Брандън Сандърсън
Героят на времето (17)

14.

Съзнанието на Гибелта бе пленено в Кладенеца на Възнесението, където бе сравнително безсилно. В нощта, когато открихме Кладенеца, ние се натъкнахме на нещо, което не разбирахме. Черен дим изпълваше едно от помещенията.

Обсъдихме тази находка по-късно, но не намерихме обяснение. И как можехме да знаем?

Тялото на божеството — или по-скоро неговата мощ, тъй като двете в действителност са едно и също. Гибелта и Съхранението наследяват сила и енергия по същия начин, по който човек наследява плът и кръв.

Дух гореше калай.

От доста време не го гасеше и той бушуваше в него като горски пожар. Калаят бе един от най-бавно горящите метали и не беше труден за набавяне в аломантични разтвори.

Крачеше бавно по притихналата улица. Дори след прословутите твърдения на Келсайър, че скаа не бива да се страхуват от мъглите, хората не смееха да излизат нощем. Защото нощно време се спускаха мъглите. Вездесъщи и загадъчни, тъмни и всеобхватни, мъглите бяха една от неизменните величини на Последната империя. Спускаха се всяка нощ. По-плътни от обикновена мъгла, те се кълбяха в неясни форми, сякаш отделните им части бяха живи създания. Изглеждаха почти палави. И загадъчни.

За Дух обаче мъглите бяха само досадна пречка. Открай време го учеха да не прекалява с употребата на калай, тъй като може да стане зависим от него. Казваха му, че металът е опасен за здравето. И бяха прави. Вече цяла година гореше непрестанно калай — без да го спира и за миг, поддържайки тялото си в състояние на крайно изострена чувствителност — и това водеше до неизбежни промени. Безпокоеше се, че тези промени може да са и опасни.

Но нямаше как да ги избегне, защото жителите на Ортьо имаха нужда от него.

Звезди блещукаха в небето над него като милиони мънички слънца. Сияеха през мъглите, които през последната година бяха станали прозрачни. Отначало Дух си бе помислил, че светът се променя. После си даде сметка, че промените са само в неговите сетива. По някакъв начин чрез постоянното горене на калай той бе усилил сетивата си до степен, далеч надхвърляща възможностите на другите аломанти.

Всичко започна след смъртта на Клъбс. Все още се чувстваше виновен за решението си да избяга от Лутадел и да остави чичо си да умре. През първите няколко седмици след фаталната случка Дух разпалваше металите почти като наказание — искаше да усеща всичко около себе си, да го възприема до краен предел, въпреки болката. Или може би тъкмо защото го болеше.

Но после започна да се променя и това го изплаши. Спомни си опасенията на членовете на групата за това как Вин прекалява с металите. Тя почти не спеше, използваше пютриума, за да е постоянно будна и бодра. Дух не знаеше как действа пютриумът — той не беше Мъглороден и можеше да гори само калай, — но си даде сметка, че употребата дори само на този метал може да му осигури предимство. Някакво предимство, каквото и да е. Защото идваше време, в което и най-малкото предимство щеше да е от полза.

Звездната светлина за него бе съвсем като дневната. Денем се налагаше да връзва очите си с кърпа, за да ги предпазва, и дори тогава се чувстваше полузаслепен. Кожата му бе станала толкова чувствителна, че всяко камъче на земята, всяка песъчинка дори, бяха като остриета на ножове, забиващи се през подметките в ходилата му. Студеният въздух го обливаше като ледена вода, въпреки че бе загърнат в плътно наметало.

Но той смяташе, че всички тези неудобства са нищо в сравнение с възможността да стане… това, което се надяваше да стане. Докато крачеше по улицата, чуваше как хората се въртят и наместват в леглата си зад дебелите стени на къщите. Можеше да долови стъпки през няколко преки. Виждаше в тъмното както никой друг.

