Брандън Сандърсън
Героят на времето (64)

61.

Не се учудвам, че през онези дни обръщахме твърде голямо внимание на мъглите. Но от това, което научих за светлината и отглеждането на растения, си давам сметка, че посевите ни не са били толкова заплашени от мъглите, колкото се бояхме. Може би дори щяхме да открием култури, които не се нуждаят от светлина, за да виреят.

Вярно е, че мъглите убиваха, но процентът на поразените не беше толкова висок, че да се страхуваме за оцеляването на нашия род. Саждите бяха истинският проблем. Димът изпълваше атмосферата, черната пепел покриваше всичко, саждивите кратери не спираха да бълват… Ето кое в края на краищата щеше да погуби света.

— Елънд! — възкликна Хам, който бе излязъл от лагера да го посрещне. — Ти се върна!?

— Изненадан ли си?

— Разбира се, че не — отвърна Хам малко припряно. — Съгледвачите докладваха, че са те видели.

„Не си изненадан, че се върнах — помисли Елънд. — А че съм още жив. Нима си смятал, че ще избягам и ще позволя да ме убият, или че ще ви изоставя и ще тръгна да се скитам по широкия свят?“

Но не това го вълнуваше сега. Ето защо той се усмихна, тупна Хам по рамото и погледна към лагера. Изглеждаше странно с купчините сажди от всички страни. Сякаш бе закопан на няколко метра под земята. Имаше толкова много пепел…

„Нямам време за това. Трябва да вярвам. Да вярвам и да продължавам напред“.

На връщане към лагера бе мислил за мъгливия призрак. Наистина ли му казваше, че не трябва да напада Фадрекс, или той просто възприемаше жестовете му погрешно? И какво искаше да му внуши, когато сочеше стъклениците с метали?

До него Хам гледаше втрещено армията колоси. Встрани от лагера бе другият отряд колоси — също под контрол на Елънд. Макар че бе натрупал достатъчно опит да налага волята си на тези същества, Елънд все още предпочиташе да ги държи близо до себе си. Така му беше по-спокойно.

— Двайсет и осем хиляди? — попита Хам изумено. — Поне така ми докладваха съгледвачите.

— Да. Не си давах сметка колко голяма армия е това. С такава сила…

„Общо стават трийсет и седем хиляди. Повече от достатъчно, за да атакуваме Фадрекс“.

Вече се изкачваха към лагера. Елънд беше капнал, но все още не му трябваше пютриум, за да върви.

— Някакви вести от Вин? — попита с надежда, макар да знаеше, че ако е успяла да избяга, вече щеше да го е намерила.

— Докато те нямаше, пратихме вестоносец в града — отвърна Хам. — Йомен отвърна, че ще пусне един от нашите, за да потвърди, че Вин е жива. Използвахме твоето име, тъй като решихме, че ще е най-добре Йомен да не разбере за отсъствието ти.

— Добре сте направили.

— Оттогава мина доста време. Никакви вести от нея.

— Знам, че е жива — каза Елънд.

— И аз вярвам в това.

Елънд се усмихна.

— Не става въпрос само за вяра, Хам. — И кимна към колосите. — Преди да я заловят й предадох част от тях. Ако беше мъртва, те щяха да се разбеснеят. Но докато е жива — независимо дали има метални запаси, — тя е свързана с тях.

— Щеше да е добре, ако ни го беше казал, Ел.

— Зная — отвърна Елънд. — Лесно е да забравиш колко много държиш с волята си — дори не се бях замислял, че някои от колосите при лагера не са мои. Разположете постове да ги следят. Ако започнат да се бунтуват, ще ги овладея.

— А можеш ли да се свържеш с нея чрез тях?

Елънд поклати глава. Как да му обясни? Контролирането на колосите бе деликатно занятие — умовете им трудно възприемаха нещо повече от най-простите команди. Не можеше да им даде сложни задачи, нито да ги накара да предадат съобщение или да им обясни как да постигнат нещо. Просто им казваше „направете това“ и те го слушаха.

— Пратихме съгледвачи в Централната област, но… — обади се Хам с тревожен глас.

— Но?

— Повечето не се върнаха. Никой не знае какво е станало с Демоа и хората му — надяваме се да са стигнали Лутадел, но столицата е в тежко положение. Онези, които се върнаха, донесоха обезпокоителни новини. Изгубили сме много от градовете, които завзе тази година. Хората гладуват, селата обезлюдяват. Бежанците оставят след себе си трупове в пепелта.

Елънд затвори очи. Но Хам не беше свършил.

— Носят се слухове за цели градове, погълнати от трусове. Градът на крал Лекал бил залят от лава, изригнала от близкия кратер. От седмици нямаме вести от Джанарл, сякаш цялата му армия е изчезнала безследно, а в Северната област цари хаос. Южната пък е обхваната от пожари… Елънд, какво ще правим?

Елънд продължи да крачи по отъпканата в пепелта пътека. Вече влизаха в лагера. Войниците го гледаха и си шепнеха.

— Ще им помогнем, Хам — отвърна Елънд. — Няма да се предаваме.

Хам кимна, но каза:

— Знаеш ли, преди да предприемеш каквото и да било, май няма да е зле да се преоблечеш…

Елънд се погледна и едва сега си даде сметка, че е с черната униформа, опръскана с кръвта на избитите колоси и покрита със саждиви петна. Може би тъкмо видът му предизвикваше объркване сред войниците.

„Свикнали са да ме виждат с бяла униформа. А не изцапан с кръв от битка“.

Не беше сигурен дали това вече има някакво значение.

Сет го чакаше в стола си пред входа на шатрата му.

— Още колоси?

Елънд само кимна.

— Значи ще нападнем? — попита обнадеждено Сет.

Елънд се замисли.

Мъгливият дух очевидно не искаше да напада. Но Елънд не знаеше какво всъщност очаква от него — и изобщо дали трябва да му вярва. Имаше ли право да изложи на опасност бъдещето на империята си въз основа на неясни напътствия, давани от някакъв призрак сред мъглите?

Трябваше по някакъв начин да проникне в подземието, а не можеше да си позволи продължителна обсада. А и атаката, изглежда, бе единственият начин да спасят Вин. Йомен никога няма да я пусне доброволно — Елънд или трябваше да продължи обсадата, или да щурмува. Вярно, така рискуваше Вин да бъде екзекутирана, но да позволи на Йомен да я използва като разменна монета бе не по-малко опасно.

„Аз трябва да съм този, който взема трудните решения — каза си той. — Нали това се опитваше да ми каже Вин на бала — че мога да съм едновременно човекът Елънд и Елънд владетелят. Доведох тези колоси, защото знаех, че ще ми потрябват. Сега е времето да ги използвам“.

— Подгответе атаката — каза той. — Но така, че Йомен да не се усети. Ще нападнем призори, изненадващо. Първо ще хвърлим колосите, за да пробият отбранителната линия. След това влизаме в града и поемаме контрола.

„Рискуваме живота на Вин. Но ще превземем подземието и ще отнесем нови припаси в Лутадел. А после ще оцелеем, докато можем“.