Брандън Сандърсън
Героят на времето (75)

72.

Да, металите са шестнайсет. Съмнявам се лорд Владетеля да не ги е познавал всичките. Фактът, че споменава някои от тях в плочите, оставени в подземията, говори в полза на тази мисъл.

Предполагам, че е имало някаква причина да не осведоми човечеството за пълния им брой. Може би ги е пазил в тайна, за да разполага със скрито предимство, също както е запазил онова единствено късче от тялото на Съхранението, което превръща хората в Мъглородни.

Или пък е решил, че човечеството притежава достатъчно сила в десетте метала, които вече е познавало. Има неща, които никога няма да узнаем. Понякога съжалявам за това, което е бил принуден да прави. През тези хиляда години на неговото управление колко ли хора са се раждали, преобразявали, живели и умирали, без да узнаят, че са Мъгливи, само защото металите, които са можели да използват, са оставали непознати?

Разбира се, за нас това в края на краищата се оказа от полза. Гибелта срещаше големи затруднения, когато даваше атиум на своите инквизитори, защото те се нуждаеха от аломант, когото да убият, преди да могат да използват метала. И тъй като никой от дуралуминиевите Мъгливи на света не знаеше за своите способности, те не горяха атиум и не се разкриваха пред Гибелта. Така повечето инквизитори се лишаваха от силата на дуралуминия, с изключение на няколко особени случая — такива като Марш, — когато я придобиваха от Мъглороден. Това обикновено се смяташе за пилеене на полезни ресурси, защото когато убиеш Мъглороден чрез хемалургия, можеш да извлечеш само една от шестнайсетте сили, а останалите се губят. Затова Гибелта предпочиташе да ги привлича на своя страна, като покварява мислите им и така да разполага с всички техни сили.

Малко преди Вин да стигне Лутадел, започна да вали. Кротък хладен дъждец, който изпълни нощта с влага, но не прогони мъглите.

Тя разпали бронз. И веднага усети в далечината аломанти. Мъглородни. Преследваха я. Бяха дванайсет и идваха право към нея.

Вин се приземи на хлъзгавата от дъжда градска стена. Пред нея се простираше Лутадел, дори сега смайващ с мащабите си. Основан преди хиляда години от лорд Владетеля, построен върху самия Кладенец на Възнесението. През десетте века на управлението на лорд Владетеля Лутадел се бе превърнал в най-важния — и най-населения — град в цялата империя.

А сега умираше.

Вин плъзна поглед по града. На много места горяха пожари. Пламъците бяха по-силни от дъжда и озаряваха улиците и сградите като предупредителни огньове. Цели квартали бяха опустошени, сринати до основи или изгорени. Улиците бяха зловещо празни — никой не се бореше с пожарите, никъде не се мяркаше жива душа.

Столицата, някога дом на стотици хиляди, сега изглеждаше пуста. Вятър разроши мокрите от дъжда коси на Вин и тя потрепери. Мъглите, както винаги, стояха малко встрани от нея — изтласквани от аломантичната й сила.

Тя беше сама в най-големия град на света.

Не. Не съвсем сама. Усещаше ги — верните слуги на Гибелта се приближаваха. Вин ги бе довела тук, подлъгани, че ще открият атиум. Бяха повече, отколкото можеше да победи. За нея нямаше спасение.

Това беше и целта й.

Тя скочи от стената и се понесе през мъглите, саждите и дъжда. Беше облякла мъглопелерината — по-скоро от носталгия, отколкото заради удобството. Същата, която Келсайър й бе подарил в първата нощ на обучението й.

Не знаеше дали има нещо поетично в това, че тази нощ пак вали. Спомняше си още една дъждовна нощ — нощта, в която отиде в Кредик Шау. Понякога си мислеше, че трябваше да загине в онази нощ.

Тя се приземи на една улица и се изправи, скрила ръце под пелерината. Стоеше мълчаливо пред Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Дворецът на лорд Владетеля, мястото, където се намираше Кладенецът на Възнесението.

Сградата представляваше конгломерат от няколко ниски крила със стърчащи над тях кули и островърхи покриви. Мъглите и саждите допринасяха за зловещия вид на причудливата постройка. След смъртта на лорд Владетеля дворецът бе изоставен. Вратите бяха разбити и тя виждаше натрошени прозорци и порутени стени. Кредик Шау бе мъртъв като града, над който се извисяваше.

