Брандън Сандърсън
Героят на времето (81)

78.

На четящите тези редове може да се стори странно, че атиумът е част от тялото на един бог. Ето защо е необходимо да уточним, че когато казваме „тяло“, имаме предвид по-скоро „сила“. Докато умът ми се разширяваше, постепенно осъзнах, че предметите и енергията всъщност са изградени от едни и същи неща и могат да се променят от едното състояние в другото. Струва ми се съвсем логично, че божествената сила може да се появява в нашия свят с материалната си форма. Гибелта и Съхранението не са само мъгляви понятия. Те са неразделна част от съществуванието. В известен смисъл всеки предмет, който съществува на този свят, е изграден от техните сили.

Атиумът следователно е предметно тяло с едностранна характеристика. Вместо да е съставен наполовина от Гибелта и наполовина от Съхранението — както например някоя скала, — атиумът принадлежи напълно на Гибелта. Хатсинските ями са дело на Съхранението, като място, където да се скрие отломък от тялото на Гибелта, откраднат през време на предателството и пленничеството. С разбиването на кристалите Келсайър не разруши напълно това място, тъй като те щяха да израстат отново след време — след няколкостотин години — и да продължават да доставят атиум като естествен отдушник на пленената сила на Гибелта.

Когато горят атиум, хората черпят от силата на Гибелта — което вероятно е причината атиумът да ги превръща в толкова ефикасни машини за убийство. Те не изразходват тази сила, а само се възползват от нея. Когато късче атиум бъде изгорено, силата му се връща в Ямите и започва да се сраства отново — също както силата на Кладенеца на Възнесението се връща в него, след като е била употребена.

„Това — мислеше Сейзед — без съмнение е най-странният затвор, в който съм попадал“.

Като се имаше предвид, разбира се, че досега бе затварян само два пъти. Но през живота си бе посещавал няколко затвора и бе чел за други. Повечето бяха като клетки. Този обаче представляваше дупка, покрита отгоре с метална решетка. Сейзед се бе сгушил на дъното, с вдървени от неудобната поза крака.

„Сигурно е пригоден за кандра — помисли си. — За някой без кости например“. Какво ли би представлявала една кандра без кости? Купчинка плът? Безформено желе?

Както и да е, затворът не бе подходящ за човек — особено за човек с размерите на Сейзед. Беше му почти невъзможно да помръдне. Той се пресегна и побутна решетката, колкото да се увери, че е здрава и също толкова здраво заключена.

Не знаеше от колко време е в тази яма. От часове? Може би дори дни. Не му бяха дали нищо за ядене, но пък един член на Третото поколение лисна отгоре му кофа вода. Измокри го целия, но Сейзед успя да събере малко в полите на ризата си и да утоли жаждата си.

„Това е глупаво — помисли си той за стотен път. — Светът загива, а мен ме хвърлиха в затвор“. Той беше последният Пазител. Светоносецът. Би трябвало да е горе и да записва случващото се.

Защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше започнал да вярва, че светът няма да загине. Беше повярвал, че нещо, например самото Съхранение, наблюдава и пази човечеството. Изпълваше се с все по-голяма увереност в териската религия — не защото я намираше за безпогрешна, а защото предпочиташе да вярва и да се надява.

Героят съществуваше. Сейзед вярваше в това. Вярваше в нея.

Беше живял редом с Келсайър и му бе помагал. Беше описал основаването и възхода на Църквата на Оцелелия. Дори бе събирал сведения за Героя на времето заедно с Тиндуил и си бе поставил за цел да разгласи вестта, че тъкмо Вин е тази, която отговаря на пророчествата. Но едва от известно време бе започнал да вярва в нея. Може би защото бе решил да стане като хората, които виждат чудеса. Или бе под въздействието на страха от назряващата неизбежна беда. А може би причината бе в тревогата и напрежението. Независимо от това по някакъв начин той черпеше спокойствие от хаоса.

