Брандън Сандърсън
Героят на времето (6)

3.

Мисля, че в известен смисъл притежаването на такава огромна сила е непосилна тежест. За разбирането на подобна сила са нужни хилядолетия. Ала опознаеш ли я, преустройството на света няма да е никак трудно. И въпреки това си давам сметка за опасностите, които се крият в моето невежество. Като дете, което внезапно са дарили с огромни възможности, аз бих могъл да натисна прекалено силно и да превърна света в строшена играчка, която никога не ще мога да поправя.

Елънд Венчър, втори император на Последната империя, не беше възпитаван да бъде войник. Беше се родил в благородническо семейство — което, в епохата на лорд Владетеля, означаваше, че ще бъде по-скоро типичен представител на висшето общество. В младостта си се бе забавлявал с безгрижни игри, устройвани от Големите къщи, и бе живял под похлупака, спуснат върху имперския елит.

Не беше толкова странно, че после бе станал политик. Винаги се бе интересувал от политически теории и макар да предпочиташе разсъжденията пред действията, си даваше сметка, че някой ден ще трябва да управлява своята Къща. От друга страна, началната му кариера като крал не се оказа особено успешна. Тогава все още не разбираше, че е по-важно да владееш изкуството да управляваш, отколкото да имаш добри намерения и да си честен.

„Съмнявам се, че някога ще бъдеш такъв властник, който би могъл да поведе хората си в атака срещу врага“. Думи на Тиндуил, жената, която го бе обучавала в приложна политика. Елънд си ги спомни миг преди той и армията му да се стоварят върху лагера на колосите.

Разпали пютриум. Приятно усещане за топлина — вече му бе добре познато — се разгоря в гърдите му и мускулите му се напрегнаха от прилива на сила и енергия. Беше погълнал металния разтвор, за да черпи от него сили по време на битката. Елънд Венчър беше аломант. Понякога все още се стряскаше от тази мисъл.

Както беше предвидил, колосите се изненадаха от нападението. В началото замръзнаха неподвижно, смаяни от приближаващата се армия. Колосите възприемаха малко трудно неочакваните събития. Не можеха да си представят как тази жалка група слаби човеци дръзва да се нахвърли върху тях. Беше нужно време, за да възприемат тази мисъл.

Армията на Елънд успя да се възползва добре от предимството си. Елънд удари пръв и посече най-близкия колос с подсилени от пютриум мускули. Чудовището беше от дребните екземпляри. Като всички останали от своя вид то имаше приблизително човекоподобна форма, но синкавата му кожа се спускаше на едри гънки и на места висеше от крайниците му. В кървясалите му червеникави очи за миг, докато умираше, блесна изненада. Елънд измъкна меча от гърдите му и извика:

— Не се бавете! Убийте колкото се може повече, преди да се разбеснеят!

Войниците — ужасени, но изпълнени с твърда решимост — го заобиколиха в плътна маса и повалиха първата редица колоси. „Лагерът“ не беше нищо повече от изпотъпкана от чудовищата поляна, с изкопани в земята огнища. Елънд забеляза, че хората му действат с нарастваща увереност, и ги окуражи, като Притегли чувствата им с аломантия и подсили храбростта им. Чувстваше се по способен с този вид аломантия — все още не беше способен да подскача насам-натам с метали като Вин. Но с чувствата се оправяше добре.

Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.

Елънд разпали стомана, хвърли няколко монети пред себе си, Тласна ги, подсилвайки Тласъка с тежестта на тялото си, и ги запрати срещу колосите. Чудовищата бяха твърде силни, за да бъдат повалени от монети, но металните кръгчета щяха да ги наранят и отслабят.

Докато монетите хвърчаха напред, Елънд се хвърли срещу големия колос. Чудовището измъкна иззад гърба си огромен меч. Изглеждаше доволно от предстоящия двубой.

