Брандън Сандърсън
Героят на времето (10)

7.

Говоря за нас като за група. Хората, които са се опитвали да открият и победят Гибелта. Може би мислите ми са покварени, но бих искал, когато погледна назад, да виждам това, което сме направили, като единен акт, всеобща атака, макар че всеки от нас е действал на различно ниво и при различни обстоятелства.

Ние сме едно. Това не спря края на света, ала това не винаги е нещо лошо.

Дадоха му кости.

ТенСуун ги обгърна, като разтвори мускулите и преустрои органите, кожата и съединителната тъкан. Изгради около костите тяло, въз основа на уменията, натрупани през вековете, през които бе изяждал и асимилирал човешки тела. Само мъртви, разбира се — никога не бе убивал човек. Договорът го забраняваше.

След близо година, прекарана в каменната шахта на затвора, имаше чувството, че е забравил как се използва тялото. Какво ли щеше да е да докосне света с пръсти, вместо да се разплисква в онзи каменен ковчег? Да усеща и вкусва със сетива и език, да чува с уши, вместо да долавя вибрации с кожата си. Какво ли ще е да…

Да вижда. Отвори очи и пое дълбоко въздух с новите си реконструирани гърди. Светът бе чудно място на красота и… светлина. Беше го забравил през месеците, преживени на границата на разсъдъка. Надигна се на колене и огледа ръцете си. Вдигна ги и опипа лицето си с пръсти.

Тялото му не притежаваше конкретни черти — нуждаеше се от модел, за да изработи копие. Беше се опитал да покрие костите с мускули и кожа, доколкото е възможно. Разполагаше с достатъчен опит, за да изработи приблизително подобие на човешко същество. Лицето нямаше да е красиво, напротив, щеше да е по-скоро гротескно. Но за момента това напълно го удовлетворяваше. По-важното бе, че отново се чувстваше… истински.

Все така на колене той повдигна глава към тъмничарите. Пещерата бе озарена само от светлината на пламтящ камък — масивен къс пореста скала, поставен върху колона в средата на помещението. Синкавите гъби, с които бе обрасъл камъкът, осигуряваха достатъчно мъждива светлина, за да може да вижда — особено с очи, зрящи еднакво добре и при слабо осветление.

ТенСуун познаваше тъмничаря си. Познаваше повечето кандри, най-вече от Шесто и Седмо поколение. Името на този тук бе ВарСел. В родината си ВарСел не носеше костите на животно или човек, вместо тях използваше Истинско тяло — фалшив скелет с човешка форма, изработен от кандрийски занаятчия. Истинското тяло на ВарСел беше от кварц и кожата му бе прозрачна, озарена от светлината на каменните гъби.

„А моето тяло е непрозрачно — помисли ТенСуун. — Като човешките, с кожа, която да скрива мускулите отдолу“. Защо дори не се бе замислил за това? Някога бе проклинал времето, което трябваше да прекарва сред хората, да използва костите им вместо своето Истинско тяло. Може би бе постъпил така, защото тъмничарите не му бяха върнали Истинското тяло. Човешки кости. Още един начин да го оскърбят.

ТенСуун се изправи, втренчи се във ВарСел и попита:

— Какво има?

— Взех случаен наръч кости от хранилището — отвърна ВарСел. — Какво съвпадение, ако се окаже, че са ни били оставени от теб.

ТенСуун се намръщи. „Това пък какво значи?“

После се сети. Тялото, което бе създал около тези кости, вероятно изглеждаше достатъчно убедително — сякаш е оригиналът, на който са принадлежали костите. ВарСел бе предположил, че е постигнал такова сходство благодарение на факта, че някога той е изял трупа и че следователно е знаел какво иска да направи.

ТенСуун се усмихна.

— Никога досега не съм носил тези кости.

ВарСел като че ли се стресна. Беше от Пето поколение — с две столетия по-млад от ТенСуун. Но пък дори сред Трето поколение малцина можеха да се похвалят с опит от външния свят, какъвто имаше ТенСуун.

— Ясно — рече накрая.

ТенСуун огледа малката пещера. Още три кандри от Пето поколение стояха до вратата и го разглеждаха. Също като ВарСел и те не носеха дрехи. В Родината кандрите избягваха облеклото, тъй като така можеха да показват Истинските си тела, и само някои обличаха отворени отпред туники.

