Брандън Сандърсън
Героят на времето (79)

76.

Винаги съм се удивявал на странната способност на аломантите да виждат в мъглите. Достатъчно е да разпалят калай и могат да виждат — независимо дали денем, или нощем — много по-надалече от обикновен човек. За лаика вероятно това е съвсем разумно обяснение — в края на краищата калаят подсилва сетивата.

Но тъкмо логиката вероятно ще открие една малка загадка в тази способност. Как по-точно калаят позволява да се вижда в мъглите? Та те не са свързани по никакъв начин с остротата на зрението. Те са еднаква пречка за късогледия и за човека с нормално зрение.

Ето това трябваше да е първият знак. Аломантите могат да виждат в мъглите, защото по същество мъглите са изградени от същата аломантична сила. Веднъж настроен към нея чрез разпаления калай, аломантът става част от мъглата. И следователно тя е прозрачна за него.

Вин… се рееше. Не спеше, но и не бе съвсем будна. Беше объркана. Дали беше сред развалините на Кредик Шау? В каютата на ладията с Елънд? В двореца в Лутадел, обсадения град? Или в работилницата на Клъбс, изплашена и объркана от вниманието на тези непознати хора?

А може би се бе сгушила в някоя малка уличка, цялата в синини след поредния побой на Рийн?

Плъзна ръка, за да се ориентира пипнешком. Но крайниците й не я слушаха. Дори не можеше да ги види. Колкото по-дълго се рееше, толкова повече се проясняваше погледът й. Тя беше в… Лутадел. След убийството на инквизиторите.

Защо не усещаше нищо? Опита се да се подпре, да се изправи, но земята изглеждаше странно далече. Освен това не виждаше ръцете си.

„Сигурно съм умряла“.

Тази мисъл я накара да се пробуди още. Вече виждаше, макар и мътно, като през изкривено стъкло. Усещаше в себе си някаква… тръпнеща сила. Не като тази, която човек чувства в крайниците си — а някак гъвкава.

Успя да се извърти и да огледа града. И докато се извръщаше, се озова лице в лице с нещо тъмно.

Не можеше да определи на какво разстояние е от нея. Изглеждаше едновременно близко и далече. Виждаше го съвсем ясно — но не можеше да го докосне. Инстинктивно знаеше какво е.

Гибелта вече не изглеждаше както преди. Сега бе приела образа на голямо петно от местещ се черен дим. Създание без тяло, но със съзнание, по-всеобхватно от това на всеки човек.

„Ето в какво съм се превърнала и аз“ — осъзна Вин, докато мислите й бързо се проясняваха.

„Вин — заговори Гибелта. Гласът също бе променен, по-гърлен. Минаваше през нея като вибрации, като аломантичен пулс. — Добре дошла при божествата“.

Вин не отговори. Опипваше всичко наоколо със сетивата си, опитваше се да разбере какво трябва да направи. Светът бе като отворена книга за нея. Както преди, когато се бе докоснала до силата при Кладенеца на Възнесението. Тя мигновено разбираше всичко. Само че този път силата бе невъобразима, а разбирането — необхватно, и това я смайваше. За щастие умът й бързо се разширяваше, докато тя растеше.

Докато се пробуждаше.

Извиси се над града. Съзнаваше, че силата, която тлее в нея, е само център, средоточие. Фокус за силата, разпиляна по целия свят. Би могла да е навсякъде, където пожелае. И наистина, част от нея бе едновременно на много места. Виждаше света като едно цяло.

И светът умираше. Тя долавяше трусовете му, виждаше как животът го напуска. Повечето растения бяха загинали. Животните скоро щяха да ги последват, малкото, които оцелееха, щяха да са тези, които се прехранват с мъртви листа, покрити със сажди. Хората нямаше да издържат още дълго, макар че Вин с интерес установи, че голяма част от тях са се укрили в подземията.

„Значи това не са били складове — осъзна тя, най-сетне прозряла плана на лорд Владетеля. — А убежища. Затова са толкова просторни. Истински подземни крепости. Където да чакат и да се опитат да оцелеят по-дълго“.