Колосът замахна пръв. Обсегът му бе огромен и Елънд бе принуден да отскочи назад — благодарение на пютриума се справи с невероятна бързина. Колосите бяха въоръжени с огромни мечове — толкова дебели и тежки, че приличаха на боздугани. Елънд не би могъл да отбие такъв удар дори с разпален пютриум: В добавка към това мечът — и колосът зад него — тежаха толкова много, че Елънд не би успял да избие оръжието дори с аломантичен Тласък. При Тласкането на стомана се изискваше баланс между тегло и сила. Ако Тласнеше някой по-тежък от себе си, самият Елънд щеше да бъде отхвърлен назад.

Ето защо Елънд трябваше да разчита на допълнителната бързина и гъвкавост, осигурявани от пютриума. Той отскочи встрани, приклекна и зачака подходяща възможност. Чудовището спря и го огледа мълчаливо, но не нападна. Все още не бе завладяно от характерната за колосите ярост в боя. „Как се озовах тук? — помисли Елънд за кой ли път. — Аз съм учен, а не воин“. Често му се случваше да се колебае в способността си да води другите.

Но също толкова често си казваше, че мисли твърде много. Скочи напред и замахна. Колосът, изглежда, очакваше точно това, защото се опита да стовари тежкото си оръжие върху главата му. Младият император се пресегна и Притегли меча на друг колос — с което почти го повали и това помогна на двама войници да го убият, и се размина на косъм с острието на огромния колос. Завъртя се, разпали пютриум и го нападна отстрани.

Мечът му разсече кожата над коляното на колоса, потъна в мускулите и го събори на земята. Вин често повтаряше, че аломантичната сила на Елънд е необичайно голяма. Елънд не знаеше дали е права — нямаше почти никакъв опит с аломантията, — но от мощния замах се олюля. Успя да се задържи на крака и с втори удар отсече главата на чудовището.

Близките войници го гледаха облещени. Бялата му униформа бе опръскана с ярка колоска кръв. Не за първи път. Елънд си пое дълбоко дъх и в същия миг от другия край на лагера долетяха нечовешки крясъци. Колосите се бяха разярили.

— Строй се! — извика Елънд. — Стойте плътно един до друг и се подгответе за атаката им!

Войниците се подчиниха неохотно. Не бяха толкова дисциплинирани, колкото професионалните воини, с които си беше имал работа, но въпреки това се справяха изненадващо добре. Елънд се огледа. Бяха успели да избият няколкостотин колоса — неочаквано постижение.

Но с това лесната част бе приключила.

— Стегнете се! — извика Елънд, докато войниците оформяха предната линия. — И продължавайте да се биете! Трябва да намалим броя им колкото се може по-бързо! Сега всичко зависи от това. Покажете им на какво сте способни!

Разпали месинг и Тласна чувствата им, за да прогони страха. Аломантът не можеше да контролира умовете на другите — не и човешките умове, — но можеше да окуражава чувства или да направи обратното. Също по мнение на Вин Елънд бе изключително умел в това, макар да бе придобил силата си наскоро, от място, за което подозираха, че е източникът на аломантията.

Под негово въздействие войниците видимо се съвзеха и уважението на Елънд към тези прости хорица се засили. Той подсилваше храбростта им и отнемаше от страха, но решимостта им си бе изцяло тяхна. Това бяха добри хора.

Ако имаха късмет, може би щеше да успее да ги спаси.

Колосите тръгнаха в атака. Както се надяваше, от тях се откъсна голяма група и се насочи към града. Някои войници се развикаха изплашено, но не посмяха да напуснат строя. Застанал в самия център на отбранителната линия, Елънд опита да Размири чувствата на най-близките колоси.

Нищо не последва. Чудовищата бяха невъзприемчиви към емоционална аломантия, особено ако вече бяха манипулирани от някой друг. Но Елънд знаеше, че успее ли да пробие тази невидима защита, ще се сдобие с пълен контрол над тях. Това обаче изискваше време, късмет и продължителна, неуморна борба.

