Брандън Сандърсън
Героят на времето (57)

54.

Желанието на Съхранението да създаде разумен живот е онова, което в края на краищата ги извежда от патовото положение. Съхранението знае, че за да дари човечеството със самостоятелна мисъл и самоосъзнаване, трябва да се раздели с част от себе си — от собствената си душа — и да я остави да съжителства с човечеството. И че това ще го направи малко по-слабо от неговия противник, Гибелта.

Незначителна разлика, сравнена с общия сбор от тяхната сила. Но с течение на времето тази дребна разлика ще позволи на Гибелта да надделее над Съхранението и с това да предизвика края на света.

И идва ред на сделката. Съхранението получава човечеството — единствените същества, в които има повече от него, отколкото от Гибелта. Независим живот, който може да мисли и чувства. В замяна Гибелта се сдобива с обещание — и възможност — да сложи край на всичко, което са създали заедно. Такъв бил договорът.

Но в края на краищата Съхранението го нарушило.

Вин не се изненада, когато се събуди и установи, че е вързана. Изненадата й дойде от това, че й бяха сложили метални окови.

Първото, което направи — още преди да отвори очи, — бе да провери в тялото си за метали. С желязо и стомана вероятно би могла да използва оковите като оръжие. С пютриум…

Металите бяха изчезнали.

Тя остана със затворени очи, като се стараеше да не дава израз на паниката, която постепенно я изпълваше, и премисляше случилото се. Беше в подземието, пленница на Йомен. После дойде приятелят на Елънд, даде й вино и тя пи от него. Рискува.

— Дишането ти се промени — каза нечий глас. — Очевидно си будна.

Вин изруга наум. Имаше един много лесен начин да отнемеш силите на аломант — по-лесен дори отколкото да го накараш да разпали алуминий. Ако го държиш упоен достатъчно дълго, металите в тялото му постепенно ще изтлеят. Ето какво бе станало и с нея.

Тишина. Накрая Вин отвори очи. Очакваше да види решетки, но видя, че се намира в оскъдно мебелирана стая. Лежеше на пейка, под главата й имаше твърда възглавница. Оковите й бяха вързани за верига, дълга няколко стъпки, която на свой ред бе заключена около краката на пейката. Тя дръпна лекичко веригата, колкото да се увери, че е здрава.

Движението привлече вниманието на двамата стражи, които стояха до пейката, и те се сепнаха и вдигнаха тоягите си. Вин се подсмихна, донякъде горда от себе си, че дори окована може да предизвика подобна реакция.

— Лейди Венчър — каза гласът, който бе чула преди малко, — за мен вие сте сериозен проблем.

Вин се надигна и погледна над облегалката на пейката. В другия край на стаята — на петнайсетина стъпки, — обърнат с гръб към нея, стоеше плешив мъж с наметало и гледаше през големия прозорец на запад, към залязващото слънце.

— Какво да направя? — попита Йомен, без да се обръща. — Една прашинка стомана и вие сте в състояние да убиете стражите със собствените им копчета. Малко пютриум и ще вдигнете тази пейка, ще разбиете вратата и ще избягате. Логично би било да ви завържа устата, да ви държа непрестанно упоена или да ви убия.

Вин понечи да отговори, но се закашля. Машинално се опита да разпали пютриум, за да подсили тялото си. Почувства липсата на метал като отрязан крайник. Седна, но кашлицата се усили и й се зави свят. Никога не бе изпитвала такава жажда за метален разтвор. По принцип към аломантията нямаше привикване — не както към някои билки и отрови. Но в този момент бе готова да се закълне, че учени те грешат по въпроса.

Йомен махна с ръка, без да откъсва поглед от залеза, и един прислужник подаде на Вин чаша вода. Тя я огледа със съмнение.

— Лейди Вин, ако исках да ви отровя, щях да съм го направил отдавна — каза Йомен.

„Прав е“ — помисли си уморено Вин, взе чашата и отпи.

— Вода — каза Йомен. — Дъждовна вода, филтрирана и пречистена. Без метални примеси, които да разпалвате. Специално се разпоредих да я държат в дървени съдове.

„Хитро“ — оцени Вин. Години преди да научи за аломантичните си способности, тя несъзнателно бе горила миниатюрни количества метали, поглъщани с питейната вода.

