Брандън Сандърсън
Героят на времето (19)

16.

Наричат ги саванти^[1]. Мъже и жени, които могат да горят метали толкова дълго, че постоянният прилив на аломантична сила променя телата им.

В повечето случаи и при по-голямата част от металите промените са незначителни. Така например горящите бронз неусетно се превръщат в бронзови саванти. От продължителната употреба на този метал се разширява обхватът им. Много по-опасно е да бъдеш пютриумен савант, тъй като това е свързано с огромни телесни натоварвания. Тези саванти по правило загиват, преди процесът да бъде завършен, и по мое мнение крайният резултат не си заслужава усилията.

Но калаените саванти… те са нещо специално. Надарени със сетива отвъд способностите на всеки аломант, те започват да робуват на това, което докосват, чуват, виждат, подушват или вкусват. Ала свръхнормалните възможности на сетивата им им осигуряват невероятно предимство.

Би могло да се спори дали аломантичният савант, подобно на инквизитора, променен от хемалургичен клин, все още принадлежи към човешкия род.

Дух се събуди в мрак.

Напоследък това му се случваше все по-рядко. Усещаше кърпата, пристягаща очите и ушите му. Тя се впиваше в свръхчувствителната му кожа, но така беше по-добре, отколкото без нея. Звездната светлина в очите му бе също толкова ярка, колкото и слънчевата, а стъпките в коридора отекваха като гръмотевичен тътен. Дори зад плътната превръзка и със затъкнатия в ушите восък, дори със спуснати завеси, понякога бе почти невъзможно да заспи.

Предпазните мерки бяха нож с две остриета. Караха го да се чувства уязвим, незащитен. Но от друга страна недостигът на сън бе също толкова опасен. Може би начинът, по който експлоатираше тялото си, като гореше постоянно калай, накрая щеше да го погуби. Ала колкото по-дълго живееше сред гражданите на Ортьо, толкова повече се изпълваше с увереността, че имат нужда от него. А толкова силно се нуждаеше от това. Не знаеше дали е взел правилно решение, но поне бе някакво решение. Смяташе да продължава в същата посока, тъй като надеждата бе по-важна от всичко друго.

Изстена мъчително, надигна се, свали превръзката и извади восъка от ушите си. В стаята цареше мрак, но дори бледата светлина, която се процеждаше през пердетата, бе достатъчна, за да вижда съвсем ясно.

Калаят тлееше с приятна топлина в стомаха му. Резервът почти бе изчерпан, изгорял през изминалата нощ. Тялото му използваше метала също така инстинктивно, както дишаше или премигваше. Беше чувал, че Главорезите горят пютриум, за да лекуват телата си, дори когато са в безсъзнание от раните. Тялото знаеше от какво се нуждае.

Бръкна в малкото ведро до леглото и извади шепа калаен прах. Беше донесъл голямо количество от Лутадел и попълваше запасите си при всяка възможност. За щастие калаят бе относително евтин. Дух изсипа калая в чашата на шкафчето и отиде до вратата. Стаята бе малка и тясна, но поне не я делеше с друг. Истински лукс според представите на скаа.

Зажумя и отвори вратата. Блъсна го ярка слънчева светлина. Стиснал зъби, за да не застене от болка, той се наведе и напипа каната с прясна вода — напълнена от кладенеца от един слуга, — след това се дръпна вътре и бързо затвори вратата.

Премигна мъчително и се върна при чашата. Изсипа калая в гърлото си и го погълна с вода. Щеше да му стигне за цял ден. За всеки случай загреба още една шепа и я изсипа в кесията на пояса си.

След броени минути бе облечен и готов. Поседя още малко на леглото със затворени очи, готвейки се за предстоящия ден. Ако можеше да се вярва на съгледвачите на Гражданина, още няколко помощници на Елънд се бяха отправили към Ортьо. Вероятно имаха заповеди да открият и подсигурят скривалището и да потушат бунта. Дух трябваше да събере колкото се може повече сведения, преди да са дошли.

Прегледа плановете си още веднъж. Усещаше постоянните сътресения от тропота на хората в съседните стаи — като че се намираше в гигантски оживен кошер. Отвън долитаха гласове: ехтяха, сякаш притежателите им се деряха с цяло гърло. В далечината зазвъняха камбани. Беше още рано, малко преди пладне, но мъглите вероятно се бяха разсеяли — Ортьо имаше около шест-седем часа лишена от мъгли дневна светлина и земеделските култури все още вирееха в полята.