Виж, това би могла да поправи. Пресегна се и запуши саждивите кратери. Успокои енергията им, изгаси ги, преустанови изригването на лава и сажди. След това се насочи към небето и изтри дима и мрака от атмосферата — все едно почисти зацапано стъкло с гигантска кърпа. Свърши всичко това за миг — сигурно в света под нея не бяха изминали и няколко минути.

И почти веднага земята бе обхваната от пожари.

Слънцето бе удивително силно — не си бе дала сметка, че саждите и димът са защита за повърхността. Тя извика уплашено и завъртя света толкова бързо, че слънцето се озова от другата страна. Спусна се мрак. И веднага след него по повърхността се развихриха ужасяващи бури. Климатът се промени от бързото завъртане, в океана се вдигна гигантска вълна и се понесе към брега, заплашваше да помете няколко града.

Вин отново извика уплашено и се пресегна да спре вълната. Но нещо й попречи.

Тя чу смях. Завъртя се във въздуха и погледна към черния облак, който сега представляваше Гибелта.

„Вин, Вин — чу глас. — Даваш ли си сметка колко много приличаш на лорд Владетеля? Когато получи силата, той се опита да поправи всичко. Всички човешки злини“.

Вин видя и това. Не беше вездесъща — не можеше да види цялото минало. Но пък виждаше ясно историята на силата, която държеше. Видя момента, в който Рашек я получи, и отчаяните му усилия да върне планетата на правилната й орбита. Но я беше изтикал твърде далече и светът бе започнал да изстива. Най-сетне я тласна обратно, ала силата му бе твърде голяма — ужасяваща — и не можеше да я контролира точно. И ето, че светът започна да се нажежава. Скоро целият живот щеше да загине.

Рашек отвори саждивите кратери, за да забули атмосферата, и слънцето стана червено. С това спаси планетата, ала същевременно я обрече.

„Ти си твърде припряна — долови мисълта на Гибелта. — Аз държа тази сила от повече време, отколкото можеш да си представиш. Трябва да я управляваш много внимателно и точно. Освен, разбира се, ако не искаш просто да рушиш“.

Гибелта се пресегна със сила, която Вин усещаше. Без дори да се замисли, хвърли своята сила срещу нейната, но нещо я спря.

Под нея цунамито се блъсна в брега. А долу имаше хора. Хора, които се бяха изхранвали с риба от морето, когато посевите бяха изсъхнали. Вин почувства болката и ужаса им, извика и се пресегна да ги защити.

И отново бе спряна.

„Сега вече позна безсилието — заяви Гибелта, докато вълната разрушаваше града. — Какво ти казваше твоят Елънд? На всеки Тласък съответства Придърпване. Хвърлиш ли нещо нагоре, то пак ще падне долу. Противодействие.

Гибелта си има Съхранение. От незапомнени времена! От вечността! И всеки път, когато аз тласкам, ТИ ми отвръщаш с тласък. Спираш ме дори когато си мъртва, защото ние сме сили. Нищо не мога да сторя! Но и ти също. Това е балансът! Проклятието на нашето съществуване“.

Вин страдаше: докато хората долу умираха, помитани от водата. „Моля те — заговори тя. — Моля те, позволи ми да ги спася“.

„Защо? — попита Гибелта. — Какво ти казах преди? Всичко, което правиш, е в моя услуга. Преча ти само от добрина. Защото дори само като посегнеш към тях, ще разрушиш повече, отколкото ще съхраниш. Винаги е било така“.

Вин се рееше безпомощно, заслушана в писъците. А през това време една малка част от ума й разсъждаваше над думите на Гибелта.

Не бяха истина. Говореше, че всичко ще бъде разрушено, а същевременно недоволстваше от баланса. Предупреждаваше я, че с опитите си повече ще руши, но Вин не вярваше, че я спира само от добрина. Гибелта искаше и Вин да руши.

Невъзможно беше да правиш и двете едновременно. Тя знаеше, че е противник на Гибелта. Би могла да спаси тези хора, ако Гибелта не я бе спряла. Вярно, още нямаше нужната точност. Но грешката не беше в силата, а в нея самата. Гибелта й пречеше, за да не може да се научи, както се бе научил лорд Владетеля.