Вероятно щеше да намери начин да бъде полезен на хората. Допреди време се смяташе за най-маловажния член на групата. Момче за поръчки, или за охрана, докато останалите обсъждат нови планове. Не им се сърдеше за това — те имаха право да му възлагат такива прости задачи. Разбираха го трудно, заради уличния жаргон, а и докато останалите членове на групата бяха подбирани лично от Келсайър, Дух се бе присъединил като племенник на Клъбс.

Въздъхна и бръкна в джобовете на панталоните си. Усещаше всеки конец, от плата на дрехите си.

Опасни неща се случваха — вече нямаше съмнение в това. Мъглите се задържаха денем, земята се разтърсваше, сякаш е заспал човек, стряскан от мъчителни кошмари. Преди година чичо му бе загинал, след като Дух избяга от града. Дух бе побягнал от страх, но и със съзнанието за собственото си безсилие. Знаеше, че няма откъде да намери помощ за обсадените.

Не искаше отново да се озове в същото положение. Мечтаеше да разчитат на него. Нямаше да избяга втори път, особено сега, когато светът наближаваше своя край. Елънд и Вин го бяха пратили в Ортьо, за да събере информация за Гражданина и неговото управление тук, и Дух бе твърдо решен да даде най-доброто от себе си. Дори ако това означаваше да изцеди възможностите на тялото си до капка.

Приближи едно кръстовище и погледна наляво и надясно — виждаше съвсем ясно, сякаш бе посред бял ден. „Може да не съм Мъглороден, нито пък император — помисли си Дух. — Но и аз съм нещо. Нещо ново. Нещо, с което Келсайър би се гордял. Може би този път ще мога да помогна“.

Не забеляза никакво движение в двете посоки и продължи напред, на север. Понякога му се струваше странно да се промъква по тези празни и същевременно ярко озарени улици. Но си даваше сметка, че за другите те си остават тъмни и че звездите са скрити от плътните мъгли. Калаят помагаше на аломантите да виждат в мъглата, а очите на Дух бяха станали още по-чувствителни поради постоянната му употреба. Той вървеше през мъглите почти без да ги забелязва.

Чу стъпките на среднощния патрул далеч преди да го забележи. И как да не чуеш звънтенето на броня и трополенето на ботуши по калдъръма? Той опря гръб в една пръстена стена и впери поглед в далечината.

Носеха факла — малко слънце за подсиленото зрение на Дух. Пламъкът осветяваше тези глупаци. Светлината нямаше да им помогне — напротив. Тя се отразяваше в мъглите и обгръщаше стражите в сияеща сфера, лишаваше очите им от възможността да привикнат с тъмнината.

Дух стоеше неподвижно. Патрулът се приближаваше с подрънкване на оръжие и тътрузене на крака. Минаха само на няколко крачки от него, без да го забележат. Имаше нещо… пленително във възможността да следиш другите и същевременно да останеш невидим за тях. От друга страна, Дух се чудеше защо градската управа е организирала нощни патрули. Но пък беше съвсем естествено тукашните скаа големци да нямат никакъв опит с мъглите.

Щом патрулът се скри зад ъгъла, Дух се върна към задачата си. Тази нощ Гражданина бе определил среща на своите помощници, стига плановете му да не бяха претърпели промяна. Дух възнамеряваше да подслуша разговора им. Продължи безшумно по улицата.

Нито един град не можеше да се мери по мащаби с Лутадел, но Ортьо полагаше забележителни усилия. Като наследствена територия на рода Венчър навремето той бе играл много по-важна роля и бе по-добре поддържан, отколкото през последните години. Упадъкът бе започнал още преди смъртта на лорд Владетеля. Най-очевидният признак бе пътят, по който вървеше Дух. Някога градът бил кръстосан от мрежа от канали, които се използвали като плавателни улици. Но с годините каналите бяха пресъхнали и се бяха превърнали в лабиринт от прашни корита, които се разкалваха при всеки дъжд. Вместо да се помъчат да ги напълнят с вода, хората просто бяха започнали да се придвижват по дъната им.