И той я започна. Стоеше рамо до рамо с хората си, колосите косяха редицата им и настъпваха крачка по крачка, газеха труповете на убитите. Постепенно строят се огъна. Все повече разярени колоси се нахвърляха върху защитниците на града и бързо променяха баланса на силите. И оставаха невъзприемчиви към емоционалната аломантия на Елънд…

— Свършено е с нас! — извика Фатрен.

Елънд се обърна, изненадан, че градският управник все още е жив и до него. Бяха минали само петнайсет минути, откакто колосите се бяха разбеснели, но редицата вече показваше признаци, че ще се разпадне.

В небето се появи точка.

— Ти ни поведе на смърт! — продължаваше да вика Фатрен. Беше опръскан с кръв. — Защо?

Елънд вдигна ръка и посочи точката, която бързо се увеличаваше.

— Какво е това? — попита Фатрен насред хаоса на битката.

Елънд се усмихна.

— Първата от двете армии, които ви обещах.

 

 

Вин се спусна от небето сред въртележка от конски подкови, приземи се в самия център на армията и без да се забави нито миг, Тласна чифт конски подкови към извръщащия се към нея колос. Едната го удари в челото и го отметна назад, другата прелетя над главата му и уцели втори колос. Вин се завъртя, хвърли още две подкови и уцели един доста едър екземпляр и дребосъка зад него.

Разпали желязо, Придърпа подковата и я надяна на китката на едрия. Силата я Дръпна рязко към него, но и го събори. Огромният меч на чудовището тупна на земята в мига, когато Вин се приземи върху него. Тя се Тласна от падналия меч и се преметна във въздуха тъкмо когато друг колос замахваше към нея.

Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.

Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.

С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.

Вин нямаше нищо против заблудата им.

Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.

Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.

Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.

Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.

Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.

Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.

Тази мисъл й даваше сила.

Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.

Но не беше необходимо да изтребва цялата им армия.

Достатъчно бе да ги изплаши.

Защото, въпреки някогашните й предположения, колосите изпитваха страх. Виждаше го как се надига в чудовищата около нея, прикрит под гнева и свирепата ярост. Един колос я нападна и тя отскочи встрани с пютриумна бързина. Отби пътьом оръжието му, завъртя се и видя, че към нея се приближава друго чудовище.

„Идеално“. Беше огромен — може би най-едрият екземпляр, когото бе виждала. Сигурно минаваше тринайсет стъпки. Съвсем скоро сърцето му щеше да откаже да работи, кожата му щеше да се нацепи и да увисне на парцали.

Колосът изрева и ревът отекна над притихналото бойно поле. Вин се усмихна, разпали дуралуминий и горящият в нея пютриум избухна в мощен прилив на сила. Използван заедно с друг метал, дуралуминият подсилваше действието му невероятно, макар и за съвсем кратко.

Вин разпали стомана и Тласна във всички посоки. Подсиленият от дуралуминий Тласък се понесе като вълна през мечовете на чудовищата и те изхвърчаха от ръцете им, а много от самите колоси изпопадаха. Подхранваният от дуралуминий пютриум запази тялото й да не бъде смазано от мощния Тласък.

Стоманата и пютриумът изгоряха за секунди. Вин извади малка стъкленица и гаврътна разтвора в нея, за да възстанови запасите си от метали. Разпали отново пютриум и изхвърча над масата от съборени тела към едрия екземпляр, когото бе забелязала по-рано. Един по-дребен колос се опита да я спре, но тя го улови за китката и с рязко движение я счупи. Грабна меча му и с един замах повали три други колоса.

Като използва инерцията на удара, Вин заби острието на меча в земята. Както предполагаше, едрият колос я нападна след секунда — размахваше оръжието си и продължаваше да реве оглушително. Вин бе забола меча си тъкмо навреме. Защото дори с пютриум не би успяла да парира могъщия удар на гиганта. Но сега мечът й бе забоден здраво. Металът затрепери от свирепия удар и пръстите й изтръпнаха от мощните трептения, но тя успя да го задържи.