Обикновено Дух проспиваше целия ден. Но днес имаше важни задачи. Отвори очи, пресегна се към шкафчето и взе очилата. Бяха изработени по негова поръчка, със стъкла, които не коригираха зрението. Постави ги и завърза кърпата върху тях. Дори с подсилени сетива не можеше да вижда през клепачите си. Но благодарение на стъклата можеше да отваря очи и да гледа през кърпата. Отиде до прозореца и вдигна завесите.

Окъпа го гореща — почти пареща — слънчева светлина. Кърпата се впиваше болезнено в кожата му. Но можеше да вижда. Платът филтрираше достатъчно светлина, за да му позволява да се ориентира спокойно. Все едно се движеше сред мъглите.

Дух кимна доволно, взе фехтоваческото бастунче и излезе.

 

 

— Зная, че си спокоен човек — рече Дюрн, без да спира да почуква по земята с пръчките, които държеше. — Но дори ти трябва да признаеш, че така се живее по-добре, отколкото при господарите.

Дух седеше в една ниша на каменната стена на канала, килнал леко глава. Пазарният ров бе най-широкият от всички пресъхнали канали в Ортьо. Навремето бил толкова широк, че три ладии акостирали една до друга и пак оставало достатъчно място за речно плаване. Сега това бе централният градски булевард, място, където търговци излагаха стоката си, свърталище на просяци.

Просяци като Дух и Дюрн.

Просяците бяха насядали от двете страни на канала, в сенките на издигащите се нагоре като градски стени високи постройки. Малцина минувачи обръщаха внимание на парцаливите мъже. Никой не забелязваше, че един от просяците наблюдава внимателно тълпата, въпреки черната превръзка на очите си, а онзи до него говори твърде образовано, за да е израсъл в канала.

Дух не отговори на въпроса на Дюрн. До съвсем скоро говорът му, странният и неразбираем уличен жаргон, често привличаше вниманието на хората, или напротив, отблъскваше ги заради невъзможността да го разберат. Дори сега той не умееше добре да подрежда мислите си и да се изказва гладко като Келсайър. Тъкмо по тази причина се стараеше да говори колкото се може по-рядко и да е лаконичен. Смяташе, че така възможността да си навлече неприятности е много по-малка. Странно, но откакто премина към тази тактика, хората сякаш го забелязваха повече.

Дюрн продължаваше да потропва с пръчките по втвърдената кал на дъното на канала, сякаш беше някакъв уличен музикант. Звукът обаче бе твърде слаб, приглушен от пръстта и навярно го чуваше само Дух.

Ритъмът на Дюрн беше съвършен. Всеки менестрел би му завидял.

— Ето, погледни например пазара — продължаваше Дюрн. — По времето на лорд Владетеля малцина скаа дръзваха да се занимават открито с търговия. А сега промяната е толкова приятна. Скаа, които управляват други скаа. Ние сме щастливи!

Дух извърна очи към пазара. Струваше му се, че ако хората наистина са щастливи, на лицата им ще трептят усмивки, вместо да свеждат непрестанно глави. Щяха да пазаруват спокойно и да разговарят помежду си, вместо да притичват изплашено между сергиите, както правеха някога. Освен това ако градът бе щастливата утопия, за която се представяше, едва ли щеше да има войници, които да следят зорко тълпата. Дух поклати глава. Всички носеха почти еднакви дрехи — начинът на обличане се диктуваше от Гражданина. Дори просията бе стриктно регулирана. От време на време към Дух се приближаваха цивилни служители, проверяваха колко е спечелил и заделяха солидна такса за Гражданина.

— Погледни — говореше Дюрн, — да виждаш да пребиват или убиват някого на улицата? Несъмнено това си заслужава някои ограничения.

— Убийствата сега стават на тъмните улички — отвърна тихо Дух. — При лорд Владетеля поне убиваха открито.

Дюрн се намръщи и бавно се облегна назад, без да спира потропването. Ритъмът бе доста сложен. Дух усещаше вибрациите по земята и ги намираше за доста успокояващи. Имаха ли представа минувачите покрай какъв талант минават? От Дюрн би могъл да излезе прочут музикант. За нещастие по времето на лорд Владетеля скаа не свиреха музика. А при Гражданина… най-добре беше да не привличаш внимание към себе си.

