, нали? „Призив за вяра“?

Йомен кимна.

— Да.

— Предпочитам Галингскю, когато иде реч за божествено право.

Йомен махна подразнено с ръка.

— Галингскю е еретик.

— Това прави ли теориите му невалидни?

— Не — призна Йомен. — Но показва, че му е липсвала способността да убеждава — в противен случай щяха да го екзекутират. Ето кое нарушава валидността на неговите теории. Освен това у обикновения човек няма божествена искра, за каквато говори той.

— Лорд Владетеля е бил обикновен човек, преди да се възкачи на трона — рече Елънд.

— Така е — призна Йомен. — Но лорд Владетеля се е докоснал до божественото в Кладенеца на Възнесението. Това запечатало Отломъка от Безкрая върху него и му дало Правото на решение.

— Вин, жена ми, се докосна до същата тази божественост.

— Не приемам тази история — рече Йомен. — Както е казано, Отломъкът от Безкрая е единствен, случаен и несътворим.

— Не вкарвай Юрдри в темата — рече Елънд и вдигна пръст. — И двамата знаем, че той е по-скоро поет, отколкото философ — странял е от обсъжданията и никога не е бил признат от останалите. Позволи ми поне да се възползвам от правото на възражение и да цитирам Хардрен. Той може да ни осигури далеч по-добра база.

Йомен отвори уста, но се намръщи и преглътна.

— Всичко това е безсмислено. Философските спорове няма да заличат факта, че си разположил цяла армия пред стените на моя град, нито че ти, Елънд Венчър, си лицемер.

Елънд въздъхна. За един кратък миг си бе помислил, че между двамата може да се породи уважение, като между книжници. Но имаше проблем. Елънд виждаше в погледа на Йомен нескрита ненавист. Подозираше, че за това има някаква по-дълбока причина от споменатото лицемерие. В края на краищата Елънд се бе оженил за жената, убила единствения бог на Йомен.

— Йомен — рече той и се наведе напред. — Давам си сметка, че ние с теб имаме различия. Но едно не може да бъде оспорвано — и двамата милеем за народа на тази империя. И двамата сме изучавали с интерес политически теории и очевидно сме се съсредоточавали върху текстовете, в които се говори за доброто у човека като основна причина да му бъде позволено да управлява. Би трябвало да намерим общ език. Ще ти направя едно предложение. Приеми да си крал под моя власт — ще запазиш поста си, с някои леки промени в управлението. Искам от теб достъп до града и неговите ресурси и ще трябва да обсъдим съставянето на парламентарен съвет. Извън това можеш да продължаваш както желаеш — да устройваш балове и да проповядваш за лорд Владетеля. Ще се доверя на преценката ти.

Йомен не отхвърли предложението, но Елънд виждаше и че не смята да го обмисля. Вероятно бе знаел какво ще му каже Елънд.

— Сгреши в едно нещо, Елънд Венчър — рече той.

— И то е?

— Че мога да бъда сплашен, подкупен или убеден.

— Йомен, ти не си глупак. Понякога просто не си заслужава да се биеш. И двамата знаем, че не можеш да ме победиш.

— Това може да се оспори — заяви Йомен. — Но независимо от всичко, не съм от тези, които се плашат. Може би ако не бе довел армията си пред градската порта, бих могъл да видя в твое лице съюзник.

— Излишно е да казвам, че ако пред портите нямаше армия, ти дори не би ме изслушал — отвърна Елънд. — Нали върна всички мои вестоносци, без да ги изслушаш.

Йомен поклати глава.

— Изглеждаш по-разумен, отколкото те смятах, Елънд Венчър, но това не променя фактите. Вече си имаш своя голяма империя. С идването си тук показа колко си арогантен. Защо ти е притрябвала моята страна? Нямаш ли вече достатъчно?

— Първо на първо — отвърна Елънд, — нека ти напомня, че ти открадна това кралство от един мой съюзник. Все някога щях да дойда тук, дори само защото съм обещал на Сет. Но залогът е много по-голям. — Елънд се поколеба, после реши да рискува. — Трябва да зная какво има в твоите подземни складове.