Една фигура изплува до нея.

— Тук ли е? — попита Гибелта. — Насам ли ме водиш? Ние претърсихме това място.

Вин мълчеше, загледана в кулите. Черни метални пръсти, сочещи към черното небе.

— Моите инквизитори идват — прошепна Гибелта.

— Не трябваше да се разкриваш — отвърна Вин и я погледна. — Трябваше да почакаш, докато намеря атиума. Сега няма да го направя за нищо на света.

— Ах, но аз вече не вярвам, че знаеш къде е — отвърна Гибелта. — Дете… дете. Отначало ти повярвах, така е, и събрах силите си, за да се изправя срещу теб. Но когато дойде тук, разбрах, че ме водиш в погрешна посока.

— Но не си сигурна.

Тишина.

— Не съм — призна накрая Гибелта.

— Тогава ще трябва да се опиташ да ме накараш да проговоря — прошепна Вин.

— Да се опитам? Даваш ли си сметка, дете, каква сила мога да стоваря върху теб? Аз съм планина, която смазва. Аз съм вълна, която разбива всичко на пътя си. Аз съм буря, която опустошава. Аз съм краят.

Вин продължаваше да рее поглед през сипещия се дъжд. Не подлагаше на съмнение плана си — знаеше, че друга възможност няма. Беше взела решение за това, което трябва да направи. Сега часът да заложи клопка на Гибелта бе дошъл.

Омръзнало й бе да я манипулират.

— Никога няма да го получиш — каза тя. — Не и докато съм жива.

Гибелта извика — вик, изпълнен с първичен гняв и жажда за разрушение. А после изчезна. Блесна светкавица и се понесе като вълна през мъглите. И освети фигурите с черни раса, които се прокрадваха към Вин. Обкръжаваха я.

От една порутена къща наблизо изникна друга черна фигура. Озарен от бледата светлина гол мускулест торс, изпъкнали мускули. Дъжд се стичаше по кожата и капеше от върховете на подаващите се клинове. По един между всеки две ребра. В очите му също бяха забодени клинове — единият бе размазал напълно очницата.

Обикновените инквизитори имаха девет клина. Този, когото бяха убили с Елънд, носеше десет. Марш, изглежда, имаше цели двайсет.

И боят започна.

Вин разпери мъглопелерината, като разпръсна дъжд от капки, и се Тласна напред. Тринайсет инквизитори се стрелнаха към нея. Вин се изплъзна на няколко свистящи секири, после удари с Тласък двама инквизитори, като разпали дуралуминий. Те отхвърчаха назад, отхвърлени от клиновете, а Вин се понесе с внезапно ускорение в противоположната посока и се блъсна в друг инквизитор, изпружила крака напред. Сред облак пръски и сажди посегна и улови единия от клиновете в очите му, Придърпа се назад и разпали пютриум.

Клинът се измъкна. Инквизиторът изпищя, но не рухна мъртъв. Гледаше я, със зейнала на лицето кървава яма, и съскаше. Изваждането на един от очните клинове, изглежда, не беше смъртоносно.

В главата й отекна смехът на Гибелта.

Раненият инквизитор посегна към нея, но Вин се Придърпа нагоре, като използва една от металните кули на Кредик Шау. Докато се носеше в небето, изпи поредната стъкленица, за да възстанови запасите си.

Дванайсет тъмни фигури изхвърчаха нагоре към нея в дъжда. Само Марш остана долу.

Вин скръцна със зъби, извади два кинжала и се Тласна надолу — право срещу инквизиторите. Профуча между тях, връхлетя върху онзи, от чието око бе измъкнала клина, и заби кинжалите в гърдите му. Той стисна зъби, после се изсмя, изблъска ръцете й встрани и я изрита към земята.

Вин падна тежко, но веднага скочи на крака.

Инквизиторът тупна по гръб на калдъръма до нея; кинжалите й все още стърчаха от гърдите му. Той се надигна с лекота, измъкна ги, хвърли ги и те се пръснаха на парчета на плочите.

Следващото му движение бе твърде бързо. Мълниеносно. Вин нямаше време дори да помисли, тъй като той скочи през локвите и я стисна за гърлото.

