Брандън Сандърсън
Героят на времето (32)

29.

Лорд Владетеля не само забранил някои технически постижения, той изцяло потискал техническия напредък. Изглежда наистина странно, но по време на хилядагодишното му управление не бил реализиран почти никакъв прогрес. Селскостопанските средства, архитектурата, дори модата оставали непроменени през периода на неговото господство.

Той изградил своята перфектна империя и се опитал да я съхрани в този вид. И през по-голямата част от времето на своето властване успял. Джобните часовници — още едно кхленийско изобретение, — изработвани през десети век от основаването на империята, били почти същите като тези от първи век. Нищо не се променяло.

Докато, разбира се, накрая всичко не рухнало.

Като на повечето градове в Последната империя, на Ортьо не бе разрешено да вдигне градски стени. В младежките години на Сейзед, преди да се разбунтува, фактът, че градовете не можеха да се укрепяват със защитни съоръжения, бе скрито доказателство за уязвимостта на лорд Владетеля. В края на краищата, щом се страхуваше от въстания в градовете, лорд Владетеля вероятно знаеше нещо, което не бе известно на другите: че може да бъде победен.

Подобни разсъждения бяха отвели Сейзед при Мейр, а след това и при Келсайър. А сега го бяха довели в Ортьо — град, който в края на краищата се бе разбунтувал срещу властта на благородниците. За нещастие в тази категория бе попаднал и самият Елънд Венчър.

— Това никак не ми се нрави, почитаеми Пазителю — рече капитан Горадел, който крачеше до каретата — в името на своя авторитет Сейзед се бе съгласил се качи при Бриз и Алриане.

— Опасявам се, че обстановката в града е крайно усложнена — продължи Горадел. — Не мисля, че ще сте в безопасност.

— Аз пък не мисля, че е чак толкова зле, колкото твърдиш — възрази Сейзед.

— Ами ако ви пленят? — попита Горадел.

— Драги ми капитане — рече Бриз и се приведе, за да погледне Горадел през прозорчето. — Тъкмо затова кралете пращат посланици — тях може ги заловят и да ги убият, но величията ще си запазят главите. Ние, приятелю, за разлика от Елънд, можем да бъдем жертвани.

Горадел се намръщи.

— Не ми се ще да ме жертват.

Сейзед надзърна от прозорчето към града. Беше голям, един от най-старите градове в империята. С интерес забеляза, че пътят се спуска надолу към един пресъхнал канал.

— Какво е това? — попита Алриане, която бе подала русата си главица от другия прозорец на каретата. — Защо са издълбали пътищата си в земята?

— Това са канали, мила — обясни й Бриз. — Минавали са през целия град. Обаче са пресъхнали — от земетресение или нещо друго.

— Изглежда зловещо — рече Алриане и прибра глава. — Сградите изглеждат два пъти по-високи.

Щом влязоха в града, ги спря отряд войници с кафяви униформи. Сейзед, разбира се, бе пратил вест за пристигането им и кралят — Гражданина, както го наричаха тук — му бе разрешил да влезе в града с малка група придружители.

— Казват, че техният крал иска да се срещне незабавно с вас, господарю терисец — рече Горадел, след като попита войниците защо ги спират.

— Не си губи времето, а? — подметна Бриз.

— Ами да не се бавим тогава — каза Сейзед.

 

 

— Не сте желани тук.

Куелион, Гражданина, имаше късо подстригана коса, сипаничава кожа и военна стойка. Сейзед се зачуди откъде този човек — преди Рухването очевидно фермер — е придобил управнически умения.

— Много добре разбирам, че не желаете да виждате чужди войници в града — отвърна кротко Сейзед. — Но трябва да ви уверя, че не идваме тук със завоевателски намерения. Двеста души едва ли могат да се нарекат армия.

Куелион стоеше до бюрото си с ръце зад гърба. Носеше типични за скаа панталони и риза, наскоро боядисани в яркочервено. Неговата „зала за аудиенции“ бе всъщност заседателна зала в благороднически дом. Стените бяха белосани, а свещниците — свалени и отнесени. Без мебели и украса стаята приличаше на кутийка.

