Брандън Сандърсън
Героят на времето (31)

28.

Един от последните аспекти от културната манипулация на лорд Владетеля е също доста интересен: този за технологиите.

Вече споменах, че Рашек е използвал елементи от кхленийската архитектура, което му позволило да издига масивни сгради и създало възможност да бъде изграден град с размерите на Лутадел. Но в други отношения той потискал технологичния напредък. Например толкова мразел барута, че познанията за него изчезнали с бързината на знанията за териската религия.

Очевидно Рашек е сметнал за опасен факта, че въоръжен с барутно оръжие, дори обикновеният човек може да е също толкова ефективен, колкото стрелци с лъкове с дългогодишна практика. Ето защо той привилегировал стрелците. Колкото повече военната технология зависела от подготовката, толкова по-малък бил шансът селското население да организира съпротива. И действително, бунтовете на скаа се проваляли неизменно тъкмо по тази причина.

— Сигурна ли си, че е бил мъгливият призрак? — попита Елънд и вдигна намръщено лице от недописаното писмо — пишеше го с твърд писец върху метален лист. Предпочиташе да спи в каютата на ладията вместо в палатката. Тук не само бе по-удобно, но и се чувстваше по-сигурен.

Вин въздъхна, качи се на леглото и подпря брадичка на коленете си.

— Не зная. Уплаших се и побягнах.

— Добре си направила. — Елънд потрепери, като си спомни срещата си с призрака.

— Сейзед е убеден, че мъгливият призрак не е зъл — каза Вин.

— Аз също — отвърна Елънд. — Ако си спомняш, аз бях този, който тръгна право към него, понеже твърдях, че се държи приятелски. След което той ме прободе.

— Опитваше се да ми попречи да освободя Гибелта. Смятал е, че ако умреш, ще задържа силата в себе си и ще те излекувам, вместо да я пускам на воля.

— Вин, няма как да знаеш със сигурност какви са били намеренията му. Нищо чудно да свързваш случайни събития.

— Може би. Но тъкмо призракът е помогнал на Сейзед да открие, че Гибелта променя текстове.

Последното беше истина — естествено, ако можеше да се вярва на твърденията на Сейзед. А терисецът бе малко… объркан след смъртта на Тиндуил. „Не — рече си Елънд, внезапно обзет от чувство за вина. — Може да се бори с тежката си участ, но е два пъти по-благонадежден от всички нас“.

— О, Елънд — въздъхна Вин. — Толкова много неща не знаем! Напоследък имам усещането, че животът ми е като книга, написана на непознат за мен език. Мъгливият призрак е замесен във всичко това, но нямам представа по какъв начин.

— Вероятно е на наша страна — рече Елънд, макар че не можеше да прогони спомена за това как го бе пробол и как животът изтичаше от него. И как умираше със съзнанието какво ще причини това на Вин.

Опита да се съсредоточи върху разговора.

— Ти смяташ, че мъгливият призрак се е опитал да ти попречи да освободиш Гибелта, а Сейзед твърди, че му е дал ценна информация. Това го прави враг на нашия враг.

— За момента — съгласи се Вин. — Но мъгливият призрак е много по-слаб от Гибелта. Усещала съм присъствието и на двамата. Гибелта е… необятна. Могъща. Тя може да чува думите ни — може да наблюдава едновременно много места. Мъгливият призрак е много по-слаб. По-скоро е като спомен, отколкото като реална сила или мощ.

— Все още ли смяташ, че те мрази?

Вин сви рамене.

— Не съм го виждала повече от година. Но съм сигурна, че не е от явленията, които търпят промени, а винаги съм долавяла от него омраза и враждебност. — Млъкна и се намръщи. — От нощта, когато го видях за първи път, престанах да се чувствам уютно сред мъглите.

— Сигурна ли си, че тъкмо призракът не е причина за убийствата и заболяванията на хората?

Вин кимна.

— Да, сигурна съм.

Беше твърдо убедена в това, макар че според Елънд просто избързваше с преценката. Призрак или привидение, което се скита из мъглите? Напълно възможно бе да е свързан с внезапната смърт на хората, попаднали в същите тези мъгли.

Разбира се, хората, които умираха в мъглите, нямаха рани от пробождане, а хващаха мъгливата треска. Елънд въздъхна и потърка уморено очи. Реши да се върне към недовършеното писмо до лорд Йомен на заранта.

— Елънд — каза Вин. — Тази вечер казах на един човек, че ще спра саждопадите и ще върна жълтия цвят на слънцето.

Елънд повдигна вежди.

— На някой от информаторите ли?

Вин кимна. В каютата настъпи тишина.

— И как можа да го кажеш? — попита той след малко.

— Аз съм Героят на времето, нали? Дори Сейзед го твърдеше, преди да започне да страни от нас. Това е съдбата ми.

— Същата „съдба“, която твърдеше, че ще вземеш силата от Кладенеца на Възнесението и ще я освободиш в името на всеобщото добро на човечеството?

Вин кимна.