„Виждала съм такава бързина — помисли си тя, докато се съпротивляваше. — И не само при инквизитори. Сейзед също може да е толкова бърз. Това е ферохимична сила. Също като онази, която прояви Марш.“

Ето значи каква била причината за новите клинове. Инквизиторите от тази група нямаха толкова много клинове, колкото Марш, но очевидно притежаваха допълнителни умения. Сила. Бързина. Всяко от тези същества можеше да се равнява по някои качества с лорд Владетеля.

„Видя ли?“ — попита Гибелта.

Вин изпъшка, удари инквизитора с дуралуминиев Тласък и се изтръгна от хватката му. По кожата на гърлото й останаха кървави дири от ноктите му и тя трябваше да изпие нова стъкленица с метали — последната, — за да възстанови стоманените си запаси.

„Ферохимичните резервоари също се изчерпват — каза си. — Дори аломантите допускат грешки. Мога да победя“.

Спря, споходена от нова мисъл. Келсайър едва бе успял да се справи с един инквизитор. На какво можеше да разчита тя срещу тринайсет?

Около нея се приземяваха тъмни фигури с подгизнали раса. Вин изрита в гърдите един инквизитор и се Придърпа, за да се измъкне от друг. Претърколи се на мокрия калдъръм и едно обсидианово острие едва не й отсече главата, когато се надигна, за да изрита в коленете поредния противник.

Чу се хрущене на кости. Инквизиторът изкрещя и падна. Вин се подпря на една ръка, Придърпа се от най-близката метална кула и излетя на десетина крачки във въздуха, за да избегне следващата серия атаки.

Скочи на земята, сграбчи захвърлената обсидианова секира, развъртя я и отби един удар.

„Не можеш да се съпротивляваш, Вин — прошепна Гибелта. — Всеки твой удар ми помага. Аз съм Гибелта“.

Вин изкрещя и се хвърли в безразсъдна атака: блъсна с рамо един инквизитор, заби острието на брадвата в гърдите на друг. Инквизиторите ръмжаха и размахваха оръжия, но тя винаги бе на крачка пред тях, измъкваше се на косъм от атаките им. Този, когото бе повалила пръв, вече се надигаше, с оздравели колене. И се усмихваше доволно.

Удар, който не видя, се стовари върху рамото й, отхвърли я напред и тя падна и усети как по гърба й се стича топла кръв, но пютриумът заглуши болката. Вин се претърколи настрани, изправи се и стисна секирата.

Инквизиторите я приближаваха вкупом. Марш наблюдаваше битката мълчаливо, с мокро от дъжда лице и щръкнали от кожата клинове — като кулите на Кредик Шау.

Вин изръмжа и отново се Придърпа в небето. Изхвърча над враговете си и отскочи от няколко кули, като използва метала им за котва. Дванайсетимата инквизитори я следваха като ято гарвани, отскачаха от кулите с развети раса, опитваха се да я заобиколят. Тя се носеше през мъглите и дъжда като стрела.

Един инквизитор се улови за кулата, към която се бе насочила. Вин извика, размаха секирата и го нападна, но той се Тласна настрани — шмугна се под удара й — и веднага се Придърпа обратно. Тя го изрита в краката и двамата отхвърчаха настрани. Докато падаха, Вин се вкопчи в расото му.

Той вдигна глава, усмихна се зловещо и отби секирата й с нечовешки силната си ръка. Тялото му започна да се издува, да увеличава масата си, както когато ферохимик черпи сила. Той се изсмя в лицето на Вин и я сграбчи за шията. Дори не забеляза, че тя го Придърпва леко встрани, докато продължаваха да падат.

Уцелиха една от по-ниските кули и металното й острие прониза гърдите на изненадания инквизитор. Вин увисна на главата му и го затегли надолу. Не погледна как острият връх разкъсва тялото му, но когато се приземи, държеше само главата му. Един кървав клин издрънча на калдъръма и тя захвърли главата до него.

Чу как Марш крещи гневно. Около нея се приземиха четирима инквизитори. Вин изрита единия, но той посегна с ферохимична бързина и я улови за крака. Друг я хвана за ръката и я дръпна встрани. Тя извика, освободи се с ритник, но я улови трети инквизитор, с хватка, подсилена от ферохимия и аломантия. Останалите трима го последваха, вкопчиха се в нея с кукестите си пръсти.