Тя щеше да дойде. Щеше да спаси света. И Сейзед трябваше да е до нея, за да й помага. А това означаваше, че първо трябва да избяга.

Но как? Бяха му взели всичко и най-първо — металоемите. Огледа металната решетка. Ключалката бе от фина стомана, решетката — от желязо. Вдигна ръка и докосна пръчките, почерпи малко от теглото си и го прехвърли в желязото. Почти веднага тялото му взе да олеква. Във ферохимията желязото съхраняваше физическо тегло, а и решетката бе от достатъчно чист метал, за да съдържа ферохимичен заряд. Беше в противовес с инстинктите му да използва решетката като металоем — ако успееше да избяга, нямаше да може да я вземе и щеше да се наложи да остави в затвора цялата сила, която е съхранил. Но каква полза, ако само седи в ямата и чака?

Сейзед вдигна и другата си ръка и докосна ключалката с пръст. Започна да пълни и нея, като извличаше от тялото си бързина. Почти веднага го завладя летаргия, сякаш всяко движение — дори дишането — бе невероятно трудно. Като че ли трябваше да изтласка някаква невидима преграда всеки път, когато предприемаше нещо.

Но Сейзед не се отказа. Беше се научил да изпада в нещо като съзерцателен транс, докато пълни металоемите. Често попълваше по няколко наведнъж и тогава се чувстваше болнав, слаб, бавен и с притъпен ум. В такива случаи бе по-добре да…

… се унася.

Нямаше представа колко дълго продължи медитацията. От време на време се появяваше тъмничарят, за да го полее с вода. Когато го чуеше да се приближава, Сейзед се свиваше на дъното и се преструваше, че спи. Ала веднага щом стражникът си тръгнеше, отново протягаше ръка и продължаваше да изпълва металоемите.

Не знаеше колко време е минало, но когато за кой ли път се присви на дъното на ямата в очакване на поредната порция студена вода, чу над себе си ръмжащ глас:

— Нямах точно това предвид, когато те пратих да спасяваш сънародниците ми.

Сейзед отвори очи и видя над решетките кучешка муцуна.

— ТенСуун!

Кандрата само изсумтя, отстъпи назад и се появи друга кандра с крехко Истинско тяло от дърво, върлинесто и почти нечовешко. Държеше връзка ключове.

— Побързай, МеЛаан — каза ТенСуун. Очевидно се бе върнал към облика на овчарката, което бе напълно обяснимо: придвижването му в конско тяло през тунелите и проходите на Родината щеше да е доста трудно.

Женската кандра отключи решетката и се отдръпна. Сейзед побърза да се измъкне и се изправи. Видя още няколко кандри също с тънки Истински тела. Тъмничарят лежеше в ъгъла, завързан и със запушена уста.

— Видяха ме, че се връщам в Родината, терисецо — рече ТенСуун. — Така че нямаме много време. Какво е станало тук? МеЛаан ми каза, че си затворен — КанПаар обявил, че Първото поколение са наредили това. Какво си направил, та да ги разгневиш?

— Не тях — отвърна Сейзед и разтъпка схванатите си крака. — Затвори ме Второто поколение. Те плениха Първите и възнамеряват да управляват вместо тях.

Момичето — МеЛаан — се облещи.

— Не биха посмели!

— Направиха го обаче — каза Сейзед. — Страхувам се за това какво ще стане с Първите. КанПаар може би се бои да ме убие, защото съм човек. Но Първите…

— Чакайте — спря ги МеЛаан. — Вторите са кандра. Не биха извършили подобно нещо! Ние не сме такива.

ТенСуун и Сейзед се спогледаха. „Във всички общества има хора, които нарушават правилата, дете — помисли Сейзед. — Особено когато става въпрос за власт“.

— Трябва да намерим Първите — заяви ТенСуун. — И да си осигурим достъп до Палатата на Завета.

— Ще се бием редом с теб, ТенСуун — заяви един от присъстващите.