Улицата, по която вървеше Дух, бе дъното на широк канал за тежкотонажни ладии. Стените й бяха над десет стъпки високи, а над тях се извисяваха сгради, вдигнати по самия ръб на някогашния канал. Никой не бе в състояние да обясни на Дух защо каналите са пресъхнали — едни обвиняваха земетресенията, други сушите. Оставаше фактът, че през стоте години, откакто каналите бяха изсъхнали, никой не бе открил евтин способ да ги напълни отново.

И така, Дух продължаваше да крачи по тази „улица“, чувствайки се като в дълбока канавка. Множество стълби и отделни платформи водеха към постройките от двете страни, но на тях рядко се виждаха хора. Улеите, както хората често наричаха изсъхналите канали, бяха станали част от градския пейзаж.

Долови мирис на дим и след малко стигна до празнина в стената от сгради покрай канала. Съвсем наскоро, къщата на това място бе изгоряла до основи. Къща на благородник. Миризмата на дим, както и всички останали миризми в ноздрите му, бе необичайно силна. Нищо чудно пожарът да не беше толкова скорошен, а още от времето на първите градски размирици след смъртта на Страф Венчър. Но Дух се съмняваше.

Ускори крачка. Ортьо бавно умираше, разлагаше се и мнозина обвиняваха за това неговия настоящ управник, наричан от всички Гражданина. В нощта, когато бе убит лорд Владетеля, нощта на вдигнатото от Келсайър въстание, Елънд бе произнесъл реч пред жителите на Лутадел. Беше говорил за омразата, размириците и опасностите, свързани с тях. Беше предупредил, че ако хората изградят своето ново управление върху ненавист и кръвопролития, то ще им отвърне със страх, недоверие и хаос.

Сега Дух разбираше, че Елънд е бил прав. Жителите на Ортьо бяха отхвърлили своите управници аристократи и в известен смисъл Дух се гордееше с тях. Изпитваше нарастваща привързаност към този град, донякъде заради това колко стриктно се придържаха тукашните скаа към това, на което ги бе учил Оцелелия. Но въстанието не бе приключило с прогонването на благородниците. Както бе предсказал Елънд, градът бе скован от страх и смърт.

Въпросът не беше защо това се е случило, а как да го спрат.

Но това не беше задачата на Дух. От него се искаше само да събере информация. Ако не друго, поне бе започнал да се ориентира по-добре из пресъхналите канали. В началото ги избягваше и се промъкваше из тесните странични улички. Ала това се оказа труден и бавен процес, а и от време на време се налагаше да пресича и каналите. Скоро Дух си даде сметка, че само си губи времето и че движението в каналите е много по-удобно.

Освен ако не си Мъглороден, разбира се. За нещастие Дух не можеше да скача от сграда на сграда върху невидимите линии на аломантичните сили. Оставаха му каналите и той се стараеше да ги използва максимално.

Избра една дървена стълбичка и се закатери по нея. Макар че носеше кожени ръкавици, усещаше през тях неравностите по дървените пречки. Стълбичката излизаше на тесен тротоар, следващ стената на канала. Малко по-нататък се отбиваше уличка, водеща към няколко скупчени една до друга къщурки. Неговата цел бе последната къща от улицата, но той не се отправи натам. Вместо това зачака търпеливо, озърташе се за знаци, които знаеше, че ще види. И наистина, почти веднага забеляза леко движение в един прозорец на странична къща. Ушите му доловиха стъпки зад стените на друга. Улицата пред него бе под наблюдение.

Дух се огледа. Пазачите бдително следяха улицата, но бяха оставили без наблюдение сградите, в които се спотайваха. Той се запромъква надясно, усещаше с ходилата си всяко камъче на настилката. Изостреният му слух долавяше дори дишането на притаилите се съгледвачи. Той заобиколи къщата, влезе в една задънена улица и допря длан до стената на къщата.