— Ето — заяви неочаквано Дюрн. — Както казах.

Дух вдигна глава. В шумната тълпа, сред пъстрите цветове и неприятната миризма на отпадъци, човешки тела и стоки забеляза група затворници, охранявани от войници с кафяви униформи. Цветовете, шумът и миризмата се стоварваха върху сетивата му като неудържим порой, готов да го помете. Навремето тъкмо Дух бе обяснил на Вин, че когато гориш калай, въпросът е не какво усещаш, а какво успяваш да игнорираш. И се бе научил да се съсредоточава върху онези дразнители, които наистина го интересуваха, и да отхвърля всичко останало.

Минувачите се отдръпваха, за да направят път на войниците и затворниците, и ги наблюдаваха навъсено.

— Все още ли държиш да ги последваш? — попита Дюрн.

Дух се изправи.

Дюрн кимна, стана и го улови за лакътя. Знаеше, че Дух може да вижда — беше достатъчно наблюдателен, за да не се съмнява в това. Но и двамата се придържаха към ролите си. Просяците често се преструваха на недъгави, за да предизвикат съжалението на минувачите и да изкопчат по-голяма милостиня. Самият Дюрн пристъпваше с чудесно отиграно накуцване и бе изтръгнал няколко кичура от косата си, а отдолу се показваше бледа болнава кожа. В разрез с опърпания му вид Дух долавяше от него полъх на сапун и на доста добро вино. Дюрн беше господар на крадците, малцина в града можеха да се мерят с него. Но бе достатъчно хитър, за да играе умело образа на дрипав бедняк.

Двамата не бяха единствените, които тръгнаха след войниците и затворниците. Облечени в одобрените от Гражданина сиви дрехи скаа също забързаха след тях — тъмна маса под сипещите се сажди. Войниците изведоха затворниците от канала по една рампа и ги подкараха към по-спокоен квартал, където няколко канала бяха запълнени догоре с пръст и дори павирани.

Скоро от двете страни на улицата се появиха обезлюдени парцели. Изгорели останки на богаташки къщи. За Дух миризмата на дим бе почти задушаваща и той задиша през устата.

Не се наложи да вървят дълго, преди да стигнат крайната цел. Там ги очакваше самият Гражданин. Не яздеше кон — бяха пратили всички животни да работят във фермите. Но пък беше облечен в червено.

— Какви са тези дрехи? — прошепна Дух, докато Дюрн го водеше през тълпата. Гражданина и сподвижниците му стояха на стълбите на една от най-големите къщи, а скаа се бяха скупчили пред тях. Дюрн отведе Дух отпред при група яки мъжаги, които явно го познаваха, защото ги пропуснаха без никакви възражения.

— Защо питаш? — отвърна с въпрос Дюрн. — Гражданина както винаги носи панталони и работническа риза на скаа.

— Но са червени — прошепна Дух. — Този цвят не се одобрява.

— От днес вече се. Могат да го носят всички правителствени служители. По такъв начин ще се отличават в тълпата и хората лесно ще ги разпознават. Поне такова е официалното обяснение.

Дух се намръщи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му.

Тя беше тук.

Напълно естествено, разбира се, една сестра да придружава брат си навсякъде. Гражданина се безпокоеше за нея и държеше да е близо до него. Лицето й бе тъжно, както винаги, обрамчено с къдрите на кестенявата й коса.

— Каква тъжна група имаме днес — подхвърли Дюрн и в първия миг Дух си помисли, че говори за Белдре. Но Дюрн кимаше към групичката на затворниците. Бяха облечени в сиво, като всички граждани на площада, лицата им бяха омацани със сажди, раменете — отпуснати. Гражданина пристъпи напред и си пое дъх.

— Една от първите прокламации на това правителство — заяви той — бе за солидарност. Ние сме скаа. В продължение на десет века бяхме потискани от „благородниците“, избрани от лорд Владетеля. Ето защо решихме, че Ортьо ще се превърне в място, където цари свобода. Място, за каквото мечтаеше Оцелелия.

— Преброи ли ги? — попита шепнешком Дюрн.

