Брандън Сандърсън
Героят на времето (9)

6.

Рашек скоро постигнал равновесие в промените, които извършвал в света — и толкова по-добре, защото силата му намалявала бързо. Макар че му се струвала неизчерпаема, в действителност тя била само частица от нещо по-всеобхватно.

Естествено, той решил в своята религия да се назове Отломък от безкрая. Може би е разбирал повече, отколкото предполагам.

Както и да е, на него трябва да благодарим за един свят без цветя, в който растенията са по-скоро кафяви, отколкото зелени, и където хората са принудени да съжителстват с несекващи саждопади.

„Прекалено съм слаб“ — мислеше си Марш.

Съзнанието му се проясни внезапно, както ставаше винаги, когато Гибелта не го следеше внимателно. Все едно се пробуждаше от кошмар, давайки си сметка, че всичко е било само сън, и същевременно объркан от преживяното.

Крачеше из лагера на колосите. Гибелта все още го контролираше, както правеше винаги. Но все пак, когато не присъстваше настоятелно в ума му — когато не бе съсредоточена върху него, — понякога мислите му се връщаха.

„Не мога да се боря с нея“ — помисли той. Гибелта не можеше да чете мислите му, поне в това бе сигурен. Но въпреки това Марш не знаеше как да й се съпротивлява. Всеки път, когато правеше подобни опити, Гибелта бързо възвръщаше контрол над него. Беше го изпробвал десетки пъти.

Понякога успяваше да помръдне пръст, дори да измине крачка, но това бе всичко.

И тази ужасна, непреодолима депресия. Ала Марш винаги се бе смятал за прагматичен човек и затова си наложи да приеме действителността такава, каквато е. Никога вече нямаше да възстанови достатъчен самоконтрол, за да успее да сложи край на живота си.

Над лагера се сипеше пепел. Напоследък саждопадите сякаш въобще не спираха. За момент си помисли, че може би е по-добре, че Гибелта контролира изцяло ума му. Защото в редките мигове на просветление виждаше само страдание и разруха. Но когато над него властваше Гибелта, саждопадите се превръщаха в необичайно красиво явление, червеникавото слънце сияеше триумфално, а светът бе място на сладка предсмъртна забрава.

„Лудост — помисли си Марш, докато наближаваше центъра на лагера. — Сигурно губя разсъдък. По-добре, тъкмо няма да се безпокоя повече за тези неща“.

И други инквизитори се присъединиха към него в центъра на лагера, с развявани от вятъра раса. Никой не проговори. Какъв разговор можеше да има, когато Гибелта ги контролираше всичките? Побратимите на Марш носеха познатите забити през очите стоманени шипове. Но той виждаше и изпъкналите краища на новите клинове — подаваха се от гърдите и гърбовете им. Самият Марш бе забил немалко от тях, убивайки в процеса пленени и отвлечени терисци.

Марш също имаше няколко нови клина — едни забити между ребрата, други стърчащи от гърдите. Бяха красиви. Не разбираше защо, но го караха да се вълнува. Поставянето им бе свързано със смъртта на човешки същества, но имаше и нещо повече. По някакъв необясним начин той се досещаше, че инквизиторите не са били съвършени — лорд Владетеля им бе отнел някои способности, за да ги принуди да зависят от него. За да е сигурен, че няма да го заплашват с нищо. А сега най-сетне им бе върнато това, което той бе взел.

„Светът е красиво място“ — помисли си Марш, загледан в сипещите се сажди, които нежно докосваха кожата му.