Бе възнаграден с тръпка на изненада, пробягала по лицето на Йомен, която бе достатъчно потвърждение. Йомен знаеше за пещерата. Вин се оказа права. А като се имаше предвид и мънистото от атиум, окачено на челото му, вероятно тя бе права и за съдържанието на пещерата.

— Виж, Йомен — заговори той малко по-бързо. — Не ме интересува атиумът — той вече едва ли е толкова ценен. Трябва да прочета инструкциите, оставени от лорд Владетеля в пещерата. Какви сведения се съдържат там? И какви припаси, които са необходими за нашето оцеляване?

— Не зная за какво говориш — отвърна Йомен. Не беше особено добър лъжец обаче.

— Ти ме попита защо съм дошъл тук. Йомен, не става дума за завоюване на твоята страна. Зная, че трудно ще ми повярваш, но това е самата истина. Последната империя умира. Не може да не си го забелязал. Човечеството трябва да се сплоти, да събере всички свои средства, а ти държиш тук провизии от жизнено значение. Не ме принуждавай да разбия вратите и да ги взема. Съюзи се с мен.

Йомен поклати глава.

— Ето че пак грешиш, Венчър. Виждаш ли, не ме интересува дали ще ме нападнеш. За хората ми ще е по-добре да воюват и да загинат, отколкото да бъдат управлявани от човека, който свали нашия бог и разруши религията ни.

Елънд виждаше твърдата решимост в погледа му.

— Значи така решаваш? — попита той.

— Да — отвърна Йомен. — Предполагам, че ще бъдем нападнати на сутринта?

— Разбира се, че не — отвърна Елънд и се надигна. — Войниците ти все още не са започнали да гладуват. Ще се върна при вас след няколко месеца.

„Може би тогава ще си готов за преговори“.

Обърна се да си върви, но се поколеба.

— Много хубав бал, между другото — каза и погледна Йомен. — Независимо от това, което си мислиш, смятам, че твоят бог щеше да е доволен от постиженията ти тук. Според мен е време да се отърсиш от предразсъдъците си. Лорд Владетеля със сигурност не би бил мой почитател, нито на Вин, но едва ли би му харесало, когато хората ти започнат да измират.

Кимна с уважение и напусна масата. Чувстваше се малко по-ядосан, отколкото го показваше. Струваше му се, че двамата с Йомен са били съвсем близо до постигането на споразумение, а излезе, че съюзът им е невъзможен. Не и докато принудителят хранеше омраза към Вин и Елънд.

В този момент не можеше да се направи нищо повече — само обсадата можеше да подтикне Йомен да преосмисли позицията си. „Аз съм на бал — помисли си Елънд. — Трябва да се забавлявам, доколкото мога, да се показвам пред обществото, да ги посплаша и да ги накарам да се замислят дали да не преминат на наша страна, вместо да помагат на Йомен…“

Хрумна му друга мисъл. Той погледна към Вин, после махна на един прислужник, който веднага дотича.

— Милорд?

— Искам да ми донесеш нещо — рече Елънд.

 

 

Вин беше в центъра на всеобщото внимание. Знатни дами кръжаха около нея, попиваха думите й и я гледаха с обожанието на модел за подражание. Чакаха да чуят новини от Лутадел, да научат за модните течения, политиката и събитията в големия град. Не я отхвърляха, изглежда, дори не я мразеха.

Този радушен прием бе най-странното нещо, преживявано от Вин. Стоеше сред тези жени, с красивите им тоалети и накити, и бе най-първа сред тях. Знаеше, че причината за това се корени в нейната сила — но въпреки това тези жени сякаш жадуваха отчаяно да имат някого, пред когото да се прекланят.

Императрица.