Сейзед, Бриз и Алриане седяха на прости дървени столове — единственото удобство, което им бе предложил Гражданина. Горадел стоеше до едната стена заедно с десетима от хората си. До другата се бяха подредили двайсетината помощници на Куелион — Сейзед предполагаше, че са членове на правителството. И те носеха червени дрехи като Куелион, макар и не в толкова ярък цвят.

— Не става дума за войниците, терисецо — отвърна Куелион. — А за човека, който ви изпраща.

— Император Венчър е добър и разумен монарх — отвърна Сейзед.

— Елънд Венчър — презрително заяви Куелион — е лъжец и тиран.

— Това не е вярно.

— Така ли? — попита Куелион. — А как получи трона? Като победи във война Страф Венчър и Ашуедър Сет, нали?

— Войната беше…

— Войната често е извинение за тирана, терисецо — прекъсна го Куелион. — От докладите зная, че неговата Мъглородна е накарала кралете да коленичат и да му се закълнат във вярност под заплахата да бъдат убити от колосите. Това прилича ли ви на действия на „добър и разумен“ монарх?

Сейзед не отговори.

— Знаеш ли как постъпваме с благородниците в нашия град, терисецо?

— Убивате ги, доколкото знам — отвърна тихо Сейзед.

— Както ни е наредил Оцелелия — заяви Куелион. — Твърдиш, че си бил негов съратник, преди Рухването. Но сега служиш на един от благородниците, срещу които той се бореше. Това не ти ли се струва непоследователно, терисецо?

— Лорд Келсайър постигна своята цел със смъртта на лорд Владетеля — отвърна Сейзед. — А след като успя, мирът…

— Мир? — прекъсна го отново Куелион. — Кажи ми, терисецо. Чувал ли си Оцелелия да говори за мир?

Сейзед се поколеба, после призна:

— Не.

Куелион се засмя.

— Поне си откровен. Единствената причина, поради която разговарям с теб, е, че Венчър е бил достатъчно хитър да прати терисец. Ако ми беше изпратил благородник, щях да го убия веднага и да му върна опърлената му глава вместо отговор.

Възцари се мълчание. Куелион бавно изгледа спътниците на Сейзед и после се обърна към хората си:

— Усещате ли? — попита ги. — Чувствате ли се вече засрамени? Надзърнете в душите си — не виждате ли там симпатия към тези слуги на един лъжец? — Впери поглед в Бриз. — Предупреждавах ви за аломантията, този черен инструмент на аристокрацията. Сега вече можете да го почувствате сами. Този човек, който седи до почитаемия терисец, е известен с името Бриз. Той е един от най-опасните хора на света. Усмирител със забележителни умения. — Пристъпи към Бриз. — Кажи ми, Усмирителю. Колцина приятели си си докарал с тази твоя магия? Колцина врагове си принудил да сложат край на живота си? Това хубавичко момиче до теб — използваш ли уменията си, за да го вкараш в леглото си?

— Ще призная, че ме спипа, драги — отвърна Бриз. — Но вместо да те поздравявам, задето усети докосването ми, може би трябва да се запиташ защо те подтикнах да кажеш това, което току-що каза?

Куелион се подвоуми — макар че Бриз очевидно блъфираше.

Сейзед въздъхна. Точно сега не биваше да предизвикват нежелателни реакции — но Бриз винаги действаше по този начин. Сега Гражданина щеше да се чуди дали не е под постоянното му въздействие.

— Господарю Куелион — заговори Сейзед, — живеем в опасни времена. Не се съмнявам, че сте го забелязали.

— Ние можем да се грижим сами за себе си — заяви Куелион.

— Не говоря за армии и бандити, Гражданино. Говоря за мъглите и саждопадите. Не сте ли забелязали, че мъглите се задържат все повече дневно време? Че правят странни неща с поданиците ви, че причиняват смъртта на някои от тези, които излизат сред тях?

Куелион не възрази, нито го обвини, че говори глупости. Това бе достатъчно потвърждение за Сейзед. И в този град хората умираха.

