Брандън Сандърсън
Героят на времето (60)

57.

Постепенно разбрах, че всяка сила разполага с три изражения — физично, което може да се види в превъплъщенията на Гибелта и Съхранението; духовно — в невидимата енергия, която прониква навсякъде из света, и познавателно — в умовете, които контролират енергията.

Има и още. Много повече, което все още не мога да разбера.

„Трябва да ги убиеш“.

Вин вдигна глава, чула стъпките на минаващите покрай вратата на килията й пазачи. В гласа на Рийн имаше една положителна черта — предупреждаваше я, когато наблизо се появяваха хора, макар да настояваше да ги убие.

Понякога Вин се чудеше дали не е обезумяла. В края на краищата виждаше и чуваше неща, които никой друг не забелязваше. Но ако беше луда, нямаше как сама да го разбере. Ето защо реши да не обръща внимание на гласа и да продължава нататък.

Всъщност понякога дори се радваше, че чува Рийн. Инак щеше да остане съвсем сама в килията. Тишината беше потискаща. Дори войниците не разговаряха — вероятно по заповед на Йомен. Освен това всеки път когато Гибелта заговореше, Вин имаше чувството, че е научила нещо. Узна например, че Гибелта може да се появи лично или да въздейства от разстояние. Когато не присъстваше в килията, думите й изглеждаха далечни и смътни.

Например заповедта й да убие пазачите. Вин не би могла да я изпълни, не и докато беше зад решетките. Така че това бе не толкова заповед, колкото опит да влияе на чувствата й. Всичко това напомняше на емоционалната аломантия, когато човек се опитва да оказва общо влияние върху чувствата на друг.

„Общо влияние“…

Изведнъж й хрумна нещо. Вин се пресегна мислено и без усилие почувства връзката с хилядата колоса, които й бе дал Елънд. Все още бяха под неин контрол, някъде далеч, но готови да се подчинят на всяка нейна заповед.

Би ли могла да ги използва по някакъв начин? Например да занесат съобщение на Елънд? Да ги накара да нападнат града и да я освободят? Тя се замисли, но и двата плана имаха недостатъци. Ако ги пратеше във Фадрекс, щеше да ги изложи на сигурна гибел и вероятно щеше да развали плановете на Елънд за щурм на града. Би могла да им нареди да потърсят Елънд, но тогава пък възникваше опасност да влязат в конфликт с постовете край лагера и отново да предизвика ненужно кръвопролитие. А и какво ще му кажат? Можеше да им заповяда да предприемат различни действия, като да нападнат или заловят някого, но досега не бе опитвала деликатни операции като например да ги накара да говорят.

Опита се да оформи тези думи в ума си и да ги прехвърли в главите на колосите, но почувства объркването им. Трябваше да поработи над това малко повече. Докато го обмисляше, й хрумна, че може би предаването на съобщение на Елънд не е най-добрият начин да ги използва. Така щеше да позволи на Гибелта да научи за едно важно средство, което досега не бе забелязала.

— Виждам, че най-сетне е намерил килия за теб — произнесе нечий глас.

Вин вдигна глава и я видя. Все още носеше дрехите на Рийн, защото тъкмо брат й стоеше насред малката килия. Беше изправил рамене и я гледаше почти нежно. Вин седна на койката. Никога не бе помисляла, че от всички метали най-много ще й липсва бронзът. Така можеше да долавя пулсациите на Гибелта и да я усеща дори когато не се появяваше пред нея.

— Вин, ще ти призная, че съм разочарован от теб — продължи Рийн. Гибелта използваше неговия глас, но сякаш го бе състарила. Изпълнила с мъдростта на времето. Бащинската нотка, която Вин долавяше, бе в унисон със загрижения израз на лицето. Толкова повече я объркваше мисълта, че съществото пред нея е отдадено на идеята за разрушение.

— Последния път, когато те заловиха и нямаше метали — продължи Рийн, — бе само един ден преди да убиеш лорд Владетеля и да събориш империята му. А ето че сега си затворена от цяла седмица.

Вин не отговори. „Защо ли ми се присмива? Или може би се надява да узнае нещо от мен?“

Рийн поклати глава.