Вин пое дълбоко дъх, изгаси калая и разпали дуралуминий, стомана и пютриум. Тласна навън с внезапен изблик на сила и отхвърли инквизиторите чрез техните клинове. Те се разхвърчаха, тупнаха на земята и запроклинаха.

Изведнъж болката в гърба и гърлото й стана непоносима. Тя разпали калай, за да си проясни мислите, но се олюля замаяно. При последния Тласък беше използвала целия си запас пютриум.

Обърна се да побегне и видя, че на пътя й се е изпречила тъмна фигура. Марш. Гледаше я мълчаливо. Нови светкавици озариха мъглите.

Вече нямаше пютриум. Кръвта й изтичаше от рана, която вероятно би била смъртоносна за всеки друг. И беше отчаяна.

„Хайде! Сега!“ — рече си, когато Марш я зашлеви. Ударът я събори на земята.

Нищо не се случи.

„Хайде!“ — провикна се мислено тя и се опита да почерпи сила от мъглите. Ужас замъгли съзнанието й, когато над нея се надвеси Марш — черна фигура в нощта. „Моля ви!“

Всеки път, когато мъглите й бяха помагали, се бе намирала в отчаяно положение. Такъв бе планът й и сега, колкото и несигурен да изглеждаше — да се озове в безизходица, за да принуди мъглите да й помогнат. Както предишните два пъти.

Марш клекна до нея. През ума й пробягаха размазани образи.

Кеймън, вдигнал месеста ръка, за да я удари. Самата тя, свита под проливния дъжд, със зейнала на хълбока рана. Зейн се обръща към нея на покрива на Цитаделата Хастинг, а от ръцете му капе кръв.

Задраска по мокрия паваж, но тялото отказваше да й се подчини. Едва успя да запълзи. Марш стовари юмрук върху единия й крак, раздробявайки костта, и тя изкрещя, пронизана от нетърпима, ледена болка. Вече нямаше пютриум, който да прогони болката. Опита се да се изправи и да улови Марш за някой от клиновете, но той я дръпна за крака — счупения — и тя отново рухна и изплака от болка.

„А сега — рече любезно Гибелта — дойде време да започнем. Къде е атиумът, Вин? Какво знаеш за него?“

— Моля ви… — прошепна Вин, загледана към мъглите. — Моля ви… моля ви… моля ви…

Но мъглите оставаха глухи за молбите й. Навремето я обгръщаха игриво, ала сега само се отдръпваха. Както бяха правили през цялата последна година. Тя плачеше, протягаше ръце към тях, но те се разтваряха, отдръпваха се. Отбягваха я, като че беше чумава.

Също както се държаха с инквизиторите.

А техните тъмни силуети вече я заобикаляха в нощта.

Марш посегна към едната й ръка. Вин първо чу хрущенето на счупена кост и едва след това усети болката. Ала когато се стовари върху нея, не се сдържа и изкрещя.

Познаваше мъченията от съвсем малка. Животът на улицата бе тежък, но през последните няколко години тя бе позабравила онези тежки времена. Защото след това се бе превърнала в Мъглородна. Могъща. Защитена.

„Не и този път — осъзна тя в мъглата на агонията. — Сейзед няма да дойде да ме спаси. Нито пък Келсайър. Дори мъглите ме изоставиха. Съвсем самичка съм“.

Зъбите й затракаха, а Марш вече й извиваше другата ръка. Погледна я отгоре с металните си очи. След това й строши костта.

Вин изпищя, повече от ужас, отколкото от болка.

 

 

Марш я гледаше как се гърчи и се наслаждаваше на терзанията й. Усмихна се, след това посегна към здравия й крак. Ах, ако Гибелта не го задържаше… Тогава щеше да я убие. Напрегна се срещу невидимите окови. Жадуваше да причини на Вин още по-голяма болка.

„Не…“ — произнесе един слаб гласец в ума му.

Дъждът продължаваше да се сипе и да превръща нощта в красиво видение. Лутадел бе димящо гробище. Марш съжали, че не бе дошъл по-рано, за да се любува на размириците и убийствата. Усмихна се и в него отново се надигна страстта да убива.

