Брандън Сандърсън
Героят на времето (11)

8.

Би било прекалено наивно да се описва Гибелта като разрушителна сила. Мислете за нея по-скоро като за разумно разложение. Не просто хаос, а сила, която се опитва по съвсем разумен — и опасен — начин да разруши всичко до неговата първична форма.

Гибелта може да планира и да заговорничи, да създаде едно нещо само за да го използва при разрушаването на други две. Светът, в който живеем, по своя характер е такъв, че когато създадем нещо, често унищожаваме в този процес друго.

През първия ден от напускането на Ветитан Вин и Елънд убиха стотина от жителите му. Или поне така се чувстваше Вин.

Седеше на един пън в средата на лагера, гледаше спускащото се към хоризонта слънце и знаеше какво предстои. Саждите се сипеха безшумно около нея. Мъглите вече излизаха.

Някога — всъщност не много отдавна — мъглите се появяваха само нощем. Но в годината след смъртта на лорд Владетеля това се промени. Сякаш хилядолетието, прекарано в принудителна изолация, бе направило мъглите неспокойни.

И така, те започнаха да излизат и денем. Понякога прииждаха на огромни люшкащи се вълни, появяваха се от нищото и изчезваха също толкова неочаквано. По-често обаче изникваха насред въздуха като хиляди привидения, които се извиваха и бързо нарастваха. Мъгливи пипала, като гигантски лиани, се протягаха към небето. Всеки ден мъглите се задържаха малко повече сутрин и излизаха малко по-рано вечер. Скоро — вероятно още преди края на годината — щяха да завладеят напълно страната. Но проблемът бе не само в това, а и в неоспоримия факт, че мъглите убиваха.

Преди две години Елънд не бе повярвал на разказите на Сейзед, когато терисецът се върна в Лутадел с доклад за ужасените селяни и мъглите, които ги задушавали. Вин също смяташе, че Сейзед греши. Една разбита илюзия, осъзна тя, докато наблюдаваше скупчените насред полето жители на града, заобиколени от войници и колоси.

Смъртта идваше със спускането на мъглите. Повечето оставаха невредими — жертвите сякаш се избираха случайно, за да всеят ужас сред останалите. Поразените рухваха с гърчове на земята, а другарите и роднините им се отдръпваха, вцепенени от ужас.

Ужасът бе и нейната обичайна реакция. Както и отчаянието. Келсайър й бе обещал, че мъглите ще са техни съюзници — че ще я защитават и ще й дават сила. В началото му вярваше, но напоследък ги чувстваше все по-чужди, скривалище за призраци, безформена, жадуваща да убива твар.

— Мразя ви — прошепна тя, докато мъглите продължаваха безпощадната си сеч. Беше като да гледаш как някой твой близък избира сред тълпата невинни жертви и им прерязва гърлата. При това бе напълно безпомощна. Помощниците на Елънд бяха опитали всичко — като се почне от качулки, да излизат чак след като се установят мъглите, да вкарват хората на закрито веднага след като почнеха да се тресат, но нищо не помагаше. По някаква причина животните бяха неподатливи на въздействието на мъглите, но всеки човек можеше да стане жертва. Достатъчно бе да излезе навън и рискуваше да умре — нищо не можеше да го предпази.

Всичко свършваше бързо. Един на всеки шестима получаваше конвулсии, но не всички от поразените умираха. Жертвите се излагаха на смъртоносната опасност само веднъж — тези, които оцеляваха, вече не бяха заплашени. Повечето заболели също се възстановяваха. Но това едва ли можеше да утеши семействата на убитите.

Вин гледаше озарените от лъчите на залязващото слънце мъгли. Колкото и да бе странно, в здрача виждаше по-зле, отколкото в пълен мрак. Не биваше да разпалва твърде много калай, защото слънчевата светлина щеше да я заслепи, но без него не можеше да гледа през мъглата.

Резултатът беше сцена напомняща й защо се беше страхувала от мъглите преди. Полезрението й се ограничи до десетина крачки, отвъд които различаваше само сенки. Неясни фигури, които се местеха наляво и надясно и току изкрещяваха. Силуети, коленичили или прави, вцепенени от ужас. Звукът мамеше, сякаш призрачни гърла надаваха зловещи писъци.