— Вин — рече с усмивка Елънд. — Наистина не смятам, че точно сега е моментът да се тревожим за понятия като „съдба“. Искам да кажа, след като разполагаме с доказателство, че пророчествата са били променени от Гибелта, за да подмамят някого да я освободи.

— Все някой трябва да мисли и за саждите — отвърна Вин.

Нямаше какво да отговори на това. Логично устроеният му ум го подтикваше да спори, да посочи, че трябва да се съсредоточат върху непосредствените проблеми — да изградят стабилно управление, да разкрият оставените от лорд Владетеля тайни, да подсигурят провизии от скривалищата, Ала несекващите саждопади се превръщаха в назряващо бедствие. Ако продължаваха така, съвсем скоро небето щеше да се превърне в плътна черна буря от пепел.

Но беше невероятно трудно да си помисли, че Вин — неговата жена — може да направи нещо, с което да върне цвета на слънцето и да спре саждопадите. „Демоа е прав — рече си той, докато почукваше с пръст по металното писмо до Йомен. — От мен не става добър последовател на Църквата на Оцелелия“.

Погледна я. Вин седеше с унесено изражение и мислеше за неща, които не би трябвало да са нейна грижа. Дори след като цяла нощ бе обикаляла из вражеския град, след като дни наред бе пътувала, а лицето й бе изцапано със сажди, пак бе хубава. Не — прекрасна.

И в този момент Елънд осъзна нещо. Вин не се нуждаеше от човек, който да се прекланя пред нея. Нямаше нужда от ревностен последовател като Демоа, най-малко в лицето на Елънд. От него не се искаше да е член на Църквата на Оцелелия. По-важното бе да е добър съпруг.

— Хубаво де — рече той. — Да го направим.

— Кое? — попита Вин.

— Ами да спасим света — отвърна Елънд. — Да спрем саждопадите.

Вин изсумтя раздразнено.

— Казваш го, сякаш е шега.

— Не, говоря сериозно — каза той и стана. — Ако наистина смяташ, че трябва да го направим — ако чувстваш, че си призвана за това, — да се захващаме. Ще ти помогна с каквото мога.

— А какво ще кажеш за по-раншните си думи? — попита Вин. — В скривалището — когато говореше за разделение на труда. Аз да се занимавам с мъглите, а ти с обединението на империята.

— Сгреших.

Вин се усмихна и Елънд изведнъж се почувства, сякаш светът поне малко се е оправил.

— Добре де — рече той и седна до нея. — Какво предлагаш? Някакви идеи?

Вин помисли малко.

— Да. Но не мога да ти ги кажа.

Елънд се намръщи.

— Не защото не ти вярвам — обясни тя. — А заради Гибелта. Заради онзи надпис в скривалището: че всичко, което кажа — или напиша, — ще й стане известно. Така че ако говорим прекалено много, тя ще узнае плановете ни.

— Още един проблем, с който трябва да се справяме.

Вин стисна ръцете му.

— Елънд, знаеш ли защо в края на краищата се съгласих да се омъжа за теб?

— Не, разбира се — засмя се той.

— Защото осъзнах, че ми вярваш. Вярваш ми, както никой досега. В онази нощ, когато се бих със Зейн, реших да ти се доверя напълно. Силата, която разрушава света… ние притежаваме нещо, което тя никога няма да може да разбере. Искам да кажа, че не ми трябва толкова помощта ти, колкото вярата ти в мен. Надеждата. Това е нещо, което никога не съм имала и за което съм разчитала на други.

Елънд бавно кимна.

— Имаш я.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли — добави Елънд, — през онези дни, когато отказваше да се омъжиш за мен, непрестанно си мислех колко си странна.

Тя повдигна вежди.

— Хъм, това е доста романтично.

Елънд се усмихна.

— О, стига. Вин, трябва да признаеш, че си необикновена жена. Ти си като някаква причудлива смес от улично хлапе, благородна дама и котка. Като прибавим и това, че успя — за трите кратки години, през които сме заедно — да убиеш не само единствения ми бог, но и баща ми, брат ми и годеницата ми. Доста зловеща подправка към нашата връзка. Няма да възразиш, че това е странна основа за брачен живот, нали?

Вин само завъртя очи.

— Почти се радвам, че нямам и други близки роднини — продължи Елънд. И добави: — Освен теб, разбира се.

— Не смятам да мра, ако намекваш нещо подобно.

— Не — рече Елънд. — Съжалявам. Аз просто… добре де, ти знаеш. Както и да е, опитвам се да обясня нещо. В края на краищата престанах да се притеснявам от твоите странности. Осъзнах, че няма значение дали те разбирам, след като и без това ти вярвам. Глупаво, нали? Та искам да ти кажа, че съм съгласен напълно. Не зная какво правиш и нямам представа как смяташ да го постигнеш. Но вярвам, че ще успееш.

Вин се притисна в него.

— Ще ми се само да можех да ти помогна с нещо — допълни той.

— Заеми се със съвпаденията на числата — каза Вин. Макар че тъкмо тя бе забелязала странната и необяснима закономерност със засегнатите от мъглите, не обичаше да борави с числа. Нямаше нито нужната подготовка, нито опит да се справи с проблема.