— Десет — рече Дух, загледан в затворниците. — Толкова, колкото казаха. Няма да спечелиш, Дюрн.

— Гледай.

— Тези хора — рече Гражданина, голото му теме лъщеше на слънцето — не обърнаха внимание на нашето предупреждение. Те знаеха, както знаете всички вие, че всеки благородник, който остане в нашия град, ще се раздели с живота си! Такава е нашата воля! Но както всички от тяхната каста, те са твърде арогантни, за да се вслушват в предупреждения. Те се смятат за същества, по-висши от нас. Винаги са мислели така. И това си личи. — Той направи кратка пауза, сетне продължи: — И по тази причина ще направим това, което трябва да направим.

Махна на войниците и те изблъскаха затворниците на стълбите, отвориха вратата на къщата и отвътре лъхна на масло за горене. Войниците натикаха затворниците в къщата, затвориха и залостиха вратите и отстъпиха назад. Запалиха факли и ги хвърлиха към къщата. Не беше нужно човек да притежава свръхестествена сетивност, за да долови топлината на пламъците, и тълпата се люшна назад — изплашена и отвратена, но същевременно сякаш хипнотизирана от случващото се.

Прозорците бяха заковани с дъски. Дух виждаше пръсти, които се опитваха да се пъхнат през цепнатините, чуваше писъците на хората вътре. По затворената врата отекваха удари, виковете се усилваха.

Дух изгаряше от желание да направи нещо. Но дори с разпален калай не би могъл да се опълчи на всички тези войници. Елънд и Вин го бяха пратили да събира информация, не да се намесва в събитията. Ала кой знае защо един глас му нашепваше, че е страхливец.

— Това не биваше да става — прошепна той.

— Те бяха благородници — възрази Дюрн.

— Не, не бяха. Може би родителите им са били, но тези хора бяха скаа. Обикновени хора, Дюрн.

— Но в жилите им течеше благородническа кръв.

— Както и на всички нас, ако погледнем достатъчно далече назад.

Дюрн поклати глава.

— Така трябва да бъде. Още Оцелелия…

— Не споменавай името му, когато коментираме това варварство — прекъсна го ядно Дух.

Дюрн замълча. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пожара.

— Зная, че не е лесно да се разбере, а и Гражданина вероятно е твърде краен в действията си — каза след малко Дюрн. — Но аз… веднъж го чух да говори. Имам предвид Оцелелия. Той ни учеше тъкмо на това. Смърт на благородниците, власт за скаа. Ако го беше чул и ти, щеше да разбереш. Понякога трябва да разрушиш една нещо, за да построиш друго, по-добро.

Дух затвори очи. Горещината от пожара сякаш изгаряше кожата му. Беше чувал неведнъж Келсайър да говори пред тълпи скаа. И наистина бе казвал думите, които сега повтаряше Дюрн. Но тогава Оцелелия бе глас на надеждата, на промяната. Повторени сега и по този начин, думите му сякаш проповядваха омраза и разрушение. Дух усети, че му призлява.

— Пак ще ти кажа, Дюрн. Не ти плащам, за да ме засипваш с пропаганда, заучена от вашия Гражданин. Кажи ми защо съм тук, иначе няма да видиш и един боксинг от мене.

Просякът се обърна и погледна кърпата на Дух, сякаш виждаше очите му през нея.

— Преброй черепите — каза тихо, обърна се и безшумно потъна в тълпата.

Дух не го последва. Миризмата на пушек и изгорели човешки тела бе твърде силна за него. Той разбута тълпата и забърза назад, към чистия въздух. Препъна се в едно стъпало и си пое рязко и шумно дъх. Имаше чувството, че сипещите се върху него сажди идват от пожара отзад, късчета от мъртъвците, понесени от вятъра.

Чу гласове. Обърна се и забеляза, че Гражданина и хората му са се отдалечили от пожара. Куелион говореше на тълпата, подканяше всички да са бдителни. Дух слуша известно време, после тълпата започна да се разотива и той тръгна назад, към пазара.

„Първо идва наказанието, после и благосклонността“. Често, особено след екзекуции, Гражданина се разхождаше сред хората на пазара, здрависваше се с тях, окуражаваше ги.