Вин седеше, свела глава, а по лицето й, като сълзи, се плъзгаха сажди.

— Лорд Фатрен! — чу тя гласа на Елънд и вдигна глава.

Навремето в гласа му не се долавяше такава властност.

Но това сякаш бе много отдавна. Той изникна от мъглата, облечен с неизменната си бяла униформа. Лицето му изглеждаше сурово, но това бе заради преживяното. Докато я приближаваше, тя усети аломантичното му докосване върху хората около тях — опитваше се с Усмиряване да облекчи болката им, но избягваше да Тласка с пълна сила. Бяха обсъждали този въпрос и Елънд й призна, че не смята за правилно да отнема напълно мъката на хората от загубата на близките им.

— Милорд! — отвърна Фатрен и се приближи. — Това е истинско бедствие!

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Както вече ви обясних, голяма част от разболелите се ще оздравеят.

Фатрен спря до дънера на Вин и се взря в мъглите, откъдето долитаха виковете на неговите съграждани.

— Не мога да повярвам, че сме тук. Не мога да повярвам, че ме убедихте… да ги изкарам в мъглите.

— Фатрен, хората ти трябва да бъдат имунизирани — заяви Елънд.

Това бе вярно. Не разполагаха с достатъчно шатри за всички жители на града и следователно им оставаха две възможности. Да ги оставят в обреченото градче или да ги отведат принудително на север — да ги изкарат в мъглите, за да видят кои ще умрат. Ужасяващо, безжалостно решение, но рано или късно щеше да се случи. Ала въпреки неумолимата логика Вин се чувстваше ужасно, че е част от всичко това.

— Що за чудовища сме ние?! — възкликна тихо Фатрен.

— Такива, каквито ни налага животът — отвърна Елънд. — Иди да преброиш жертвите. Провери колко са умрелите. Успокой оцелелите и им обясни, че мъглите вече не могат да им сторят нищо.

— Да, милорд — отвърна Фатрен и тръгна.

Вин го изпрати с поглед, после прошепна:

— Елънд, ние ги убихме. Обещахме им, че всичко ще е наред. Накарахме ги да напуснат града и ги доведохме тук, за да измрат.

— И наистина всичко ще е наред — потвърди той и сложи ръка на рамото й. — По-добре така, отколкото бавна смърт в градчето.

— Можехме да им дадем възможност да избират.

Елънд поклати глава.

— Нямат избор. След няколко месеца градът им щеше да е погълнат напълно от мъглите. Те щяха да останат в домовете си и да умрат от глад, или да излязат в мъглите. По-добре да ги отведем в Централната област, където все още има достатъчно светлина за посевите.

— От истината не ми става по-леко.

Елънд стоеше сред мъглите, а по раменете му се сипеше пепел.

— Така е — потвърди той. — Права си. Ще ида да повикам колосите, за да погребат мъртвите.

— А ранените? — Тези, които мъглата нападаше, но не убиваше, се разболяваха тежко за няколко дни, дори по-дълго. Ако съотношението се запазеше, почти хиляда души щяха да попаднат в тази категория.

— Когато утре потеглим на път, ще наредя на колосите да ги носят. А като стигнем канала, ще ги натоварим на ладии.

 

 

Вин не обичаше да се чувства незащитена и на открито. През цялото си детство се бе крила по ъглите, а по-късно, когато стана убийца, предпочиташе да действа нощем. Така че сега, когато се придвижваше заедно с пет хиляди изтощени жители на изоставеното градче по едни от най-оживените пътища на Южната област, й беше страшно трудно.

Вървеше малко встрани от основната група — никога не яздеше — и се опитваше да не мисли за смъртоносната коситба от предната вечер. За съжаление Елънд яздеше заедно с Фатрен и другите градски първенци, с които имаше да обсъжда множество важни въпроси. Така че не й оставаше друго, освен да е сама.

Ако не се броеше нейният колос.

Огромното чудовище стъпваше тежко зад нея. Държеше го близо до себе си най-вече за да й осигури свободно пространство — гражданите избягваха огромните създания, а макар да търсеше някаква утеха, Вин се съмняваше, че ще я намери в изплашените, обезверени погледи на тези хорица. Не и сега.

