Брандън Сандърсън
Героят на времето (23)

20.

Мнозина са тези, които съобщават, че усещат разумно, изпълнено с омраза присъствие в мъглите. Това съвсем не е свързано с факта, че мъглите убиват хора. В повечето случаи те имат поведение на природно явление и не са по-разумни от някое страховито бедствие.

В някои случаи обаче има нещо друго. Когато мъглата облагодетелства някого, тя се вихри около него. Когато изпитва враждебност, се отдръпва. Някои долавят в нея покой, други усещат омраза. Всичко се свежда до неуловимото докосване на Гибелта и как човек реагира на него.

ТенСуун седеше в клетката.

Сама по себе си клетката бе оскърбление. Кандра не бяха като хората — дори да не беше затворен, ТенСуун не би се опитал да избяга. Щеше да се примири с участта си.

Но въпреки това го бяха затворили. Нямаше представа откъде са взели клетката — тя не беше от предметите, необходими за кандра. Вероятно я бяха открили Вторите и я бяха поставили в една от големите кухини на Родината. Беше изработена от железни плочи и яки стоманени решетки, покрити с мрежа, за да му попречи да издължи тялото си и да пропълзи между пречките. Още една обида.

ТенСуун седеше гол на студения железен под. Беше ли постигнал нещо повече от собственото си осъждане? Дали думите му, произнесени в Палатата на Завета, имаха въобще някаква стойност?

Зад клетката стените на пещерата сияеха със светлината на култивиран мъх и кандра изпълняваха ежедневните си дейности. Някои спираха да го погледнат. Тъкмо това бе целта на забавянето между процеса и произнасянето на присъдата. Второто поколение не се нуждаеше от седмици, за да измисли как да постъпи с него. Но ТенСуун ги бе принудил да му позволят да говори открито и Вторите щяха да се погрижат да получи съответстващо наказание. Бяха го изложили на показ, както хората излагат стоките си на пазар. В цялата история на кандра никой друг не бе изтърпявал подобно унижение. Името му щеше да е синоним за срам векове наред.

„Но ние няма да просъществуваме векове — помисли си гневно той. — Тъкмо това им казах в речта си“.

Изглежда обаче не се бе справил добре. Как да обясни на сънародниците си какво чувства? Как да ги убеди, че е време за драстична промяна на традициите, време да преосмислят начина си на живот?

„Какво ли е станало горе? Дали Вин е отишла в Кладенеца на Възнесението?“ Ами Гибелта, Съхранението? Боговете на кандра отново воюваха, а тези, които го знаеха, се преструваха, че не се е случило нищо.

Извън клетката му кандра продължаваха да живеят както преди. Едни обучаваха членовете на новото поколение — от време на време мярваше Единайсетици, като малки топки със сияещи кости. Трансформацията от мъглив дух в кандра не бе лесна. След като получеше Благодатта, мъгливият дух губеше повечето си инстинкти и придобиваше интелект, за да се научи да оформя мускулите и тялото си. Процесът отнемаше дълги години.

Други възрастни кандра приготвяха храна — варяха смес от водорасли и гъби в каменни шахти, но не като тази, в която ТенСуун щеше да прекара вечността. Въпреки някогашната си омраза към човечеството ТенСуун винаги се бе наслаждавал на тяхната храна, особено на месото — то бе истинско изкушение и тъкмо то го караше с радост да заминава за изпълнение на поредния Договор.

Но сега почти нямаше какво да пие, камо ли да яде. Въздъхна и огледа голямата кухина извън решетките. Пещерите на Родината бяха просторни, твърде големи, за да бъдат запълнени от кандра. Но тъкмо това се харесваше на повечето негови сънародници. След години прекарани в служба на някой господар, в изпълнение на прищевките му, това бе възможност да се откъснат от света, да се порадват на усамотение.

„Усамотение — помисли огорчено ТенСуун. — Скоро ще имам предостатъчно усамотение“. Мисълта, че го очаква вечен затвор, потисна гнева му към онези, които идваха да го зяпат. И без това те щяха да са последните живи същества, които вижда. Познаваше повечето от тях. Четвъртите и Петите идваха да плюят на земята пред него, за да покажат предаността си към Вторите. Шестите и Седмите — които съставляваха основната част от изпълнителите на Договори — се приближаваха, за да изразят съжаление за един пропаднал другар. Осмите и Деветите идваха от любопитство, учудени, че една толкова възрастна кандра може да бъде низвергната.

А после видя познато лице и се извърна засрамен, защото се приближаваше МеЛаан и в големите й очи се четеше болка.

— ТенСуун? — прошепна тя.

— Върви си, МеЛаан — отвърна тихо той, извърнат с гръб към нея, с което се озова лице в лице с друга група кандри.

— ТенСуун… — повтори тя.

— МеЛаан, не бива да ме виждаш така.

— А те не би трябвало да постъпват по този начин с теб — отвърна тя и той долови в гласа й гняв. — Ти си почти толкова възрастен, колкото са те, и много по-мъдър.

— Те са от Второто поколение — посочи ТенСуун. — Избраници на Първите. Те са наши водачи.

— Не е нужно да ни водят.

— МеЛаан! — каза той и най-сетне се обърна. Повечето зяпачи стояха на известно разстояние, сякаш престъплението на ТенСуун беше заразно. МеЛаан бе приклекнала до клетката и тънките дървени кости на Истинското й тяло я караха да изглежда невероятно слаба.

— Защо не протестираш срещу тях? — попита тя тихо.