— Очаквах най-малкото вече да си убила Йомен.

— Защо толкова много държиш на смъртта му? — попита Вин. — Все си мислех, че си на негова страна.

Гибелта поклати глава.

— Все още не разбираш. Всички вие сте на моя страна. Аз ви създадох. Вие сте мои оръдия — Зейн, Йомен, ти, твоят скъп император Венчър…

— Не. Зейн беше твой, а Йомен очевидно е заблуден. Но Елънд… Той ще се бие срещу теб.

— Само че не може — възрази Гибелта. — Точно това не искаш да разбереш, дете. Вие не можете да се биете с мен, защото дори тогава пак постигате целта ми.

— Лошите хора вероятно ти помагат — рече Вин. — Но не и Елънд. Той е добър човек и дори ти не можеш да го отречеш.

— Вин, Вин. Защо си толкова заслепена? Не става въпрос за добро и лошо. Моралът няма нищо общо с това. Добрите хора ще убият за това, което искат, точно толкова бързо, колкото и лошите — само нещата, които искат, са различни.

Вин нямаше какво да каже на това. Гибелта поклати глава.

— Непрестанно се опитвам да ти обясня. Този процес, в който сте въвлечени, краят на света, който познавате — това не е борба, а кулминация на неизбежното. Възможно ли е да бъде направен часовник, който никога да не спира? Можеш ли да си представиш фенер, който не гасне? Всичко има край. Мисли за мен като за уредник — този, който наглежда работилницата и следи да бъдат изгасени светлините и да е почистено, когато наближи краят на работата.

Вин се поколеба. В думите на Гибелта имаше истина и като се имаха предвид промените по света през последните няколко години — промени, започнали още преди Гибелта да бъде освободена, — тя бе почти съгласна с нея.

Но имаше нещо в разговора, нещо, което не й даваше покой. Ако Гибелта казваше цялата истина, защо тогава бе дошла при нея?

— Май че още не си победила напълно — тихо каза тя.

— Да победя? — попита Гибелта. — Не разбираш ли? Няма какво да побеждавам, дете. Нещата следват своя естествен ход.

— Разбрах.

— Може би — най-сетне. — Гибелта бавно закрачи от стена до стена. — Ти си частица от мен. Една красива разрушителка. Пряма и ефективна. От всички, които съм използвала през тези кратки хиляда години, ти си единствената, която може би ще ме разбере.

„Брей, тя злорадства! — възкликна мислено Вин. — Ето защо е тук. Иска някой да узнае какво е постигнала!“ В очите на Гибелта блестяха гордост и триумф. Съвсем човешки чувства, които Вин можеше да разбере.

В този момент Вин престана да мисли за Гибелта като за неодушевено същество. И за първи път осъзна, че може би има начин да я победи. Гибелта бе могъща, може би дори необятна. Но тя имаше и човешка страна, която можеше да бъде измамена, манипулирана, надвита. Вероятно Келсайър бе стигнал до същото заключение, когато бе надзърнал в очите на лорд Владетеля в онази съдбовна нощ, след като го бяха заловили. Тя най-сетне почувства, че го разбира, представи си какво е да предприемеш един толкова дързък ход като да се изправиш срещу лорд Владетеля.

„Но Келсайър е разполагал с години, за да подготви плановете си. А аз дори не знам колко ми остава. Не е много, предполагам“. И в този момент дойде поредният трус. Стените се разтрепериха и Вин чу ругатните на пазачите в коридора, когато нещо падна на земята и се строши. А Гибелта… тя изглеждаше изпълнена с блаженство, със затворени очи, леко отворена уста и доволно изражение, докато сградата и градът се тресяха.

Постепенно всичко се успокои. Гибелта отвори очи и я погледна.

— Вин, това, което правя, е свързано със страстта. Става въпрос за динамични събития, за промяна! Ето защо ти и твоят Елънд сте толкова важни за мен. Хората със страст са хора, готови да рушат — защото страстта на човек не е истинска, докато не покаже колко много е готов да жертва за нея. Готов ли е да убие? Готов ли е да отиде на война? Ще зареже ли всичко, което е бил, заради това, което иска?