Никой не разбираше колосите, най-малко Вин. Беше открила начин да ги контролира чрез един скрит аломантичен „механизъм“. Но през хилядата години на своето управление лорд Владетеля бе държал своите колоси далеч от хората, за да не може никой да научи повече за чудовищната им природа.

Дори в този момент Вин усещаше как колосът се съпротивлява, опитва се да се освободи от контрола й. Не обичаше да го командват — при първа възможност би я нападнал. Но за щастие не можеше — тя го контролираше постоянно, независимо дали е будна, или спи, дали гори метали, или не. Той беше неин — освен ако някой не й го отнемеше.

Въпреки невидимата връзка Вин не разбираше тези странни създания. Обърна се и видя, че колосът я гледа с кървясалите си очи. Кожата на лицето му бе изпъната, носът му бе съвсем сплескан. Имаше кървава цепнатина в края на едното око и друга, спускаща се надолу към устата, под която се показваха червеникави мускули и големи зъби.

— Не ме гледай — избоботи с типичния за колосите завален глас чудовището. Фъфлеше най-вече заради силно изпънатите устни.

— Какво? — попита Вин.

— Ти не ме мислиш за човек — продължи колосът. Говореше бавно, сякаш обмисля всяка дума.

— Ти не си човек — рече тя. — Ти си нещо друго.

— Аз ще бъда човек — заяви колосът. — Ние ще ви избием. Ще вземем градовете ви. После ще станем хора.

Вин потрепери. Беше чувала същото и от други колоси. Имаше нещо смразяващо в спокойния, дори безчувствен начин, по който колосите обясняваха как ще избият цялото човечество.

„Те са създания на лорд Владетеля — помисли тя. — Нормално е да са извратени. Също като него“.

— Как се казваш? — попита тя.

Едрото му туловище се поклащаше на всяка крачка.

— Човек — отвърна след известно време.

— Зная, че искаш да станеш човек. Как се казваш? Как е името ти?

— Това ми е името. Човек. Наричай ме Човек.

Вин се намръщи. „Това прозвуча почти… разумно“. Досега не бе имала възможност да разговаря с колос. Смяташе ги за ограничени същества — почти животни, само дето бяха създадени от човек.

— Е, добре, Човек — рече тя. — Колко си голям?

Той мълча толкова дълго, че Вин реши, че е забравил въпроса. Накрая отговори с въпрос:

— Не виждаш ли?

— Нямам предвид това. Питам от колко време живееш.

Човек все едно не я чу.

— Всички ли растете еднакво бързо? — продължи Вин.

Той не отговори. Вин поклати глава. Може би въпросът й бе твърде абстрактен за него?

— Аз съм по-голям от други — избоботи неочаквано Човек. — По-малък от някои, но не много. Това означава, че живея от много време.

„Още една проява на разум“ — помисли тя и вдигна учудено вежди. Логиката на Човек изглеждаше безупречна.

— Мразя те — заяви той неочаквано. — Искам да те убия. Но не мога.

— Така е — потвърди Вин. — Няма да ти позволя.

— Ти си голяма отвътре. Много-много голяма.

— Да — съгласи се Вин. — Човек, къде са вашите жени?

— Жени? — попита колосът след известно време.

— Като мен — обясни Вин.

— Ние не сме като теб — рече той. — Ние сме големи само отвън.

— Не — възрази Вин. — Не говоря за размерите. Аз… — Как да му обясни какво е пол? Не се сещаше за друг начин, освен да се съблече. Затова реши да смени тактиката. — Има ли колоси бебета?

— Бебета?

— Съвсем малки.

Колосът вдигна ръка към маршируващата армия чудовища.

— Ето малки. — Пръстът му посочи някои от най-дребните колоси.

— По-малки — каза Вин.

— Няма по-малки.

Възпроизводството на колосите си оставаше загадка, която никой не бе успял да разкрие. От близо година Вин бе в допир с тях, а така и не знаеше откъде се вземат малките. Всеки път, когато колоската армия намаляваше, Елънд и Вин отмъкваха нови групи от инквизиторите.

Беше нелепо да се предполага, че колосите не се размножават. Вин беше виждала колоски лагери, които не се контролират от аломанти — тогава чудовищата се избиваха помежду си. С такова темпо би трябвало да изчезнат като вид само за няколко години. А бяха просъществували десет века.