Веднага долови трептения в стаята от другата страна — там имаше някой. Продължи нататък и чу шепот зад стената на следващото помещение. Едва третата стая бе празна. Нито трептения, нито звук. Не усещаше дори приглушените удари на сърце — долавяше ги понякога, когато въздухът бе съвсем неподвижен. Пое си дълбоко дъх, отвори безшумно прозореца и се шмугна вътре. Озова се в спално помещение, празно, както предполагаше. Досега не бе влизал в къщата оттук. Спусна завесите и безшумно пристъпи по пода. Въпреки пълния мрак виждаше съвсем ясно.

Излезе от спалнята в познатия му вече коридор. Промъкна се безшумно покрай двете заети от съгледвачи помещения, където мъжете следяха улицата отвън. Имаше съвсем осезаема тръпка в тези прониквания. Дух се намираше в една от къщите на охраната на Гражданина, на няколко крачки от цял отряд въоръжени до зъби войници. Би трябвало да разположат часовоите си по-добре.

Качи се по стълбите в една малка и рядко използвана стаичка на третия етаж, пълна с прашни одеяла и униформи. Отиде до прозореца и надникна навън. Сигурен беше, че никой няма да го забележи.

Къщата на Гражданина бе само на няколко метра. Куелион не обичаше показността и бе избрал за своя резиденция скромна по размери сграда, вероятно някога принадлежала на дребен благородник, тъй като разполагаше с малко дворче, което Дух виждаше ясно от наблюдателния си пост. От прозорците на сградата бликаше ярка светлина, сякаш къщата бе изпълнена с някаква невероятна сила, готова всеки миг да изригне.

Но причината за ярките светлини бе разпаленият от Дух калай.

Прозорецът нямаше нито завеса, нито стъкло, което потвърждаваше, че стаята се използва рядко и шансът да го заварят тук е нищожен. Помещението вече бе изпълнено с мъгла, която бе само прозирна пелена в очите на Дух.

Известно време не се случи нищо. Къщата отсреща, дворът и улицата тънеха в тишина.

А после се появи тя.

Дух се напрегна, взрян в младата жена, която излезе в градината. Носеше светлокафява рокля на скаа, която въпреки семплата кройка й стоеше изящно. Косата й бе по-тъмна от роклята, но не много. Освен това бе старателно вчесана и почистена от сажди и прах.

Всички в града бяха чували за Белдре, сестрата на Гражданина, но малцина я бяха виждали. Говореше се, че е много красива — и в този случай слуховете се оказаха верни. Но никой не споменаваше колко е тъжна. С разпален докрай калай Дух имаше усещането, че стои съвсем близо до нея. Виждаше ясно дълбоките й печални очи, отразяващи светлините от къщата.

Белдре седна на пейката до единствения храст — всички останали бяха изсъхнали или изскубнати и от земята стърчаха само разкривени коренища. Гражданина бе заявил, че декоративните градини са прищявка на благородниците и че били създадени с труда и кървавата пот на скаа — още един начин благородниците да си осигурят разкош за сметка на усилията и страданията на своите слуги.

Така че след като заличиха градските стенописи и разбиха цветните витражи, жителите на Ортьо изтръгнаха градинските растения.

Белдре седеше на пейката, отпуснала унило ръце в скута си и отправила тъжен взор към самотния храст. Дух се опитваше да си внуши, че не тя е причината да се промъква тук и да подслушва нощните съвещания на Гражданина. Все пак това бе една отлична възможност за събиране на важна информация. Да вижда и Белдре бе само приятна добавка. Не че го интересуваше чак толкова. Той въобще не я познаваше.

Ала докато я гледаше как седи тъжна на пейката, му се дощя да слезе при нея и да я заговори.

Моментът очевидно не бе подходящ. Това, че Белдре бе сама в градината, подсказваше, че съвещанието ще започне всеки момент. Гражданина се стараеше да държи сестра си до себе си, но я изпращаше навън, когато имаше опасност да научи важни държавни тайни. За късмет на Дух прозорците на стаята за съвещания бяха обърнати към него. Нито един обикновен човек — нито дори Калаено око или Мъглороден — не би могъл да чуе това, което се говореше вътре. Но това не важеше за Дух, който отдавна бе надхвърлил определението обикновен.