„Не“ — повтори гласът.

По някакъв начин Марш осъзнаваше, че краят е много близо. Земята под краката му се разтресе и трябваше да се подпре с една ръка, преди да продължи с изтезанието на Вин. Беше дошъл последният ден. Светът нямаше да преживее тази нощ. Той се изсмя с мрачно задоволство и жаждата за кръв се надигна в него, подтикна го да се нахвърли с ново, неовладяно настървение върху окървавеното момиче.

„НЕ!“

Марш се пробуди. Макар че ръцете му продължаваха да изпълняват привичните движения, умът му се разбунтува. Той огледа саждите и дъжда, кръвта и калта — и всичко това го отврати. Вин лежеше в краката му, почти мъртва.

„Келсайър я имаше за своя дъщеря — помисли си той, докато й чупеше пръстите един по един. Тя пищеше. — Дъщерята, която Мейр не можа да му роди. А аз се отказах. Точно както направих по време на бунта“.

Големият срам на неговия живот. Преди много години, още преди Рухването, тъкмо той бе повел бунта на скаа. Но после се бе отказал. Оттегли се, остави водачеството на други. И то само година преди самото въстание — същото, което с помощта на Келсайър доведе до събарянето на империята. Марш бе техен водач, по се отметна. Малко преди победата.

„Не — помисли си той, докато трошеше пръстите на другата ръка. — Не и този път. Повече няма да се отказвам!“

Ръката му се премести към ключицата й. И тогава той видя нещо. Късче метал, блещукащо на ухото на Вин. Обецата й. Веднъж му бе разказвала за нея.

„Не помня как е станало…“ — прошепна в главата му гласът на Вин от миналото. Спомен за един далечен момент, когато двамата седяха на тихата веранда на имението Реноа, а долу Келсайър организираше товаренето на кервана, точно преди Марш да се внедри в Стоманеното министерство.

Вин му говореше за безумната си майка. „Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв — говореше тя. — Убила малката ни сестричка. Мен не ме докоснала — освен че ми сложила тази обеца…“ „Не вярвай на никой, който носи в себе си метал“. Думи от писмото на Дух. „Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дори най-малкото…“

Той се наведе и втренчи поглед — обецата всъщност приличаше на малък клин.

Без да мисли… без дори да остави време на Гибелта да реагира… Насред възбудата от убийството на Героя на времето контролът, който упражняваше Гибелта върху него, щеше да е отслабен. Той призова на помощ цялата си воля и посегна.

Ръката му откъсна обецата от ухото на Вин.

 

 

Вин отвори очи.

Върху нея се сипеха мокри сажди. Тялото й гореше от болка, в главата й все още ехтяха крясъците на Гибелта.

Но гласът бе замлъкнал. Беше секнал насред изречението.

„Какво става?“

Мъглите се стрелнаха и я обгърнаха. Носеха се около нея, привлечени от аломантията на калая, който все още тлееше в тялото й. Вихреха се и се кълбяха както някога, игриви и дружелюбни.

Вин умираше. Знаеше го. Марш бе натрошил костите й и очевидно жадуваше за още. Той изрева и стисна главата си с ръце. После посегна и вдигна секирата от локвата, където я бе захвърлил. Вин нямаше нито сили, нито желание да се опита да избяга.

За щастие болката отслабваше. Както и всичко останало. Спускаше се черна пелена.

„Моля ви“ — рече тя, обръщайки се отново към мъглите. Изведнъж й се сториха толкова близки. Къде бе изпитвала това чувство? Откъде ги познаваше?

„От Кладенеца на Възнесението, разбира се — прошепна един глас в главата й. — Защото това е същата сила, в края на краищата. Твърда като метала, който даде на Елънд да глътне. Течна в езерото, което ти запали. И пара във въздуха, прикована към нощта. За да те крие. Да те защитава. Да ти дава сила!“

Вин ахна и си пое дъх — и заедно с въздуха вдиша и от мъглите. Изведнъж почувства топлина, мъглите се стрелнаха към нея и й дариха сила. Тялото й се нажежи като нагорещен метал и болката в плътта изчезна.

Марш замахна със секирата към главата й.

И Вин го улови за ръката.