Това предполагаше бърз преход от детство към младежка възраст, или поне така смятаха Сейзед и Елънд. Досега не бяха имали възможност да подкрепят теориите си и тя знаеше, че Елънд се дразни от този факт — особено след като задълженията му на император не му оставяха свободно време за научни занимания.

— Щом няма по-малки — попита тя, — тогава откъде се вземат колосите?

— От нас — отвърна след неизменната пауза Човек.

— От вас? — Вин го изгледа озадачено. — Това не ми говори много.

Човек мълчеше. Изглежда, бе изгубил охота за разговори.

„От нас — помисли Вин. — Да не растат един от друг?“ Беше чувала, че има животни, които, ако бъдат разрязани по правилен начин, продължават да съществуват като два нови екземпляра. Но едва ли това можеше да се приложи и при колосите — беше виждала бойно поле, осеяно с трупове и ранени, и нито веднъж от тях не се надигна нов колос. Но освен това не бе срещала и женски колоси. Повечето колоси носеха примитивни препаски и доколкото можеше да се определи, всички бяха мъжки.

Мислите й бяха прекъснати от ново събитие — колоната отпред внезапно бе спряла. Завладяна от любопитство, Вин извади една монета, хвърли я и излетя нататък, като остави Човек зад себе си.

Мъглите се бяха вдигнали преди часове и макар че наближаваше залез, небето все още бе светло. Веднага щом се издигна над равнината, Вин забеляза канала, който пресичаше полето в неестествено права линия. Елънд казваше, че несекващите саждопади скоро ще затлачат каналната система. Без работници, които редовно да почистват каналите, те щяха да се запълнят с наноси и да престанат да са плавателни.

Вин достигна най-високата точка на полета си и се заспуска към големия лагер на брега. Хиляди огньове вдигаха димни колони към следобедното небе, около шатрите сновяха хора. Близо петдесет хиляди войници лагеруваха тук, използвайки канала за снабдителна връзка с Лутадел.

Вин пусна втора монета и се извиси пак. Почти веднага забеляза малката група конници, които се бяха отделили от челото на колоната. Тя се приземи — като хвърли нова монета и се Тласна от нея, за да забави снижаването си — при тях.

Елънд тъкмо бе дръпнал юздите и гледаше усмихнато лагера. Напоследък рядко му се случваше да се засмее и Вин го погледна зарадвано. Очакваха ги неколцина мъже — съгледвачите отдавна бяха забелязали приближаващата се колона.

— Лорд Елънд! — провикна се един от мъжете. — Връщате се по-рано!

— Предположих, че ще сте готов, генерале — отвърна Елънд и слезе от коня.

— Разбира се, нали ме познавате — отвърна Демоа и се приближи. Носеше лека кожена броня, през лицето му минаваше разкривен белег и половината от скалпа липсваше — на мястото, където го бе остъргало острието на колос. Демоа се поклони на Елънд, който в отговор го потупа приятелски по рамото.

Усмивката на Вин постепенно угасна. „Сякаш бе вчера, когато Демоа бе съвсем млад офицер и го заварихме изплашен в тунелите“. Демоа не бе много по-голям от нея, макар суровото му лице да създаваше друго впечатление.

— Укрепихме лагера, милорд — докладва той, докато Фатрен и останалите слизаха от конете. — Не че има срещу кого. Поне хората ни се упражняваха в подготовка за отбрана.

И действително, лагерът бе обграден от насип със заострени колове — значително постижение за армия с подобни размери.

— Справил си се отлично, Демоа — отвърна Елънд и кимна към Фатрен и хората му. — Нашата мисия също завърши успешно.

— Виждам, милорд — отговори усмихнато Демоа. — Водите доста голяма група колоси. Надявам се, че инквизиторът, който ги е командвал, се е разделил с мъка с тях.

— Не мога да твърдя, че знам как се е чувствал — рече Елънд. — Защото беше мъртъв, когато ги поехме. Открихме още един склад.

— Слава на Оцелелия! — провикна се Демоа.

Вин се намръщи. Демоа носеше на верижка на шията си малко сребърно копие — придобиващия все по-голяма популярност символ на Църквата на Оцелелия. Струваше й се странно, че за почетен символ е избрано оръжието, с което бе убит нейният идол.