— Саждите вече валят непрестанно, Гражданино — продължи той. — Мъглите убиват, а колосите се скитат на свобода. Подходящо време за военни съюзи. В Централната област можем да отглеждаме растения, тъй като разполагаме с повече слънчева светлина. Император Венчър е открил метод за контрол над колосите. Каквото и да ни чака идната година, по-разумно е да си приятел на император Венчър.

Куелион поклати намусено глава и отново се обърна към помощниците си.

— Виждате ли — точно както ви казах. Първо заявява, че е дошъл с мир, после иде ред на заплахите. Венчър контролирал колосите. Венчър държал хранителните запаси. След малко ще каже, че Венчър командва и мъглите! — Извърна се към Сейзед. — Не сме свикнали да ни заплашват, терисецо. Ние не се безпокоим за бъдещето си.

Сейзед повдигна вежди.

— И защо така?

— Защото следваме Оцелелия — рече Куелион.

Сейзед се надигна.

— Бих искал да остана в града и при възможност да се срещна отново с вас.

— Няма да има нова среща.

— Моля ви. — Сейзед се поклони. — Бих искал да остана. Имате думата ми, че моите хора няма да ви създават проблеми. Ще получа ли разрешение? — И склони почтително глава.

Куелион промърмори нещо под нос, после махна с ръка.

— Добре. Понеже ако ти забраня, пак ще се промъкнеш в града. Остани, щом искаш, терисецо — но спазвай законите ни и не се бъркай, където не ти е работа.

Сейзед се поклони още по-дълбоко и излезе заедно с хората си.

 

 

— И тъй — рече Бриз, докато се настаняваше в каретата, — революционери убийци, всички носят еднакви сиви дрехи, улиците са пресъхнали канали и всяка десета къща е изгорена до основи. Елънд направо не можеше да ни избере по-хубаво местенце за посещение — припомнете ми да му го кажа, когато се върнем.

Сейзед се усмихна, макар че не му беше до смях.

— Не се тревожи, старче — продължи Бриз, когато потеглиха. — Нещо ми подсказва, че този Куелион не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда. Следващия път ще го убедим.

— Не съм сигурен, лорд Бриз. Този град е… различен е от другите градове. Водачите не изглеждат отчаяни, а хората са по-покорни. Няма да ни е леко тук, сигурен съм.

Алриане сръчка Бриз.

— Бриз, виж там!

Бриз примижа срещу светлината, а Сейзед се приведе напред и погледна през прозорчето. Десетина души се бяха скупчили около огън в един двор.

— Прилича ми на…

— Гоблени — обади се крачещият до прозорчето войник. — И мебели. Според Гражданина луксозните вещи са знак за принадлежност към благородничеството. Кладата сигурно е запалена във ваша чест. Куелион сто на сто се е запасил с достатъчно подобни вещи, за да ги изгаря с показна цел при необходимост.

Сейзед се намръщи. Войникът бе прекалено добре осведомен. Огледа го с нескрито подозрение. Също като останалите войници и той бе вдигнал качулката си срещу саждопада. А под качулката — плътна превръзка през очите. Сляп ли беше? Сляп войник?! Но тогава как…

— Дух, момчето ми! — възкликна Бриз. — Знаех си, че все ще изникнеш отнякъде. Но защо носиш превръзка?

Дух не отговори на въпроса. Вместо това се обърна и погледна към разпалената клада. В позата му се усещаше… напрежение.

„Превръзката сигурно е достатъчно тънка, за да вижда през нея“ — помисли си Сейзед. Това бе единственото обяснение. Но пък платът изглеждаше дебел…

Дух се обърна към Сейзед и каза:

— Ще ви трябва база за операциите в града. Избрахте ли вече?

— Смятаме да отседнем в някой хан — каза Бриз.

— В този град няма ханове — обясни Дух. — Според Куелион хората трябва да си помагат и да приемат чужденците в къщите си.

— Тъй ли? — Бриз се намръщи. — Тогава май ще трябва да излезем на лагер извън града.