Дух се спусна по една странична уличка, излезе от богаташкия квартал и доближи канала. Избра едно място, където рухнала стена оформяше мост към дъното, и се спусна долу. Повдигна качулката на наметалото си и тръгна по оживената улица със сръчността на човек, израсъл в градски условия. Въпреки че мина по заобиколен път, стигна Пазарния ров преди Гражданина и неговата свита. Спря и загледа как мъжът в червено се спуска по рампата, следван от стотици свои почитатели.

„Искаш да си като него, нали? — помисли Дух. — Келсайър умря, за да дари тези хора с надежда, а ти искаш да откраднеш наследството му“.

Този човек не беше Келсайър. Нямаше право дори да произнася името на Оцелелия.

Гражданина крачеше с царствена осанка. Потупваше хората по раменете, здрависваше се с тях и се усмихваше доброжелателно. „Оцелелия би се гордял с вас“ — чу го Дух да казва високо. „Саждите, които се сипят, са знак от него — те олицетворяват падането на империята, това е пепелта на тиранията. От тази пепел ние ще съградим една нова нация! Страна, управлявана от скаа!“

Дух придърпа качулката напред и запристъпва с протегнати напред ръце, сякаш беше слепец. Беше прибрал фехтоваческото бастунче в парцаливия вързоп на гърба си. Имаше богат опит в прокрадването в тълпа. Докато Вин обикновено се опитваше да се скрие, да остане незабележима, Дух постигаше същото, без да полага усилия. Напротив, понякога правеше точно обратното. Мечтаеше да е като Келсайър — за когото бе слушал разкази още преди да се запознае с него. Най-великият скаа крадец на своето време — човекът, който бе имал дързостта да ограби самия лорд Владетел.

Но колкото и да се опитваше, Дух не бе успял да се отличи. Оставаше си хлапето с изцапано със сажди лице и неразбираем уличен жаргон. Едва когато се запозна с Келсайър, реши да изостави жаргона и да се помъчи да говори правилно. По това време бе започнал да се убеждава, че думите също таят в себе си сила.

Придвижи се ловко към предната част на тълпата, без да сваля поглед от Гражданина. Бутаха го и го сръчкваха, но никой не му обръщаше внимание. Попаднал в тълпа слепец е нещо, което лесно се пренебрегва — и така Дух можеше да постигне замисленото. Скоро се озова най-отпред, само на една ръка разстояние от Гражданина.

От мъжа в червено полъхваше миризмата на дим.

— Разбирам, добра жено — говореше той на една възрастна женица, уловил я за ръце. — Но твоят внук трябваше да отиде на работа в полето. Без такива като него всички ние скоро ще започнем да гладуваме! Народ, управляван от скаа, трябва да бъде и изхранван от скаа!

— Но… не може ли да се прибере поне за малко? — попита женицата.

— Когато му дойде времето, добра жено — обеща Гражданина. — Когато му дойде времето. — Алената му униформа бе единственото ярко петно на улицата и Дух усети, че погледът му неволно е прикован в нея. Откъсна с мъка очи и продължи да си пробива път, тъй като не Гражданина бе неговата цел.

Белдре, както винаги, стоеше до брат си. Гледаше, без да се намесва. Гражданина бе толкова динамичен, че сестра му неизменно оставаше в сянка. Дух се остави на един войник да го изтика встрани и по този начин се озова точно до девойката. Тялото й ухаеше леко на парфюм.

„Мислех, че е забранено“.

Какво би направил Келсайър? Вероятно би нападнал, би убил Гражданина. А може би щеше да постъпи по друг начин? Във всеки случай не би допуснал да се случат такива ужасни неща.

Дали пък не би опитал да се сближи с някой от доверените хора на Гражданина?

Сърцето на Дух се разтупка. Тълпата отново се раздвижи и той се остави да го тласне към Белдре. Стражите не му обърнаха внимание — те охраняваха зорко Гражданина.

— Брат ти… — прошепна Дух в ухото й. — Одобряваш ли убийствата, които нарежда?

Тя се извърна към него и той видя, че очите й са зелени. Дух стоеше сред тълпата, която го блъскаше, и чакаше отговор. Но множеството постепенно я отнасяше настрани от него. Той отново се запромушва към нея, като си проправяше път с лакти.

— Мислиш ли, че е по-различно от това, което правеше лорд Владетеля? — попита отново. — Веднъж го видях да изкарва случайни хора за екзекуция на площада в Лутадел.