Водата утоли жаждата й и успокои кашлицата.

— И тъй — рече тя, — щом толкова се плашите да не погълна метали, защо не ми вързахте устата?

Йомен не бързаше да отговори. Най-после се обърна и тя се втренчи в татуировките около очите му и в лъщящото под светлината на залязващото слънце малко топче атиум на челото му.

— По различни причини — заяви кралят-принудител.

Вин надигна чашата и отпи отново. Веригата се размърда и издрънча. Вин я погледна, подразнена, че ограничава движението й.

— Направени са от сребро — каза Йомен. — Доста неприятен метал за Мъглородните, доколкото зная.

Сребро. Безполезното, неспособно да бъде горено сребро. Също като оловото, то не подклаждаше никакви аломантични сили.

— Метал, който не обичате… — продължи Йомен и кимна. До Вин се приближи същият прислужник с малък поднос в ръце. На подноса беше обецата на майка й. Ненужна вещ за аломантично приложение — изработена от бронз, със сребърно покритие. Среброто се бе изтъркало и отдолу се показваше кафеникавият бронз, от което обецата изглеждаше още по-евтина.

— И тъкмо затова — продължи Йомен — съм любопитен да узная защо носите това украшение. Накарах да го изследват. Сребърно покритие, бронзово тяло. Защо точно тези метали? Единият е безполезен за аломантите, другият подклажда най-слабата от всички аломантични способности. Не би ли било по-практично обецата да е, да речем, от стомана и пютриум?

Вин погледна обецата. Пръстите й тръпнеха да я докоснат, дори само за да усетят допира на метала. Ако имаше стомана, щеше да Тласне обецата и да я използва като оръжие. Навремето Келсайър я бе посъветвал да я носи тъкмо по тази проста причина. Но Вин я имаше от майка си. Жена, която не помнеше. И която се бе опитала да я убие.

Посегна и взе обецата. Йомен я наблюдаваше с любопитство, докато си я слагаше. Изглеждаше… разтревожен. Сякаш очакваше да се случи нещо.

„Ако наистина това беше някакъв таен трик — помисли си тя, — досега да е мъртъв. Но защо ми я върна? И как може да стои толкова спокойно? Дори обецата да не е изработена от годни за употреба метали, бих могла да открия начин да я използвам“.

Интуицията й подсказваше, че Йомен й прилага един стар уличен номер — като да подхвърлиш на противника нож, за да го накараш да нападне. Йомен искаше тя да разкрие всичките си тайни оръжия и ходове. На пръв поглед глупаво. Как би могъл да си помисли, че ще надвие една Мъглородна?

„Освен ако той самият не е Мъглороден. И смята, че може да ме победи. Носи атиум и е готов да го разпали веднага щом направя нещо“.

Но не направи нищо. Не знаеше дали интуицията я води в правилна посока, но това едва ли имаше значение. Не би могла да нападне, защото в обецата нямаше никаква скрита тайна. Сложи си я само защото така се почувства по-добре. Носеше я, откакто се помнеше.

— Интересно — промърмори Йомен. — Но както и да е, скоро ще разберете защо не наредих да ви завържат устата… — Вдигна ръка и посочи вратата и прислужникът я отвори и въведе невъоръжен войник с униформа, върху която бе пришит гербът на Елънд.

„Трябва да го убиеш — прошепна Гибелта в главата й. — Убий ги всички!“

— Лейди Венчър — заговори Йомен, без да я поглежда. — Ще ви помоля да не говорите с този човек, освен когато ви кажа, и да не му отговаряте без мое разрешение. В противен случай той ще бъде екзекутиран и ще чакаме нов вестоносец от вашата армия.

Войникът пребледня. Вин се намръщи и погледна краля-принудител. Йомен несъмнено не бе жесток човек, но се стараеше да се преструва на суров. Въпросът бе доколко само се преструва?

— Виждаш, че е жива, както обещах — каза Йомен на войника.

— Как можем да сме сигурни, че това не е превъплътена кандра? — попита войникът.

— Попитай я нещо — рече Йомен.

— Лейди Венчър — каза вестоносецът, — какво вечеряхте, преди да отидете на бал в града?