Тя смени посоката и се понесе към Лутадел. Съзнанието й продължаваше да се разширява, но все пак нещо, което видя, я обърка. Ярки светлини сияеха като точки върху повърхността. Приближи се да провери каква е причината. Но също както бе трудно да гледаш право в пламъка на фенера, за да установиш източника, не успя да прозре какво се крие зад тях.

Досети се едва когато наближи Лутадел. Над разрушения дворец се издигаше ярко сияние. И светлината имаше формата на…

Кули. От метал. „Ето какво предизвиква сиянието. Права бях. Металът е сила и затова Гибелта не може да чете текст, изписан върху стомана“. Обърна гръб на сияещите кули. Гибелта както винаги бе наблизо и я наблюдаваше.

„Останах изненадана — заговори тя, — когато Съхранението поиска да ви създаде. Животът по правило е устроен върху законите на природата. Върху баланса. Но Съхранението… то искаше да сътвори нещо, в което балансът преднамерено е нарушен. Нещо, което може да избира кога да съхранява и кога да руши. И това ме заинтригува.

Стори ми се странно, че пожертва толкова много от себе си за вашето сътворение. Защо трябваше да се лишава от силата си, давайки ми възможност да разруша света, само за да постави на повърхността му човешки същества? Зная, че други биха нарекли смъртта му заради моето пленничество саможертва, но това не беше саможертва. Саможертвата дойде много по-късно.

Да, Съхранението се опита да ме предаде — да ме плени. Но не можеше да ме спре. Можеше само да ме забави. Да ме задържи. Да отложи неизбежното. От деня, в който ви създадохме, балансът бе нарушен. Аз станах по-силна. И Съхранението го знаеше“.

Вин се намръщи — или поне се почувства, сякаш се мръщи, защото вече нямаше тяло. Думите на Гибелта…

„Тя каза, че е по-силната. Но нали сме уравновесени. Пак ли лъже?“

Не… Гибелта не лъжеше. Тя погледна назад във времето и видя, че Гибелта вярва във всичко, което казва. Наистина вярваше, че всичко, което прави Вин, й е от полза. Виждаше света през поглед, жадуващ разрушение.

Гибелта не лъжеше, че е по-силна от нея. Ала от друга страна, за момент силите им бяха уравновесени. Което означаваше…

„Че някъде има и друга частица от Гибелта — помисли си тя. — Съхранението е слабо, защото е дало част от себе си за сътворението на човечеството. Не съзнанието си — него е използвало, за да изгради затвор за Гибелта, — но част от силата“.

Сега вече знаеше със сигурност това, което преди само бе подозирала. Силата на Гибелта бе концентрирана, скрита някъде от Съхранението. Атиумът. Гибелта наистина бе по-силна. Или щеше да бъде, ако успееше да си възвърне тази част от себе си. И тогава щеше да разруши всичко — балансът между тях наистина щеше да е нарушен в нейна полза.

„Има толкова неща, които не зная“ — помисли си отчаяно Вин, докато ослепителното бяло сияние се разпространяваше бързо над света.

Странна мисъл, след като умът й непрестанно разширяваше границите си и обхващаше все повече знания. Невежеството й вече не бе това на обикновен човек. Просто Гибелта имаше огромна преднина. Беше си създала верни слуги, които да действат дори без прекия й контрол, и Вин не можеше да им попречи.

Видя как Гибелта се е готвела да се наложи над света. Видя как неуловимо бе манипулирала лорд Владетеля преди хиляда години. Докато Рашек бе държал силата в себе си, тя му бе шепнала, бе му помагала да разбере хемалургията. И Рашек й се бе подчинил, без дори да го осъзнава. Беше създал нейни слуги — цели армии, — за да може Гибелта да превземе света, когато дойде времето за това.

Вин ги виждаше ясно — колосите бързо се стичаха към Лутадел.

„Вин, ще ти призная — заговори Гибелта. — Ти унищожи моите инквизитори. Всички освен един — последния. Не беше никак лесно да ги създам. Аз…“

Вин престана да я слуша. Нещо друго привлече вниманието й. Нещо се движеше в Лутадел, носеше се върху копия от светлина.

Елънд.