Този път тя втренчи поглед в него. Той я наблюдаваше иззад превръзката. Тълпата постепенно я избутваше.

Устните й помръднаха. Само някой с изострени от калай сетива можеше да види достатъчно добре, за да прочете думите по устните й.

— Кой си ти?

Той почти се притисна в нея. Гражданина очевидно се готвеше да държи реч пред събралата се огромна тълпа. Хората се трупаха около платформата в средата на пазара и ставаше все по-трудно да се придвижваш между тях.

Дух усети, че тълпата го дърпа настрани. Протегна ръка между двама души и улови Белдре за китката, мъчеше се да удържа напора на околните. Тя трепна, но не извика. Тълпата ги заобиколи и тя втренчи поглед в превръзката на очите му.

— Кой си ти? — попита отново Белдре. Макар че беше достатъчно близо, за да й чуе гласа, от устните й не излезе никакъв звук. Тя само оформи думите. Зад гърба й, на платформата, брат й вече бе започнал речта си.

— Аз съм човекът, който ще убие брат ти — отвърна тихо Дух.

Очакваше някаква реакция — вик, опит да се освободи. Обвинения. Ако го направеше, осъзна той, това най-вероятно щеше да е краят му.

Но тя мълчеше. Върху двамата се сипеха сажди.

— И други биха казали същото — произнесе беззвучно.

— Аз не съм като тях.

— И кой си ти? — попита тя за трети път.

— Приятел на бога. Човек, който може да вижда шепота и да усеща писъците.

— И който смята, че знае какво е по-добро за тези хора по-добре от избрания от тях водач? Винаги има недоволни, които се хвалят, че ще се справят по-добре.

Той продължаваше да я държи за ръката. Стискаше я здраво и я теглеше към себе си. Тълпата обкръжи платформата и двамата останаха в периферията, като изхвърлени на брега черупки.

— Аз познавах Оцелелия, Белдре — прошепна той ядосано. — Той ми даде името, наричаше ме свой приятел. Това, което направихте с този град, би го ужасило — и не смятам да позволя на брат ти да продължава да опорочава заветите на Келсайър. Ако искаш, предупреди го. Кажи на Куелион, че съм дошъл да го спра.

Гражданина бе привършил с речта и бавно оглеждаше множеството. Погледът му се спря на Дух и Белдре, застанали малко встрани от останалите, и той извика:

— Ей, ти там! Какво правиш със сестра ми?

Дух пусна ръката на момичето и понечи да побегне. Но едно от големите неудобства на пресъхналите канали си оставаха техните стръмни скосени стени. Имаше само няколко достъпа до пазара и те се охраняваха от войници на Куелион. Чули вика на Гражданина, неколцина войници напуснаха постовете и се втурнаха към тълпата.

„Чудесно“ — помисли си огорчено Дух и се насочи към най-близката група войници. Ако успееше да мине през тях и да се изкатери по рампата, може би щеше да им се изплъзне в тесните улички.

Мечове застъргаха в ножниците. Зад гърба му долетяха изплашени викове. Той изви ръка към парцаливия вързоп на гърба си и измъкна фехтоваческото бастунче.

Миг по-късно вече беше сред тях.

Дух не беше истински войник. Беше се упражнявал с Хам — Клъбс настояваше племенникът му да може да се защитава. Но истинските воини в групата винаги бяха Мъглородните, Вин и Келсайър, с Хам като Пютриумен юмрук.

Все пак Дух бе прекарал немалко време в обучение и бе открил нещо интересно. Той притежаваше предимство, с което Вин и Келсайър не можеха да се похвалят — богата гама от сензорни възприятия, на които тялото му се уповаваше инстинктивно. Можеше да долови леки движения във въздуха, вибрации по земята, да почувства дори туптенето на сърцето на някой, който го приближава.

Макар да не беше Мъглороден, Дух бе много опасен. Усети топъл полъх и мигновено разбра, че към него свисти сабя. Наведе рязко глава. Долови стъпки по земята и предугади, че някой ще го нападне отстрани. Незабавно отскочи. Беше почти сякаш гори атиум.

От челото му се стичаше пот. Дух се завъртя рязко, стовари бастунчето върху главата на трети войник и той падна. За да се подсигури, Дух нанесе втори удар в слепоочието му.