И Вин откри, че новата роля й харесва. Една част от нея винаги бе копнеела за признание, още от първите дни, когато ходеше по балове. Беше търпяла цяла година пренебрежителното отношение на други жени — някои от тях й позволяваха да се присъедини към свитата им, но винаги се отнасяха към нея, сякаш е дребна и незначителна. Вин си даваше сметка, че мнението им няма значение, че всичко това е игра, но понякога и играта й се струваше важна. А имаше и нещо друго. Сега, докато се усмихваше на поредната представена й благородница — племенница на една от жените в обкръжението й, Вин най-после го осъзна.

„Това е част от мен — помисли тя. — Не го исках — може би защото не вярвах, че го заслужавам. Този свят бе твърде различен за мен, прекалено изпълнен с красота и самоувереност. Но ето, че сега и аз съм благородница. Намерих мястото си тук. Брат ми ме отгледа на улицата, Келсайър ми подари този свят“.

През цялата първа година от управлението на Елънд бе полагала усилия да го опази. Беше се съсредоточила върху наследството от уличния живот, върху безкомпромисните уроци, които бе получила там и които, надяваше се, ще й осигурят сили и възможност да опази този, когото обича. Но Келсайър й бе показал и друг начин да е силна. И тази сила се свързваше с аристократите — с техните интриги, с красотата на живота им, с техните хитроумни планове. Вин почти веднага бе свикнала с придворния живот и това я бе изплашило.

„Точно затова — помисли си сега — го намирах за странно и нередно. Не се налагаше да полагам усилия, за да го получа, и затова смятах, че не го заслужавам“.

Беше прекарала шестнайсет години на улицата — този живот й бе станал втора природа. Но й трябваше не повече от месец, за да свикне с живота на благородниците. Струваше й се невъзможно нещо, което е приела тъй лесно, да е толкова важно, колкото годините, прекарани на улицата.

Но беше така.

„Ще трябва да го приема — осъзна тя. — Тиндуил се опита да ме накара да го направя, преди две години, но тогава не бях готова“.

Трябваше да покаже на самата себе си не само че може да живее сред благородниците, но и да е една от тях. Защото с това щеше да докаже нещо много важно — че обичта на Елънд от онези първи месеци не се е дължала на измама.

„Истина е… — каза си. — Аз умея и двете. Защо ми трябваше толкова много време да го осъзная?“

— Извинете ме, дами — каза Елънд зад нея.

Вин се усмихна и се обърна тъкмо когато жените се отдръпваха, за да му направят път. По-младите оглеждаха със замечтан поглед военната му стойка, брадата му и бялата му униформа. Вин потисна надигащото се в нея раздразнение. „Ти го обичаше много преди да се превърне в копнеж за други“.

— Дами — рече Елънд, — както лейди Вин вероятно вече ви е казала, аз не съм човек с безупречни маниери. Но това, само по себе си, е простим грях. За съжаление освен това имам свои представи за собственост. Ето защо смятам да ви открадна моята съпруга и егоистично да монополизирам времето й. Извинявам се, но ние, варварите, често сме доста невъзпитани.

Усмихна й се и й подаде ръка. Вин се засмя, хвана го под ръка и го остави да я отведе настрани.

— Реших, че ти трябва малко почивка — прошепна й той. — Мога да си представя какво е да си под обсадата на цяла армия кокетки.

— Благодаря за навременната спасителна операция — отвърна Вин, макар да не мислеше, че се нуждае от нея. А и как Елънд би могъл да знае, че неочаквано бе открила мястото си сред тези „кокетки“? Това, че носеха красиви рокли и грижливо положен грим, не означаваше, че са опасни — беше го научила още през първите си месеци като аристократка. Тази мисъл отвлече вниманието й и тя не забеляза накъде я води Елънд.

Когато си даде сметка какво е намислил обаче спря и го дръпна назад.

— На дансинга ли отиваме?

— Как позна?

— Но аз не съм танцувала от почти четири години!

— И аз — засмя се той. — Но не мога да пропусна възможността. В края на краищата с теб така и не успяхме да танцуваме.