— Сигурна ли си, че това може да има нещо общо?

— Нали тъкмо ти каза, че резултатите са странни.

— Да де. Добре, ще поработя по въпроса.

— Само не ми казвай, ако откриеш нещо.

— Това пък с какво ще ни помогне?

— С доверието — отвърна Вин. — Ще ми кажеш какво да правя, но не и защо. Може би така ще успеем да се задържим на крачка пред врага.

„Да се задържим на крачка пред врага? — помисли Елънд. — Това нещо притежава силата да затрупа цялата империя със сажди и очевидно може да чуе всяка произнесена дума. Как ще се «задържим» пред нещо такова?“ Но пък току-що бе обещал да има пълно доверие на Вин.

Тя кимна към бюрото.

— Това писмото ти до Йомен ли е?

— Да. Надявам се да се съгласи да разговаря с мен, след като вече съм тук.

— Бавнобързеца, изглежда, го смята за добър човек. Може би Йомен ще се вслуша в думите ти.

— Не зная защо, но се съмнявам. — Елънд замълча за миг, прехапал устна. — Снощи казах, че първо ще опитам по дипломатически път, но знаем, че Йомен ще отхвърли предложението ми. Затова доведох армията — можех да пратя само теб, както направих в Ортьо. Но в този случай промъкването няма да ни свърши работа, трябва да влезем в града, ако искаме да получим припасите в скривалището. Този град ни трябва, Вин. Щях да дойда тук, дори под Фадрекс да нямаше скривалище, защото Йомен е твърде голяма заплаха за моята империя. А и не бива да пренебрегваме възможността лорд Владетеля да е оставил в скривалището важна информация. В този склад има зърно, но Йомен сто на сто не може да го засее заради недостига на слънчева светлина. Така че вероятно ще го даде за храна на хората — истинско прахосничество, след като можем да го засеем в Централната област. С две думи, градът трябва да е наш, нямаме друг избор. Въпросът е какво да предприема, ако Йомен откаже да преговаря. Да пратя армията да нападне околните селища? Да отровя хранителните запаси и водата? Ако си права и той е намерил скривалището, ще разполага с предостатъчно храна, за да издържи на обсадата ни. Но ако я унищожим, хората му ще гладуват… — Елънд поклати глава. — Помниш ли когато екзекутирах Джастис?

— Постъпи правилно — побърза да го увери Вин.

— Знам — каза Елънд. — Убих го, защото доведе армия от колоси, а после ги остави да вилнеят из околностите. А аз правя същото тук. Водя двайсет хиляди чудовища.

— Но можеш да ги контролираш.

— Джастис също смяташе, че ги контролира — възрази Елънд. — Вин, не искам да пускам тези чудовища на свобода. Но какво ще стане, ако обсадата се провали и трябва да вляза във Фадрекс със сила? Без помощта на колосите няма да се справя. — Той поклати глава. — Да можех само да поговоря с Йомен. Може би ще го накарам да се вразуми, или поне ще се уверя, че не остава друга възможност освен да го сваля със сила.

Вин се поколеба.

— Това… би могло да се уреди.

Елънд я погледна, после подметна:

— В града продължават да устройват балове — обясни тя. — И крал Йомен присъства на всички тях.

Елънд премигна. В първия момент си помисли, че не я е разбрал правилно. Но когато надзърна в очите й — и видя там почти налудничава решимост, — се увери в обратното. В нея имаше нещо от Оцелелия, или по-точно от Келсайър такъв, какъвто го описваха легендите. Дързост до степен на безразсъдство. Келсайър бе повлиял на Вин повече, отколкото бе склонна да признае.

— Вин — почна той, като се стараеше да е спокоен, — да не би да ми предлагаш да отидем на бал в град, който сме обсадили?

Вин повдигна рамене.

— Ами да. Защо не? И двамата сме Мъглородни — можем да се промъкнем в града без особени проблеми.

— Да, но… — И млъкна.

„Ще съм в едно помещение с благородниците, които смятам да сплаша — да не говорим, че ще имам достъп до човека, който отказва да се срещне с мен и същевременно не може да избяга, защото ще излезе, че е страхливец“.

— Виждам, че идеята ти харесва. — Вин се усмихваше дяволито.

— Идеята е безумна — отвърна Елънд. — Аз съм император — не би трябвало да се промъквам в града на своя противник и да ходя по забави. — Вин го гледаше с присвити очи. — Но не мога да отрека, че в нея има известен чар.

— Йомен няма да дойде на среща с нас — каза тя, — така че ние ще му идем на крака на бала.

— От доста време не съм ходил на балове. Ще трябва да си подбера книги, както правех едно време.

Вин изведнъж пребледня и Елънд се втренчи изплашено в нея. Какво ставаше? Не беше от това, което бе казал — нещо друго беше. „Какво? Убийци? Мъгливи призраци? Колоси?“

— Току-що се сетих — рече тя, — че не мога да ида на бал. Нямам рокля!