А после скочи. Не Тласна — не се налагаше, — а стъпи върху кръстачката на меча и скочи нагоре. За миг видя как на лицето на колоса се изписва изумление, когато я видя да излита на тринайсет стъпки над земята, с отметнат назад за удар крак и развята пелерина.

Вин го изрита в слепоочието. Черепът му изпука. Колосът бе нечовешки здрав, но не и срещу подсилен от пютриум удар. Очите му се изцъклиха и той рухна назад. Вин се Тласна леко от меча, за да се задържи още малко във въздуха, та да я видят хубаво, после се приземи върху гърдите на поваления гигант.

Колосите наоколо застинаха. Дори изпълнени с ярост, те не можеха да не се изненадат от лекотата, с която бе повалила толкова могъщо създание. Може би умовете им бяха твърде бавни, за да осъзнаят това, на което бяха станали свидетели. Или пък освен страха притежаваха и известна доза предпазливост. Вин не ги познаваше достатъчно, за да знае точния отговор. Знаеше обаче, че след онова, което бе направила, би трябвало най-сетне да изпитат уважение към нея.

Ала не и когато бяха контролирани от външна сила. Вин погледна към малката отчаяна армия на Елънд. Хората му все още се държаха. Това вероятно също озадачаваше чудовищата — как е възможно една толкова малка сила да издържа срещу тях. Те не виждаха отчаянието по лицата на хората, нито смаляващия им се брой — виждаха само, че групата устоява и се бие.

Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.

Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.

Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.

Докато се сражаваше, поглеждаше към групата на Елънд. Скоро с облекчение забеляза, че там също част от колосите са преминали на страната на хората. Елънд крачеше сред тях и вече не се биеше, съсредоточен върху усилието да си осигурява нови съюзници. Вин все още не беше сигурна дали одобрява постъпката му с внезапната поява в града. Радваше се, че беше пристигнала навреме.

Взе си поука от действията му и също престана да се сражава и вместо това бързо почна да попълва малката си армия от колоси с нови сили. Скоро вече командваше стотина чудовища.

„Няма да продължи дълго“ — помисли си. Така и беше — не след дълго зърна в небето точица, която летеше към нея. Точката се увеличи и се превърна във фигура с черно расо, която се носеше над армията, като се Тласкаше от мечовете на колосите. Висок мъж с татуирано лице и гола глава. Въпреки саждопада Вин успя да види стоманените клинове, забити през очите му. Непознатият извъртя невиждащия си взор към Вин и за миг тя почувства надигаща се паника. В паметта й се пробудиха отдавна забравени спомени. Тъмна дъждовна нощ, забулена в сенки. Кули и островърхи покриви. Рязка болка в хълбока. Дълга нощ, прекарана в килия в двореца на лорд Владетеля.

Келсайър, Оцелелия от Хатсин — как издъхва на улицата.

Разпали електрум. Металът създаде около нея облак от изображения, сенки на възможни действия, които би могла да извърши. Електрумът бе аломантичният двойник на златото. Елънд го наричаше „бедняшки атиум“. Нямаше особена полза в битката, освен че я правеше неподатлива на атиум, в случай че инквизиторът имаше такъв.

Вин стисна зъби и се хвърли напред, забелязала, че малката й армия се топи. Скочи, Тласна се леко от един захвърлен меч и остави на инерцията да я отнесе към инквизитора. Той вдигна секира и замахна, но в последния миг Вин се Придърпа встрани, изтръгна с Теглене меча от ръката на един изненадан колос, улови го във въздуха и го Тласна към инквизитора.

Новодошлият Оттласна оръжието дори без да го поглежда. Келсайър бе успял да победи инквизитор, но с невероятни усилия, и самият той бе издъхнал малко след това, повален от лорд Владетеля.

„Стига с тези спомени! — рече си ядосано Вин. — Съсредоточи се върху настоящето“.