Това беше вярно. Бунтът в Лутадел избухна, преди да им се удаде възможност да танцуват заедно, а след това просто нямаше време за забавления. Тя знаеше, че Елънд съжалява за неосъществените мигове на близост. Беше я поканил на танц първата вечер, когато се запознаха, и тя му отказа. Все още имаше чувството, че онази вечер е пропуснала някаква уникална възможност.

Така че го остави да я отведе на дансинга. Другите двойки си зашепнаха развълнувано и когато мелодията утихна, напуснаха дансинга и оставиха Елънд и Вин сами — дамата в черно и нейният кавалер в бели дрехи. Елънд сложи ръка на кръста й, завъртя я към себе си и Вин усети, че в нея се надига предателско безпокойство.

„Най-сетне ще танцувам с него!“

И в този миг — когато музиката засвири — Елънд бръкна в джоба на куртката си и извади книга. Вдигна я с една ръка, без да сваля другата от талията й, и зачете.

Вин направо зяпна, шляпна го машинално по ръката и възкликна:

— Какво правиш?!

Той я поведе в първите стъпки на танца, все така стиснал книгата.

— Елънд! За мен това е много важен момент!

Той я погледна с дяволита усмивка.

— Ами… опитвам се да предам на момента автентичност. В края на краищата ти танцуваш с мен.

— За пръв път!

— Значи е много важно да направя нужното впечатление, госпожице Валет!

— О, я стига… ще бъдеш ли така добър да прибереш тази книга?

Елънд се усмихна още по-доволно, но прибра книгата и я поведе във вихъра на танца. Вин се изчерви под погледите на скупчилата се около дансинга тълпа и изсумтя недоволно:

— Ти наистина си варварин!

— Варварин, защото чета книги? — попита Елънд с престорена изненада. — Хам ще се забавлява ужасно, ако научи.

— И все пак — попита тя, — откъде взе тази книга?

— Накарах един от прислужниците на Йомен да ми я донесе — отвърна той. — От библиотеката. Сигурен бях, че я имат — „Процесът над паметника“ е доста популярно четиво.

Вин се намръщи.

— Трябва ли това заглавие да ми е познато?

— Това беше книгата, която четях онази вечер на балкона. Вечерта, когато се срещнахме за пръв път.

— О, Елънд! Колко романтично! Малко прилича на онзи анекдот: „а сега ще накарам жена ми да ме убие“.

— Мислех, че ще ти хареса.

— Тази вечер си в странно настроение. Не съм те виждала такъв от много време.

— Зная — въздъхна той. — Да ти призная, Вин, чувствам се малко гузен. Страхувам се, че се разприказвах твърде много на срещата с Йомен. Той е толкова твърдоглав, че пробуди у мен някои задрямали инстинкти — тези, които ме карат да се подигравам на хора като него.

— Бил си такъв, какъвто си. В това няма нищо лошо.

— От онзи, който бях, не излезе добър крал.

— Елънд, уроците на живота са едно, а личността — съвсем друго. Става въпрос за увереност, решителност. Можеш да се сдобиеш с тези качества и пак да съхраниш предишния Елънд.

Той поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен. Вярно обаче, че тази вечер трябваше да съм малко по-делови. Позволих си да бъда фриволен.

— Не, Елънд. Мисля, че се справяш чудесно. Понякога толкова много внимаваш да бъдеш добър крал, че забравяш кой си в действителност. Не бива да позволяваш бремето на отговорността да те погубва.

— Няма да ме погуби — успокои я той усмихнато.

— От време на време се безпокоя за това — рече тя. — Елънд, знаеш ли какво открих — че мога да съм едновременно Мъглородна от улицата и придворна дама. Трябва да изуча тази нова личност, в която неусетно се превръщам. Докато при теб е друго. Ти просто си такъв и няма какво да откриваш. Случва се да правиш недодялани коментари, но това е за да провокираш реакция. Ала в сърцето си си мил и обичлив. Не можеш да изгубиш нито едно от тези качества само защото си император.

Лицето му придоби познатия замислен вид, който предвещаваше началото на спор. Но после той неочаквано се разколеба.