ТенСуун забеляза сияещите метални пръчки, стърчащи от мускулите на раменете на кандрите при вратата — и тримата притежаваха Благодатта на Силата. Присъствието им бе предупреждение да не прави опит да бяга, но всъщност си бе поредното оскърбление — ТенСуун доброволно бе избрал съдбата си.

— Е? — рече той на ВарСел. — Ще вървим ли?

— Предполагахме, че ще ти е нужно повече време, за да оформиш тялото си.

— Второто поколение няма достатъчно опит — отвърна ТенСуун. — Пресметнали са, че ще ми трябва толкова време, колкото отнема на тях.

— Те са твои старейшини — посочи ВарСел. — Трябва да се отнасяш към тях с уважение.

— Второто поколение се е изолирало от векове в тези пещери — отвърна ТенСуун. — Пратиха нас да изпълняваме Договорите, а те се отдадоха на леност. Отдавна ги надминах в уменията.

ВарСел изсъска и за момент ТенСуун си помисли, че по-младата кандра ще го удари. Но ВарСел се сдържа, макар и с усилие — за голямо забавление на ТенСуун. В края на краищата, като член на Трето поколение, ТенСуун беше старши по чин спрямо ВарСел — също както Вторите бяха негови старейшини.

Но Третите бяха особен случай. Тъкмо по тази причина Вторите ги бяха оставили толкова дълго да изпълняват Договори — по-добре, отколкото да се навъртат край тях и да развалят перфектната кандрийска утопия.

— Да вървим тогава — съгласи се най-сетне ВарСел и кимна на двамата пазачи да ги водят. Третият мина зад ТенСуун. Също като на ВарСел, и техните Истински тела бяха изработени от камък. Популярен материал сред Петото поколение, които разполагаха с достатъчно време, за да могат да се насладят на Истинските си тела. Петите бяха любимци на Вторите и като такива прекарваха повече време от другите в Родината.

Не му бяха дали дрехи. Ето защо, докато вървяха, той прибра гениталиите си и оформи гладки слабини, каквито обикновено имаха кандра. Опита се да крачи гордо и уверено, но знаеше, че тялото му не изглежда застрашително. Беше измършавял — от загубата на телесна маса по време на затворничеството и от киселината, която бе прояла голяма част от мускулите му.

През вековете поколенията кандри бяха шлифовали стените на тунелите със смилателните си сокове. Сега обаче не се виждаха други кандри. ВарСел се придържаше към страничните коридори — очевидно някой не искаше да придава публичност на случая.

„Доста време отсъствах — мислеше ТенСуун. — Вероятно вече са избрали Единайсетото поколение. Все още не познавам повечето от Осмо, та какво остава за Девето и Десето“.

Подозираше, че няма да се стигне до Дванайсето поколение. А дори и да се стигнеше, нещата не можеха да продължат по същия начин. Техният Отец бе мъртъв. Къде поставяше това Първия договор? Десет века сънародниците му робуваха на човечеството, изпълнявайки Договора, за да запазят съществуванието си. Повечето кандри ненавиждаха хората за положението, в което ги поставяха. Доскоро и ТенСуун бе един от тях.

„Каква ирония — помисли той. — Дори когато носим Истински тела, пак ги оформяме по човешки модел. Две ръце, два крака, даже лицата са като техните“.

Понякога се чудеше дали неродените — съществата, които хората наричаха мъгливи духове — не са по-искрени от братята си кандра. Мъгливите духове оформяха телата си както им скимне, свързваха хаотично кости и сухожилия в причудлива, артистична смесица от човешки черти и животински кости. Кандрите, за разлика от тях, се придържаха към човешката форма — макар да ненавиждаха хората, които ги бяха поробили.

Какъв странен народ бяха. Но бяха неговият народ. Дори след като ги бе предал.

„А сега трябва да убедя Първото поколение, че съм бил прав в измяната си. Не за мен. Заради тях. За всички нас“.

Най-сетне стигнаха една част от Родината, която му бе добре позната — приближаваха се към Палатата на Завета. ТенСуун щеше да пледира в своя защита на най-свещеното място на своя народ. Би трябвало да се досети и сам.

Една година мъчително затворничество му бе извоювала съд пред Първото поколение. Цяла година, през която можеше да обмисли словото си. Ако се провалеше, щеше да разполага с цялата вечност, за да открие къде е сбъркал.