Понесе се сред сипещата се пепел, Тласкана от меча. Приземи се, подхлъзна се в локва колоска кръв и се хвърли към инквизитора. Съвсем преднамерено го бе подмамила да се покаже, като бе убила и взела колосите му под контрол. Сега оставаше само да се разправи с него.

Извади стъклен кинжал — инквизиторът с лекота би Оттласнал меча на колоса — и разпали пютриум. Тялото й се изпълни с бързина, сила и издръжливост. За съжаление инквизиторът също ползваше пютриум, което означаваше, че в това отношение силите им са равни.

С изключение на една подробност. Слабост, която притежаваха всички инквизитори. Вин отскочи от цепещата въздуха секира, като се придърпа към един меч, за да се отстрани по-бързо, после се Тласна от същото оръжие, хвърли се напред и замахна към шията на инквизитора. Той отби удара й с ръка. Но с другата си ръка Вин го улови за расото.

След това разпали желязо, Притегли зад себе си и измъкна едновременно десетина меча. Внезапното Дърпане я запокити назад. Стоманените тласъци и Железните придърпвания бяха груби действия, отличаващи се по-скоро със сила, отколкото с точност. С разпален пютриум Вин увисна на расото; инквизиторът, изглежда, се държеше, като Дърпаше оръжията на колосите пред него.

Расото поддаде, разпра се и гърбът на Инквизитора се оголи. Вин очакваше да види между плешките му края на стоманен клин — като забитите в очите му. Но прътът беше скрит от метален щит, който прикриваше целия гръб на инквизитора, спускаше се покрай ребрата му и се стягаше отпред. Наподобяваше черупката на костенурка.

Инквизиторът се обърна, злобно ухилен, и Вин изруга. Гръбният клин беше слабото място на инквизиторите. Изваждането му щеше да убие съществото и несъмнено тъкмо това бе причината да носи броня — каквато, подозираше Вин, му е било забранено да използва във времето на лорд Владетеля, който бе държал служителите му да имат слаби места, за да може по-лесно да ги контролира.

Вин нямаше време за колебание, тъй като в същия миг върху нея се нахвърли поредният синкав колос. Вин скочи, преметна се над размахания му меч и се Тласна от него, за да набере височина.

Инквизиторът я последва във вихъра сажди над бойното поле. Вин беше в безизходица. Единственият друг начин, който знаеше за убийството на инквизитор, бе да го обезглави — но как, след като той също бе подсилен от пютриум?

Тя се приземи на един склон извън бойното поле. След миг инквизиторът стъпи на покритата със сажди земя само на няколко крачки от нея. С две секири в ръце. Вин избягна първия удар, но втората секира я закачи по ръката, преди да успее да отбие удара с кинжала.

Топла кръв рукна надолу към пръстите й. Кръв с цвета на залязващо слънце. Вин изръмжа, втренчила поглед в нечовешкия си противник. Усмивката на инквизитора малко я плашеше. Вин се хвърли напред и замахна отново.

Нещо блесна във въздуха.

Синкави линии, които се местеха бързо — аломантичен знак, че се приближават малки късчета метал.

Металният дъжд удари изненадващо инквизитора отзад; монетите се забиха на десетки места в тялото му.

Съществото изкрещя от болка и се обърна рязко, разхвърчаха се капки кръв. На няколко крачки от него Елънд също се приземи на хълма. Яркобялата му униформа бе изцапана с кръв и сажди, но лицето му бе чисто, а очите му сияеха. В едната си ръка държеше бастунче, с другата се подпря на земята, за да омекоти приземяването си след мощния Стоманен тласък.