— И ще ги прогоним! — добави друг. — Вторите и тяхното желание да служим на хората!

Като чу това, Сейзед се намръщи. Какво общо имаха хората с този конфликт? Но изведнъж осъзна как гледат присъстващите на ТенСуун. „Кучешкото тяло. За тях ТенСуун е революционер от най-висока проба — и всичко това заради заповедите на Вин“.

— Идват — каза изведнъж ТенСуун и ушите му се свиха назад.

Сейзед се обърна стреснато и забеляза сенки по стената на коридора. Помещението, в което се намираха, бе съвсем малко, с още пет ями като неговата. Нямаше други изходи.

Въпреки храбрите си закани спътниците на ТенСуун се отдръпнаха и се свиха до стената. Очевидно нямаха опит със сблъсъци, особено със същества от своя вид. ТенСуун обаче не беше като тях и се хвърли в атака веднага щом групата Пети влезе в помещението. Заби рамо в гърдите на един и събори с удар друг.

„Ето една кандра, която има толкова общо със сънародниците си, колкото и аз с моите“ — помисли Сейзед с усмивка, отстъпи назад, приближи се до решетката на ямата, в която го бяха държали, и стъпи на нея с босите си крака.

Петите срещаха големи затруднения да удържат атаката на ТенСуун — той бе обучаван от Вин и отлично познаваше възможностите на кучешкото тяло. Но те бяха петима, а ТенСуун — сам. Скоро беше принуден да отстъпи.

„Раните в тялото му се затварят по негова команда — помисли Сейзед. — Сигурно затова стражниците обикновено са въоръжени с чукове“.

Което му подсказваше как трябва да се бие с кандра. ТенСуун отстъпи, застана до него и каза:

— Прощавай. Не беше кой знае колко успешно спасяване.

— Знам ли? — рече Сейзед с усмивка, докато Петите ги заобикаляха. — Не си от тези, които се отказват лесно.

Петите ги атакуваха и Сейзед почерпи сила от желязото под краката си. В същия миг тялото му се наля и стана дваж по-едро и той сграбчи един от стражниците за ръцете.

После падна върху него.

Винаги бе твърдял, че не е войник. Но всеки път, когато го казваше, съдбата го принуждаваше да оборва собствените си думи. Истината бе, че през последните няколко години бе участвал в повече сражения, отколкото би било разумно, ако държеше да оцелее.

Важното бе, че познаваше някои основни движения — а с помощта на ферохимията това бе напълно достатъчно. Набирането на тегло увеличи плътността на тялото и костите му и му помогна да не се нарани, докато падаше върху войника. Със задоволство чу под себе си хрущене, докато натежалото му тяло смазваше Петия. Стражниците използваха каменни Истински тела, но дори това не беше достатъчно срещу теглото му.

Сейзед спря да черпи тегло от металоема и вместо това се зае да го пълни, олекотявайки с невероятна бързина тялото си. Докосна с крак стоманената ключалка и почерпи бързина. Изведнъж стана по-пъргав и от най-бързия човек. Докато се изправяше, другите четирима стражници се обърнаха изненадано към него.

Щом възстанови нормалното си тегло, той спря попълването на железния металоем, пресегна се със смайваща скорост и вдигна чука на поваления войник. Не разполагаше с повече сила, но пък имаше бързина. Стовари чука върху рамото на една кандра, като натрупа тежест, за да усили инерцията на удара.

Костите на кандрата се строшиха. Сейзед се пресегна с крак към ключалката, извлече последните остатъци бързина, приклекна, замахна и строши с чука коленете на двете кандри, които се опиваха да го нападнат със своите чукове.

Те извикаха и паднаха тъкмо когато запасът му от бързина се изчерпи.

Сейзед се изправи. ТенСуун бе скочил върху последния стражник и го бе притиснал към земята.

— Аз пък те имах за книжник — рече кучето, докато Петият под него хленчеше уплашено.