— Не — каза Дух. — Елате с мен.

 

 

— Сградата на Стоманеното министерство? — попита Сейзед, докато слизаше от каретата, и се намръщи.

— Куелион не е посегнал на нито едно от министерските учреждения — каза Дух, който вече бе слязъл и стоеше на широките стъпала пред вратата. — Претърсени са, но не са плячкосани. Мисля, че го е страх от инквизиторите.

— Напълно здравословен и рационален страх, момчето ми — каза Бриз, който не бързаше да слиза от каретата. Алриане също.

— Бриз, инквизиторите няма да ни безпокоят повече — увери го Дух. — Твърде са заети в опитите си да убият Вин. Хайде, елате.

Сейзед го последва по стъпалата. Зад тях Бриз въздъхна с нескрита досада и нареди на Горадел да му донесат чадър.

Сградата беше импозантна като всички седалища на Министерството. По време на управлението на лорд Владетеля тези сгради трябваше да олицетворяват имперската мощ във всички градове на Последната империя. Хората, които работеха в тях, бяха всъщност чиновници и писари, но тъкмо те съставляваха истинската сила на Последната империя. Те осъществяваха контрола над средствата за производство и управлението на работната ръка.

Като повечето сгради в Ортьо, и тази бе дървена, а не от камък. Без да дочака Сейзед, Бриз и Алриане, Дух почна да кърти дъските, с които бе закована вратата, и подхвърли през рамо:

— Сейзед, не знаеш колко се радвам, че си тук.

Сейзед хвана една дъска и я дръпна с всичка сила, но изглежда, бе попаднал на най-здраво закованата, защото докато дъските в ръцете на Дух се къртеха лесно, неговата не поддаваше.

— И защо се радвате че съм тук, лорд Дух? — изпъшка Сейзед.

— Не съм никакъв лорд, Сейз — изсумтя Дух. — Нито съм искал Елънд да ми дава тази титла.

— Той каза, че така сте щели да правите впечатление на жените — подкачи го Сейзед.

— Да бе — засмя се Дух и откърти поредната дъска. — То каква ли друга полза от титлите? Както и да е, наричай ме само Дух. Харесва ми това име.

— Добре.

Дух се пресегна и с едно леко дръпване откърти дъската, с която се бореше Сейзед. Терисецът го погледна изумено. Вярно, че Дух вече ставаше мъж, но чак пък такава сила…

— Радвам се, че си тук, защото трябва да обсъдя с теб някои неща — каза Дух. — Въпроси, с които другите не са наясно.

Сейзед се намръщи.

— Какви по-точно?

Дух се усмихна, бутна вратата с рамо и тя отскочи навътре. Пред тях се ширна голямо тъмно помещение.

— Въпроси за богове и хора, Сейзед. Ела.

И изчезна в тъмнината. Сейзед изчака малко, после подвикна:

— Дух? Не виждам нищо. Носиш ли фенер?

— Ох — възкликна Дух в тъмното. — Забравих. — Миг по-късно блесна искра и помещението се озари от светлината на фенер.

Бриз пристъпваше от крак на крак до Сейзед, хванал Алриане за ръка.

— Сейзед, я ми кажи — рече той, — само на мен ли ми се струва така, или момчето се е променило от последния път, когато го видяхме?

— Станал е по-самоуверен — отвърна Сейзед. — Но това си идва с времето, все пак вече е мъж. Защо обаче според вас носи тази превръзка на очите?

Бриз повдигна рамене.

— Винаги е бил малко странен. Може би смята, че така се прикрива и никой няма да го познае като бивш член на групата на Келсайър.

Сейзед нареди на капитан Горадел да охранява района отвън и влязоха в сградата. По всичко личеше, че е била използвана от Инквизиторския отдел — най-прословутото учреждение на Министерството. Не беше от местата, които Сейзед копнееше да посети. Последното място от подобен род бе Серанската конвента и обстановката там наистина бе зловеща. Но тази сграда, оказа се, нямаше нищо общо с Конвентата — отвътре бе най-обикновено чиновническо учреждение. Беше мебелирана малко по-оскъдно от повечето министерски сгради, но гоблените все още висяха по стените и подът бе застлан с меки червени килими.