— Трябваше да дойда тук — каза и вдигна поглед към красивите витражи. — За да си припомня как съм прекарал по-голямата част от живота си. Преди да стана крал. Но дори тогава се опитвах да върша всичко по мой начин — ходех на балове, но седях в ъгъла и четях книги. Не исках да се крия, а да покажа несъгласието си с баща ми, който ме караше да водя подобен живот.

— Ти си добър човек, Елънд — рече Вин. — Не беше глупак, какъвто сега сигурно си мислиш, че си бил. Малко объркан, но въпреки това добър водач. Взе властта в Лутадел и не позволи на скаа да превърнат бунта в клане.

— Но след това, провалът с Пенрод…

— Имаше още да учиш — прекъсна го тя. — Както и аз. Но моля те, не се превръщай в друг човек. Можеш да си едновременно Елънд императорът и Елънд човекът.

Той се усмихна и я притисна в обятията си, без да спира танца.

— Благодаря ти — рече и я целуна. Вин чувстваше, че още не е взел решение — все още си мислеше, че трябва да е суров воин, вместо мекушав книжник. Но важното бе, че се съмняваше. Това бе достатъчно засега.

Известно време танцуваха мълчаливо, наслаждавайки се на момента. За Вин преживяването бе почти нереално. Армията им беше зад стените, саждопадите не спираха, а мъглите убиваха хора. Но въпреки това в тази зала от бял мрамор тя танцуваше за първи път с човека, когото обичаше.

Двамата се въртяха с грациозността на опитни аломанти, сякаш пристъпваха върху вятър, движеха се, сякаш са изваяни от мъгла. В залата се възцари пълна тишина, благородниците бяха като театрална публика, наблюдаваща невероятно изпълнение. Вин можеше да им завиди. Повечето Мъглородни не смееха да проявяват подобна грациозност, ако не друго, то за да не издават тайните си способности.

Вин и Елънд не страдаха от подобни задръжки. Танцуваха, сякаш за да наваксат пропуснатото през изминалите четири години, да хвърлят предизвикателно радостта си в лицето на апокалиптичния свят и този враждебен град. Мелодията започна да утихва. Елънд отново я притисна към себе си и тя усети туптенето на сърцето му. Ударите бяха много по-забързани, отколкото ако беше само от танца.

— Радвам се, че го направихме — прошепна той.

— Скоро ще има друг бал — рече тя.

— Зная — рече той. — Доколкото разбрах, щял да се състои в Отдела по снабдяване.

— Да. Организиран от самия Йомен.

— И ако в този град има скривалище, почти сигурно е, че е под сградата на Министерството.

— Значи имаме претекст — и извинение — да го навестим.

— Йомен има атиум — рече Елънд. — Носи едно мънисто на челото си. Макар че това не означава нищо.

— Чудя се, дали е намерил скривалището?

— Намерил го е — отвърна Елънд. — Разбрах по реакцията му, когато го споменах.

— Това също няма да ни спре — усмихна се Вин. — Отиваме на бала, проникваме незабелязано в скривалището, проверяваме какво е оставил там лорд Владетеля, после решаваме как да продължим обсадата.

— Планът ми се струва добър. Стига да накараме Йомен да се вслуша в гласа на разума. Бях толкова близо, Вин. Все още ми се струва, че има малка възможност да го привлечем на наша страна.

— Дано — каза тя.

— Да се надяваме — рече той. — Готова ли си за грандиозното напускане?

Вин се усмихна и кимна. В мига, когато музиката утихна, Елънд се завъртя и я хвърли встрани. Тя се Тласна от металния обков по края на дансинга и излетя над тълпата право към входа. Полите й се развяваха.

Зад гърба й Елънд се обърна към множеството:

— Благодарим ви, че ни позволихте да бъдем част от вашето празненство. Всеки, който иска да напусне града, ще бъде пропуснат през лагера на моята армия.

Вин се приземи и видя, че тълпата се обръща, за да проследи полета на Елънд почти под тавана. Той се присъедини към нея при вратата, двамата минаха спокойно през преддверието и излязоха в нощта.