Добър въпрос. Една кандра би изтръгнала от жертвата си само важна информация — като например кога за пръв път се е срещнала с Елънд. Но едва ли би се сетила да пита за това кога и какво е яла. Сега оставаше Вин да си спомни…

Тя погледна Йомен. Той кимна — можеше да отговаря.

— Яйца — каза тя. — Пресни яйца, донесох ги от града след една нощна обиколка.

Вестоносецът кимна.

— Получи отговора си, войнико — рече Йомен. — Можеш да докладваш на господаря си, че жена му е жива.

Войникът излезе и прислужникът затвори вратата.

Йомен остана на мястото си, загледан в нея. Вин се отпусна на пейката и зачака да й завържат устата. Но не издържа и попита:

— Колко дълго мислите, че ще удържате Елънд? Ако го познавахте поне малко, щяхте да знаете, че той е първо император, а чак след това съпруг. Ще направи каквото е необходимо дори ако това означава аз да умра.

— Вероятно да — съгласи се Йомен. — Но засега той все още се колебае. Казват, че сте пряма и храбра жена. Ето защо ще бъда откровен с вас. Залових ви не за да ви използвам срещу вашия съпруг.

— Така ли? А каква тогава е причината?

— Съвсем проста, лейди Венчър. Плених ви, за да мога да ви екзекутирам.

Ако очакваше да я изненада, остана разочарован. Вин само повдигна рамене.

— И какъв смисъл от това малко представление? Защо просто не ми прерязахте гърлото, докато бях упоена?

— В моя град цари законност — заяви Йомен. — Ние не убиваме безразборно.

— Вие сте във война — каза Вин. — Не може да чакате да убивате само когато е напълно „законно“.

— Престъплението ви не е свързано с тази война, лейди Венчър.

— Нима? И ще мога ли да разбера какво е моето престъпление?

— Най-обикновеното от всички възможни. Убийство.

Вин повдигна вежди. Дали не бе убила някой близък на този човек? Може би някой благороден войник от свитата на Сет, преди година, когато бе нападнала Цитаделата Хастинг?

Йомен срещна погледа й и тя видя нещо в очите му. Ненавист, която бе прикривал зад маската на спокойствие. Не — не ставаше въпрос за някой негов приятел или роднина. Беше убила много по-важен за него човек.

— Лорд Владетеля — рече тихо тя.

Йомен отново й обърна гръб.

— Не можете да ме съдите за това — рече Вин. — Абсурдно е.

— Няма да има съд — отвърна Йомен. — Аз съм властта в този град и не се нуждая от процес, за да направя каквото е нужно.

Вин изпръхтя презрително.

— Одеве не казахте ли, че в града ви цари законност?

— И аз съм законът — заяви със спокоен глас Йомен. — Вярвам, че трябва да се даде думата на обвиняемия, преди да взема решение. Ще ви оставя да подготвите речта си, но хората, които ще ви пазят, имат нареждане да ви убият при първия признак, че се опитвате да кажете нещо друго. — Йомен се обърна и я погледна. — На ваше място бих бил много внимателен, когато ям и пия. Стражите ви са предупредени да не допускат и най-малката грешка и знаят, че няма да ги накажа, ако случайно ви убият.

Вин се сепна, все още стиснала чашата с вода.

„Убий го — прошепна Гибелта. — Можеш да го направиш. Вземи оръжието на някой от войниците и го използвай срещу Йомен“.

Вин се намръщи. Гибелта все още използваше гласа на Рийн — глас, който отдавна бе станал част от вътрешния й мир. Да открие, че принадлежи на това нещо… беше като да разбере, че отражението й не е нейното и че никога не е виждала истинския си облик.

Не знаеше защо Гибелта иска да се опита да убие Йомен. В края на краищата Йомен я бе пленил — кралят-принудител работеше на страната на Гибелта. Освен това Вин се съмняваше, че в момента може да му направи каквото и да било. Окована, без важни метали… щеше да е глупаво да опитва атака.

А и не вярваше на думите на Йомен, че ще я запази жива, за да подготви „защитната си реч“. Той бе намислил нещо. Ала Вин все още не можеше да проумее замисъла му. Защо я държеше жива? Той бе твърде хитър, за да го прави без причина.

Без да издава по никакъв начин намеренията си, Йомен й обърна гръб и пак се загледа през прозореца.

— Отведете я.