Да, той беше Мъглороден, също като Вин. А сега инквизиторът бе ранен. Към склона се стичаха колоси, катереха се тромаво нагоре, но Елънд и Вин все още имаха малко време. Тя се хвърли напред, Елънд също. Инквизиторът се опитваше да следи едновременно и двамата. Усмивката му бе помръкнала. Той се приготви да отскочи, но Елънд хвърли една монета във въздуха и тя се завъртя сред сипещите се сажди. Инквизиторът се усмихна: очевидно предполагаше, че Елънд ще го Тласне. Знаеше, че тежестта му ще се предаде през монетата върху тялото на Елънд. Двама аломанти с почти еднакво тегло, Тласкащи един срещу друг. Щяха да бъдат отхвърлени назад — и тогава инквизиторът щеше да нападне Вин, а Елънд да се озове сред колосите.

Само че инквизиторът не бе взел предвид аломантичната сила на Елънд. А и как би могъл? Елънд дори не се олюля, а инквизиторът отлетя назад, понесен от внезапния мощен Тласък.

„Той е толкова силен!“ — помисли Вин, докато гледаше как изненаданият инквизитор пада. Елънд не беше обикновен аломант — може би все още не умееше да се контролира добре, но когато разпалваше метали и Тласкаше, ефектът бе невероятен.

Вин атакува инквизитора, който все още изглеждаше замаян, но той успя да улови ранената й ръка, преди да го промуши, и стисна силно. Вин извика от болка, преметна се през него и полетя към земята.

Блъсна се с рамо, претърколи се и скочи на крака. Светът се завъртя, но тя успя да види, че Елънд стоварва бастунчето си върху инквизитора. Съществото блокира удара с вдигната ръка, дървото се строши, а той се приведе рязко и удари Елънд с лакът в гърдите. Императорът изпъшка и залитна.

Вин се Тласна от колосите, които бяха само на няколко крачки зад нея, и полетя право към инквизитора. Беше изпуснала кинжала, но противникът й също бе изпуснал двете секири. Видя го, че скача към тях, но не му остави време да ги вземе — подкоси го и се опита да го повали по гръб. За нещастие той бе много по-едър — и много по-силен. Преметна я през себе си и тя падна тежко на земята.

Колосите вече бяха почти до тях. Елънд успя да вдигне едната секира и нападна инквизитора. Той обаче внезапно се задвижи с невероятна бързина. Очертанията на тялото му сякаш се размазаха и секирата разцепи празния въздух. Елънд се обърна и с изненада установи, че инквизиторът се изправя срещу него вече с оръжие в ръка. Държеше не секира, а метален прът, като забитите в тялото му клинове, но по-дълъг и тънък. Съществото вдигна пръта; движеше се с нечовешка бързина — по-бързо дори от аломант.

„Това не е пютриум — помисли Вин. — Дори не е дуралуминий“. Надигна се, без да сваля поглед от инквизитора. Скоростта му видимо намаляваше, но той все още бе в състояние да нападне Елънд, без той да успее да му противодейства. Вин бе твърде далеч, за да му помогне.

Но не и колосите. Те бяха само на няколко крачки от противника на Елънд. Завладяна от отчаяние, Вин разпали месинг и се опита да преодолее емоционалната бариера на колоса най-близо до инквизитора. Чудовището за секунда застина, после замахна и заби меча си право в лицето на инквизитора миг преди той да завърши неочакваната си атака.

Не успя да му отсече главата. Само я смаза до неузнаваемост. Но, изглежда, и това бе достатъчно, защото инквизиторът рухна безжизнено.

По армията колоси сякаш премина вълна.

— Елънд! — викна Вин. — Сега!

Императорът обърна гръб на поваления инквизитор. Лицето му беше намръщено и съсредоточено. Някога Вин бе видяла как лорд Владетеля въздейства емоционално върху цял площад хора. Той беше по-силен от нея, по-силен дори от Келсайър.

Не виждаше дали Елънд разпалва дуралуминий и месинг, но усещаше, че го прави. Усети Силата му, когато излъчи мощна вълна на успокоение върху цялата армия. Изведнъж битката приключи. В далечината Вин забеляза последните останки от градския гарнизон, заобиколени от купчина трупове. Саждопадът се усили. Напоследък почти не спираше.

Колосите свалиха оръжия. Елънд беше победител.