Чу нечие сумтене наблизо — съвсем тихо, но издайническо, замахна бързо и стовари бастунчето върху ръката на един войник. Изхрущяха строшени кости, войникът нададе болезнен вик и изпусна оръжието си. Дух го удари по главата, завъртя се и вдигна бастунчето, за да отрази нов удар. Стомана срещна дърво и този път металът победи — оръжието на Дух се счупи. Все пак успя да забави меча достатъчно, за да може Дух да се отдръпне и да вземе оръжието на поваления войник. Беше различно от мечовете, с които се бе упражнявал — мъжете от Ортьо предпочитаха дългите тънки остриета. Но пък сега на пътя му стоеше само един войник — ако успееше да го повали, можеше и да се измъкне.

Противникът на Дух, изглежда, си даваше сметка, че има известно предимство. Ако Дух побегнеше, щеше да изложи гърба си за атака. Ако се забавеше, щеше да бъде обкръжен. Така че войникът се отдръпна и зае отбранителна позиция, за да печели време.

Дух, естествено, атакува, без да се замисли — надяваше се, че свръхизострените му сетива ще компенсират недостатъчния опит. Войникът вдигна оръжието си, за да парира удара му…

Мечът на Дух спря във въздуха.

Дух напрегна всичките си сили, за да довърши удара, но мечът не помръдваше — сякаш се бе забил в невидимо, но твърдо дърво. Сякаш…

Някой Тласкаше срещу него. Аломантия. Дух изплашено се огледа и веднага откри източника на силата. Човекът, който Тласкаше, би трябвало да е точно срещу него.

И беше. Куелион, наричан още Гражданина, стоеше до сестра си. Беше я прегърнал през раменете, но Дух виждаше изписаното на лицето му усилие. Очевидно използваше теглото й за опора, докато Тласкаше меча на Дух. Беше се намесил в битката незабелязано, както го бе направил преди години в една пещера Келсайър.

Дух пусна меча и се хвърли на земята — беше доловил лекия полъх на оръжието на противника си. И наистина, острието профуча на косъм над него. Неговият меч издрънча на земята и звукът бе като камбанен тътен в ушите му.

Нямаше време дори да си поеме дъх, трябваше да отскочи, преди войникът да е нанесъл втори удар. За щастие не носеше по себе си метал, който Куелион би могъл да Тласка или Придърпва.

Единствената възможност беше да бяга. Не можеше да се бие, не и когато се бе намесил аломант. Обърна се и видя, че войникът до него се готви за нова атака. Шмугна се под вдигнатата му ръка, с надеждата, че неочакваният ход ще го обърка.

Нещо го улови за крака.

Дух се извърна. В първия миг си помисли, че Куелион по някакъв начин го Тегли. После видя, че поваленият войник го е стиснал за глезена.

„Ударих го два пъти по главата! — помисли Дух ядосано. — Би трябвало да е в безсъзнание!“

Мъжът го стискаше и дърпаше назад с нечовешка сила. Човек с подобна мощ можеше да е само Главорез — горящ пютриум Мъглив като Хам.

Дух бе загазил здравата.

Изрита с всичка сила, успя да се освободи и залитна. Спря. Щом противникът му гореше пютриум, щеше да тича бързо — много по-бързо и по-надалече от него.

„Двама аломанти — помисли Дух. — Някой не е тъй пречистен от благородническа кръв, както твърди“.

Дух изкрещя отчаяно, хвърли се към Главореза, вкопчи се в него и успя да го извърти като щит срещу връхлитащия меч на другия войник.

Куелион обичаше да говори за дълг и жертвоготовност. Изглежда, тази философия се простираше и върху войниците му, защото мъжът с меча го заби в гърба на своя другар, прониза го през сърцето и го насочи право към гърдите на Дух. Удар по силите само на човек с мощта на Главорез.

„Трима аломанти“, — въздъхна мислено Дух, докато мъжът се опитваше да издърпа забития в две тела меч. Тежестта на убития прекърши острието.

„Как въобще оцелях толкова дълго? Сигурно защото са внимавали да не разкриват способностите си“. Странно, но не усещаше болка. Изострените му сетива би трябвало да превръщат болката от удара в нещо…

И тя изведнъж се стовари върху него. Пред очите му се спусна черна пелена.