„Гибелта не само чувства, че е постигнала нещо — мислеше си Вин, — а усеща, че е на път да надделее. Въпреки твърденията си тя вярва, че ще победи — че вече е надвила над нещо… но над какво или кого? Над нас? Ние едва ли можем да сме нейни съперници“.

В главата й се пробуди и зашепна един глас от далечното минало: „Вин, кое е първото правило на аломантията?“

Следствие. Действие и противодействие. Щом Гибелта притежаваше силата да руши, съществуваше нещо, което да й се съпротивлява. Трябваше да съществува. Гибелта имаше противник, опонент. Или бе имала.

— Какво направи с него? — попита Вин.

Гибелта се поколеба и я погледна озадачено.

— С твоя противник — рече Вин. — Този, който веднъж вече ти е попречил да унищожиш света.

Гибелта потъна в замислено мълчание. После се усмихна със смразяващо задоволство. Тя знаеше, че е на прав път. Вин вече бе част от нея. Мъглородната я разбираше.

— Съхранението е мъртво — заяви Гибелта.

— Ти ли го уби?

Гибелта сви рамене.

— Да и не. То даде от себе си, за да изгради клетка. Макар че агонията му се проточи хиляда години, най-сетне го няма. И с това бе изпълнена сделката ни.

„Съхранението — помисли Вин, усетила как един огромен къс от мозайка попада на мястото си. — Противникът на Гибелта. Сила, която не би могла да унищожи Гибелта просто защото не е посветена на разрушението. Но виж пленничество — това би било напълно във възможностите й. Пленничество, приключило, когато аз освободих силата при Кладенеца“.

— Сега вече разбираш, че всичко е неизбежно — тихо каза Гибелта.

— Ти не можеше да го създадеш сама, нали? — попита Вин. — Светът, животът. Не можеш да го сътвориш, а само да го разрушиш.

— То също не можеше — отвърна Гибелта. — Можеше само да го запази. Съхранението не е сътворение.

— И затова работехте заедно.

— Да, с едно обещание — отвърна Гибелта. — Аз му обещах да работя с него, за да създаде вас — живота, който мисли, живота, който обича.

— А то какво ти обеща? — попита Вин.

— Че ще мога някога да го унищожа. И дойдох да изпълня това, що ми бе обещано. Единствената цел да създадеш нещо е да го гледаш как умира. Както всяка история има развръзка, така и аз няма да свърша работата си, докато не настъпи краят.

„Не е истина — помисли си Вин. — Съхранението. Ако то наистина олицетворява някаква сила във вселената, не би трябвало да може да бъде унищожено, нали?“

— Зная какво си мислиш — рече Гибелта. — Но няма смисъл да разчиташ на силата му. Съхранението е мъртво. Не можеше да ме убие, а само да ме плени.

„Да. За това последното се досетих сама. Май не можеш да ми четеш мислите, а?“

А Гибелта продължаваше:

— Доста безчестен акт, ако мога да се изразя така. Съхранението се опита да избяга от нашата сделка. Не мислиш ли, че това е лоша постъпка? Но както казах одеве, доброто и злото нямат много общо с Гибелта или Съхранението. Лошият ще защитава това, което иска, също толкова страстно, колкото и добрият.

„Но нещо й пречи да разруши света сега — мислеше Вин. — С всички тези приказки за свършека на света Гибелта не е сила, която би чакала «подходящия» момент. Има и още — неща, които не разбирам. Какво крие от мен?“

— Дойдох при теб — говореше Гибелта, — защото исках поне ти да присъстваш и да гледаш. Да знаеш. Защото настъпи часът.

Вин настръхна.

— Какво? За края?

Гибелта кимна.

— И колко остава?

— Дни — рече Гибелта. — Но не и седмици.

Побиха я тръпки. Едва сега осъзна нещо. Гибелта бе дошла при нея и се бе разкрила, защото тя бе в плен. Гибелта бе сигурна, че няма надежда за човечеството. Бе сигурна, че е победила.

„Което означава, че има начин да я надвия — помисли си Вин убедено. — И той включва мен. Но не мога да го постигна оттук — инак тя нямаше да дойде да злорадства“.

Трябваше на всяка цена да се освободи. Незабавно.