Докато вървяха по коридорите, Сейзед се опитваше да си представи как е изглеждало всичко това по времето на лорд Владетеля. Нямаше да има и прашинка и въздухът щеше да е кристално чист. Зад бюрата щяха да седят чиновници, събиращи и съхраняващи сведения за благородническите Къщи, бунтовниците скаа и дори другите отдели на Министерството. Между Ортодоксалния отдел, който управляваше империята на лорд Владетеля, и Инквизиторския, който поддържаше реда, бе съществувало непрестанно съперничество.

Това не бе царство на страха, а на счетоводните книги и папките. Инквизиторите вероятно рядко се бяха отбивали тук.

Дух ги преведе през няколко разхвърляни помещения и влязоха в малка каменна крипта в дъното. Сейзед видя следи в прахта по пода и попита:

— Идвал ли си вече тук?

— Да — каза Дух. — И Вин също. Не помниш ли доклада? — Наведе се, опипа пода, хвана скритата дръжка и повдигна капака.

Сейзед надзърна в мрака на подземната кухина.

— Какво? — прошепна Алриане на Бриз. — Вин е била тук?

— Нали я пратихме да разузнае, мила — обясни Бриз. — Да намери…

— Скривалището — довърши Сейзед, докато Дух слизаше по стълбата. Беше оставил фенера при тях. — Складовете с припаси, оставени от лорд Владетеля. Те са тук.

— Добре де — каза Алриане. — Щом вече ги намерихме, защо трябва да се занимаваме с Гражданина и неговите побъркани селяндури?

— Защото няма как да изнесем припасите от града, докато Гражданина го държи под контрол — отекна гласът на Дух под тях.

— Освен това, мила — продължи Бриз, — Елънд не ни прати само за припасите — той очаква от нас да потушим бунта. Не можем да си позволим един от големите ни градове да въстане, защото размириците може бързо да се разпространят. Ще ти призная, малко ми е странно да съм от тази страна на барикадата: да потушавам бунт, вместо да го подклаждам.

— Бриз, изглежда, ще се наложи да организираме бунт срещу бунта — обади се Дух отдолу. — Ако това те успокоява де. Както и да е, вие тримата ще слезете ли, или не?

Сейзед и Бриз се спогледаха. После Бриз кимна към тъмнеещия отвор.

— След теб.

Сейзед вдигна фенера и заслиза по стълбите. След малко се озова на каменна площадка над огромна пещера. Бриз се спусна след него, като подаде ръка на Алриане, и възкликна изумено:

— В името на лорд Владетеля! Ама тя е огромна!

— Лорд Владетеля е направил тези скривалища за извънредни случаи — чу се гласът на Дух малко встрани от тях. — За ситуации като тази, в която се намираме. Каква полза, ако не са с подобни грандиозни размери?

„Грандиозни“ бе наистина точна дума. Сейзед се взираше с удивление в безбройните редици рафтове под тях.

— Сейзед, според мен трябва да се установим тук — каза Дух. — Това е единственото наистина добре защитено място в града. Ако слезем долу и оставим войниците на тази площадка, ще можем да използваме припасите и ще има накъде да отстъпим, ако ни нападнат.

Сейзед се обърна и огледа входа на пещерата. Беше тесен колкото да премине един човек — което означаваше, че ще е лесен за отбрана. А вероятно имаше начин и да го затворят.

— И на мен ми харесва тук — каза Бриз. — Ще ида да доведа войниците.

И тръгна нагоре, а Дух заслиза към дъното на пещерата. Сейзед остана с Алриане, заслушан в мрака. След малко попита:

— Това плисък на вода ли е?

Гласът на Дух отново долетя приглушено от тъмнината долу:

— Знаеш, че всяко скривалище е специализирано в нещо. Да, вода е. Огромно езеро.

— Аха! — възкликна Бриз зад гърба на Сейзед, тъкмо се връщаше с Горадел и войниците. — Ясно къде е отишла водата от каналите.