„Ето че вече и аз съм полезен“ — помисли си той, докато слушаше внимателно думите на участниците в съвещанието. Гласовете им минаваха през стената, прелитаха краткото разстояние и достигаха до него съвсем ясно.

— Е добре, Олид — рече един глас. — Да чуем новините. — Гласът бе познат на Дух. Куелион, Гражданина на Ортьо.

— Елънд Венчър е завладял още един град — отвърна друг глас, вероятно на Олид, министъра на външните работи.

— Къде? — попита Куелион. — Кой град?

— Не е от важните. На юг. Няма и пет хиляди жители.

— В това няма никаква логика — заговори трети глас. — Той веднага изоставя градовете и отвежда населението със себе си.

— Но по някакъв начин си е осигурил армия от колоси — посочи Олид.

„Добре“ — помисли Дух. Значи бяха отворили и четвъртото скривалище. Лутадел имаше прехрана поне за още известно време. Оставаха още две скривалища — това в Ортьо и последното, където и да бе то.

— Тиранът не се нуждае от логика за действията си — заяви Куелион. Беше доста млад, но не бе глупак. Говореше като други хора, които Дух бе познавал. Умни хора. Разликата бе в това, че стигаше до крайности.

Или времето бе такова?

— Тиранът завладява градовете заради желанието да управлява — продължи Куелион. — Венчър не може да се задоволи с областите, които вече е завзел. Той непрестанно продължава напред. Докато не се изправи срещу нас.

Дух настръхна.

— Говори се, че бил пратил посланик при нас — рече третият глас. — Член на групата на Оцелелия.

Куелион изсумтя презрително.

— Още един лъжец? Ще дойде тук?

— За да ни предложи мир, според слуховете.

— Е, и? — попита Куелион. — Олид, защо въобще го споменаваш? Нима вярваш, че бих сключил примирие с един тиран?

— Не можем да се бием с него, Куелион.

— Оцелелия не можеше да се бие с лорд Владетеля — посочи Куелион. — Но въпреки това се изправи срещу него. Макар че загина, в края на краищата победи и вдъхна на скаа смелост да свалят омразните благородници от власт.

— Докато онзи негодник Венчър не се възкачи на престола — обади се третият глас.

В стаята се възцари тишина.

— Не можем да се предадем на Венчър — заяви накрая Куелион. — Няма да поднеса този град на един благородник след всичко, което стори за нас Оцелелия. В цялата Последна империя само Ортьо осъществи мечтата на Келсайър за управлявана от скаа нация. Само ние изгорихме домовете на аристократите. Само ние прочистихме града от тях и стъпкахме обществото им. Оцелелия ще бди над нас.

Дух неволно потрепери. Беше странно да чува подобни думи за Келсайър от човек, който никога не го бе познавал. Дух бе живял редом с Келсайър, беше се учил от него. Какво право имаха тези хора да говорят за него?

Разговорът постепенно се прехвърли към ежедневни проблеми. Обсъждаха нови закони, с които да забранят определено облекло, фаворизирано от благородниците, после решиха да отпуснат допълнителни средства на комисията за генеалогични проучвания. Бяха твърдо решени да изкоренят всички благороднически родове от града. Дух си водеше бележки, от които по-късно да състави доклад. Но очите му неволно се стрелкаха към седналата на пейката млада жена.

„Защо е толкова тъжна?“ — чудеше се той. Частица от него гореше от желание да скочи долу — както би действал Келсайър, — да се появи пред нея и да я попита.

Но макар и уникален, за какъвто с право се смяташе, той не беше Мъглороден. Задачата му изискваше да е безшумен и незабележим.

Ето защо остана в стаята. Достатъчно му беше, че може да я гледа. Имаше чувството, че въпреки разстоянието и факта, че тя не знае за него, започва да разбира мъката в погледа й.