Всъщност съществуваше и друга възможност. Може би това бе оръжието, с което тя бе победила лорд Владетеля. Все още не бе посмяла да разпита Демоа по въпроса. Църквата набираше сили вече от три години, ала Вин изпитваше известни смущения във връзка със собствената си роля в учението й.

— Слава на Оцелелия — повтори Елънд. — Как върви нашият план?

— Почистването на южната дъга на канала ли? Чудесно — докато ви чакахме, нямахме почти никакви други занимания. Вече можем да докараме ладиите дотук.

— Много добре. Сформирай две работни групи по петстотин човека. Прати едната с ладиите до Ветитан да натоварят припасите, които оставихме в пещерата. Да ги откарат право в Лутадел.

— Да, милорд.

— Втората да откара бежанците в Лутадел — продължи Елънд и кимна към Фатрен. — Това е лорд Фатрен. Той командва тези хора. Войниците ти да изпълняват заповедите му, стига да са целесъобразни. Представи го на лорд Пенрод.

Съвсем доскоро Фатрен вероятно би възразил, че го предават от ръка на ръка. Но Елънд бе успял да го промени и сега той само попита:

— Вие няма ли да дойдете с нас, милорд?

Елънд поклати глава.

— Чака ме друга работа, а твоите хора трябва да отидат в Лутадел, където ще се заемат със земеделие. Но ако някои от тях искат да постъпят в армията ми, са добре дошли. Винаги ми трябват обучени войници, а ти си подготвил своите добре, въпреки ограничените възможности.

— Милорд, защо просто не им заповядате? Простете, но нали точно това правихте досега?

— И да имаше принуда, тя беше заради собствената ви безопасност, Фатрен — отвърна Елънд. — Понякога дори давещият се може да се съпротивлява, на този, който го спасява, и трябва да бъде принуден. Но в моята армия нещата не стоят по този начин. Не можеш да разчиташ в битката на хора, които не желаят да воюват, и не бих приел в армията си такива. Ти самият трябва да отидеш в Лутадел — хората ти се нуждаят от теб, — но ще те помоля да позволиш на войниците, които пожелаят да встъпят в армията ми, да го направят.

Фатрен кимна.

— Добре. И… благодаря ви, милорд.

— Няма защо. — Обърна се към Демоа. — Генерале, Сейзед и Бриз върнаха ли се?

— Би трябвало да се появят по някое време тази вечер, милорд. Един от хората им е избързал напред и ни предупреди.

— Добре. Предполагам, че шатрата ми е готова?

— Да, милорд.

Вин едва сега забеляза колко изморен вид има Елънд.

— Милорд? — обърна се към него Демоа и в гласа му се долови вълнение. — Намерихте ли другото? Местоположението на последното скривалище?

Елънд кимна.

— Да. В град Фадрекс.

— Родният град на Сет? — Демоа се разсмя. — Той ще се радва да го чуе. Все се оплаква, че не сме направили нищо, за да освободим града му.

Елънд също се засмя.

— Имам странното чувство, че направим ли го, Сет ще реши, че повече няма нужда от нас.

— Той ще остане, милорд — рече Демоа. — След като лейди Вин така го изплаши миналата година…

Демоа погледна Вин и се усмихна малко насила, но тя прочете друго в очите му. Уважение, дори малко страх. Той не се шегуваше с нея по начина, по който го правеше с Елънд. Вин все още не можеше да повярва, че Елънд се е присъединил към тази глупава религия. Подбудите на императора бяха политически — с приобщаване към вярата на скаа Елънд бе изковал връзка с обикновените хора. Но въпреки това мисълта за принадлежността му към Църквата не й даваше покой.

Но след година брак тя се бе научила, че има въпроси, които трябва да се подминават без коментар. Можеше да обича Елънд дори когато смяташе, че той не постъпва правилно.

— Демоа, свикай съвещание тази вечер — нареди Елънд. — Имаме много неща за обсъждане. И ми докладвай, когато пристигне Сейзед.

— Милорд, какво да предам на лорд Хамънд и останалите за темата на съвещанието?

Елънд се замисли, загледан в пепелявото небе.

— Завладяването на света, Демоа. Или поне на това, което е останало от него.