Сейзед захвърли чука настрани и каза:

— Така е. На мое място Вин отдавна щеше да е напуснала този затвор. А сега, мисля, трябва да се заемем с тези… — И кимна към повалените Пети, които с мъка движеха натрошените си крайници.

ТенСуун кимна и даде знак на един от другарите си да му помогне с поваления войник. Останалите се скупчиха да помагат, но хвърляха боязливи погледи към коридора.

— Какво правиш тук, ФхорКууд? — обърна се ТенСуун към пленника. Сейзед държеше под око останалите Пети и се наложи да удари с чук един, когато се опита да избяга.

— Мръсен Трети — процеди през стиснати зъби ФхорКууд.

— Само че този път ти си предателят — отвърна със злобна усмивка ТенСуун. — КанПаар ме обявява за нарушител на Договор, а след това сваля от власт Първите, така значи? Ако светът не наближаваше свършека си, бих намерил това дори за забавно. Бързо казвай какво сте направили!

Сейзед забеляза нещо. В ямата до неговата имаше някой. Той се наведе, познал плътта, която се мяркаше долу. Безформена и безцветна… донякъде като мъх.

— ТенСуун! — извика той. — Може би Първото поколение са още живи. Ела да погледнеш.

ТенСуун се приближи до решетката, надникна и озъби кучешката си паст.

— МеЛаан! Ключовете!

Тя бързо отключи решетката. Едва сега на светлината Сейзед различи в ямата няколко различни пласта мускули. Отключиха и другите ями.

— Трябват ни кости — каза ТенСуун.

МеЛаан кимна и изтича навън, а ТенСуун се обърна към Сейзед.

— Сигурно са убили другите кандра в тези клетки. Предатели на нашия род, затворени тук завинаги. Такава трябваше да е и моята съдба. Но не мога да отрека, че ходът им е хитър — всички си мислят, че тук се държат само престъпници. Петите щяха да продължават да ги хранят и никой нямаше да заподозре, че на мястото на осъдените са натикани членовете на Първото поколение — стига да не ги разгледат внимателно и да видят, че цветът на мускулите е различен.

— Трябва да се махаме оттук — заяви Сейзед. — Да идем при КанПаар.

ТенСуун поклати глава.

— Няма да стигнем далече без помощта на Първите, терисецо. Иди натрупай още от твоята ферохимия. Може би ще ни потрябва. — Обърна се към пленника. — А ти, ФхорКууд, имаш две възможности. Или ни преотстъпи костите си, или ще те погълна и ще те убия, както направих с ОреСюр.

Сейзед гледаше намръщено сцената. Пленената кандра, изглежда, изпитваше ужас от ТенСуун. Тялото на Петия се втечни и той пропълзя встрани от скелета, като плужек. ТенСуун се усмихна.

— Какво си намислил? — попита Сейзед.

— Нещо, на което ме научи Зейн — отвърна ТенСуун, докато кучешкото му тяло бързо се смаляваше, а по земята капеше козина. — След няколко минути ФхорКууд ще се върне при Вторите и ще им каже, че предателят ТенСуун е заловен. Надявам се да ги задържа достатъчно дълго, та Първите да могат да се възстановят — на тях този процес им отнема повече време.

И щом МеЛаан се върна с голяма торба кости, ТенСуун — вече превъплътил се в тялото на ФхорКууд с невероятна бързина — излезе почти тичешком.

Сейзед седна на пода, извади ключалката и я стисна, за да я използва като металоем. Със същата цел прехвърли в железния чук допълнителна тежест. Беше му странно да седи тук и да бездейства, но на Първите щяха да са им нужни няколко часа, за да възстановят телата си.

„Всъщност в момента няма смисъл да се бърза — успокои се той. — Първото поколение са при мен, а те са тези, които ми трябват. Мога да продължа да ги разпитвам и да науча каквото ми е нужно. ТенСуун ще задържи КанПаар. За няколко часа на власт Вторите не могат да направят кой знае колко.

Да, наистина, какво всъщност биха могли да объркат?“