— Ти за какви ни мислиш? За хора, с техните въстания и недоволство? Ние сме кандра. Ние принадлежим към Съхранението. Ние следваме установения ред.

— Все още ли се прекланяш пред тях? — изсъска тя гневно и притисна лице в решетките. — След това, което каза — за случващото се горе?

— Горе? — попита смутено ТенСуун.

— Ти беше прав, ТенСуун — рече тя. — Саждите покриват земята с черна мантия. Мъглите се спускат денем и убиват хората и посевите. Назрява нова война между човеците. Гибелта се завърна.

ТенСуун затвори очи и прошепна:

— Те ще направят нещо. Първото поколение.

— Те са стари — възрази МеЛаан. — Стари, разсеяни, неспособни.

ТенСуун отвори очи.

— Толкова си се променила.

Тя се усмихна.

— Не биваше да позволяват на Третите да отглеждат децата от новото поколение. Има много от нас, по-младите, които искат да се бият. Вторите не могат да управляват вечно. Какво да направим, ТенСуун? Как да ти помогнем?

„О, дете мое — помисли той. — Да не мислиш, че те не знаят за вас?“

Второто поколение не бяха глупаци. Може да бяха лениви, но бяха опитни и изобретателни — ТенСуун си даваше ясна сметка за това, защото ги познаваше твърде добре. Те знаеха как да накарат кандра да се вслушват в думите им и със сигурност слухтяха за разговори около неговата клетка. Една кандра от Петото или Шестото поколение, дарена с Благодатта на Съзнанието, можеше да е далеч и пак да чува какво се говори край клетката.

ТенСуун беше кандра. Беше се върнал, за да изтърпи наказанието си, защото го смяташе за редно. Въпрос по-скоро на чест, отколкото на Договора. Просто това бе част от него.

И все пак в думите на МеЛаан имаше истина…

„Гибелта се завърна…“

— Как можеш просто да седиш тук? — попита тя. — ТенСуун, ти си по-силен от тях.

ТенСуун поклати глава.

— МеЛаан, аз наруших Договора.

— В името на по-голямо добро.

„Поне нея съм убедил“.

— Така ли е, ТенСуун? — попита тя съвсем тихо.

— Какво?

— ОреСюр. Той притежаваше Благодатта на Силата. Сигурно си я наследил от него, когато го уби. Какво направи с нея? Мога ли да ти я донеса? Да я взема и да ти я предам, за да можеш да се биеш?

— МеЛаан, няма да се бия със сънародниците си. Аз съм кандра.

— Някой трябва да ни поведе! — изсъска тя.

И това също беше вярно. Но според ТенСуун не беше правилно. Или, по-точно, беше правилно за Второто и Първото поколение. За този, който ги бе създал. Който бе мъртъв. Само дето друг бе заел мястото му.

МеЛаан мълчеше, коленичила до клетката му. Може би го чакаше да я подкрепи, да се преобрази във водача, когото търсеше. Но той също мълчеше.

— Значи си се върнал, за Да умреш — заключи тя.

— Не. За да разкажа какво открих. Да обясня какво чувствам.

— И после какво? Дойде тук, донесе страшни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?

— МеЛаан, това не е честно. Дойдох, защото така повелява дългът ми на кандра.

— Тогава се бори!

Той поклати глава.

— Значи е истина — въздъхна тя. — Другите от моето поколение… те казват, че си се пречупил през последните години, когато си бил при твоя нов господар.

— Не ме е пречупил — заяви ТенСуун.

— Така ли? И защо тогава се върна в Родината с тялото, което използваше?

— Кучешкият скелет ли? Не ми го даде Зейн, а Вин.

— Тогава значи тя те е пречупила.

ТенСуун въздъхна уморено. Как да й обясни? От една страна, имаше някаква странна ирония във факта че МеЛаан — която преднамерено носеше Истинско тяло, за да се отличава от човешките — намираше неговото кучешко тяло за проява на безвкусица. Но, от друга, можеше да я разбере. Беше му отнело доста време да осъзнае предимството на кучешкото тяло.

Замисли се.

Не. Не беше дошъл тук, за да вдига въстание. Беше се върнал, за да обясни, да служи на интересите на своя народ. И щеше да го направи, като приеме наказанието, както би постъпила една истинска кандра.

Но все пак…

Съществуваше една възможност. Почти нищожна. Не беше сигурен дали иска да избяга, но ако наистина успееше…

— Скелетът, за който говориш — каза той неочаквано дори за себе си. — Знаеш ли къде е?

МеЛаан се намръщи.

— Не. Защо ти трябва?

ТенСуун поклати глава.

— Не ми трябва. — Произнасяше думите внимателно. — Той е отвратителен! Трябваше да го нося близо година, в унизителната роля на куче. Бих се отървал от него, но не разполагах с труп, който да погълна, и затова се върнах тук в подобно тяло.

— ТенСуун, струва ми се, че избягваш темата.

— Няма никаква тема, МеЛаан — рече той и й обърна гръб. Независимо дали планът му щеше да проработи, или не, не би искал Вторите да заподозрат нещо и да я накажат. — Не смятам да въставам срещу своя народ. Моля те, ако наистина искаш да ми помогнеш, остави ме на мира.

Чу я да се надига. Чу гласа й.

— Ти беше един от най-великите сред нас.

ТенСуун въздъхна. „Не, МеЛаан, никога не съм бил велик. До съвсем скоро бях най-посредственият от моето поколение, консерватор, известен с омразата си към хората. А сега станах най-прочутият престъпник на своя народ, но и това е почти случайно.

Това не е величие. По-скоро е глупост“.